Робърт Маккамън
Мое (43)

5. Борба с фуриите

В топлината на черокито мехурът на Мери не можа да удържи съдържанието си. Топлата влага попи в седалката под задника и. Всичко, за което си помисли в момента, бе още една песен от хранилището на паметта — „Макартър Парк“ — и всичката тази пищна зеленина, сливаща се бавно надолу. С приплъзващи наляво и надясно гуми тя пусна черокито надолу на заден. В ръцете й започнаха да се забиват хиляди иглички — чувствителността им се възвръщаше. Чувстваше лицето си, като че ли от него бяха обелени няколко пласта, а кръвта по джинсите й бе замръзнала в блестяща кора. Цялата й дясна ръка бе на алени ивици, а пръстите танцуваха спазматичния си танц. Дръмър още плачеше, но тя го остави да попее — бе жив и бе неин.

Задницата на черокито се блъсна в една от изоставените коли. Тя отново изправи колата и в следващия момент се чу пак скърцането на метал в метал — черокито бе залитнало, този път надясно, и в момента се търкаше странично в едно изоставено комби. После тя стигна дъното на наклона и обърна черокито към I-80, парното работеше на пълни обороти, но дълбоко в дробовете й се бе загнездил студ. Тя откри знака, сочещ към I-80, запад, и подкара към входа на магистралата, а снегът се вихреше в светлината на фаровете като подводна мътилка. Пътят пред нея бе преграден от още един голям мигащ знак: СПРИ! ПЪТЯТ ЗАТВОРЕН. Но този път без свинска кола — ровейки снега в десния банкет, черокито го заобиколи и пак пое по средата. Входната лента описваше широк и дълъг завой, който Мери взе, почти пълзейки. После тя вече бе на магистралата, на четвърт миля пред свинската кола при изхода за Макфадън. Бавно покачи скоростта до четиридесет мили в час и започна да изкачва наклона по магистралата. Снегът продължаваше обилния си валеж, а вятърът виеше като разярен звяр. Тя пресичаше Скалистите планини.

След по-малко от десет минути, след като Мери се включи в I-80, един ръждясал едноок кътлас бавно взе завоя на входната лента и пое подир нея.

Вледенените сълзи по лицето на Лора се топяха. Тя бе възбудена, сърцето й биеше напрегнато. С едната си ръка се бе вкопчила здраво във волана, а с лакътя на другата помагаше в управлението. Единствената работеща чистачка издаваше скърцащи звуци, разчиствайки снега, и Лора се страхуваше, че моторчето на чистачките може да изгори. В блестящата от лед магистрала кътласът продължаваше да се катери нагоре. Тя поддържаше скорост от трийсет — трийсет и пет мили в час и се молеше богу Мери да внимава да не излезе от пътя. Мери обаче бе лошо ранена, измръзнала, точно както и тя. Под превръзките осакатената ръка на Лора бе като подуто нажежено кълбо. Тялото й бе стигнало и минало прага на поносимата болка и сега тя продължаваше напред, тласкана само от воля, като на магия. Продължаваше, защото сълзите нямаше да й върнат Дейвид, нямаше да й го върнат и ако се свиеше в някой ъгъл и вдигнеше ръце. Твърде далеч бе стигнала, за да се откаже. Бе оставила приятелка там, в снега. Мери Терър имаше да плаща още един грях.

Вятърът стръвно блъскаше кътласа и колата стенеше като с човешки глас. Лора се взираше право напред в бурята, без да мига. Гледаше да забележи навреме червени светлини, но освен тъмнина и сняг, друго нищо не се виждаше. Магистралата правеше десен завой и продължаваше да се изкачва. Гумите се хлъзнаха на едно заледено място и сърцето на Лора подскочи, но в следващия момент пак стъпиха на чиста настилка. Моторчето на чистачките бе започнало да свири по-силно, а това плашеше Лора повече от леда. Ако чистачките се повредяха, щеше да си остане тук, докато бурята не спре. Пътят почна да се спуска, идваше ляв завой и Лора трябваше да натисне спирачките. Гумите пак се подхлъзнаха и кътласът занесе чак до заледената ограда на разделителната ивица, преди Лора да успее да си върне контрола върху колата. По предното стъкло плуваха огромни парчета втвърден сняг. Пътят отново запълзя нагоре. Силен порив на вятъра се стовари като юмрук в лявата страна на кътласа и воланът в ръцете й потрепери.

Тя трябваше да продължи, дори да се наложи да се влачи с десет мили в час. Трябваше да продължи, докато моторчето на чистачките изгори и снегът я обхване отвсякъде. Единственото нещо в живота й, за което си струваше да живее в момента, бе това да гушне сина си в прегръдките и ако за това трябва да води борба с фуриите на всяка миля, тя ще го направи.

Пред нея Мери бе намалила скоростта. Пътят в тази част на I-80 бе равен и тук-там по него имаше преспи, високи по четири-пет фута. Вятърът блъскаше черокито от всички страни, виейки като вълк. Мери бавно си пробиваше път между преспите, занасяйки ту наляво, ту надясно. Изведнъж черокито й се изплъзна от контрол, поднесе задницата силно, тя яростно завъртя волана, но повече нищо не можеше да се направи. Колата се завъртя бавно около себе си и се бухна в една пряспа. Опита се да прекара черокито през нея, форсирайки двигателя. Мина още трийсетина ярда и преспите, някои от тях осем-десет фута високи, я обхванаха отвсякъде. Въпреки това тя се опита да продължи, търсейки пътека между тях, но трябваше да спре пак, защото преспите стигаха до капака на черокито и то не можеше да си пробие път.

Погледна в огледалото назад. Пълна и всеобхватна тъмнина. Къде бе кучката? Да не е останала в „Силвър Клауд Ин“? Или е на магистралата? Кучката си я биваше, но не бе достатъчно откачена, за да преминава през Скалистите планини в снежна виелица. Не, този вид лудости бяха приоритет на Мери.

Засега никъде нямаше да ходи. Резервоарът бе почти пълен. Парното работеше чудесно. След два часа щеше да се съмне. На светло вече може би щеше да намери начин да се измъкне.

Мери дръпна ръчната спирачка, после изключи фаровете и чистачките. Предното стъкло за секунда се покри със сняг. Остави двигателя да работи и взе Дръмър. Бе спрял да плаче. Вместо това издаваше тънки мяукащи звуци — гладен беше. Тя се пресегна и взе чантата с бебешката храна. До ноздрите й стигна тежката миризма на урина — Дръмър бе последвал примера й и се бе подмокрил. Ама че място за сменяне на памперс, помисли си тя, но нямаше как — сега бе майка и трябваше да върши точно такива неща. Хвърли пак поглед в огледалото. Отново нищо. Кучката е останала в „Силвър Клауд“ с Бенедикт Беделия. Изстрелите щяха да поразят Лора Клейхед, ако Диди не се бе намесила. И двата бяха добри изстрела. Не знаеше къде точно е засегнала Диди, но не мислеше, че вече ще може да преследва, когото и да било, поне за известно време.

Две мили зад черокито Лора чу някакъв стържещ звук, който продължи около десет секунди. После чистачката спря и стъклото моментално се покри със сняг.

— По дяволите! — изруга Лора и лекичко натисна спирачката. Колата тръгна наляво, после надясно, извъртя се напреко I-80, после обратно. Нервите на Лора направо крещяха, но всичко, което можеше да направи, бе да се стегне за предстоящия удар. Накрая кътласът се изправи, започна да се подчинява на спирачката и колебливо спря.

Пътуването й свърши до спирането на снега. Повече нищо не можеше да се направи, освен да изгаси фаровете и да дръпне ръчната спирачка. Парното дрънчеше, но продължаваше да духа топъл въздух. Бензинът в резервоара бе малко повече от половината. Можеше да преживее няколко часа.

Седнала неподвижно в тъмнината, Лора пое дълбоко няколко пъти въздух, опитвайки се да се успокои. Мери можеше и да се е измъкнала напред, но Лора знаеше крайната й цел. В тая буря Мери не би могла да кара бързо и да се отдалечи много. Даже може и да отбие и да се опита да поспи. Най-важното бе да стигне до Фрийстоун преди Мери и да намери Джак Гардинър, ако наистина той е в списъка на Диди.

Вятърът свиреше като разстроена цигулка около кътласа. Лора облегна глава назад и затвори очи. Пред нея веднага изплува образът на Диди, но не на тази Диди, която остана в снега, а на онази, наместваща грижовно натрошената й ръка. Видя Диди в грънчарската работилница, показваща работите си, създадени от измъченото й съзнание. После видя лицето на Диди такова, каквото вероятно е било, когато е била много по-млада, усмихващо се от черно-бялата снимка на класния албум — тийнейджърско лице от шейсетте. Диди се усмихваше, косата й бе напръскана с лак и леко завита нагоре в краищата, лицето й, обсипано с лунички, пращеше от здраве, а бузите — леко пълнички, като на фермерска щерка. Очите й бяха ясни и се взираха в бъдещето от място, където убийствата и ужасът бяха непознати понятия.

Картината започна да избледнява.

Лора я остави да се стопи и заспа в прегръдките на бурята.

Приключила с майчинските си задължения, Мери сложи Дръмър на дясната седалка и отново вдигна ципа на парката. После постоя няколко минути, прехвърляйки в ума си разстоянието, което й предстоеше — двеста мили през Юта, после над триста мили през Невада, минава през Рино и влиза в Калифорния, спуска се до Сакраменто, а после през Напа Вали към Оукланд и. Сан Франциско. Трябва да купи още нещо против болка, а също и нещо против сън, памперси и детска храна. Все още имаше много пари от пръстена на майка си, плюс четиридесет и седем долара и нещо, които бе взела от къщата на Роки Роуд. Ще трябва да си смени джинсите, преди да влезе в магазин, а да вкара подутото си бедро в нови дънки щеше да бъде трудна работа. Някъде в багажа имаше още един чифт ръкавици, така че имаше с какво да прикрие кървавата си ръка. Колко ли време щеше да мине, преди свинете да я надушат? Не много, предположи тя. Щом прехвърли планините и ще трябва да си покрие задника, да се свие в някое тихо място и да почака там, докато жегата отмине.

Сега обаче не можеше да мисли. Треската отново се бе върнала, цялото й тяло туптеше и тя усети, че бързо се унася. Намери в тъмнината лицето на бебето, целуна го, после свали облегалката и се отпусна назад. Затвори очи и се вслуша във вятъра. Във воя му ясно се долавяше гласът на бог — пееше й „Обичам я лудо“.

Мери изслуша само първия куплет, после заспа.