Робърт Маккамън
Мое (19)

6. Красавицата на бала

Докато Лора се молеше в Атланта, едно сиво „Купе дьо Вил“ сви по един горски път на около шейсет мили североизточно от Ричмънд. Колата се отклони от главния път и продължи още около половин миля. Фаровете й осветиха прозорците на къща, кацнала на малко възвишение и сгушена между борове и вековни дъбове. Прозорците бяха тъмни и от белокаменния комин не излизаше пушек. От къщата излизаха телефонни и електрически кабели и се губеха по посока на магистралата. Натали Теръл спря колата до стълбите на предната площадка и излезе в пронизващия вятър.

От облаците се подаде полумесец и хвърли сребристи отблясъци на развълнуваните води на езерото Ана, към което гледаше къщата. Надолу извиваше като змия друг път и свършваше в малък кей и хангар за лодка. Натали не видя друга кола, но разбра — дъщеря й е тук.

Треперейки, тя се изкачи по стълбите до площадката. Завъртя топката на вратата и тя се отвори. Влезе вътре да избяга от вятъра и посегна към ключа да запали лампата.

— Недей.

Тя спря. Сърцето й бе подскочило жестоко.

— Сама ли си?

Натали напрегна очи да открие къде е дъщеря й, но не можа.

— Да.

— Не те ли проследиха?

— Не.

— Не пали лампите. Затвори вратата и се отдръпни от нея.

Натали стори каквото й бе наредено. Видя как от стола се надига някаква сянка и сама облегна гърба си на стената, когато тя мина покрай нея. Мери се загледа през прозореца към пътя. Ръстът й, грамадата й накара стомаха на Натали да се свие от страх. Дъщеря й бе по-висока от нея с около четири инча и много по-широка в раменете. Мери стоеше, без да помръдва, вторачена в пътя, забравила за присъствието на майка си.

— Защо не са те проследили? — попита Мери.

— Те… отидоха на друго място. Изпратих ги… — Страхът я сграбчи за гърлото и не й даде да продължи. — Изпратих ги на вилата на морето.

— Те подслушваха линията.

— Да.

— Сетих се, че ще сложат някоя от тия нови джунджурии за проследяване на номера. Затова не се обадих оттук. Както вече казах, Големия Батко е в действие, а?

Мери се обърна към майка си. Натали не можеше да различи чертите й, но имаше нещо брутално в лицето й.

— И как така не им каза къде идваш?

— Не знам — отвърна Натали и това бе истина.

— Майко — каза Мери, приближи се към нея и положи студена целувка върху бузата й.

Натали не можа да потисне потреперването. Дъщеря й миришеше на нещо нечисто. Тя усети как ръката на Мери се отпусна върху рамото й — стискаше нещо в тази ръка и Натали внезапно разбра, че това е пистолет.

Мери се отдръпна и майка и дъщеря се взряха една в друга в тъмното.

— Отдавна не сме се виждали — каза Мери. — Остаряла си.

— Без съмнение.

— Е, и аз. — Тя пак отиде към прозореца, надничайки навън. — Мислех, че няма да дойдеш. Мислех, че ще пратиш свинете подире ми.

— Тогава защо се обади?

— Липсваше ми — каза Мери. — И татко също. Радвам се, че не си довела свинете. Видях колата ти — знам, че свинете не карат кадилаци. Но съм паркирала долу до хангара на лодката и ако видех някой, щях да взема бебето си и да избягам по пътя край езерото.

Пътят край езерото бе едва ли не пътека, но обикаляше около езерото, за да излезе на края на главния път. По това време на годината пътеката се затваряше от врата, но Мери бе вече изтръгнала вратата от пантите, за да си подсигури евентуално бързо бягство.

Бебето си, бе казала Мери.

— Къде е детето? — попита Натали.

— В задната спалня. Увила съм го в одеяло, така ще му е топличко. Не искам да паля огън. Не можеш да предвидиш кой ще подуши пушека. Горското е все още на две мили на се нали?

— Да.

Къщата при езерото, предвидена за ползване през лятото, нямаше отопление, но все пак имаше три комина за през хладните летни нощи. Точно сега къщата бе студена като гроб.

— И така, защо не доведе свинете?

Натали усети как дъщеря й я наблюдава като животно, застанало нащрек.

— Защото знам, че няма да се предадеш, ако те хванат. Знам, че ще трябва да те убият.

— Но нали точно това искаш? Ти каза ясно по вестниците, че няма да плачеш, ако ме убият.

— Точно така. Мислех за детето.

— О! — кимна тя.

Майка й винаги бе обичала бебета. Обаче им обръщаше гръб, като пораснеха — ставаха й скучни. Мери бе решила да рискува и късметът й проработи.

— О, да, включвам.

— Бих искала да знам защо си го откраднала от майка му?

— Аз съм майка му — каза Мери с равен глас. — Казах ти. Кръстила съм го Дръмър.

Натали излезе от ъгъла. Погледът на Мери я проследи как прекосява стаята. Натали спря пред студената, зидана с обли камъни камина.

— Да крадеш бебета е нещо ново за теб, нали? Убийствата, бомбите и тероризмът не ти ли бяха достатъчни? Затова ли реши да откраднеш и дете, което няма и два дни?

— Говори, говори! — каза Мери. — Все си същата, все дрънканици!

— По-добре е да ме послушаш, дявол да го вземе! — тросна се Натали, но го направи по-високо, отколкото искаше. — Кълна се в бога — за това нещо ще те гонят до дупка! Ще те убият и ще влачат тялото ти по улиците! Мили боже, какво те с накарало да направиш такова нещо?

Мери замълча за момент. Постави колта на масата, но достатъчно близо, за да го вземе веднага, ако се наложи. Брегът бе чист засега, но свинете сигурно вече душат около вилата.

— Винаги съм искала да имам дете — каза й Мери. — Мое, искам да кажа. От собственото ми тяло.

— И затова си откраднала дете от друга жена?

— Пак дрънкаш — укори я меко Мери. — Веднъж почти щях да имам. Преди да ме ранят. Това беше много отдавна, но… понякога все си мисля, че го усещам как рита вътре. Може би е призрак, а? Призрак вътре в мен, който се мъчи да излезе. Е, пуснах го да излезе. Аз му дадох кожа, кости и име — Дръмър. Той е мое дете и никой в този шибан свят няма да ми го отнеме.

— Те ще те убият. Ще те проследят и ще те убият — и ти го знаеш!

— Нека се опитат. Аз съм готова.

Натали чу звук, който я накара да прималее от мъка — тънко, плачещо бебешко гласче, носещо се от спалнята. Мери каза:

— Той е добро дете. Не плаче много.

— Няма ли да отидеш да го вземеш?

— Не. Той ще заспи след няколко минути.

— Гладен е! — Усети как студените й бузи пламват от гняв. — Да не искаш да го умориш от глад?

— Нося му храна. Не разбираш ли, майко? Аз обичам Дръмър! Няма да позволя да му се слу…

— Топки — каза Натали, мина покрай дъщеря си и излезе в коридора.

Там се пресегна, напипа ключа и включи осветлението. То я ослепи за малко и тя чу как Мери взема пак пистолета. Натали продължи към спалнята за гости, запали лампата и погледна плачещото червенолико бебе, увито в грубо сиво одеяло на леглото. Не беше подготвена да види толкова мъничко същество и сърцето я заболя. Майката на това дете — Лора Клейборн казваха, че било името й — сигурно вече е готова за лудницата. Вдигна плачещото дете и го притисна към себе си.

— О-о, о-о! — пропя му тя. — Всичко е наред. Всичко ще се опра…

Мери влезе в стаята. Натали видя хищния блясък в очите на дъщеря си — отпечатъкът на тежкия живот бе изострил чертите и. Едно време Мери бе красива и жизнерадостна млада жена, красавицата на баловете в ричмъндското общество. Сега приличаше на просякиня, навикнала да живее в подлезите и да се храни от тенекиени канчета. Натали бързо отвърна поглед, преди да я обхване съжаление за това похабено човешко същество.

— Това дете е гладно. Личи си от плача му. И трябва да му се смени памперсът! По дяволите, и най-общи понятия си нямаш от гледане на деца, нали?

— Е, упражнявала съм се малко — каза Мери, гледайки как майка й нежно люлее Дръмър напред-назад.

— Къде ти е храната? Ще я стоплим малко и ще нахраним това дете, и то веднага!

— В колата е. Ще дойдеш с мен до лодката, нали?

Това бе заповед, а не въпрос. Натали мразеше хангара за лодката — там, на една греда, се бе обесил Грант.

Когато се върнаха, Натали включи кухненската печка и стопли една бутилка бебешка храна. Мери седна зад малката маса, сложи колта по-наблизо и загледа как майка й храни преоблечения Дръмър. Един отблясък от диамантите на Натали привлече вниманието й.

— Точно така, точно така — припяваше майка й. — Как хубаво си хапва бебето. Нали, моето момче? Да-а!

— Някога така държала ли си ме? — попита Мери.

Натали спря. Бебето шумно сучеше, захапало биберона.

— А Грант? И него ли така си държала?

Биберонът изскочи от устата на детето. То измяука тихичко и Натали внимателно го насочи обратно в издадените напред устица. Какво ще направи Мери, запита се тя, ако сега, с Дейвид Клейборн, изляза и се кача в колата? Погледът й се спря на колта и после бързо се плъзна встрани.

Мери го разбра.

— Вземам си сина — каза тя, стана, вдигна Дръмър и се отдалечи от майка си.

Дръмър продължи да суче, вторачил в нея големи, нефокусирани още сини очи.

— Не е ли хубав, кажи?

— Дрънканици — припя Мери на Дръмър. — Дрънканици, дрън-дрън, нали? Да-а!

— Моля те, чуй ме! Не бива така! Не знам защо си взела това дете или… какво възнамеряваш да правиш, но не бива да го вземаш със себе си! Трябва да ми го дадеш! Чуй ме! — настоя тя, като видя, че Мери й обръща гръб. — Умолявам те! Не подлагай това дете на опасност! Чуваш ли ме?

Тишина. Чуваше се само сученето. После:

— Чувам те.

— Остави ми го. Ще го занеса в полицията. После можеш да ходиш, където щеш, не ме интересува. Потъни. Изчезни. Само ми дай да отнеса това дете, където му е мястото.

— Той си е вече там, където му е мястото.

Натали хвърли поглед към пистолета на масата. На две крачки. Ще посмее ли? Зареден ли е или не? Ако го вземе, ще може ли да го използва, ако се наложи? Мозъкът й бе склонен да вземе такова решение.

Мери притисна бебето с едната ръка, а с другата взе пистолета и го затъкна в колана на избелелите си дънки.

— Майко — каза тя и погледна Натали в лицето със студените и напрегнати очи на това твърдо и измъчено лице, — ние не живеем в един и същи свят. Никога не сме живели. Участвах в играта, докато можех да издържам. После разбрах — твоят свят ще ме смаже, ако не окажа съпротива. Просто ще ме смели, ще ме облече в сватбена рокля, ще ми даде диамантен пръстен, ще сложи от другата страна на масата някой тъп непознат и аз всеки ден ще трябва да гледам тази крещяща неправда, докато силите ме напуснат и повече няма да ме е грижа. Ще живея в богата къща в Ричмънд с ловни сцени по стените и единствената ми грижа ще е как да си намеря добра прислуга. Ще ми минава лениво през ума, че, е, трябваше май да хвърлим една атомна бомбичка във Виетнам и въобще нямаше да ми пука, че свинете пребиват от бой студенти по улиците, че Шибаната система дебелее и се храни с кръвта на необразованите маси. Твоят свят щеше да ме убие, майко! Разбираш ли?

— Всичко това са минали работи — отговори Натали. — Битките по улиците свършиха. Студентските бунтове, протестите… всичко това свърши. Защо не свършиш и ти?

Мери се усмихна слабо.

— Не е свършило. Хората просто са забравили. Ще ги накарам да си спомнят.

— Как? Като вършиш убийства?

— Аз съм войник. Войната още не е свършила. Никога няма да свърши.

Тя целуна Дръмър по челото, а майка й се сви, сякаш да се предпази от опасност.

— Той е част от следващото поколение. Той ще продължи борбата. Ще му разкажа как сме се борили за свобода и той ще разбере, че войната никога няма да свърши. — Тя се усмихна на бебето. — Сладкият ми, сладкият ми Дръмър!

През изминалите над двадесет години Натали Теръл бе мислила, че дъщеря й е неуравновесена личност. Сега истината обаче се наби в очите и — тя стоеше в стаята с една луда, гледайки я как храни бебето от бутилката. Нямаше начин да проникне в нея — Мери бе непробиваема, жител на друга планета на извратен патриотизъм и среднощни касапници. За първи път Натали се уплаши за живота си.

— Значи ги прати към вилата — каза Мери, без да вдига поглед от Дръмър. — Много майчински от твоя страна. Е, скоро ще видят, че не съм там. Свинете няма да са много любезни с теб, майко. Може и да опиташ камшика.

— Направих го, защото не исках да причинят болка на това дете и защото се надявах…

— Знам на какво си се надявала. Че можеш да ме стиснеш в юмрука си и да ме ваеш, както се опита да ваеш и Грант. Не, не, няма да позволя на никой да ме вае. Предполагам, че не мога да остана повече тук, нали?

— Ще те намерят, където и да отидеш.

— О, дотук добре се оправих.

Погледна майка си и видя, че тя се страхува. Това я въодушеви, но едновременно с това и много я натъжи.

— Ще взема един от пръстените ти.

— Какво?

— Един от пръстените ти. Искам оня с двата диаманта.

Натали поклати глава.

— Не разбирам какво…

— Свали пръстена и го остави на масата — каза Мери с променен, нетърпящ възражение глас, в който всички преструвки на разглезена дъщеря бяха изчезнали. — Направи го веднага!

Натали погледна пръстена. Струваше седем хиляди долара и й бе подарен от Едгар през 1965 година, на рождения й ден.

— Не — каза тя. — Няма.

— Ако ти не го свалиш, ще го сваля аз.

Брадичката на Натали се вирна като нос на боен кораб.

— Ами какво чакаш, давай!

Движенията на Мери бяха бързи — прихванала Дръмър в сгъвката на лявата си ръка, тя скочи върху Натали, преди тя да е успяла да се отдръпне. Ръката й сграбчи майчината. Последва жестоко дръпване, пръстът замалко не излезе от ставата, кратка болка, малко обелена кожа и пръстена го нямаше.

— Проклета да си! — изкрещя Натали, вдигна дясната си ръка и зашлеви Мери Терър през лицето.

Мери се усмихна с отпечатани по бузата пръсти.

— И аз те обичам, майко! — каза тя и постави пръстена с двата диаманта в джоба си. — Би ли подържала малко детето ми?

Тя подаде Дръмър на Натали, после се отправи с твърди крачки към кабинета, хвана телефонния кабел и го изтръгна от розетката. Запокити телефона в стената и го разби на парчета, а майка й стоеше със сълзи в очите и дете в ръцете. Мери мина покрай нея и отново й се усмихна, запътена към вратата. Извади пистолета и заби един куршум в предната лява гума, вторият отиде в задната дясна. Влезе обратно в къщата и внесе със себе си мириса на барут. Когато преди малко ходиха до колата, за да вземат храна на бебето, Мери бе накарала майка си да остане достатъчно надалеч, за да не види, че това е фургон, а не кола, както тя бе казала, нито пък да види цвета й. Беше за нейно добро — щом се върне в цивилизацията, веднага ще запее като славейче на свинете. Мери взе Дръмър от треперещите ръце на майка си и я погледна в удълженото и пребледняло лице.

— Ще си стоиш ли в къщата или ще трябва да ти свалям обувките?

— Какво ще правиш? Да ми ги изтръгнеш от краката ли искаш?

— Да — каза Мери и майка й повярва.

Натали седна на един стол в кабинета и се заслуша в свистенето на въздуха, изтичащ от гумите на кадилака. Мери изстиска последните капки от бутилката в устата на бебето, после го сложи на рамото си и го потупа леко по гърба, за да го накара да се оригне.

— По-ниско — каза спокойно Натали и ръката на Мери започна да тупка малко по-надолу. След няколко секунди Дръмър направи каквото го молеха.

— Не бих се опитвала да стигна до горското в тая тъмница, ако бях на твое място — посъветва я Мери. — Ще си счупиш някой глезен. Бих почакала слънцето да изгрее.

— Благодаря за грижите.

Мери залюля Дръмър — движението успокояваше и нея, и бебето.

— Нека не се разделяме като врагове. Става ли?

— На теб всеки ти е враг — каза Натали. — Ти мразиш всичко и всички, не е ли така?

— Мразя това, което ме убива телом и духом. — Мери се помъчи да измисли още нещо, въпреки че бе време вече да се маха. — Благодаря ти, че ми помогна с Дръмър. Съжалявам, съжалявам, че се наложи да ти взема пръстена, но ще ми трябват малко пари.

— Да. Пищовите и куршумите са скъпи, нали?

— Бензинът също. Пътят до Канада е дълъг.

Ето едно парче за храна на свинете, помисли си тя. Може да я поотпуснат малко, кой знае.

— Кажи на татко, че съм питала за него, моля те.

Тя се извърна, готова да тръгне към задния вход, откъдето бе дошла и където винаги оставяха ключа в горната част на касата на вратата. Поколеба се. Искаше да каже още нещо.

— Трябва да се гордееш с мен, майко — никога не съм предала това, в което вярвам. Никога не съм спирала да вярвам. Все пак ще ми се зачете, нали?

— Чудесна епитафия за гроба ти — каза Натали.

— Сбогом, майко.

И изчезна.

Натали чу изскърцването на задната врата. Чу приглушеното й затваряне. Остана на мястото си със скръстени ръце, сякаш очакваше да поднесат супата на някой официален обяд. Минаха може би пет минути. После от гърлото на жената се изтръгна хрип, тя наведе лице и заплака. Сълзите се стичаха по бузите и падаха по ръцете й, проблясвайки като фалшиви диаманти.

Мери Терър, седнала зад волана на фургона, сложила сгушения и затоплен Дръмър на пода отдясно, видя в огледалото последните светлини на къщата, преди да изчезнат съвсем зад изсъхналите клони на дърветата. Чувстваше се отмаляла — майка й винаги знаеше как да я изцеди. Нямаше значение. Нищо друго няма значение, освен да бъде при плачещата дама в два часа следобед на 18-и и да предаде Дръмър на новия му баща. Представяше си как лъчезарно ще й се усмихне Лорд Джак.

Днес бе понеделник, пети. Имаше тринайсет дни. Достатъчно време да намери някой евтин мотел извън магистралата, да се покрие за известно време и да направи някои промени. Трябваше да души въздуха и да внимава свинете да не дойдат. Трябваше да изчезне за известно време и да остави нещата да се поуталожат. Наведе се и каза на спящия Дръмър:

— Мама те обича. Мама обича сладкото си бебче! То е моичко, не знае ли то? Да-а, да. Мое завинаги и вовеки веков.

Мери се усмихна в зелената светлина, струяща от таблото. Фургонът се килна встрани почти като люлка. Майката и бебето бяха в мирни отношения. Засега.