Робърт Маккамън
Мое (46)

8. Замък върху облак

Под синьото утринно небе въз Фрийстоун виеше алармена система.

Лора подкара към шума. Тя зави по една улица, наречена „Мичъм“, и видя сиво-зелена полицейска кола, спряла пред една тухлена постройка, чийто надпис отгоре я накара да ахне. Наблизо имаше спрял боклукчийски камион и двама мъже говореха с полицаите. Единият посочи с ръка по „Мичъм“ в обратна посока. Имаше и още няколко зяпачи — достолепна възрастна двойка в анцузи, тийнейджърка с яке, надписано MTV на гърба, млад мъж с оранжева тениска и плътни по краката колоездачни гащета, а велосипедът му стоеше, подпрян на стойката, докато той разговаряше с момичето. Лора видя, че предната врата на „Вносни коли Дийн Уокър“ е разбита и вътре се разхожда вторият полицай.

Спря колата от другата страна на улицата, слезе и се приближи към групичката на зяпачите.

— Какво е станало? — попита тя младия мъж, надвиквайки шума от алармата.

— Някой е разбил вратата — отвърна той. — Преди около десет минути.

Тя кимна и извади листа от „Либърти Мотър Лодж“ от джоба си.

— Знаете ли къде мога да намеря тези хора? — показа му Лора трите имена и тийнейджърката също надникна.

— Господин Уокър работи тук — напомни й младият мъж.

— Знам. А можете ли да ми кажете къде живее?

— Неговата къща е най-голямата в Нотика Пойнт — каза момичето, отмятайки дългата си права коса от лицето. — Там живее.

— Познавам Кийт. Живее на Муър Роуд. — Младият мъж посочи на североизток. — Натам, на около пет мили.

— А адресите? — настоя Лора. — Знаете ли адресите?

Те поклатиха глави. Възрастната двойка гледаше към нея и тя се насочи към тях.

— Опитвам се да намеря тези трима души — каза им тя. — Можете ли да ми помогнете?

Мъжът надникна в листа, погледна превързаната ръка и накрая вдигна поглед към лицето й.

— А вие коя сте?

— Името ми е Лора Клейборн. Моля ви… много е важно за мен.

— Така ли? А защо?

Още малко и щеше да избухне в сълзи.

— Бихте ли ми казали поне как да намеря Муър Роуд и Нотика Пойнт?

— Оттук ли сте? — поинтересува се мъжът.

— Томи не знае как да се отнася любезно с непознати! — каза възрастната жена. — Мила, Муър Роуд е отвъд „Овърхил“. Втората улица в тази посока е „Овърхил“. — Тя заби пръст към нея. — Завийте наляво и продължете още три мили. После ще видите Муър Роуд — тя се отклонява вдясно, няма да я пропуснете.

Алармената инсталация изведнъж спря — нейната функция бе подета от кучетата.

— Нотика Пойнт е в обратна посока, от другата страна на Макджил На светофарите завивате и карате все направо осем-девет мили. — Тя хвана ръката на Лора и я придърпа към себе си, за да види какво има написано на листа. — О, Ник е общински съветник! Живее на „Овърхил“. Къщата с птичата баня на двора.

— Благодаря ви — каза Лора. — Много ви благодаря!

Обърна се, втурна се към кътласа и чу, че възрастният мъж казва:

— Защо просто не й описа и ние къде живеем, за да може и нас да обере?

Лора даде назад до „Паркуей“ и подкара към „Овърхил“. Изглежда, къщата на Ник Хъдли бе най-близо. Тя набра скорост, оглеждайки се за тъмносин джип, скрила автоматичния пистолет под седалката си.

 

 

Устата на Кийт Каваноу помръдна. Нищо не излезе.

Мери Терър също не можа да намери думи. Бебето гукаше щастливо.

Обви ги тъмният мрак на шока.

Мъжът, който стоеше пред Мери, не носеше бяла роба. Беше облечен в риза на шотландски карета, сив пуловер — на гърдите с малко червено човече, играещо поло, и пясъчножълти панталони. Вместо сандали, на краката си имаше протъркани мокасини. Косата му бе повече сива, отколкото златна, и не падаше по раменете, а едва покриваше темето. Лицето му — а, ето къде той бе измамил времето — бе на Лорд Джак, но бе станало по-меко, брадата бе избръсната, бузите — отпуснати. Около кръста си имаше тлъстини и пуловерът му отпред бе леко издут.

Но очите… тези кристалносини, очарователни, красиви очи…

Зад тези очи стоеше Лорд Джак, дълбоко враснал в този мъж, който се наричаше Кийт Каваноу и правеше рицарски гербове в полирани рамки.

— Исусе! — прошепна той и всичката кръв се изцеди от лицето му.

— Джак?

Мери направи крачка напред — той отстъпи две назад. В очите й се появиха сълзи, душата и плътта й горяха в треска.

— Донесох ти… — Тя повдигна Дръмър към него като свещен дар. — Донесох ти нашия син!

Гърбът му опря в стената, устата му се отвори и той смаяно ахна.

— Вземи го! — каза Мери. — Вземи го! Сега той принадлежи на нас!

Иззвъня телефонът. Отдолу жената, която не знаеше истинското име на мъжа си, извика:

— Джени, би ли се обадила?

— Окей! — отговори й момичешко гласче.

Телефонът спря да звъни. Шумът от анимацията по телевизията продължи.

— Вземи го — настоя Мери.

По бузите й се стичаха сълзи, съсипвайки грима.

— Тате, госпожа Хънтър беше! — каза момиченцето. — Обади се, че ще дойде следобед!

Три удара на сърцето. После отдолу:

— Кийт?

— Вземи го — прошепна Мери. — Вземи ме, Джак. Моля… — В гърлото й се надигна стон, защото видя, че нейната истинска и единствена любов, нейният спасител, човекът, заради когото живееше, и човекът, който я бе галил в нейните сънища й я бе повикал от три хиляди мили разстояние, бе подмокрил панталоните си. — Сега сме заедно! Както бяхме по-рано, само че по-щастливи, защото имаме Дръмър. Той е наш, Джак. Аз го взех за нас.

Той се отдръпна от нея, плъзна се по стената, спъна се и щеше да падне. Мери куцаше подире му през фоайето.

— За нас го направих, Джак. Разбираш ли? Направих го, за да бъдем пак заедно, както бяхме…

— Ти си луда — каза той с пресипнал глас. — О, господи… ти… си откраднала това бебе… за мен!

— За теб. — Сърцето й отново запърха щастливо. — Защото аз мно-о-о-о-го те обичам.

— Не. Не.

Той поклати глава. Джак бе видял новините по телевизията и бе прочел за тях във вестниците, бе проследил развитието на нещата, докато други, по-важни новини им бяха отнели първенството. Бе видял всички стари снимки на Сторм Фронт, всички лица, млади на години, но стари по душа. Бе преживявал тези дни хиляди пъти, а ето че сега миналото идва да чука на вратата му, понесло отвлечено кърмаче в ръце.

— О, боже, не! Винаги си била тъпа, Мери… но не знаех, че си и откачена!

Винаги тъпа — каза той. — Откачена.

— Аз… направих всичко заради нас…

— Махни се от мен! — изкрещя той и по пухкавите му бузи избиха червени петна. — Махни се от мен, да пукнеш дано!

От една врата се появи Санди Каваноу и спря, като видя едрата жена да протяга бебето си към Кийт. Той погледна към нея и викна:

— Изчезвай! Грабвай Джени и изчезвай оттук! Тя е луда!

Едно хубаво момиченце на около десет-дванайсет години с руса коса и ясносини очи се появи в коридора до майка си.

— Изчезвайте! — кресна отново Джак Гардинър. Жената грабна момиченцето и побягна навътре в къщата.

— Джак? — Гласът на Мери Терър бе пречупен, сълзите се стичаха от очите й и почти я заслепяваха. Ти винаги си била тъпа, бе казал той. — Аз те обичам.

— Откачена кучка такава! — От устните му захвърча слюнка и изпръска лицата на Мери и Дръмър. — Съсипваш всичко!

— Полиция! — чу Мери, че вика по телефона жената. — Централа, дай ми полицията!

— Вземи го — настоя Мери. — Моля те… вземи нашето бебе.

— Всичко това свърши! — кресна той. — Това бе игра! Детска игра! През цялото време бях така тъпкан с киселина, че дори не знаех какво върша! Всички бяхме така! — Изведнъж се сепна, в очите му се появи разбиране и отметна глава назад. — Боже мой… искаш да кажеш… че още… вярваш?

— Моят… живот… беше твой — прошепна Мери. — Той е твой!

— Полицията ли е? Аз съм… аз съм… Санди Каваноу! Имаме… Някой е влязъл у нас!

— Аз не те искам! — каза той. — Не искам това бебе! Всичко това беше много отдавна, после свърши и вече го няма!

Мери стоеше като закована. Дръмър пак плачеше. Джак притискаше гръб в стената с протегнати напред ръце, сякаш да се предпази от нещо мръсно.

И в този ужасен момент тя разбра всичко.

Лорд Джак не е съществувал. На негово място е имало само един кукловод, дърпащ конците и спусъците. Лорд Джак е бил измислица — пред нея в момента стоеше истинският Джак Гардинър, трепереща и побъркана от ужас торба кокали. Мощта му винаги е била измамна — изкусно жонглиране с маоистки лозунги, наркотични опиянения и военни играчки. Той не е предал вярата си просто защото не я е имал, за да я предава. С измамни ръце бе създал Сторм Фронт, построил въздушни кули, представяйки ги за каменни, бъркаше коне с лъвове, наричаше ги борци за свобода и ги хвърляше в пламъците. Бе създал многорък и послушен герб, чиито ръце имаха единствената цел да го облекат в мантията на славата. А ето го сега — стои си там в униформата на Шибаната система, докато Гари, Акита, Джанет, СинСин и всички онези, останали верни, бяха призраци. Позволяваше на една жена, която и понятие си нямаше какво значи да гориш и да умираш, да вика свинете. И Мери разбра защо. Това смаза душата й, но тя го разбра. Той обичаше жената и детето.

Лорд Джак бе мъртъв.

Джак Гардинър щеше да умре. Тя ще го отърве от свинете като последен израз на любовта си.

Мери премести Дръмър в сгъвката на едната си ръка, а с другата извади револвера от чантата и го насочи в упор.

Джак се сви в ъгъла. До него на стената бе окачен герб в рамка — замък върху облак, обграден от елени и мечове. Отдолу бе името Каваноу.

Мери изскърца със зъби. В тъмните й очи се четеше: смърт. Джак изскимтя като бито куче.

Тя дръпна спусъка.

Шумът в коридора бе ужасен. Санди Каваноу изпищя. Мери стреля втори път. После трети изстрел разтърси къщата — от надупченото тяло бликаха потоци кръв, Джак лежеше, свит на топка в ъгъла, и се гърчеше. Мери притисна цевта в оплешивяващия му череп и изстреля четвърти куршум, от който главата му цъфна отворена и разплеска мозък по стените и пуловера на Мери. По бузите й пръсна кръв и плът, изплеска и усмихнатото лице.

Остават два куршума. Жената и детето.

Тя тръгна подир тях, но се спря на вратата.

Два куршума. За жена и за дете. Но не за тия, дето мучаха и пищяха в тази стая. И не тук, в тази къща, където свинете ще се гаврят и опипват труповете като ловци, търсещи трофеи.

Докато Мери куцаше към предната врата, тя мина покрай бог, свил се в един ъгъл.

— Знаеш къде — каза той изпод периферията на шапката си и тя отговори:

— Да.

Излезе от къщата заедно с Дръмър — двама срещу цял свят. Качи се в черокито и взе картата, потегляйки на запад сред дъжд от чакъл.

Пръстът й отбеляза маршрута и мястото. Не бе далеч — около двайсет мили по крайбрежния път. Знаеше пътя. Запита се дали Джак някога е ходил там просто така — да посети и да сънува с отворени очи миналото.

Не — реши тя. — Никога.

Една полицейска кола с мигащи светлини мина покрай нея, докато Мери завиваше по „Овърхил“. Свинете завиха към Муър Роуд и продължиха. Мери също продължи, тръгнала към дома.

 

 

Вратата се отвори и белокос мъж в зелен халат с нарисувани по него платноходки каза:

— Да? — с такъв глас, сякаш го бе яд, че го откъсват от заниманието му.

— Ник Хъдли? — попита го Лора с опънати нерви.

— Аз съм. Коя сте вие?

— Името ми е Лора Клейборн. — Тя отчаяно се взираше в лицето му. Твърде възрастен беше, за да е Джак Гардинър. Не, това не бе той. — Виждали ли сте една жена — едра жена, висока шест фута — с бебе? Вероятно е карала…

— Тъмносин чероки — каза Хъдли. — Да, беше тук, но бебе не видях. — Погледът му се плъзна по мръсните й дрехи и превръзката. — Тя също знаеше името ми. Какво, по дяволите, става тук?

— Преди колко време? Жената. Кога е била тук?

— Преди няма петнайсетина минути. Каза ми, че се опитва да намери Муър Роуд. Вижте какво, я по-добре обяснете…

Той изведнъж погледна към улицата и Лора също погледна натам тъкмо навреме, за да види профучаващата на запад полицейска кола с мигащи светлини, но без сирена.

Муър Роуд бе също на запад, сети се Лора.

Тя обърна гръб на Ник Хъдли и хукна към кътласа. Запали двигателя и потегли, оставайки черни ивици по асфалта. Летеше по „Овърхил“ и внимаваше да не изпусне Муър Роуд. Как се бе получило така, че Мери Терър имаше преднина само петнайсет минути, а не три-четири часа? Все още имаше надежда да си върне Дейвид… все още… все…

Иззад ъгъла пред нея с рев изскочи тъмносиньо превозно средство, заело осовата линия, и Лора видя лицето на жената зад волана. В момента, в който Мери Терър позна Лора, черокито профуча покрай кътласа на по-малко от три инча.

Лора бясно завъртя волана с една ръка, помагайки си с лакътя, скочи в нечия градина с колата, обърна я на място и пак изхвърча на „Овърхил“, този път насочена на изток. Натисна педала до ламарината и кътласът, бълвайки черен дим, набра скорост. Черокито пред нея летеше и след няколко секунди те профучаха покрай къщата на Ник Хъдли, подплашвайки с рева на двигателите птичките от банята.

На следващия завой черокито излезе от пътя и във въздуха хвръкна пощенска кутия. Лора се залепи на четиридесет фута от черокито и остана така, решена да не я изпуска. Не знаеше дали Дейвид е в колата или не, не си задаваше въпроса защо полицейската кола отиваше към Муър Роуд, не се питаше дали Джак Гардинър е във Фрийстоун, или как така предимството на Мери Терър се бе стопило на четиридесет фута, но знаеше твърдо, че Мери Терър никога вече няма да й избяга. Никога. Нямаше значение колко време ще отнеме това или къде ще я заведе. Никога.

Черокито и кътласът изхвръкнаха на „Паркуей“, минаха с рев през светофарите и оставиха надписа ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФРИЙСТОУН зад гърба си. Очите на Мери шареха между виещия се път и колата зад нея. Шокът от това, че видя Лора, върза още едно възелче в извратеното съзнание на Мери. В края на краищата всичко си бе карма. Да, реши Мери, всичко е карма, а от нея човек не може да избяга. Нека и кучката дойде. Преди да отнеме живота на бебето, Мери ще екзекутира кучката, която уби Едуард и Беделия.

Сълзите на Мери бяха спрели. Гримът й се бе размазал по лицето. Очите, потънали дълбоко в орбитите, и придаваха страшен вид. Сърцето й бе стигнало края на своята еволюция. То бе празно — нямаше какво да сънува и за какво да мечтае. Тя бе последният оцелял член на Сторм Фронт и щеше да приключи живота му там, където той бе започнал.

На шест мили от Фрийстоун сви по черен път, който водеше на запад, към океана. Лора я последва. Милите се нижеха една след друга, пътят опустяваше. Мери зави наляво, следвайки указанията на картата — Лора също сви след нея. Мери се усмихна и кимна. Бебето мълчеше, махайки с ръце във въздуха.

Пътят се врязваше в гъста гора. На една табела бе написано: ГОРСКО СТОПАНСТВО ПОЙНТ РЕЙС — 2 мили. Но преди да измине и миля, Мери вкара черокито в друг черен и тесен път. Изпод гумите му се вдигна облак прах и Лора се гмурна в него, следвайки я отблизо.

— Давай! — каза Мери с продран глас. — Точно така! Плътно зад мен! Давай!

Лора се носеше подир черокито — гумите на кътласа подскачаха по неравностите и буците пръст. След около миля и нещо прашната част на пътя свърши, а гората от двете страни на пътя заблестя от влага. Лора усети соления дъх на океана, проникващ дори в затворената кола. Тя зави подир Мери Терър във влажната омара и изведнъж стоповете отпред светнаха.

Мери току-що бе натиснала спирачките. Лора рязко завъртя волана надясно и мускулите на раменете и изкрещяха от болка. Кътласът избегна удара, но излезе от пътя и се заби в боровете. Гумите се заровиха в покритата с мъх тиня. Между боровете висеше синкава мъглица. Кракът на Лора бе върху спирачката. Кътласът остърга кората на едно дърво и спря със затънали в тинята колела.

Лора взе пистолета. В омарата на мъглата видя, че черокито си стои на пътя, но стоповете му вече не светеха. Шофьорската седалка бе празна. Лора отвори вратата и стъпи до глезена в тинята. Двигателят не работеше. В настъпилата тишина Лора чуваше ударите на сърцето си и крясъците на чайките.

Къде беше Мери? Дейвид с нея ли е още или не?

Лора се наведе ниско над калната вода и притича зад едно дърво. Всеки момент очакваше изстрел. Обаче нищо не се случи.

— Искам си детето! — извика тя.

Пръстът й бе на спусъка, счупената й ръка туптеше с нова сила.

— Чуваш ли ме?

Но Мери Терър не отговори. Старо куче бе тя, за да се издава толкова лесно.

Лора трябваше да излезе от прикритието си. Притича до друго дърво, по към джипа, и изчака няколко секунди. Мери не се показа. Около дърветата се стелеше мъгла и слънцето с труд си пробиваше път през високия зелен покров. Лора се прокрадна още по-близо към черокито. Скръцна със зъби и прибяга до задницата му, където се приведе и зачака.

Чу далечен гръм.

Вълни, разбра тя в следващата секунда. Прибоят на Тихия океан в скалите.

Въздухът бе хладен и влажен, от дърветата капеше вода. Лора надникна иззад задницата. Шофьорската врата бе отворена. Мери я нямаше.

Лора се изправи предпазливо, готова да се приведе веднага, ако забележи някакво движение. Погледна в колата, видя отпадъците от пътуването на Мери, усети миризмата на пот, урина и мръсни памперси. Заобиколи черокито, следвайки черния път. Вървеше с бавни, внимателни крачки, сетивата й бяха изострени, готови да уловят и най-слабия намек за засада. Косъмчетата по врата й настръхнаха, в ноздрите й нахлуваше соленият мирис на океана. Гърмът ставаше по-силен.

И изведнъж гората от двете страни на пътя се разтвори и пред нея се изправи къща, обърната към океана и към разядените от вълните скали.