Робърт Маккамън
Мое (14)

1. Капан за глигани

— Не.

— А някакъв акцент да имаше?

— Южняшки — каза Лора. — Но малко различен. Някак различен. Не знам.

Тя отговаряше на тези въпроси със замъглено от транквиланти съзнание и гласът на полицейския лейтенант на име Гарик идваше до нея някъде отдалеч. В стаята имаше още двама мъже — Нюсъм, мъжът с набразденото лице, началник на охраната в болницата, и един по-млад полицай, водещ бележки. Мириам я разпитваха в друга стая, докато Франклин и Дъг — завърнал се от пиянски запой от близкия бар — бяха долу, в административния офис.

Лора трябваше да употреби доста усилие, за да се концентрира върху това, което я питаше Гарик. Лекарствата й погаждаха странен номер — отпускаха тялото и езика й, докато в същото време съзнанието й препускаше, издигайки и спускайки се като влакче на забавленията.

— Южняшки акцент ли? В какъв смисъл различен?

— Не изцяло южняшки — каза тя. — Не точно от Джорджия.

— А бихте ли могли да опишете жената на полицейски художник?

— Мисля, че да. Да. Мога.

Нюсъм бе извикан навън от трети полицай. Върна се няколко минути по-късно, придружен от мъж с момчешки вид, тъмносив костюм, бяла риза и черна връзка със ситни бели точици. Поговориха си нещо тихичко, Гарик стана от стола до леглото и новопристигналият зае мястото му.

— Госпожо Клейборн? Името ми е Робърт Къркланд. — Той й показа ламинирана лична карта. — Федерално бюро за разследване.

Тези думи предизвикаха нова паника у нея, но лекарствата запазиха израза й спокоен и отпуснат. Само влажното проблясване на очите издаде неподправения й ужас. В съзнанието й като съзвездия на злото се завъртяха картини на послания за откупи, на отвлечени и избити жертви.

— Моля ви, кажете ми! — каза тя с оловен език и горчив вкус на транквиланти в устата. — Моля ви… защо е взела детето ми?

Къркланд замълча, а през това време химикалката му се поколеба над обикновен жълт бележник. Има очи, помисли си Лора, приличащи на еднопосочно синьо стъкло — не можеш да видиш какво става вътре.

— Тази жена не е била сестра в тази болница — каза той. — В персонала Джанет Лийстър няма и единствената личност със същото второ име, работила тук, е един рентген техник през 1984 година. — Погледна записките си. — Чернокож мъж на тридесет и три години, който сега живее на „Оукхевън Драйв“ 2137 в Кониърс. — Непроницаемият му поглед се върна към нея. — Проверяваме досиетата на други болници. Едно време може наистина да е била сестра, а може просто да е купила или наела униформата. Проверяваме също и магазините за продажба и даване на костюми под наем. Ако тя наистина е наела униформата и чиновникът е взел адреса й от шофьорската книжка — истинския адрес при това, — ще сме късметлии.

— Тогава ще я намерите бързо, не е ли така? Можете да я намерите — нея и детето ми?

— Веднага щом получим информация, почваме да действаме. — Той отново направи справка. — Това, което работи за нас в момента, са размерът и ръстът на жената — и двете са извън нормата. Но не забравяйте, че униформата може да си е нейна, тъй че по списъците с наелите костюми да не намерим никого. Може да е купила униформата преди година или пък да я е наела извън града.

— Но ще я намерите, нали? Няма да я оставите да избяга?

— Не, мадам — каза Къркланд. — Няма да я оставим да избяга.

Той не й каза, че жената е била пусната в болницата от една перачка и явно е измъкнала бебето в кош за пране. Не й каза, че нямат никакво описание на кола, че перачката има много бегла представа за лицето на жената, но че две неща са станали ясни — височината й от шест фута и жълтото кръгче с усмихнатото лице, забодено над джобчето й. На Къркланд му бе станало ясно, че тя е забола значката там, за да отвлича вниманието от лицето си. Движила се е бързо и е знаела какво прави — любителски изпълнения нямаше. В записките му пишеше, че е била облечена в бяла униформа, поръбена с морскосиньо, каквато носеха и истинските сестри. Точно тази униформа се опитваха да проследят. Тя е действала, както Мириам определи, „като началник“. А перачката бе казала: „Изглеждаше като сестра и действията и бяха такива.“ Жената сигурно е обиколила болницата по-рано, защото е знаела откъде да влезе и откъде да излезе по най-бързия начин. Но имаше и един интересен момент — жената бе ходила също в 24-а и 23-а стая. Дали е дошла специално за Клейборн, или е действала напосоки, само и само да открадне едно дете? А дали е било важно за нея детето да е момче? Ако да, защо?

Къркланд прекара около двайсет минути с Лора, преповтаряйки вече известни неща. Станало му бе ясно, че тя повече не можеше да им предложи нищо ново. Потъваше и изплуваше от шоково състояние и ставаше все по-малко адекватна. На два пъти избухва в сълзи и Къркланд помоли Нюсъм да отиде и повика мъжа й.

— Не! — Изненада го силата на резкия отговор. — Не го искам тук!

По пътя към офиса телефонът в колата на Къркланд иззвъня.

— Казвай — отвърна той.

Беше един от другите агенти, работещи по случая. Един чиновник на „Костюмс Атланта“ бил дал под наем медицинска униформа — голям размер, чисто бяла, без сини ръбове на една „едра жена“ в петък следобед. Адресът, записан от шофьорска книжка, издадена в Джорджия, беше Мейбълтън, „Соомил Роуд“ 4408, апартамент 6. Името — Джинджър Коулс. Къркланд каза:

— Извади ми разрешение за обиск, вземи няколко души и идвайте. Аз ще ви чакам там.

Той затвори и обърна форда — чистачките не спираха да се борят с поройния дъжд.

Четиридесет минути по-късно Къркланд и още двама агенти от ФБР бяха готови да влязат в апартамент 6 на малкия отдалечен комплекс в Мейбълтън. Часовникът показваше, че минава четири часът и небето бе забулено с ниски сиви облаци. Къркланд провери служебния си револвер. Преди това бе прекарал известно време на паркинга в колата, наблюдавайки вратата на апартамент 6, без да забележи каквото и да е движение — да бъдеш непредпазлив означаваше да те убият.

— Хайде да тръгваме — каза той по уоки-токито, излезе от колата и заедно с другите двама притичаха през дъжда към апартамент 6.

Къркланд почука. После изчака. Пак почука. Никакъв отговор. Опита да врътне топката на вратата. Заключено, разбира се. Кой ли има ключ? Домоуправителят на блока?

— Хайде да опитаме тоя — каза и пристъпи към следващата врата.

Почука. Изчака. Почука малко по-силно. Никой ли няма? Опита топката и се изненада, когато вратата се отвори.

— Ало? — извика той в мрачината. — Има ли някой?

После я подуши — бакърената, неприличаща на никаква друга миризма на кръв. Нямаше разрешително за обиск на този апартамент и да влезе в него означаваше да му скъсат задника. Но видя бъркотията, видя изкормения матрак в спалнята и пръснатия по пода памук.

— Влизам.

Влезе с ръка на револвера.

Когато излезе след по-малко от три минути, Робърт Къркланд се бе състарил.

— Вътре е извършено убийство. Във ваната има старец с прерязано гърло.

Ега ти лайната — помисли си той.

— Трябва ни ключ! Намери ми домоуправителя, бързо!

Домоуправителят обаче не си беше вкъщи. Затворената врата на апартамент 6 сякаш се смееше в лицето на Къркланд. Той се върна в колата и използва телефона, за да проведе разговор с градската полиция. После набра централата на ФБР в Атланта, изисквайки информация за Коулс, Джинджър. Компютърът даде празен екран. Името Лийстър, Джанет също не даде нищо. И двете ли са измислени? — запита се. На кого му трябват измислени имена, освен на някой издирван? И какво общо имаше старецът във ваната с отвличането на бебе — момче от болницата „Сейнт Джеймс“ в Бъкхед?

Ега ти лайната — помисли си той.

В рамките на един час, докато градската полиция разпита другите жители на комплекса, докато специален екип се ровеше из боклуците на лов за отпечатъци и улики, вятърът се засили. Той се завъртя в боклукчийските казани и измъкна от дълбините им смачкана снимка на усмихнато бебе. Вятърът я подгони далеч от полицаите и агентите на ФБР, тя отплува на север, докато накрая се замота в боровете.

Домоуправителят, научиха те от един току-що пристигнал жител на комплекса, работел в обувния магазин на Кини, недалеч оттук. Пратиха двама полицаи да го доведат и той пристигна заедно с тях, за да види, че комплексът бъка от мъже в тъмни шлифери. Човекът отключи апартамента на Джинджър Коулс с трепереща ръка и репортерите се струпаха зад него с камери в ръце — като лешояди на мърша.

— Отдръпнете се — каза Къркланд на мъжа.

После се обърна, завъртя топката и отвори вратата.

В момента, в който вратата се отвори, Къркланд чу тихо щрак.

Видя какво го чака и едва има време да си помисли: „Ега ти л…“.

Заложеният капан, свързващ спусъка с топката на вратата посредством корда, свърши добра работа. Рязаната пушка, закрепена на един стол с внимателно насочена цев, ревна с кухо дуум, подчинявайки се на опънатия ударник — пълната сила на оловния заряд почти разкъса Къркланд на две. Сачмите разпориха гърлото и на друг агент от ФБР и отнесоха рамото на домоуправителя във фонтан от месо, кръв и кости — на телевизионните камери не им беше спестено нищо. Къркланд залитна назад, без сърце, дробове и доста други неща, които поддържаха тялото в едно цяло, и рухна в потръпваща купчина. Полицаите се проснаха по корем на мократа настилка, репортерите се разпищяха, развикаха се и отстъпиха, но не много, за да не изтърват нещо. Някой започна да стреля по апартамента, последва го друг изплашен полицай и само след секунда през вратата и през прозорците на апартамент 6 започнаха да се изпразват пистолет след пистолет и във въздуха затанцуваха трески и парчета мазилка.

— Прекрати огъня! Прекрати огъня! — развикаха се останалите агенти от ФБР и постепенно стрелбата замря.

Най-сетне двама храбри — или глупави — полицаи нахлуха в надупчения апартамент. Бе ударена една лампа с имитация на лава и разтворът бе разплескан по стените навсякъде. Отворените кухненски шкафове, надупчени от куршумите, бяха празни. Бяха останали един телевизор и една стереоуредба с малко плочи. Ако полицията знаеше, щеше да погледне и да види, че между тях няма нито един албум на Доорс. По стените имаше петна от картини, но самите картини ги нямаше. В един шкаф откриха кашон, пълен с обезобразени пластмасови и гумени кукли, а зад него — малка пушка за деца без мерника. В шкафовете нямаше дрехи и всички отделения на дрешника бяха празни.

Линейките вече идваха. Някой се бе сетил да хвърли един шлифер върху останките на Къркланд. Кръвта му се събираше в ниските места на настилката, а изпод гънките на шлифера се подаваше насочена към небето ръка със сгърчени като нокти пръсти. Репортерите се бутаха за по-подходящ ъгъл. CNN вече бе готова да започне излъчване на живо от комплекса в Мейбълтън.

На повече от сто мили североизточно от Атланта, по междущатското шосе 85, един масленозелен фургон „Шеви“ се тресеше напред в проливния дъжд с петдесет мили в час. Докато новото й бебе спеше в кашона на пода от дясната страна, увито в синьото си одеяло, Мери Терър пееше с нисък глас „Акуейриъс“^[1] и се питаше кой ли ще има късмета първи да се натъкне на капана, оставен запънат и готов на входната врата. Вече не бе облечена в сестринската униформа — беше се преоблякла в апартамента, бе сложила униформата в чувал за боклук и я бе запокитила от моста над един поток, а табелката с името бе хвърлила на двадесет мили извън града. Но свинете скоро щяха да открият откъде е взела униформата и щяха да се сдобият с името и адреса на Джинджър Коулс. Това не можа да се избегне, защото нямаше време да си направи фалшива шофьорска книжка. Няма значение — тя изостави гнездото на осите, имаше си бебе и всичко ще бъде наред, когато се срещне с Лорд Джак при плачещата дама.

Сирена. Проблясващи светлини. Сърцето на Мери подскочи и тя понечи да премести крака си на спирачката, но патрулната кола профуча край нея и потъна в дъжда и мъглата напред.

Чакаше я дълъг път. Със себе си бе взела магнума и колта, а дрехите и продуктите бяха отзад. Колкото искаш памперси, колкото искаш храна за бебета. Един пластмасов термос, в който да пикае, за да не губи време за спиране. Неудобно, но практично. Бе напълнила резервоара догоре, преди да излезе от Атланта, и бе проверила гумите. На изрисуваната си блуза бе забола усмихнатото лице. Бе в бодро настроение.

Кой ще намери свинския капан първи и кога, питаше се тя. Струваше си загубата на пушката, за да очисти някое наистина голямо лайно, някоя суперсвиня с медали по гърдите. Погледна към розовото същество в кашона и каза:

— Обичам те. Мама те обича, моето момченце. Да, мама те обича.

Гумите свистяха по потъналия в дъжд междущатски път. Мери Терър, внимателният шофьор, който спазваше всички пътни знаци, продължи нататък.