Робърт Маккамън
Мое (10)

4. В четвъртък роден

В четвъртък вечерта, първи февруари, след вечеря, Дъг остави вестника настрана и каза:

— Имам да свърша малко работа в офиса.

Лора го гледаше как става и отива в спалнята. Бяха вечеряли в ледено мълчание. Бе ходила в комплекса „Хилъндейл“ в понеделник следобед и оттогава вината на Дъг проличаваше във всяко движение, във всяка дума. Дъг я бе попитал какво я безпокои и тя му бе отговорила, че не се чувства добре и че все й се повдига. Това бе отчасти истина, но само отчасти и Дъг, подчинявайки се на инстинкта си, който през последните няколко дни бипкаше като алармена инсталация, не настоя повече. Лора потъна в четене и гледане на филми по видеото — тялото й събираше сили за предстоящото тайнство.

— Ще се върна около… — Дъг погледна часовника, докато навличаше палтото си. — Не знам. Ще се върна, като свърша.

Тя прехапа език. Тази вечер Дейвид особено й тежеше и ритането му бе наистина дразнещо. Чувстваше се огромна и отпусната, през последните две нощи сънят й бе неспокоен и пълен с кошмари от сцената с лудата на балкона и в момента не й беше до игри.

— Как е Ерик? — попита тя.

— Ерик ли? Добре е, предполагам. Защо?

— Дали и той прекарва толкова малко време вкъщи, колкото и ти?

— Нека не започваме пак сега. Знаеш, че имам много работа и денят просто не ми стига.

— И нощта не ти стига, нали? — попита тя.

Дъг спря да закопчава палтото си. Втренчи поглед в нея и на Лора и се стори, че в очите му се появи страх.

— Не — отговори той. — Не ми стига.

Пръстите му завършиха закопчаването.

— Знаеш колко струва отглеждането на едно дете и да го пратиш в колеж?

— Много.

— Да, много. Някъде над сто хиляди долара, и то по сегашни цени. Докато дойде време Дейвид да ходи в колеж, един Господ знае колко ще стане. Ето за това си мисля, като ходя на работа по нощите.

Не знаеше какво да прави — да плаче или да се смее. Лицевите мускули я заболяха от стискане и само с усилие на волята успя да запази спокойно изражение.

— В такъв случай можеш да си бъдеш вкъщи към полунощ?

— Към полунощ? Дадено. — Той вдигна яка. — Искаш ли да ти се обадя, ако се наложи да закъснея?

— Би било чудесно.

— Окей.

Дъг се наведе и я целуна по бузата и Лора усети, че се е напръскал с „Инглиш Ледър“. Устните му бръснаха кожата й и после вече ги нямаше.

— Ще се видим по-късно.

Взе куфарчето си и се запъти към вратата за гаража.

Кажи нещо, каза си Лора. Спри го сега, тук! Спри го, преди да е излязъл от тази врата, веднага! Но страхът я скова, защото не знаеше какво да каже и още по-лошо — страхуваше се, че каквото и да каже, няма да успее да го задържи.

— Бебето — каза тя.

Дъг забави крачка. Спря и се обърна към нея — лицето му бе в сянка.

— Мисля, че остават само още няколко дни — каза му тя.

— Да — усмихна се той нервно. — Вярвам, че си добре и си готова, нали?

— Остани с мен — помоли го Лора и усети как гласът й потрепва.

Дъг въздъхна. Лора го видя как оглежда стените с болка — като затворник, преценяващ големината на килията си. Той направи няколко крачки към нея и отново спря.

— Знаеш ли, понякога… това е трудно да се каже. — Помълча няколко секунди, после опита отново: — Понякога виждам какво имаме и колко далеч сме стигнали и… изпитвам странно вътрешно чувство… нещо като… това ли е? Искам да кажа… за това ли е цялата тая работа? А сега и ти… ще имаме дете… сякаш нещо свършва. Разбираш ли какво искам да кажа? Просто това е нашият край — продължи той. — Краят на Дъг и Лора. Миналата седмица знаеш ли какво сънувах?

— Не. Разкажи ми.

— Сънувах, че вече съм стар. Седях в ей онова кресло — посочи той с кимване. — Имах подагра, оплешивявах и всичко, което исках, бе да седя пред телевизора и да спя. Не знаех къде сте вие с Дейвид, но бях сам и всичко бе вече зад мен, и… почнах да плача, защото да осъзнаеш това е нещо ужасно. Бях богат, живеех в чудесна къща, а плачех, защото… — Явно му бе трудно, но се насили и продължи: — … защото в самото достигане на това е същността на цялата тая работа. А не да си вътре в нея. Същността е в борбата да стигнеш дотам, а като стигнеш… — Гласът му утихна и той вдигна рамене. — Май не можах да ти го обясня както трябва, нали?

— Ела и седни — подкани го тя. — Нека да поговорим за това, какво ще кажеш?

Дъг тръгна към нея. Тя знаеше, че той иска да дойде, защото тялото му трепереше, като че ли се мъчеше да се отскубне от притеглянето на някаква сила, дърпаща го в обратна посока. Няколко ценни секунди се задържа, наклонен към нея, после вдигна ръка и погледна ролекса си.

— По-добре да тръгвам. Утре сутринта първата ми работа е да се срещна с един много труден клиент и имам да прехвърля доста бумаги. — Гласът му пак бе станал стегнат и делови. — Ще поговорим за това утре, става ли?

— Както кажеш — каза Лора със свито гърло.

Дъг й обърна гръб и излезе с куфарчето в ръка.

Лора чу как двигателят на мерцедеса изръмжа. Вратата на гаража се вдигна. Още преди да се затвори отново, Лора се изправи. Примигна и сложи ръка на кръста си, който бе почнал да я боли от ранна утрин. Костите я заболяха, докато прекосяваше кабинета. Пътьом взе ключовете от БМВ-то от малкото сребърно подносче. Отиде до гардероба да си вземе шлифера и чантата. После тръгна — по-точно закуцука — към гаража, пъхна се зад волана на БМВ-то и запали.

Беше решила да проследи Дъг. Ако отиваше на работа — чудесно. Ще си поговорят честно за бъдещето и ще решат накъде да поемат отсега нататък. Ако отиваше в комплекса „Хилъндейл“ — сутринта щеше да повика адвокат.

Изкара колата от гаража, излезе от алеята и подкара по Муър мил Роуд, насочвайки се към комплекса, като се надяваше на най-доброто, но очакваше най-лошото.

Докато се включваше в движението по магистралата, осъзна, че сякаш наблюдава действията си някъде отстрани и дързостта им я изненада. Не знаеше, че в нея все още е останала твърдост. Беше си помислила, че всичкото желязо, което имаше, се е стопило в жестоката пещ на убийството през онази гореща юлска нощ. Но чак пък да следи Дъг, да го преследва като престъпник — това бе срамно и тя намали, за да може при следващия изход да се изключи от магистралата и да обърне обратно към къщи. Не, каза си. Строг, вътрешен и нетърпящ възражение глас. Дъг бе престъпник. Ако все още не е нарязал сърцето ти, то сега го дялка с твърда ръка. Разкъсваше жизненоважните връзки помежду им, късайки ги на парчета и подигравайки се с дадените обети. Той беше престъпник и заслужаваше да бъде преследван като такъв.

Лора натисна газта и профуча покрай изхода.

В комплекса „Хилъндейл“ тя обиколи блока, където живееше Ч. Дженсън, и потърси колата на Дъг на паркинга. Не се виждаше никакъв мерцедес — само ниските и натруфени спортни коли на по-млади хора. Лора намери едно празно място, малко по-нататък от блока. Няма го тук и няма да дойде, помисли си тя. Той тръгна преди мен. Ако е тръгнал за насам, щеше вече да е тук. Явно е отишъл на работа, както каза. Наистина е отишъл на работа. Обхвана я такова облекчение, че малко остана да облегне глава на волана и да се разхълца.

Покрай нея се плъзнаха светлини от някаква кола. Лора се озърна назад и надясно, докато мерцедесът се плъзна бавно край нея като хищник, излязъл на лов. Дъхът й спря. Мерцедесът се вмъкна в едно празно място, на единадесет коли от Лора. Гледаше как светлините угасват и от колата слиза някакъв мъж. Закрачи към блока, в който живееше Ч. Дженсън, и Лора моментално позна походката — нещо средно между изпъчена и провлачена. В ръцете си Дъг вече не носеше куфарче, а пакетче от шест бири.

Спрял е някъде да го купи, затова дойдох първа, сети се тя. В нея избухна ярост, усещаше вкуса й в устата си — вкус на изгоряло, като миризма на газ, плисната върху дървени въглища. Ръцете й стискаха така здраво волана, че вените по опакото на ръката й изпъкваха като въжета. Дъг отиваше да види приятелката си и размахваше пакета като развълнуван ученик. Лора напипа дръжката на вратата и я отвори. Нямаше да му позволи да влезе в този апартамент, мислейки, че още веднъж е преметнал глупавата си мърмореща жена. По дяволите, не! Щеше да се стовари отгоре му като бетонен блок върху охлюв и когато свършеше с него, на Ч. Дженсън щеше да й трябва скалпел, за да го стърже от пода.

Тя се изправи с пламнало от гняв лице.

Водата й изтече.

Топлата течност заля бедрата й и се спусна надолу по краката. Намирайки се в стресова ситуация, съзнанието й регистрира този факт, когато водата бе стигнала вече до коленете. Болката в кръста и редките спазми, които бе търпяла през целия ден, са били първите етапи на раждането.

Детето й бе готово да се роди.

Успя само да види как Дъг завива зад ъгъла и изчезва.

Остана на мястото си няколко секунди, усещайки как гащичките й се напояват и как първата й истинска контракция набира скорост. Налягането нарасна и мина в зоната на болката като мощна ръка, стискаща натъртено място. Лора затвори очи, докато болката от контракцията бавно набъбна до зенита си и после започна да преминава. По лицето й се стичаха сълзи. Засечи интервалите между контракциите, помисли си тя. Погледни си часовника, глупачка такава! Тя влезе обратно в БМВ-то и на светлината на плафона погледна часовника си. Следващата контракция започна след осем минути и силата й я накара да стисне зъби.

Повече тук не можеше да остане. Дъг вече си имаше някой. Е, и тя бе на път да си има.

Запали двигателя, излезе на заден от паркинга и се отдалечи от мъжа си и от комплекс „Хилъндейл“.

Две контракции по-късно Лора излезе от магистралата и спря на една бензиностанция да се обади по телефона. Позвъни на доктор Бонърт и оттам й отговориха, че ще го потърсят с бипъра^[1]! Започна нова контракция, тя стисна здраво слушалката и зачака — болката запулсира на вълни от кръста до краката. После доктор Бонърт се обади и тя му каза какво става. Той й нареди да отиде в болницата „Сейнт Джеймс“ колкото може по-скоро.

— Ще ви чакам там с Дъг — каза доктор Бонърт и затвори.

Болницата бе голямо бяло здание, разположено в нещо като парк в североизточните покрайнини на Атланта. Докато Лора приключи с формалностите по приемането в спешно отделение, докато я закарат в пред-залата, дойде доктор Стивън Бонърт, облечен в смокинг. Тя забеляза, че не е имало нужда да се облича официално специално заради нея. Официална вечеря по случай назначаването на новия директор на болницата, обясни й той, докато гледаше в монитора състоянието на Лорините контракции. Не било кой знае какво, каза той, защото всичките носели бипъри и залата заприличала на сборище на щурци.

— Къде е Дъг? — попита доктор Бонърт, както очакваше Лора.

— Дъг… не може да дойде — отговори тя.

Доктор Бонърт я погледна изпитателно през очилата с рогови рамки, после даде нареждане на една от сестрите и напусна пред-залата, за да се облече и измие.

С леко убождане в опакото на ръката й вкараха няколко капки демерол. Тя бе облечена в зелен болничен халат, а около кръста си имаше еластичен колан, от който излизаха кабели, водещи към монитора. Бе сложена да седне на маса и центърът на тежестта й бе изместен напред. В ноздрите й проникваше миризма на лекарства и дезинфектанти. Сестрите действаха бързо и ефикасно, занимавайки Лора с обикновен разговор, но тя не можеше да се концентрира върху това, което казваха. Всичко около нея се разми в смесица от звуци и движения и тя се опита да се съсредоточи в екрана на монитора, който показваше как контракцията в нея набира сила, набъбва и расте и накрая бавно се отдръпва до следващия път. Една от сестрите започна да говори за някаква нова кола, която току-що си била купила. Яркочервена, казваше тя. Винаги била искала яркочервена кола.

— Дишай леко — обърна се друга сестра към Лора, — както са ви учили в курса.

Сърцето й биеше силно и на екрана на един друг монитор тези удари се изразяваха в неравномерна, остро начупена линия. Контракциите й приличаха на далечни гръмотевици, които разтърсваха цялото й тяло и предвещаваха буря.

— Първо дете ли ви е? — попита сестрата с червената кола, гледайки картона на Лора. — Боже мой, боже мой!

Доктор Бонърт отново се появи, облечен в зелени дрехи, излъчващ професионализъм. Разтвори краката на Лора и погледна разкритието й.

— Поработила си — каза й той. — Но трябва още малко. Боли ли?

— Да. Малко.

Дали я боли прасковата, като й вадят костилката?

— Да, боли.

— Добре.

Той даде нареждане на червената кола за нещо си и Лора помисли: време е за голямата игла, а? Доктор Бонърт отиде до една масичка и се върна с някакъв малък уред, приличащ на пружинка от химикалка с влачеща се след нея жичка, водеща към някаква сложна машина.

— Сега ще направим едно малко проучване — каза й той с бегла усмивка и с облечена в ръкавица ръка пъхна уреда вътре в нея. Пружинообразното нещо бе вътрешен монитор на плода — знаеше това от курсовете. Доктор Бонърт напипа главата на бебето и пъхна инструмента под нея. Сложната машина започна да бълва лента с ритъма на сърцето и състоянието на другите жизненоважни органи. Лора почувства някакво драскане в кръста си. Сестрата я подготвяше за епидуралната анестезия^[2]. Добре че поне не виждаше иглата. Сега вече контракциите бяха се превърнали в мощен юмрук, блъскащ по натъртения, както й се струваше, гръбнак.

— Дишай по-леко, дишай по-леко — обади се някой.

— А сега малко жилване — каза доктор Бонърт и тя усети как иглата влиза.

За него ужилването може и да е било малко, но там, откъдето идваше тя, осите май бяха по-големи. После всичко свърши, той извади иглата и Лора усети как кожата около кръста й настръхва. Доктор Бонърт пак провери как върви разкритието й, после погледна и показанията на лентата от сложната машина. В последния момент тя почувства как в устата й се събира дъх на лекарство и се помоли епидуралът да е подействал, защото контракциите ставаха жестоки и лицето й се изпоти. Червената кола попи потта и й се усмихна.

— След всичкото очакване, сега и това — каза сестрата. — Не е ли странно как се получава?

— Да, така е.

О, боли! О, боже, сега наистина боли! Усещаше как тялото й се напъва да се отвори като цвете.

— Когато е време, време е — продължи сестрата. — Когато едно бебе иска да излезе, то предупреждава.

— Кажете му го после — успя да каже Лора, а сестрите и доктор Бонърт се засмяха.

— Задръж така — каза й доктор Бонърт и излезе от залата.

Лора усети как за момент я обзе паника. Къде отива? Какво ще стане, ако бебето започне да излиза в този момент? Ударите на сърцето й накараха кривата на монитора да подскочи и една сестра я хвана за ръката. Силата на напъна в нея растеше и й се стори, че ще завърши с неминуема експлозия. Страхуваше се, че може да се пукне като презрял пъпеш и сълзи опариха очите й. Но напънът спадна отново и тя чу собственото си учестено дишане.

— Полечка, полечка — посъветва я сестрата. — В четвъртък роден — дълъг път отреден.

— Какво?

— Който е роден в четвъртък. Не знаеше ли? Така се казва. В четвъртък роден — дълъг път отреден.

Сестрата вдигна поглед към стенния часовник. Беше почти девет и петнадесет.

— Но може да почака и до петък. Тогава ще бъде прям и откровен.

— С милост надарен — каза Червената кола.

— Не, петък е прям и откровен. Събота е с милост надарен.

Този спор беше последното нещо, което интересуваше Лора. Контракциите продължаваха ту да набират сила и да я блъскат като скала в прибой, ту се отдръпваха като отлив. Все още бяха болезнени, но не чак толкова. Епидуралът бе подействал, слава богу, само дето количеството не бе достатъчно силно да убие напълно усещането. Болката бе намаляла, но юмручните удари на напъните си бяха същите, както и по-рано. Малко след девет и половина доктор Бонърт влезе отново в залата и провери всичко.

— Добре се справяш — каза той. — Лора, можеш ли да се понапънеш малко?

Тя го стори. Поне се опита. Ще се разцепя, помисли си. О, боже! Дишай, дишай! Как можеше на курса всичко да изглежда прегледно и подредено, а тук сякаш си пуснал видеокасета на най-голяма скорост?

— Хайде пак. Този път малко по-силно, окей?

Тя опита още веднъж. Започна да й става ясно, че няма да е така лесно, както го описваха на курса. В съзнанието й изплува лицето на Керъл. Твърде късно, маце — би казала Керъл.

— Давай, Лора. Напъни да му видим темето.

Пред затворените й очи изплува още едно лице, докато тя се напъваше и налягането в центъра й се увеличаваше. Лицето на Дъг, а гласът му каза: Просто това е нашият край. Краят на Дъг и Лора. Видя комплекса „Хилъндейл“ и колата на Дъг на паркинга. Видя го да се отдалечава, носейки пакет от шест бири. Просто това е нашият край. Краят.

— Давай, Лора. Давай!

Чу се как изпъшка тихо. Налягането бе твърде голямо, убиваше я. Дейвид се бе хванал за вътрешностите й и не искаше да се пусне. Въпреки всичко тя пак опитваше, тялото й се тресеше и с крайчеца на съзнанието си пак видя как Дъг се отдалечава. Все по-далеч и по-далеч. Докато с всяка стъпка започна да се превръща в мяркаща се в далечината непозната фигура. Викът й стана по-силен. Нещо вътре в нея се пречупи — не, не беше хватката на Дейвид, беше нещо по-навътре. Изскърца със зъби и усещайки как сълзите се стичат по бузите й, разбра, че с Дъг е свършено.

— Спокойно, спокойно — каза Червената кола и попи бузите й. — Чудесно се справяш, за нищо не се безпокой.

— Добре, добре. Не се вълнувай — потупа я доктор Бонърт бащински по рамото, въпреки че беше три или четири години по-млад от нея. — Темето му вече се показва, но още не сме съвсем готови. Почини си сега, просто се отпусни.

Лора се съсредоточи, за да регулира ритъма на дишането си. Гледаше в стената, Червената кола попиваше лицето й, времето ту се втурваше напред, ту се влачеше заедно с часовника на стената — илюзия на желания и нерви. В десет часа доктор Бонърт я накара пак да се напъне.

— По-силно. Давай, Лора! По-силно! — напътстваше я той и тя стисна ръката на Червената кола така здраво, че щеше да й счупи пръстите. — Поеми дъх и напъвай. Поемаш дъх и напъваш.

Лора даваше всичко, което можеше. Натискът между краката и в кръста беше симфония на мъка и раздираща болка.

— Хайде тръгна, чудесно върви — каза друга сестра, надничаща през рамото на Червената кола.

Лора потрепери — мускулите й се движеха спазматично. Сигурно не би могло да направи това самичка, сигурно имаше някаква машина, която да свърши цялата работа. Но такава нямаше — обградена от монитори и сложна техника, Лора бе оставена да се справя сама. Поемаше дъх и напъваше, поемаше дъх и напъваше, стискаше ръката на Червената кола, потта се лееше по лицето й, а доктор Бонърт непрекъснато я подтикваше да полага още усилия.

Най-накрая, вече почти бе станало единадесет без двадесет, доктор Бонърт каза:

— Хайде, момичета. Да вкараме госпожа Клейборн вътре.

Помогнаха на Лора да се премести на една количка — тя почувства нещо като меко гюле, набутано между краката й — и я избутаха в другата зала. Стените й бяха облицовани със зелени плочки, в центъра имаше маса от неръждаема стомана със стремена, а от тавана висяха мощни лампи, насочени към масата. Една сестра постла зелена покривка и Лора бе положена по гръб, с краката горе в стремената. Наблизо блестеше набор инструмент, които със сигурност са били полезни и по времето на Инквизицията, и Лора бързо отвърна глава от тях. Бе вече изтощена и в нея бяха останали толкова сили, колкото и вода у изцеден парцал, но знаеше, че най-трудното все още предстои. Доктор Бонърт седна на една табуретка в края на масата — инструментите му бяха близо подръка. След като я прегледа и установи положението на бебето в нея, той започна да си подсвирква.

— Познавам тази песен — каза една от сестрите. — Днес следобед я чух по радиото. Още като я чуеш, и ти се набива в съзнанието, нали?

— Гънс енд Роузис — каза доктор Бонърт. — Синът ми ги обича. Разкарва се с бейзболна шапка, обърната обратно, и е започнал да ми говори за някакви татуировки.

Той промени положението на пръстите си. Лора почувства как пръстите му опипват нещо вътре, но беше така безчувствена, че се чувстваше като натъпкана с мокър памук.

— Казах му, че ако видя само една татуировка, ще му счупя главата. Би ли си повдигнала малко краката, Лора? Да, така е добре.

Червената кола постави една видеокамера на триножник, насочи обектива й между краката на Лора и я включи.

— Хайде, Лора, починахме — каза доктор Бонърт, докато другите сестри му поставяха нов чифт хирургически ръкавици. — Готова ли си да поработиш малко?

— Готова съм.

Готова или не, трябваше да го направи.

Сестрата постави хирургическа маска на доктор Бонърт.

— Добре. Хайде да я свършим тая работа.

Той отново седна на табуретката — халатът на Лора бе запретнат до коленете й.

— Искам да почнеш да натискаш, Лора. Натискай, докато не ти кажа да спреш и си починеш няколко секунди. Той върви чудесно и си мисля, че час по-скоро иска да излезе и да се присъедини към нас, но и ти трябва да му помогнеш. Става ли?

— Става.

— Добре. Почвай.

Тя почна. Проклета да е, ако остави тая мелодия на Гънс енд Роузис да се забие в мозъка й!

— Дай, дай! Спри! Дай, дай!

Някакво парче плат избърса лицето й. Дишаше тежко. Дейвид не излизаше. Защо Дейвид не излизаше?

— Дай, дай! Чудесно, Лора, чудесно.

Чу сребристото потракване на някакъв инструмент, но усети само слабо подръпване.

— Дай, Лора. Не спирай, той иска да излиза.

— Добре се справяте — каза й Червената кола и стисна ръката й.

— Той се е заклещил — чу се Лора да казва пълна глупост.

Доктор Бонърт й каза да не спира да напъва, тя затвори очи, стисна зъби и се подчини с треперещи от усилието бедра.

Около единадесет и десет Лора усети, че Дейвид почна да се измъква навън. Мръдна с не повече от един-два инча, но това движение я развълнува. Цялата бе вир-вода и косата й лепнеше от влага по раменете. Учудваше я фактът, че всички са родени по този начин, че са били въобще родени. Тя се напъваше, докато й се стори, че мускулите й ще се скъсат, почина си малко и пак се напъна. Гърбът и бедрата й бяха целите набраздени от отпечатъците от постелката и стремената.

— О, Исусе! — прошепна тя с напрегнато и уморено тяло.

— Голяма работа си — каза доктор Бонърт. — Давай така.

В гърдите й се надигна гняв. Какво правеше Дъг в този момент, докато тя се мъчеше в светлината на прожекторите? Да върви по дяволите! Когато всичко това свърши, такъв развод ще му извърти, че да се чуди откъде му е дошло! Тя се напъваше и напъваше и лицето й почервеня. Дейвид мръдна още един-два сантиметра. Мислеше, че ще огъне стремената — напъваше ги с всичка сила, докато Червената кола бършеше челото й с марля.

Щрак, щрак, чу се инструментът в ръцете на доктор Бонърт. Щрак, щрак.

— Ето го, тръгна — каза доктор Бонърт.

Часовникът показваше, че е минало единадесет и половина.

Лора усети как бебето я напуска. Беше чувство на огромно облекчение, примесено с тревога, защото сред цялата тази техника Лора чувстваше, че тялото й се разделя на две от живото създание, израсло вътре в нея. Дейвид навлизаше в света и от този момент нататък зависеше изцяло от милостта му, както и всяко друго човешко същество.

— Давай, не спирай — подтикваше я доктор Бонърт.

Тя се напрегна с треперещи мускули на гърба. Чу се мокър, мляскащ звук. Тя погледна стенния часовник с подути очи — единадесет и четиридесет и три. Червената кола и другата сестра се събраха около доктор Бонърт, готови да помагат. Чу се звук от рязване и клъцване.

— Дай един път яко — каза докторът.

Тя го стори и изведнъж тежестта на Дейвид изчезна.

Пляс, пляс. Още едно пляс.

Неговият плач започна като тънък, висок звук на мотор, който пали за първи път. В очите на Лора избиха сълзи, тя пое дълга и дълбока въздишка и бавно изпусна въздуха.

— Ето ви сина — каза й доктор Бонърт и й показа нещо кресливо, омазано с червено и синьо, с жабешко лице на глава, приличаща на безформен конус.

Никога не бе виждала по-красиво момче и се усмихна, както слънцето наднича иззад облаците. Бурята бе отминала.

Доктор Бонърт сложи Дейвид на стомаха й. Тя го притисна към себе си, усещайки топлината му. Той все още плачеше, но това бе прекрасен звук. От него се носеше тежката миризма на кръв и околоплодна течност. Тялото на Дейвид, все още свързано с нейното чрез синьо-червената пъпна връв, се размърда в ръцете й. Беше крехко същество, с мънички пръстчета, една топчица вместо нос и малка устичка с розови устнички. В гласа му обаче нямаше нищо крехко. Той се извисяваше и замираше в амплитуда, което можеше да означава само неутолим гняв. Обявява присъствието си, помисли Лора. Дава на света да разбере, че Дейвид Дъглас Клейборн е пристигнал и иска да му се направи място. Отрязаха и завързаха пъпната връв, Дейвид се разтрепери от гняв и плачът му се накъса.

Лора каза:

— Ш-ш-ш, ш-ш-ш! — И пръстите й го погалиха по гръбчето. Тя опипа малките лопатки на раменете и вдлъбнатината на гръбнака. Скелет, нерви, вени, мозък — всичко бе в пълен комплект и той бе неин. После усети как той бута с крачка. Това, което другите жени с деца я бяха предупредили да очаква — топлото и лъчезарно чувство, което премина през тялото й, карайки сърцето й да бие по-силно и да се преизпълва от радост. Разпозна това чувство като майчина любов и галейки детето си, почувства как то отпуска гневно стегнатото си телце в доверчиво спокойствие. Плачът му започна да се уталожва, премина в тихичко скимтене и завърши с бълбукащ звук.

— Моето бебе — каза Лора и вдигна поглед към доктор Бонърт и сестрите с очи, пълни със сълзи. — Моето бебе.

— В четвъртък роден — каза сестрата, поглеждайки часов ника, — за дълъг път отреден.

Минаваше полунощ, когато Лора бе настанена в стаята си на втория етаж в родилния дом. Беше изцедена, но в същото време възбудена — тялото й искаше да спи, но съзнанието се връщаше на драматичното събитие с раждането отново и отново. С трепереща ръка набра домашния си телефон.

— Здравейте, обажда се домът на Дъглас и Лора Клейборн. Моля да оставите съобщение след сигнала и ви благодарим, че се обадихте.

Бийп.

Не можеше да намери думи. Насили се да проговори, преди апаратурата да е прекъснала връзката. Дъг го нямаше вкъщи. Бе все още в комплекса „Хилъндейл“, при приятелката си.

Краят, помисли си тя.

— В болницата съм — насили се Лора и трябваше да добави: — С Дейвид. Той е осем фунта и две унции^[3].

Щрак. Машината оглуша.

Изтощена, Лора се отпусна на леглото и се замисли за бъдещето. Струваше й се мрачно, но в него бе и Дейвид, така че сигурно щеше да бъде поносимо. Дали в него щеше да е и Дъг — тя не знаеше.

Скръсти ръце на празния си корем и най-накрая се унесе в сън в спокойната болнична утроба.