Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2018)

Издание:

Автор: Робърт МакКамън

Заглавие: Мое

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Главен редактор: Виктория Петрова

Редактор: Димитър Атанасов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-189-3 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3330

История

  1. —Добавяне

9. Тъндър хаус

Това бе двуетажна къща с двускатен покрив, чердак със счупен парапет и широка веранда, обикаляща целия долен етаж. От пътя към стъпалата за верандата водеше потънала в бурени каменна пътека. Къщата сигурно е била хубава едно време, но това е било много отдавна. Сега тя не би могла да се спаси. Соленият бриз и влагата от океана бяха разяли и отнесли боята. Бе тъмносива, стените й бяха покрити с мъх и пепелявосиви лишеи. Дървото сякаш бе обхванато от ракови образувания, пуснали пипала на всички страни, съединяващи се с други тумори. Част от подпорите на верандата бяха пропаднали и подът се бе продънил. Вандалите също бяха оставили следите си — всички прозорци бяха счупени, а по стените между лишеите се зъбеха най-различни драсканици със спрей.

Лора започна да се изкачва по стъпалата. Второто бе счупено, четвъртото — също. Докосна перилата и ръката й потъна в гнилото дърво. Предна врата нямаше. От другата страна на прага в пода зееше дупка с размера на Мерината обувка. Лора пристъпи в соления полумрак. Отвътре стените бяха потъмнели от растителност, а от тавана висяха гирлянди мъх. Къщата е подходящо украсена за гости, помисли си Лора. Насочи се към стълбището, левият й крак се подхлъзна по пода и събра около пръстите й сивкава кал. Тя отдръпна крака си и от дупката се разбягаха малки черни бръмбарчета. Първото стъпало на стълбата бе поддало. Повечето бяха такива. Къщата бе изгнила до основи и стените бяха готови всеки момент да се срутят.

— Знам, че си тук — каза Лора, но подгизналите стени заглушиха гласа й. — Искам си детето. Нямам намерение да ти го оставям и ти го знаеш.

Тишина, нарушена само от прибоя и капките от тавана.

— Хайде, Мери. Ще те намеря рано или късно.

Никакъв отговор. Ами ако го е убила? О, боже, ами ако го е убила още във Фрийстоун и затова полицията…

Изхвърли мисълта от главата си, преди да е пречупила волята й. Пристъпи внимателно встрани и надникна в друга стая. Еркерните прозорци, изпочупени много отдавна, откриваха величествен изглед към Тихия океан. Оттук се виждаха вълните, разбиващи се в назъбените скали, белият воал на водния прах увисваше високо във въздуха. Мъглата — мълчаливият разрушител — бавно се промъкваше в къщата. По надупчения под се търкаляха бирени кутии, фасове и празна бутилка от ром.

Лора чу нещо, което отначало й се стори като писък на чайка, донесен от вятъра. Не, не. Сърцето й подскочи. Това бе плач на бебе. Някъде от горния етаж. Сълзи опариха очите й и тя почти изплака от облекчение. Дейвид все още бе жив.

Но за да стигне до него, трябваше да изкачи стълбището.

Лора го заизкачва, прескачайки счупените стъпала. Дейвид още плачеше — плачът му ту замираше, ту се извиваше с нова сила. Уморен е, помисли си тя. Изтощен и гладен. Сърцето я заболя от желание да го притисне в прегръдките си. Внимателно, внимателно! Стълбището трепереше под тежестта й, както сигурно е треперело и под тежестта на Мери Терър. Катереше се в мрачината, по стените блестеше влажен мъх. Най-сетне стигна до втория етаж.

Бе пълен със стаи, но плачът на Дейвид я водеше. Десният й крак потъна в пода и тя замалко не падна на колене. Тук, на втория етаж, подът на много места бе продънен, а останалите здрави дъски бяха изкорубени и се огъваха под краката. Лора внимателно заобикаляше тези кратери с изгнили краища и следваше гласа на детето си.

Мери можеше да бъде навсякъде. Може би се спотайва зад някой ъгъл в мрачината и я чака. Лора продължи внимателно, стъпка по стъпка, напред, очаквайки всеки момент Мери да се появи на някоя врата. Но от нея нямаше никаква следа и най-накрая Лора стигна до стаята, в която бе синът й.

Но той не бе сам.

В другия ъгъл на стаята, с лице към вратата, стоеше Мери Терър. Дейвид лежеше в сгъвката на лявата й ръка. Дясната й ръка стискаше револвер, насочен към главата на бебето.

— Ти ме намери — каза Мери.

По сериозното и в безумието си лице пробяга усмивка. Очите й бяха горящи дупки, а по бузите й като мехури блестяха едри капки пот. През крачола на джинсите й бе избило петно кръв и гной.

Косъмчетата по тила на Лора настръхнаха. Бе видяла съсирените кърви по пуловера и усмихнатото лице. Ударникът на револвера бе запънат и готов.

— Пусни го. Моля те.

Мери се поколеба. Изглеждаше, сякаш обмисля предложението с поглед, насочен някъде встрани от Лора.

— Той казва, че не бива да го правя.

— Кой казва?

— Бог — каза Мери. — Ето го там.

Лора преглътна с усилие. Плачът на Дейвид ту се засилваше, ту затихваше. Викаше майка си и краката й сами тръгнаха към него.

— Хвърли оръжието на пода! — заповяда Мери.

Тя се поколеба. Няма ли го пистолета, тя е свършена. Мозъкът й пропуши, мъчейки се да измисли изход от положението.

— Като беше във Фрийстоун — каза тя, — намери ли Джак Гар…

НЕ ПРОИЗНАСЯЙ ТОВА ИМЕ! — изпищя Мери.

Ръката й потрепери, а кокалчетата й побеляха.

Лора замръзна, дробовете й хриптяха, челото й бе мокро от облялата я студена пот.

Очите на Мери се затвориха за секунда-две, сякаш не искаха да виждат това, което гледат. После рязко се отвориха.

— Той е мъртъв. Умря през 1972 година. Линдън, Ню Джърси. Имаше престрелка. Свинете ни откриха. Той умря… спасявайки мен и бебето ми. Умря в ръцете ми. Той каза… той каза… — Тя се обърна към Бог за помощ. — Той каза, че никога няма да обича никоя друга и че нашата любов е като две ярко горящи звезди и че хората, които ги видят, ще бъдат заслепени от тяхната красота. Така умря той — преди много-много време.

— Мери?

С върховно усилие Лора запази гласа си спокоен. Ако не направеше нещо, и то бързо, синът й щеше да умре. Мисълта за полицейския снайперист и лудата на балкона се завъртя в съзнанието й в ужаса на проблясващите сини светлини. Но онази жена бе убила бебето с рефлекса на настъпващата смърт. Ако Мери трябва да направи моментален избор, кого ще убие по-напред — Лора или Дейвид?

— Бебето е мое. Можеш ли да го разбереш? Аз го родих. Той принадле…

— Той е мой — прекъсна я Мери. — И ние ще умрем заедно. Схващаш ли?

Не.

Това бе единственият начин. Очите на Лора пресметнаха инчовете, а умът й — застиналото сякаш време. А то почти свършваше. Тя се хвърли напред и падна на колене толкова бързо, че свари Мери Терър неподготвена.

От всички тези събития трескавият мозък на Мери запази безпристрастно само един спомен — малката ръчичка на Дръмър се вдига и стиска показалеца й, сякаш за да го спре да не дръпне спусъка.

Револверът не гръмна.

Докато Лора вдигаше пистолета и се прицелваше, револверът в ръката на Мери се отклони от главата на детето и започна да се обръща към Лора.

Но Лора вече бе готова и първа стреля два пъти.

Целеше се в краката на жената от около десет фута. Първият куршум пропусна целта и се заби в стената зад Мери. Но вторият се впи в раната на бедрото, разкъса я и оттам пръсна горещ спрей от кръв и гной. Мери изрева като животно, краката й се огънаха и револверът изгърмя, преди да успее да го насочи към Лора. Щом коленете на Мери се удариха в пода, Лора изпълзя към нея и замахна с пистолета към главата, нанасяйки й жесток удар в лявата скула. Оръжието на Мери започна неконтролируемо да трепери, спазъмът изтърси револвера от ръката й и той изтропа на пода. Лора сграби крайчето на зелената парка, в която бе увит Дейвид. Издърпа го извън обсега на Мери, после ритна револвера през една дупка в пода и се отдръпна.

Мери падна на една страна, стенейки от болка, стиснала с ръце осакатения си крак.

Лора се разплака. Тя притисна Дейвид към себе си и го целуна по лицето. Той пищеше с блестящи от сълзите очи.

— Всичко е наред — каза му тя. — Всичко е наред. О, боже, ти си при мен! Сладкото ми бебче вече е при мен, слава богу!

Трябваше да се маха оттук. Горското стопанство не бе далеч. Може да отиде дотам и да им каже къде е Мери Терър. Сърцето й бясно биеше, кръвта лудо препускаше по вените. Усети, че припадъкът всеки момент може да се стовари върху й като тежкия удар на прибоя в скалите. Притисна детето към себе си и залитайки, излезе от стаята.

— Мама е тук, мама е тук — повтаряше Лора, понесла го към стълбището.

Чу едно срррът зад гърба си.

И Мери Терър се хвърли към нея с последно отчаяно усилие. Десният й юмрук шибна Лора в лицето, отмятайки главата й назад. Лора се килна встрани, но докато падаше с пламнало от болката съзнание, притисна Дейвид към себе си и се изви така, че ударът в пода да не падне върху него, а върху дясното й рамо. Пистолетът се изплъзна от пръстите й и тя го чу как тупна някъде долу в мрака.

Мери настървено я нападаше, мъчейки се да издърпа Дейвид от ръцете й. Лора го пусна и впи изпочупените си нокти в лицето на едрата жена. Мери й нанесе още един жесток удар в гърдите, изкарвайки всичкия й въздух, и докато Лора трескаво се мъчеше да си поеме дъх, усети как отново й отнемат Дейвид.

С едната си ръка Лора обви шията на Мери и стисна. Мери пусна бебето, за да нанесе удар в ребрата, после с дива сила вдигна Лора, прехвърляйки я през себе си, и двете жени — с Дейвид, останал на пода под тях — с все сила се блъснаха в стената.

Изгнилата стена поддаде. Разбивайки крехкото, проядено от насекомите дърво, те се озоваха в друга стая. Коляното на Мери се вдигна и се стовари върху раздробената ръка на Лора — болката я разсече като нажежен нож и тя се чу да реве като диво животно. Размаха десния си юмрук и удари Мери в рамото, пак замахна и този път я удари в челюстта. Един от ударите на Мери попадна в стомаха на Лора и в следващия момент Мери вече я държеше за косата и се канеше да тресне главата и в пода.

Лора се биеше с отчаянието на обречените. Заби пръсти в очите на Мери, задраска здраво — Мери извика и се отдръпна. Раната на Мери бе изплескала и двете с кръв, кръв имаше и по пода. Лора замахна с крак и я ритна в ребрата, изтръгвайки ръмжене от устата й. Следващият ритник не улучи, защото Мери Терър изпълзя встрани, с капеща от крайчето на дясното й око кръв. Лора с мъка се изправи на крака и изведнъж Мери отново се хвърли към нея, грабна я за краката и я повдигна, запращайки я към друга стена. Лора мина през нея като през мокър картон й Мери я последва, разбивайки гнилото дърво на трески, издавайки дрезгав яростен рев.

В очите й имаше кръв, цялото й лице бе кървава маска. Тя замахна с крак към Лора, която коленичи и отчаяно се помъчи да запази лицето и главата си с ръце. Успя да избегне един ритник, вторият обаче я улучи в рамото. Побъркана от болка, тя с мъка се изправи на крака. И тогава Мери — полусляпа, с подбелено дясно око — обви ръце около Лора, притискайки ръцете й към тялото, и започна методично да й вади душата с ритници.

Лора се бъхтеше в ръцете на Мери и не можеше да се освободи. Околният свят започна да избледнява. Припадне ли, Мери ще я пребие до смърт. Лора изпъна глава назад и с все сила я тресна в устата и носа на жената.

Костите изпукаха като сухи съчки. Натискът върху ребрата на Лора отслабна и тя се отпусна като парцал на пода. Мери залиташе из стаята, притиснала длани в лицето си. Блъсна се в една стена, но тя се оказа здрава. После се спря, разтърси глава — капки кръв захвърчаха около нея — и се преви одве, дишайки тежко, с проточена от устата й кървава лига.

Лора трепереше, мускулите и нервите й бяха готови да се предадат. Още малко и щеше да припадне и когато пипна лицето си с ръка, тя се омаза цялата в кръв.

Мери изхрачи кръв и се насочи към нея, влачейки смазания си крак по пода. Едрата жена се наведе към нея и с едната си ръка я сграбчи за косата, а с другата за гърлото.

Събрала последните си сили, Лора скочи от пода като освободена пружина. Със скърцащи зъби тя се вкопчи в пуловера на Мери със здравата си ръка и я зарита в кървящата рана на бедрото.

От устата на Мери се разнесе агонизиращ вой. Тя пусна гърлото на Лора, хвана се за крака и загубила равновесие, се килна назад, забивайки се в стената на пет фута зад нея.

Лора видя как сивата стена се разтвори натрошена, от дъските захвърчаха ръждясали гвоздеи, а Мери продължи да пада.

Чу се писък. Кървавите пръсти на Мери драскаха по краищата на образуваната дупка, но гнилото дърво се трошеше под натиска на ръцете й. Писъкът се усили.

Ръцете на Мери изчезнаха.

Лора чу тежкото пльосване.

Писъците бяха спрели.

Чуваха се чайки. Мъглата, този тих разрушител, се прокрадваше през отворената дупка.

Лора се огледа. Мери Терър бе пробила външна стена и бе паднала на земята от четиридесет фута височина. Тя лежеше по корем на скалите, сред бурени и счупени бутилки — остатъци от нечие парти. Самоук художник със спрей в ръка бе поработил върху по-големите скали, нашарвайки ги с оранжеви имена и дати. На двайсет фута от главата на Мери художникът бе нарисувал символа на мира.

В ръката си Лора имаше нещо. Тя я разтвори и се вгледа в усмихнатото лице, откъснато от пуловера на Мери Терър. Карфицата му се бе забила в дланта й. Тя го изтърси от ръката си, то изтрополи по пода и се захлупи по лице.

Залитайки, Лора излезе от стаята и стигнала до стълбището, коленичи до сина си. Той я видя и запищя. Вдигна го — върховно усилие, но и върховно удоволствие — и го залюля бавно и нежно. Постепенно плачът му утихна. Тя усети как бие сърцето му и това велико чудо на чудесата я пречупи. Наведе глава и заплака, смесвайки кръвта и сълзите.

Сигурно бе припаднала. Когато дойде на себе си, първата й мисъл бе, че Мери Терър пак започва да я преследва и че бог да й е на помощ, ако стане и види, че тялото й не лежи там, където падна.

Страхуваше се да погледне. Но мисълта отмина и клепачите й отново започнаха да се затварят. Тялото й потъна в царството на болката. По-късно — не знаеше след колко точно — плачът на сина й я върна към белия свят. Гладен беше. Искаше си бутилката. Трябваше да нахрани порасналото момче. Моето пораснало момче.

— Обичам те — прошепна тя. — Обичам те, Дейвид.

Извади го от парката и го прегледа — ръце, крака, пръсти, гениталии — всичко. Беше цял и бе неин.

Притисна го към себе си и тихичко му запя под акомпанимента на океана.

Бе време да помисли какво ще прави.

Вярваше, че ще успее да извади кътласа от тинята. Ако не успее, може би ключовете на джипа са на контакта му. Не, не би могла да кара това нещо. Не би могла даже да седне в него, защото миризмата на оная жена се е просмукала навсякъде. Ако не успее да извади кътласа, ще отиде пеша до горското стопанство. Дали би могла? Така мислеше. Може и да не стигне бързо, но ще стигне.

— Да, ще стигнем — каза на детето си.

Той я загледа и примигна — вече не плачеше. Гласът й бе пресипнал и още усещаше пръстите на оная жена върху гърлото си.

— Всичко свърши — каза Лора, мъчейки се да пропъди тъмнината, която пак заплашваше да я погълне. — Край.

Но ако погледне и види, че тялото на Мери Терър го няма?

Опита се да се изправи. Оказа се невъзможно. Трябваше да почака още малко. Светлината наоколо се засили. Следобед, помисли си тя. Обиколи с език устата си, но липсващи зъби нямаше, само няколко парченца съсирена кръв. Ребрата й обаче направо я убиваха и не можеше да си поеме дълбоко дъх. Счупената й ръка… е, има един такъв момент в болката, от който по-нататък мозъкът не може да регистрира повече болка, и тя го бе минала. Когато се върне в цивилизацията, ще бъде мечтата на докторите.

Истинската проверка обаче не беше дали ще стигне до горското стопанство или не. Истинската проверка включваше Дъг, Атланта и това как ще продължи животът й оттук нататък. Това, което е нейно, си беше при нея. Той може да задържи останалото.

И още един въпрос. Въпросът за една жена, която не искаше да бъде забравена и която се страхуваше, че странниците ще подминават гроба й, без да знаят историята на нейния живот.

Лора трябваше да предотврати това и да изпрати Беделия Морс у дома.

Помисли си, че Нийл Касъл от ФБР вече ще почне да отговаря на телефонните й обаждания.

Присви крака под себе си, притисна Дейвид и се помъчи да стане. Почти успя. Опита втори път и наистина успя.

Пристъпвайки бавно и внимателно, Лора слезе по стълбите. Долу се наложи да си почине.

— Мама е една стара дама, хлапенце — каза тя на Дейвид. — Какво ще кажеш?

Той забълбука с гърло. Тя му предложи пръста си и ръката му го обхвана в здрава хватка. Трябваше отново да се опознават, но имаха много време. По лицето му имаше драскотини — неговите медали.

— Готов ли си да опитаме?

Той не даде мнение — само любопитен, синеок поглед.

Лора излезе с несигурна походка от къщата и пристъпи в следобедното слънце. Мъглата продължаваше да се влачи между боровете, прибоят не спираше да се стоварва с гръм върху скалите, както го е правил от векове. Някои неща оставаха вечни като майчината любов.

Пътят я подмами.

Не. Още не.

Заобиколи къщата и сърцето лудо заблъска в изподраните й гърди. Трябва да види. Трябва да е сигурна, че може пак да заспи спокойно, без да се събужда с писък на уста при мисълта, че Мери Терър отново е поела нощните пътища нейде по света.

Тя беше там. Очите й бяха отворени, главата — извита. Възглавница й бе скалата — червена като любовта.

Лора изпусна дълбока въздишка и се обърна със сина си в ръце.

На родените в четвъртък деца предстоеше дълъг път.

Край