Робърт Маккамън
Мое (41)

3. Той знае

На три часа път пред кътласа пред фаровете на Мери танцуваше сняг. Той се сипеше бързо и тежко от тъмното небе и затрудняваше работата на чистачките. От време на време някой силен порив на вятъра отстрани разтърсваше волана в ръцете на Мери. Тя усещаше, че гумите са готови да поднесат на тази хлъзгава магистрала, а движението наоколо — силно разредено с падането на нощта — бе намалило скоростта си до наполовина от разрешената.

— Ще се оправим — каза тя на Дръмър. — Не се безпокой, мама ще се погрижи за сладкото си бебе.

Истината обаче бе, че по гърба й почваха да лазят мравки от страх, защото откакто бе тръгнала от Макдоналдс в Норт Плат, Небраска, на около двайсет мили оттук, бе подминала две големи катастрофи с много наблъскани една в друга коли. Такова шофиране опъваше нервите и изморяваше очите, но магистралата бе все още чиста и Мери не искаше да спира, освен ако се наложи. Дръмър бе нахранен и подсушен в Макдоналдс и сега му се спеше. Болният крак на Мери бе изтръпнал от каране, но болката в ръката й се събуждаше от време на време и я пронизваше дълбоко и силно — просто да покаже кой командва. Освен това усещаше, че я обхваща треска — лицето й бе влажно и подпухнало от температурата. Тази вечер трябваше да кара докъдето може, преди измъченото й тяло да се предаде.

— Хайде да пеем — каза Мери. — „Акуейриъс“ — реши тя. — Петото измерение, помниш ли?

Дръмър, разбира се, не помнеше. Тя започна песента с глас, които в младостта й е бил приятен, но сега бе станал груб и дрезгав, неспособен да хване мелодията.

— „Ако пътуваш за Сан Франциско“ — каза тя още едно заглавие на песен, но не можеше да си спомни името на певеца.

Започна да я пее, но знаеше само частта, в която ставаше дума за пътуване до Сан Франциско с цветя в косите. Изпя я няколко пъти и млъкна.

Вятърът лепеше сняг по стъклото и черокито потрепваше. Снежинките се удряха отпред и оставаха така — като огромни парчета швейцарска дантела, докато чистачките не ги изтриваха и на тяхно място не се появяваха други.

— „Щур летен купон“ — каза Мери. — „Слай енд дъ фамили Стоун.“

Само че не знаеше думите на тая песен и само изтананика мелодията.

— „Маракеш Експрес“ — „Кросби, Стил и Наш“.

Тая я знаеше почти цялата — бе една от любимите на Лорд Джак.

— Възпламени ме — каза мъжът от задната седалка с мек кадифен глас.

Мери погледна в огледалото и видя лицето му, както и част от своето. Кожата й блестеше от трескава пот. Неговата бе бяла като на ледена скулптура.

— Възпламени ме — повтори бог.

Тъмната му коса бе като гъста грива, а лицето му се губеше в сенки.

— Пей с мен.

Тя трепереше. Парното работеше на високи обороти, тя цяла пламтеше, но пак трепереше. Бог изглеждаше по същия начин, както го бе видяла веднъж отблизо в Холивуд. Вдъхна призрачния аромат на марихуана и тамян — комбинация от екзотични и забравени миризми.

Той започна да пее, седнал на задната седалка в черокито, снегът продължаваше да се сипе и Мери стискаше здраво волана. Заслуша се в неговия полустон — полуръмжене и след малко се включи и тя. Пееха „Възпламени ме“ заедно — той със стегнат, вибриращ глас, а тя — с колеблив, налучкващ гамата глас.

И тъкмо бяха стигнали дотам как цялата нощ щяла да пламне, когато Мери видя, че пред нея избухват червени пламъци. Не пламъци, не — стопове. Съвсем близо пред нея имаше камион и шофьорът му току-що бе натиснал спирачките.

Тя бързо нави волана надясно и почувства, че гумите отказват да се подчинят. Черокито се хлъзгаше право към ремарке, теглено от камион. Тя издаде задавен звук, а бог продължи да пее. После изведнъж черокито кривна вдясно върху банкета, с гуми, отново стъпили на твърдо, и избегна удара в ремаркето само с два фута. Може би бе извикала — не знаеше, — но Дръмър бе буден и плачеше високо.

Мери дръпна ръчната спирачка, вдигна Дръмър и го гушна в прегръдките си. Песента бе спряла. Бог вече го нямаше на задната седалка — бе я изоставил. Камионът продължи нататък, а стотина ярда по-напред проблясваха сини светлини и в сипещия се сняг се мержелееха човешки фигури. Това бе още една катастрофа — две коли се бяха наблъскали една в друга като съвкупяващи се хлебарки.

— Всичко е наред — каза Мери, полюшвайки бебето. — Всичко е наред, ш-ш-ш-ш.

Но той не спираше, плачейки и хълцайки едновременно.

— Ш-ш-ш-ш — прошепна му.

Тя гореше, болката в крака й отново се усили, нервите й се опънаха. Той продължаваше да плаче със сгърчено от гняв лице.

— Млъкни! — изкрещя Мери. — Млъкни, ти казвам!

Разтърси го, сякаш се опитваше да спре повредено радио. След поредица хълцалия той се задави, устата му се отвори, но нищо не излезе. Мери усети как паниката я сграбчва и притисна Дръмър към рамото си, тупайки го по гърба.

— Дишай! — каза. — Дишай! Дишай, проклетнико!

Той потрепери, поемайки дълбоко въздух, и после нададе такъв писък, сякаш според него настъпваше краят на света.

— О, обичам те, толкова те обичам! — каза му Мери, като го залюля, опитвайки се да го успокои.

Какво щеше да прави, ако се бе задушил? Какво щеше да стане, ако не бе могъл да си поеме въздух? За какво му е на Джак една мъртва купчинка плът и парцалки?

— О, мама обича много сладкото си бебче, сладкия си Дръмър, да-а, много го обича! Пееше му тихичко Мери, избликът му започна да се уталожва и след малко плачът му спря. — Добро бебче! Добрият Дръмър на мама!

Тя намери изплютия от него биберон и го мушна в устата му. После пак го сложи на пода, сгушен дълбоко в парката на един мъртвец, слезе от черокито и застана под снега, опитвайки се да успокои треската си.

Изкуцука малко настрани, гребна шепа сняг и го натърка по лицето си. Въздухът бе тежък и влажен, а от черното като мастило небе падаха едри снежинки. Стоеше и гледаше минаващите коли, фургони и камиони — всички насочени на запад. Студът избистри главата и изостри усещанията й. Можеше да продължи. Трябваше да продължи.

Джак я очакваше и когато те се съберат отново, светът пак щеше да ухае на тамян и мента.

Седнала отново зад волана, загледана в тъмнината пред себе си, докато милите оставаха една след друга зад нея, Мери отново и отново си повтаряше имената на тримата:

— Хъдли… Каваноу… Уокър… Хъдли…

— Каваноу… Уокър — каза бог, заел отново мястото си на задната седалка.

Той идваше и си отиваше, когато си поиска. Нямаше вериги, които да задържат бог. Понякога Мери поглеждаше назад към него и си мислеше, че харесва повече Джак, друг път обаче й се струваше, че никога не е виждала такова лице и никога няма да види.

— Помниш ли ме? — попита го тя. — Веднъж те видях.

Но той не отговори и когато тя погледна в огледалото, видя, че задната седалка пак е празна.

Снегът ставаше по-тежък, а вятърът люлееше черокито като люлка. Ландшафтът се промени от плосък в хълмист — предвестник на планините в Уайоминг. Мери спря на една бензиностанция в Кимбол, на двайсет и пет мили източно от границата с Уайоминг, напълни резервоара на черокито и купи пакет сладки с глазура, както и една пластмасова чаша чисто кафе. Русокосата жена зад щанда й каза, че сигурно щяло да се наложи да излезе от магистралата, защото времето се влошавало още и че на няколко мили на север имало удобен „Холидей Ин“^[1]. Мери благодари за съвета, плати и тръгна.

Тя пресече границата с Уайоминг и теренът започна да се издига към Скалистите планини. От посипаната със сняг тъма пред нея изплуваха светлините на Шайен, после изчезнаха в огледалото за обратно виждане. Силата на вятъра се бе увеличила — свиреше около черокито и го люлееше, както дете — дрънкалка. Чистачките започваха да губят битката със снега, фаровете изрязваха бял конус светлина, наситен с танцуващи снежинки. Треската отново бе изпотила лицето на Мери, а от задната седалка гласът на бог непрекъснато я подтикваше напред. На четиридесет мили след Шайен като бял сън назад отмина и Ларами и гумите на черокито почнаха да буксуват тук-там — I-80 бе започнала да се въззема нагоре, лъкатушейки между планински склонове.

Още двайсет мили след Ларами, в зъбите на вятъра, Мери изведнъж осъзна, че от запад вече няма никакво движение на автомобили. Тя бе сама на магистралата. От дясната страна на пътя пред нея изникна силуетът на изоставен камион, целият покрит със сняг, мигащ с аварийните си светлини. Наклонът бе станал по-стръмен и двигателят на черокито работеше напрегнато. Усети, че от време на време гумите се подхлъзват, стъпили на заледени участъци, вятърът свирепо виеше из планинските върхове. Чистачките почнаха да се тормозят, натоварени с бял като мляко сняг. Трябваше да върти волана надясно и наляво, противопоставяйки се на поривите на вятъра. Подмина още две изоставени коли, блъснали се една в друга и изхвърлени в разделителната ивица. Пред нея отново засветиха аварийни жълти светлини и в следващата секунда тя различи голям мигащ знак, поставен на магистралата: СПРИ! ПЪТЯТ ЗАТВОРЕН. Наблизо бе спряла патрулна кола на пътната полиция с въртящи се в гъстия сняг светлини. Мери започна да намалява и двамата патрули в тежки зимни доспехи замахаха с червените си фенерчета. Тя спря, свали стъклото си и студът вледени дъха й, надвил парното само за четири секунди. И двамата патрули носеха ски маски и шапки с наушници и първият, наведен към нея, извика:

— Не можете да продължите, мадам! I-80 е затворена оттук до Крестън!

— Трябва да мина.

Устните й вече замръзваха, температурата бе под нулата и по веждите й се натрупаха снежинки.

— Не, мадам! Не и тази нощ! Целият път през планината е заледен! — Той посочи с фенерчето надясно. — Ще трябва да отбиете тук!

Тя погледна, накъдето бе насочен лъчът на фенерчето и видя табелка, на която пишеше Изход 272. Под номера на изхода — две имена: Макфадън и Рок Ривър. Един снегорин тъкмо почистваше изхода, бутайки цяла пряспа сняг пред себе си.

— „Силвър Клауд Ин“ е на две мили оттук, в посока Макфадън! — продължи патрулът. — Пращаме всички там.

— Не мога да спирам! Трябва да продължа!

— Мадам, в тази отсечка вече имаме три произшествия, откакто почна бурята, и няма изгледи тя да спре до разсъмване! Не вярвам да бързате толкова, че да се убиете!

Мери погледна сгушения в парката Дръмър. Отново й дойде наум въпросът: За какво му е на Джак мъртва купчинка плът и парцалки? Кракът я болеше, бе уморена и бе прекарала тежък ден. Време беше да си отпочине, докато отмине бурята.

— Добре — каза на патрула, — ще отбия.

— Просто следвайте знаците — каза той и я насочи с фенерчето си към изхода.

Мери покара известно време след снегорина и после го задмина. Фаровете й осветиха табелка с надпис „Силвър Клауд“ — следващата вляво. Посетете световноизвестната градина на динозаврите! Тя зави наляво, като дойде до посоченото място, и насочи черокито по стръмен път, обрасъл от двете страни с плътна, отрупана със сняг гора. Гумите изпъшкаха, губейки сцеплението, черокито рязко се килна надясно и избегна предпазната ограда на косъм, стъпило отново на твърда земя. Мери продължи напред и зад следващия завой видя от двете страни на пътя и други изоставени коли. Мина още стотина ярда и гумите отново загубиха сцепление, запращайки черокито този път наляво, в една четирифутова пряспа. Двигателят се задави и замлъкна, изпускайки последна изтощена въздишка и давайки предимство на писъка на вятъра. Мери отново го запали, отдръпна се от пряспата и пак напъна черокито напред, но гумите му буксуваха и се хлъзгаха встрани непрекъснато и тя разбра, че останалата част от пътя трябва да измине пеша. Закопча рипсеното палто до брадичката си, вдигна още нагоре ципа на парката на Дръмър, метна чантата с бебешките работи и пистолетите на рамо и излезе навън в бурята.

Студът надви горещината на треската й, както бе надвил и парното на черокито. Това бе здрав студ, твърд като желязо — обхвана я от всички страни, превръщайки всяко движение в забавен кадър на агония. Вятърът духаше свирепо и огъваше замръзналите дървета в бял лудешки танц. Тя закуца по лявата половина, обгърнала с ръце детето, наведена срещу шибащите я в лицето като натрошени стъкла снежинки. Усети топла влага в раната на крака си — изпод напуканата коричка се процеждаше кръв — като лава, разливаща се от огнедишащото гърло на вулкан.

Пътят стана равен. Горите отстрани се смениха с малки хълмчета, навети със сняг, и напред Мери видя жълтите светлини на дълга къща. Изведнъж нещо огромно се издигна над Мери и Дръмър — зловеща и озъбена гущероподобна глава. Наблизо се издигаше още някаква грамада с плочки по гърба — снегът стигаше до муцуната му. Световноизвестната Градина на динозаврите, сети се Мери и продължи да куца между бетонните чудовища. Отляво от снега изплува трети огромен звяр — крокодилска глава, забучена в тяло на хипопотам. Отдясно нещо, което приличаше на танк със стъклени очи и бетонни рога, бе застанало в бойна поза, сякаш се канеше да напада изправената на задните си крака статуя. Между нея и „Силвър Клауд Ин“ лежеше праисторически пейзаж, дузини динозаври, покрити със сняг и лед в побелялото поле. Тя продължи да куца нататък, понесла своята собствена история. Около нея се изправяха високите четиринайсет фута гущери — тревопасни и месоядни — с побелели от сняг изваяни глави, с набит в гънките на кожата сняг и с дълги като бради висулки. Вятърът нададе чудовищен рев, припомняйки някаква песен на динозаврите, и едва не събори Мери на колене сред зверовете.

Заслепиха я фарове. Към нея се движеше някакво закрито превозно средство на вериги, разхвърляйки снега около себе си. Като стигна до нея, от него слезе мъж с каубойска шапка и дълго кафяво палто, хвана я за рамото и я насочи към седалката за пътника от другата страна.

— Има ли някой зад вас? — викна той в ухото й и тя поклати глава.

Като седнаха в бъгито с парно, пуснато на пълни обороти, човекът взе микрофона на радиотелефона и каза:

— Намерих новопристигналите, Джони. Прибирам ги.

— Без грешка си — отвърна мъжки глас сред пукот от статични шумове.

Мери се досети, че това е една от свинете долу на I-80. После каубоят обърна бъгито, подкара го към хотела и каза:

— Ей сега ще ви заведа на топло и уютно, мадам.

„Силвър Клауд Ин“ бе направен от плочести камъни и над входната врата имаше чифт огромни разклонени рога. Каубоят прекара бъгито до стъпалата и Мери слезе, притиснала Дръмър към гърдите си. После той заобиколи и посегна да вземе чантата от рамото й — тя се дръпна, промърморвайки нещо като „аз ще си я нося“, и каубоят й отвори вратата. Влязоха в широк салон с дъбов гредоред и каменна камина, в която цяла кола можеше да паркира. В нея весело пращеше огън, във въздуха се носеше мирис на дим от дърва и на нещо много приятно и топло. Около камината се бяха събрали двайсетина души от всички възрасти, легнали на походни легла или напъхани в спални чували, а други десетина-петнайсет си приказваха или играеха карти. Те насочиха вниманието си към Мери и бебето за известно време, после отново се захванаха със заниманията си.

— Боже, каква нощ! Писнаха ми ушите от тая буря!

Каубоят свали шапката си и откри поразредена бяла коса, завързана на конска опашка с шарена индианска панделка. Имаше обветрено, ясно очертано лице и блестящи сини очи под побелелите вежди.

— Рейчъл, хайде да дадем на тази дама малко горещо кафе!

Една набита индианка с посивели коси, черен пуловер и дънки започна да налива кафе от метална кана в пластмасова чашка. На масата до кафеварката имаше няколко сандвича, малко сирене и филийки кейк.

— Името ми е Сам Джайлс — каза каубоят. — Добре дошли в „Силвър Клауд Ин“. Съжалявам, че не можете да го видите в по-приятен ден.

— Няма значение. Радвам се, че съм тук.

— От седем часа насам нямаме свободни стаи. Походните легла свършиха някъде към девет, но сигурно ни е останал някой спален чувал. Само с бебето ли пътувате?

— Да. Тръгнали сме към Калифорния. — И тъй като човекът чакаше, тя добави: — Там ни чака мъжът ми.

— В такава нощ да не си на пътя, казвам аз. — Джайлс отиде до рецепцията, където бе монтиран още един радиотелефон.

— Извинете ме за момент.

Той вдигна микрофона и заговори.

— „Силвър Клауд“ вика Големия смоуки, обади се, смоуки. Радиото запука и зашумя и гласът на свинята отговори:

— Големият смоуки. Ухото ми е насочено към теб, „Силвър Клауд“.

Рейчъл донесе кафето на Мери и хвърли поглед към детето в парката.

— О, още един посетител! — каза тя, оглеждайки детето с големи тъмнокафяви очи. — Момче или момиче?

— Момче.

— Как му е името?

— Доведох ги и всичко е наред, Джони — говореше Сам Джайлс по радиото. — Искате ли да ви донеса нещо за хапване?

— Чувам те, Сам. Няма да мърдаме, докато не отворят I-80.

— Окей, ще ви донеса да сдъвчете нещо с малко кафе.

— Няма ли си още име?

Мери примигна, поглеждайки индианката в очите. Това, което й дойде наум, бе, че е попаднала тук, заобиколена от непознати, а единственият изход е заварден от свине.

— Дейвид — каза тя и името й прозвуча тъпо, но Дръмър му бе истинското и тайно име и тя нямаше намерение да го казва на всеки срещнат.

— Чудесно, силно име. Аз съм Рейчъл Джайлс.

— Аз съм… Мери Браун^[2].

Цветът на очите й подсказа името.

— Имаме и малко за хапване — посочи Рейчъл към масата.

— Сандвичи с шунка и сирене. Също и малко говежда яхния — кимна тя към тенджерите и купичките. — Заповядай.

— Благодаря.

Мери докуца до масата, придружена от Рейчъл.

— Кракът ти ли е пострадал?

— Не, това е стара рана. Счупените глезени не зарастват правилно.

В този момент Дръмър се разплака, обявявайки сякаш на всеослушание, че Мери лъже. Тя го залюля и му зашепна гальовно, но плачът му се усилваше с нарастваща мощ. Рейчъл внезапно протегна здравите си ръце и каза:

— Имам три момчета. Може ли да опитам?

Какво пък толкова? Освен това кракът така я болеше, че силата й бе на изчерпване. Тя й подаде Дръмър и започна да се храни, докато Рейчъл го залюля, пеейки му тихичко на език, който Мери не разбираше. Плачът на Дръмър почна да се уталожва и наклонил глава на една страна, той сякаш слушаше внимателно какво му пее жената. След около две минути плачът му изцяло спря, а Рейчъл пееше и се усмихваше с кръгло лъчезарно лице, обграждайки с грижите си напълно непознато дете.

Сам Джайлс приготви пакети с храна за двамата патрули, пълнейки ги със сандвичи, плодове и малко кейк, добави и термос кафе с чашки. Помоли един от мъжете да дойде с него във верижното бъги, целуна Рейчъл по бузата и й каза, че ще се върне за нула време. После той и придружителят му излязоха и при отварянето на вратата в салона се втурна вълна от мразовит вятър и сняг.

На Рейчъл, изглежда, й харесваше да си играе с Дръмър, така че Мери можа да се нахрани добре. После се заклатушка към огъня да се сгрее, проправяйки си път между хората, свали ръкавиците си и протегна длани към пламъците. Треската й се бе върнала, слепоочията й туптяха от жега и тя разбра, че не може да остане дълго край огъня. Огледа лицата около нея — в по-голямата си част бяха хора на средна възраст, но между тях имаше и една двойка на около шейсет, както и две млади двойки със загорели лица и вид на заклети скиори. Тя се заизмъква от тълпата в посока към Рейчъл и детето и тогава усети, че някой я наблюдава.

Мери погледна надясно и видя мъж, който бе седнал, опрял гръб в стената, с подвити под себе си крака. Имаше слабо лице, орлов нос и светлокестенява коса, спускаща се по раменете. Носеше очила с рогови рамки, избелели дънки с кръпки на коленете и тъмносин пуловер с тясна яка. До него лежеше протрито армейско яке и навит на руло спален чувал. Наблюдаваше я внимателно с дълбоко хлътнали пепелявосиви очи. Втренченият му поглед въобще не трепна, когато Мери също се вторачи в него, после се смръщи леко и той започна да разглежда ноктите си с подчертан интерес.

Това не й хареса. Нервираше я. Върна се при Рейчъл и взе детето. Рейчъл каза:

— Наистина е добро бебе! Когато моите момчета бяха на неговата възраст, скъсваха се от плач. На колко е?

— Роди се на… — не знаеше точната дата — … трети февруари. — Всъщност тогава го бе взела от болницата.

— А други деца имате ли?

— Не, само Дръм… — Тя се усмихна. — Само Дейвид.

Погледът й се плъзна обратно към младия мъж. Пак се бе вторачил в нея. Усети как лицето й почва да се поти от треската. Какво я зяпа това шибано хипи?

— Ще ида да ви намеря някой спален чувал — каза Рейчъл. — Гледаме винаги да имаме добър запас за любителите на къмпинга.

Тя прекоси салона и излезе през една врата, а Мери си намери място на пода, далеч от всички. Целуна Дръмър по челото и започна гальовно да му шепти. Кожата му студенееше под устните й.

— Отиваме в Калифорния, да, да. Отиваме в Калифорния, да, мама и сладкото и бебче.

Изведнъж се сепна, като видя, че на десния крачол на джинсите бяха избили две кървави петна колкото четвърт долар. Явно кръвта се процеждаше през направените с подръчни материали превръзки. Мери остави Дръмър настрана, съблече палтото си и го метна върху крака си.

Вдигна поглед и видя, че хипито я гледа.

Мери придърпа чантата с малкия магнум и смит и уесъна от арсенала на Роки Роуд до себе си.

— Той знае.

Гласът я накара да настръхне. Дойде отляво и съвсем близо до ухото й. Тя извърна глава. До нея бе клекнал бог с леденобяло изпито лице и потъмнели, пълни с истина очи. Бе облечен в плътно прилепнал към тялото кадифен костюм, а от врата му висеше златна верижка с кръст; На главата си имаше шапка с отпусната периферия, обточена със змийска кожа. Бе облечен по същия начин като онзи път, когато го бе видяла отблизо в Холивуд. С изключение само на едно нещо — на ревера си бог бе закачил жълто кръгче с усмихнато лице.

— Той знае — повториха шепнешком жестоките устни.

Мери втренчи поглед в младото хипи. Той пак си гледаше ноктите, после погледна бързо към нея, промени позата си и се загледа в огъня.

Или поне се престори, че го гледа.

— Пътят е затворен — каза бог. — Свинете са на отбивката. Раната ти пак цъфна. А оня скапаняк знае. К’во ши прайш, Мери?

Тя не отговори. Не знаеше какво.

Облегна се на стената и затвори очи. Усещаше го как я гледа, но всеки път, като отваряше очи, той избягваше погледа й. Рейчъл се върна с един протъркан, но използваем спален чувал. Мери го разви и легна върху него като върху дюшек, без да смее да се напъха вътре. Ремъкът на чантата бе в ръката й, а ципът бе затворен. Дръмър потрепваше в съня си до нея.

— Той знае — чу тя Бог да шепне в ухото й, докато се унасяше.

Гласът му обаче прогони дрямката от очите й. Чувстваше се изпълнена с влажна и туптяща жега, раните на крака и ръката й тежаха от съсирена и вкоравена кръв под превръзките. Всяко по-сериозно докосване по раната караше крака й до коляното да се вдървява от пронизващата болка, а петната — да растат.

— К’во ши прайш, Мери? — попита бог и на нея й се стори, че той даже се засмя.

— Върви по дяволите! — изръмжа тя и придърпа Дръмър към себе си.

Бяха само двамата срещу целия омразен свят.

Изтощението победи болката и страховете — поне за известно време. Мери спеше, Дръмър смучеше усърдно биберона си, а младото хипи се почеса замислено по брадичката, гледайки жената с малкото бебе.