Робърт Маккамън
Мое (16)

3. Когато свещите угаснат

— Готова ли сте? — попита Нюсъм.

Лора кимна със скрити зад слънчевите очила, подпухнали от плач очи и Нюсъм хвана подвижния стол за облегалката.

Асансьорът стигна първия етаж. Рамзи продължи да натиска бутона „Вратата затворена“, но глъчката отвън пак се чуваше. Нюсъм си пое дълбоко дъх и каза:

— Хайде тогава.

Рамзи пусна бутона.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и Нюсъм, със стола пред себе си, се вряза в тълпата репортери.

Беше неделя следобед, почти двадесет и четири часа след като отвлякоха Дейвид. Лора напускаше болницата без него, от разкъсаните шевове сълзеше по малко кръв и вътре в нея сякаш всичко бе смазано от непоносима мъка. В малките часове тази сутрин, между три и четири, мъката й стана чудовищна и ако имаше оръжие или хапчета, щеше да посегне на живота си. Дори и сега всяко вдишване и движение й костваше неимоверно усилие, сякаш и самата гравитация бе против нея. Дъждът бе спрял, но небето все още бе покрито със сиви облаци, а вятърът бе станал пронизващо студен.

Озова се право под кръстосания огън на телевизионните камери и светкавиците на фотоапаратите. Лора наведе глава и чу гласа на Нюсъм:

— Моля, дайте път. Отдръпнете се.

Служителите от охраната се опитаха да се вмъкнат между нея и репортерите.

— Госпожо Клейборн, погледнете насам! — извика някой.

Тя не му обърна внимание.

— Насам, Лора! — настояваше друг.

Започнаха да й задават въпроси:

— Още ли няма писмо за откуп, Лора?

— Мислите ли, че Джинджър Коулс ви изнудва?

— Ще съдите ли болницата?

— Лора, страхуваш ли се за безопасността на детето си?

Тя не отговаряше и Нюсъм продължаваше да я бута напред. Въпреки че тежестта на Дейвид я нямаше, никога не се бе чувствала толкова претоварена. Камерите бръмчаха.

— Госпожо Клейборн, вдигнете глава! — чу се отляво.

Отдясно — гореща лампа с обектив зад нея.

— Назад, казах! — заповяда Нюсъм.

Лора гледаше в пода. Нюсъм и адвокатът й я бяха посъветвали да не отговаря на въпросите на репортерите, но те се стрелкаха около нея като зелени мухи, бръмчащи в ушите.

— А какво ще кажете за кашона с куклите? — надвика един останалите. — Знаехте ли за изгорените кукли?

Изгорените кукли? Какви изгорени кукли? Тя вдигна лице към Нюсъм. То бе затворено, каменно и той продължи напред през човешкото море.

— Знаехте ли, че преди да отвлече детето ви, е прерязала гърлото на един старец?

— Какво чувстваш в момента, Лора?

— Вярно ли е, че тя е член на някакъв сатанински клуб?

— Госпожо Клейборн, а чухте ли, че е ненормална?

— Назад! — изръмжа Нюсъм и най-сетне стигнаха изхода, където чакаше Дъг, а малко по-нататък бе и мерцедесът му.

Дъг закрачи към нея с удължено от недоспиване лице, а майка й и баща й останаха в колата. Отвън чакаха още репортери и те наскачаха върху нея като мухи на мед. Дъг посегна да й помогне да слезе от стола, но Лора не му обърна внимание. Качи се на задната седалка до майка си, а Дъг се намести зад волана. Настъпи газта и подкара така стремително, че хората на ABC се пръснаха като пилци, за да не бъдат ударени, а на един от мъжете му хвръкна перуката от вдигнатия от колата вятър.

— Пред къщи също има — каза Дъг, набирайки скорост. — Събират се, копелетата му с копелета, отвсякъде!

Лора забеляза, че майка й е облякла черна рокля с перли. Тя какво, да не е в траур? — учуди се Лора. Или пък се е облякла така заради камерите. Затвори очи, но под клепачите се появи Дейвид и тя ги отвори отново. Чувстваше се, като че ли има вътрешен кръвоизлив и с всяка измината минута става все по-слаба и по-слаба. Шумът от двигателя я приспиваше — сънят за нея бе спасителен бряг, единственият й спасителен бряг.

— След час, час и нещо от ФБР ще донесат някакви снимки — каза й Дъг. — Взели са скицата, дето ти им помогна да нарисуват, и са я бутнали в компютър, за да я сравни със снимките от досиетата им.

— Тя може да не е в досиетата им — каза Мириам Бийл. — Може да е някоя лунатичка, избягала от клиниката за душевноболни.

— Ш-шшшт! — изпъшка бащата и Лора мислено го поздрави. — Скъпа, нека не безпокоим повече Лора.

— Да не я безпокоим ли? Че тя е почти полудяла от тревоги! Какво да направим?

Говорят за мен така, сякаш ме няма, помисли си младата жена. Невидима съм, няма ме и толкоз.

— Не ми пили на главата, скъпа!

— Не ми стой така и не ми казвай какво да правя и какво не. Боже мой, това е криза!

В главата на Лора се размърдаха тъмни неща — като зверове, измъкващи се от кално блато.

— А какви са тия изгорени кукли? — попита тя със стържещ глас.

Никой не отговори.

Лошо, досети се Лора. О, Исусе, о, Боже, о — много, много лошо!

— Искам да знам. Моля ви.

Пак никой не пожела да отвърне на предизвикателството. Преструват се, че не разбират за какво говоря, помисли си.

— Дъг? — каза тя. — Кажи ми за изгорените кукли. Ако не го направиш, ще попитам някой репортер пред къщи и ще разбера.

— Нищо — повиши глас майка й. — Намерили една-две кукли в апартамента й.

— Ох, Исусе Христе! — удари Дъг волана с юмрук и мерцедесът трепна. — Намерили са цял кашон с кукли в един шкаф! Всички били обезобразени, някои обгорени, а други… смазани и начупени. Това е! Искаше да знаеш! Е, вече знаеш!

— Значи… — Съзнанието й започна да се затваря, за да я предпази от непоносимата болка. — Значи… полицията… мисли, че тя… ще направи нещо на детето ми?

— Детето ни! — поправи я Дъг разгорещено. — Дейвид е наше дете! Аз също имам участие в това, нали?

— Краят — каза тя.

— Какво? — погледна я той в огледалото.

— Краят на Дъг и Лора — каза тя и повече дума не продума.

Майка й хвана ръката й, но Лора се отдръпна.

Репортерите бяха пред къщата и чакаха. Изсипаха се от фургоните като мътен порой, но полицията също бе там да въдворява ред. Дъг натисна клаксона и си проби път до гаража, после вратата щракна зад тях и те си бяха у дома.

Докато Мириам водеше Лора към спалнята да я настани, Дъг провери телефонния секретар. Бяха се записали гласове, които очакваше да чуе: NBC, CBS, ABC, „Пийпъл“, „Нюзуик“ и други вестници и списания. Всички бяха записани на магнетофона, който полицията бе прикачила към телефона им, за да хване евентуално обаждане за откуп.

Той вдигна поглед и видя как бащата на Лора е вперил поглед в него.

Лора стоеше в детската. Мириам каза:

— Хайде, хайде да си легнеш. Хайде сега.

Детската й се струваше запусната. На Лора й се счуваха призрачни детски звуци — с треперещи пръсти докосна ярко боядисаната дрънкалка над кошчето и в стаята се разнесе тих звук. Тя пак плачеше и сълзите се стичаха по загрубелите от търкане бузи. Чу как и Дейвид плаче — гласът му се извисяваше и замираше в малката стая. От кошчето се смееха различни животинки. Лора вдигна едно мече, притисна го към себе си и тихо зарида, заровила лице в кафявата му козина.

— Лора! — обади се майка й зад нея. — Веднага отивай да си лягаш!

Ах, този глас, този глас! Прави веднага това, което ти казвам. Скачай, Лора! Бъди оправна, Лора! Омъжи се за някой с пари и социално положение! Стига си се обличала в тая избеляла тениска и дънки! Направи си косата като дама! Порасни, Лора! За бога, порасни!

Разбра, че нервите й са опънати до крайност. Още едно незначително дръпване и ще се скъсат. Дейвид е отвлечен от някаква ненормална на име Джинджър Коулс, която прерязва гърлото на някакъв старец в събота сутринта и убива агент на ФБР в събота вечерта. Между тези две събития Лора е поверила детето си в ръцете на убийца. Спомни си червената кал под един от ноктите. Кръв, разбира се. Кръвта на стареца. Само тази мисъл бе достатъчна да откачи и да я пратят запенена в някоя лудница. Стегни се! — помисли си. — За бога, стегни се!

— Чуваш ли? — настоя Мириам.

Плачът на Лора спря. Тя избърса сълзите в мечето и се обърна към майка си.

— Това е… моята къща — каза. — Моята къща. Ти си гостенка тук. В моята къща аз правя каквото искам и когато поискам.

— Сега не е време за глу…

— Чуй ме! — изкрещя тя и Мириам отстъпи назад, блъсната сякаш от силата на гласа й. — Остави ме да подишам малко свободно! Не мога да дишам от теб!

Възрастната жена, истински ветеран, бързо възстанови хладните си маниери.

— Ти не можеш да се контролираш — каза тя. — Разбирам това.

По коридора се зададоха Дъг и Франклин.

— Имаш нужда от успокоително.

— Имам нужда от детето си! Ей от това имам нужда!

— Тя губи разсъдъка си — каза Мириам с равен глас на съпруга си.

— Махай се! Махай се! — заблъска Лора майка си, която ахна от ужас при докосването.

После Лора тръшна вратата под носовете им и спусна резето.

— Искаш ли да извикам доктор? — чу въпроса на Дъг, докато се облягаше на вратата.

— Мисля, че няма да е зле — отговори Франклин.

— Не, оставете я на мира. Иска да я оставим на мира — ще я оставим. Боже мили, винаги съм си мислила, че има нестабилен характер. Да, ще я оставим на мира! — повиши тя глас, за да я чуе дъщеря й. — Франклин, обади се на „Хайът“ и кажи да ни запазят стая. Няма смисъл да стоим тук и да й пречим да диша!

Малко остана да отвори вратата. Съвсем малко. Но не, тук бе по-тихо. Бе спокойно. Нека ходят в „Хайът“, нека се сърдят. Трябваше й пространство, пък било то и между тези четири запуснати стени.

Лора седна на пода с мечето в ръце — през щорите проникваше мътна светлина. Бе поверила Дейвид на убийца. Бе дала детето си в окървавени ръце. Затвори очи и изписка вътре в себе си, където никой, освен нея не можеше да я чуе.

След около час — час и нещо на вратата плахо се почука.

— Лора?

Беше Дъг.

— ФБР са тук със снимките.

Тя стана с оловни крака и отключи детската. Мечето остана мушнато под мишницата й. В кабинета я посрещна мъж на средна възраст в раиран костюм, със светлокестенява, подстригана отстрани коса. Имаше топли кафяви очи и добра усмивка. Лора видя как погледът му се плъзна бързо по мечето и после се престори, че не го е видял. Баща й бе останал вкъщи, но майка й се бе оттеглила в „Хайът“ — битката между двата характера бе започнала.

Агентът на ФБР се казваше Касъл, „с К“, каза й той, сядайки в едно кресло. Носел цветни и черно-бели снимки и искал да я помоли да им хвърли един поглед. Отвори голям кафяв плик с непохватни, несвикнали с такава деликатна задача пръсти и пръсна на масичката за кафе, до една книга за Матис^[1], половин дузина снимки. Всички бяха на жени, някои в анфас — полицейски снимки, а други — снимани под различни ъгли. На една от снимките се виждаше как една едра и яка жена се цели с пушка в банков чиновник. Друга показваше голяма жена, хвърлила поглед през рамо, как се качва в черно „Камаро“ — в ръката й проблясваше пистолет.

— Това са жени от списъка ни с най-търсените — каза й Касъл. — Ето шест от тях, които съвпадат с описанието на Джинджър Коулс по ръст, възраст и фигура. Дадохме полицейската скица на компютър и му възложихме да даде вариации — ето какво излезе.

Една от жените, висока и руса, бе облечена в широк панталон и изрисувана блуза. Бе широко усмихната и държеше в ръката си граната.

— Някои от тях са стари — каза Лора.

— Да. Ами те са… о, отпреди двайсетина години.

— И вие от двадесет години търсите някои от тях? — каза Франклин, надзъртайки през рамото на Лора.

— Една от тях — да. Една от другите е от втората половина на седемдесетте, една от 1983, а другите са от 1985 досега.

— Какви престъпления са извършили? — настоя Франклин.

— Най-различни — каза Касъл. — Огледайте ги много добре, госпожо Клейборн.

Всички ми изглеждат еднакви. Всички са с един ръст, всичко им е едно и също.

— Имената и статистиката са на гърба.

Лора обърна снимката с банковия обир.

Марджи Къмингс, наречена Марджи Граймс, наречена Линда Кей Съдърс, наречена Гуен Бекър. Ръст: 5 фута и 10 1/2, коса: кестенява, очи: синьо-зелени, място на раждане: Орен, Кентъки.

Погледна и гърба на снимката с камарото:

Сандра Джун Макхенри, наречена Сюзън Фостър, наречена Джун Макхенри. Ръст: 5 фута и 9, коса: кестенява, очи: сиви, място на раждане: форт Лодърдейл, Флорида.

— Защо мислите, че може да е някоя от тези жени? — попита Франклин. — Не би ли могло да бъде… някой… просто някоя луда, за която вие и понятие си нямате?

— Градската полиция занимава компютъра с техния списък от полицейски снимки. В него ще влязат и местните бегълци от закона. Причината, поради която се обърнахме към списъка с най-търсените, е пушката.

— Каква пушка?

— Джинджър Коулс е знаела, че ще намерим апартамента й. Заложила е капана, за да отстрани първия човек, минал през вратата. Това означава, че тя има някаква… как да го нарека… нагласа. Склонност към такива неща. Освен това е изтрила твърде добре целия апартамент. Всички топки на вратите, дръжки на чекмеджета са направо лъснати. Все пак успяхме да снемем частичен отпечатък от пушка, която открихме в един шкаф, а и от струйника на душа снехме добър отпечатък от палец.

— В такъв случай този отпечатък съвпада ли с отпечатъците на някоя от тези жени?

— Не мога да ви кажа — отговори Касъл. — Още не са ми се обадили.

Лора обърна още една снимка.

Дебра Гесър, наречена Деби Смит, наречена Дебра Старк. Ръст: 6 фута, коса: червеникаво кафява, очи: сини. Място на раждане: Ню Орлиънс, Луизиана.

Наведе се и разгледа това лице — приличаше на Джинджър Коулс, само че на горната си устна имаше малък белег, от който усмивката й изглеждаше малко озъбена.

— Може би… тази — каза тя. — Не си спомням обаче белега.

— Няма значение. Вгледайте се внимателно и не бързайте.

Не й каза, че просто я изпитва. Три от жените, включително и Дебра Гесър, бяха осъдени и сега бяха в затвора. Четвъртата, Марджи Къмингс, бе умряла през 1987 г.

Лора обърна снимката на момичето в широките панталони.

Мери Теръл, наречеш Мери Терър. Ръст: 6 фута, коса: кестенява, очи: сиво-сини, място на раждане: Ричмънд, Вирджиния.

— Тук пише, че косата й е кестенява, а на снимката е с руса коса.

— Изрусена е — каза Касъл. — Статистиката черпи сведения от семейните досиета, така че понякога в снимките може да се появят някои разлики.

Лора се вгледа в лицето на Мери Теръл. Жената със свежо и посвоему невинно лице се усмихваше със спокойна, широка усмивка, а на пръста й висеше граната.

— Това най-старата ли е?

— Да.

— Джинджър Коулс изглежда… по-стара. Тази жена също се доближава до нея, но… не знам.

— Към лицето на тази жена добавете грубо двадесет години нелек живот — предложи Касъл.

— Как е могла една жена двадесет години да се изплъзва от ФБР? — Франклин взе снимката и Лора премина на следващата. — Изглежда невъзможно.

— Много голяма страна сме. Освен това трябва да имате предвид Канада и Мексико. Хората променят косата си, дрехите, създават си нови самоличности, променят походката си и се учат да говорят по друг начин. А ако ви кажем с какво някои от криещите се се занимават, направо ще се смаете — един го открихме в парка Йелоустоун, хванал се на работа като рейнджър^[2], и работил там цели седем години. Друг един — важна клечка в една банка в Мисури. Познавам трети, който бе станал капитан на риболовно корабче в Кийс, успяхме да го хванем едва когато се кандидатира за кмет на Кий Уест. Разбирате ли, хората просто не се взират един в друг. — Той седна на един стол срещу Лора. — Хората са доверчиви. Ако някой ви каже нещо, вие сте склонна да му вярвате. Във всеки град си има хора, които, без да задават въпроси, ще ви вземат парите и ще ви изработят шофьорска книжка, кръщелно, всичко, каквото поискате. Така че вие си намирате някоя работа, където не си дават много труд да задават въпроси, и потъвате под земята като интелигентна къртица. — Касъл скръсти ръце, докато Лора продължи да прехвърля снимките. — На тези най-издирвани бегълци им израстват очи и на гърба. Душат непрекъснато въздуха и винаги държат ухото си на железопътната релса. През нощта сигурно спят зле, но винаги поддържат формата си. Разбирате ли, повечето хора — включително и служителите на закона — имат един голям недостатък: забравят. ФБР никога не забравя. Имаме си компютри, които ни държат в течение.

— Кой е този, дето се вижда на заден план? — попита Дъг със снимката на Мери Теръл в ръка.

Касъл я взе, Лора също я погледна. Мери Теръл бе застанала в зелена росна трева, обута в надупчени сандали. Над главата й се виждаше синьо небе, някак избеляло, а на тревата се виждаше удължената сянка на снимащия. Но на заден план, на върха на лека издатина на терена, се виждаше една замъглена фигура със свита ръка, готова да хвърли жълт диск.

— Не знам. Изглежда, сякаш снимката е правена в…

Лора взе снимката от ръката на Касъл. Преди малко бе гледала само лицето на жената и не бе видяла това. Беше замъглено и трудно различимо.

— Трябва ми лупа.

Дъг стана. Касъл се наведе напред, примижавайки.

— Какво гледате?

— Ето това. Диска. Виждате ли го?

— Да. И какво?

— Ето тук. Виждате ли лицевата му част, ъгъла, под който е направена снимката. Виждате ли?

Сърцето й биеше силно. Дъг й донесе лупа и тя я приближи до жълтия диск. Нагласи я на най-силно увеличение — ако я мръднеше още малко нагоре, щеше да я изтърве от фокус.

— Ето — каза тя. — Ето го. Гледайте.

Касъл погледна.

— Виждам го.

Две черни точици вместо очи и полукръг вместо засмяна уста — това бе изрисувано върху лицевата част на диска. Бе усмихнато лице, готово да бъде запратено в неизвестна посока.

Лора премести лупата над лицето на Мери Теръл и го проучи внимателно.

Позна врага си.

Времето бе променило тази жена, да. Бе я направило по-тежка и бе нарушило гладкостта на кожата — направо бе окълцало хубостта и я бе смалило до груба посредственост. Но истинската прилика бе в очите, тези сиво-сини огледала на душата. Трябваше да имаш лупа, но дори и тогава трябва да се вгледаш внимателно. Те излъчваха смъртоносна, гореща омраза. Някак си не вървяха с русите кичури на хипи и с белозъбата рекламна усмивка. Очите бяха същите като ония, които я бяха гледали от горе на долу и в чиито изцапани с кръв ръце Лора бе поверила детето си. Да. Да. Бяха същите, само че по-стари. Да. Същите.

— Тя е — каза Лора.

Касъл веднага коленичи до нея, мъчейки се да погледне снимката от нейната височина.

— Сигурна ли сте?

— Аз…

Няма никакво съмнение. Тия очи. Големи ръце. Усмихнатото лице на заден план. Няма никакво съмнение.

— Това е Джинджър Коулс — каза тя.

— Посочвате Мери Теръл като жената, отвела детето ви?

— Да — кимна тя. — Да. Тя е. Това е жената.

Изпита двойствено чувство — на облекчение и на ужас.

— Може ли да ползвам телефона ви?

Той взе снимката и мина в кухнята. След малко Лора го чу да казва:

— Положителна идентификация. Дръжте си шапките да не паднат.

Когато Касъл се върна, Лора седеше с посивяло лице, обгърнала раменете си с ръце, а Франклин я галеше по гърба. Дъг стоеше от другата страна на стаята до прозореца — като изгонен.

— Е, добре. — Касъл отново седна и постави снимката на кафе масичката. — Събираме всичко в досието на Мери Теръл. Всички снимки, отпечатъци, местоживеене на семейството, роднини — всичко. Но според мен има някои неща, които трябва да знаете и които мога веднага да ви кажа.

— Просто намерете детето ми. Моля ви. Друго не искам.

— Мога да ви разбера. Но въпреки това трябва да ви кажа, че Мери Теръл — Мери Терър — вероятно е убила едно десетгодишно момче в горите край Мейбълтън, и то съвсем наскоро. Отнела му е пушката и с помощта на продавача установихме, че серийните номера съвпадат. Това означава, че хората, които знаем, че е убила, стават трима, без да броим останалите.

— Останалите? Какви останали?

— Доколкото си спомням, шестима или седмина полицаи, един университетски преподавател и жена му и един кинодокументалист. Всички тези убийства са станали през втората половина на шейсетте и първата на седемдесетте. Мери Теръл е била член на Сторм Фронт. Знаете ли какво е представлявало това?

Лора бе чувала за него и по-рано, да. Военизирана терористична група като Симбионната освободителна армия. Марк Трегс бе споменал за тях в „Изгори тази книга“.

— По това време работех в бюрото ни в Маями, но следях събитията — продължи Касъл. — Мери Теръл бе политическа убийца. Вярваше, че върши всичко това за масите. Цялата им шайка вярваше в това. Знаете как ставаха тия работи — на група хипита, постоянно добре надрусани, слушащи странната си музика, рано или късно им минава през ума какъв майтап ще падне, ако вземат и убият някого.

Лора кимна разсеяно, но част от нея си припомни, че едно време и тя е била хипи, друсала се е, слушала е странна музика и въпреки това никога не й е минавало през ума да убива, когото и да било.

— Бюрото започна да я издирва още от първата половина на седемдесетте. Защо обаче е излязла от прикритието си и е отвела бебето ви — нямам представа. Мисля, че изпреварвам малко нещата, защото още не е сигурно, преди да сме сравнили отпечатъците, но едно мога да ви кажа със сигурност — Мери Теръл е много, много опасна.

Не й каза, че Мери Теръл е внушила такъв страх, че на стрелбището си в Куантико ФБР бе сложило мишена с нейния анфас. Не й каза също, че един час преди да тръгне за насам, вашингтонското бюро бе оповестило, че отпечатъкът от струйника на душа съвпада по четири точки с десния палец на Мери Теръл. Но му трябваше Лора да направи положителна идентификация, за да се подсигури и от тази страна. Странно защо, не бе забелязал диска с усмихнатото лице. Големите шефове във Вашингтон сигурно си гризяха моливите от нетърпение да започнат акцията, особено пък след като бе убит техен колега.

— Правим всичко възможно, за да я намерим. Вярвате ли?

Тя отново кимна.

— Детето ми. Нали нищо няма да му стори?

— Не виждам защо да го прави. — Той се опита да не мисли за обезобразените кукли в кашона. — Отнела е детето поради някаква причина, но не смятам, че ще му прави нещо.

— Ненормална ли е? — попита Лора.

Това бе труден въпрос. Касъл се размърда в креслото, обмисляйки отговора. Кашонът с куклите говореше, че е много възможно да е луда — като някое животно, прекарало дълго време в дупката си, глозгайки едни и същи кокали.

— Знаете ли — каза той със спокоен глас, — чудя им се на тия от шейсетте. Сещате се кои имам предвид — те мразеха всичко и всички, искаха да сринат света и да започнат всичко отначало, по техен образец. Омразата ги подхранваше и те живееха с нея ден и нощ. Дишаха с нея, събрани по тавани и мазета, запалили неизменните тамян и свещи. Питам се какво са правили с тая омраза, когато свещите изгаснаха.

Касъл започна да прибира снимките и ги затвори в плика.

— Мисля, че трябва да изляза и да застана пред репортерите. Няма да им давам кой знае колко, но все пак достатъчно, за да изостри апетита им. Вие работите за „Конститюшън“, нали?

— Да.

— Е, тогава знаете какво имам предвид. Няма да ви моля да идвате с мен сега. Това ще стане по-късно. Колкото по-дълго задържим интереса на пресата, толкова по-добър шанс имаме да намерим Мери Теръл бързо. Така че се налага да ги пообработим малко. — Той се усмихна. — Такъв е животът. Господин Клейборн, бихте ли ме придружили?

— Защо пък аз? Дори не съм бил в стаята!

— Да, но човешкият интерес е насочен към вас от друг ъгъл. Освен това на много въпроси вие не можете да отговорите подробно. С подробностите ще се оправя аз. Става ли?

— Става — каза Дъг неохотно.

Касъл се изправи и Дъг събра сили за инквизицията навън. Имаше обаче още един въпрос, който Лора трябваше да зададе:

— Когато… когато я намерите… на Дейвид няма да му има нищо, нали?

— Ще ви върнем детето — каза Касъл. — Можете да разчитате на това.

После той и Дъг излязоха, за да се изправят срещу репортерите.

Баща й я хвана за ръката и започна тихичко да я успокоява, но тя го чуваше едва-едва. Мислеше си за една луда, застанала на балкона с бебе в ръцете, гледани през оптическия мерник на снайпериста, готов да убива. Затвори очи, спомняйки си двойното пук-пук на изстрелите и как главата на бебето експлодира.

Това на Дейвид не може да му се случи.

Не.

Не може.

Не.

Лора стисна лице в дланите си и заплака горчиво, Франклин стоеше до нея и не знаеше какво да направи.