Робърт Маккамън
Мое (35)

3. Добри момчета

Южно от чикагския пътен възел I-94 стана I-80, но магистралата все още продължаваше през равните полета на Илинойс. Близо до Джолиът Мери трябваше да спре още веднъж да зареди и Лора, която бе изминала последните двайсет мили със светнала на таблото лампичка, също спря и напълни резервоара, докато Диди държеше пистолета, насочен към Ван Дайвър.

— Трябва да ида до тоалетната — каза през репродуктора Ван Дайвър и Диди му отвърна:

— Дадено. Действай! — И му подаде една от картонените чашки.

Лора седна на задната седалка с Ван Дайвър, докато Диди се облекчи в тоалетната, после Диди седна зад волана. След петнайсет минути и фургонът, и колата отново бяха на пътя, поддържайки постоянна скорост от шейсет и пет мили в час и петдесет ярдова дистанция. Ван Дайвър затвори очи и заспа, пропъшквайки тихо от време на време, давайки възможност и на Лора да отдъхне малко — ако не духом, то поне телом. Милите се навиваха една след друга, изходите идваха и оставаха назад и колата потреперваше в поривите на вятъра.

В два часа следобед, на около двайсет мили преди Молайн, Илинойс, небето доби цвят на мокър памук и през пролуките в облаците от време на време проникваше по някой слънчев лъч. Мери Терър, претъпкана с кофеин, усещаше как умората почва да я надвива. Дръмър също бе уморен и гладен — плачът му се бе превърнал в тънък вой, който тя не можа да спре. Прецени разстоянието до БМВ-то и погледна напред към приближаващия изход за Дженисио. Реши, че е време за действие. Остана си в лявата лента, без да дава вид, че се кани да излиза. Малко преди да е станало твърде късно за завой натисна спирачките и като вятър прекоси двете ленти под носа на един хлебарски камион, чийто шофьор стреснато наду клаксона, показвайки чудесен речников запас, и в следващия момент вече се качваше по отбивката, а БМВ-то профуча нататък.

Диди изкрещя:

— Ох, мамка ти! — И рязко удари спирачките.

Лора се събуди от неспокойния си сън, в който снайперисти, качени по покриви, се целяха в Мери Терър и Дейвид, застанали на някакъв балкон, види как Диди се бори с волана без фургона отпред и веднага разбра какво се е случило. Ван Дайвър отвори очи, моментално заставайки нащрек като хищник, обърна се назад и видя фургона, насочен към изхода.

— Измъква се! — изрева металическият глас, усилен докрай.

— Няма да се измъкне!

Под звуците на свирещи гуми и възмутени клаксони Диди смени светкавично лентите надясно, вкара БМВ-то в аварийната лента, включи на задна и с виещ мотор се понесе назад към изхода за Дженисио. В следващата секунда вече се носеше нагоре по отбивката, стигна пресечката и направи рязък десен завой, който запокити Ван Дайвър върху Лора, а самата Лора — във вратата. После се понесе на север по второстепенния път, минаващ сред равни, обрулени от зимата нивя, с рекламни плакати от двете страни и някаква фабрика в далечината, чийто комин забулваше хоризонта със сив пушек. Диди задмина едно субару, почти изблъсквайки го от пътя, и видя фургона на около половин миля пред себе си. Продължи да натиска газта и дистанцията бързо намаля.

Мери видя приближаващото БМВ. Фургонът нямаше достатъчно мощност, за да се измъкне от колата, а по тоя прав и равен път нямаше и къде да се скрие. Дръмър продължаваше да плаче упорито и гневът в нея избухна като искри от лагерен огън.

— Млъквай! Млъквай! — изкрещя му тя, но той не се умиряваше. Отляво видя табела, на която пишеше: Дърводобив братя Уенцъл. Червена стрелка сочеше към един по-тесен път, излизащ в откритото пространство на склада, заобиколено от кафяви ниви. — Окей, хайде да видим! — извика Мери и завивайки, извади колта от чантата и го сложи на седалката до нея.

Профуча между отворените криле на желязна порта, на която имаше табела с надпис ВНИМАНИЕ! КУЧЕТА! Складът бе около четири-пет акра и навсякъде имаше купчини складиран дървен материал от два до три метра високи. Имаше трейлер^[1], пред който бяха паркирани един пикап, мотокар и един кафяв „Олдсмобил Кътлас“ с проядени от ръжда прагове. Мери заби навътре между купчините, ровейки с гумите непавираната земя. Спря пред дълга, боядисана в зелено тухлена сграда с високи мръсни прозорци и слезе с чантата с Дръмър и колта в ръце. Обгърнати с плачещия Дръмър от вдигнатата от фургона пушилка, тя потърси с очи удобно за убийствата място. Още щом заобиколи ъгъла и мина зад сградата, посрещна я гръмък кучешки лай. В кучкарника, покрит със зелени пластмасови плоскости, се виждаха два яки и мускулести питбула^[2], единият тъмнокафяв, а другият — на сиви и бели петна. Те се хвърлиха към мрежата с оголени зъби и треперещи от ярост тела. По-нататък се виждаше още складиран дървен материал, купчини брезент и какво ли не.

— Боже господи! — възкликна някакъв мъж, появил се иззад близката купчина дървен материал. — Какво, по дяволите, ви става, момчета?

Бе мъж с голям корем, облечен с работни дрехи и червено яке. Той се спря до клетката, виждайки оръжието на Мери.

С неволно — като мигването на окото — движение Мери стреля по него. Куршумът го удари като ритник в гърдите и го просна по гръб с внезапно посивяло лице.

Шумът от изстрела и падането на мъжа почти накараха питбулите да припаднат от бяс. Те търчаха напред-назад в клетката, блъскайки се и отскачайки едно от друго, и бясно лаеха, впили малките си очички в Мери и бебето.

Диди удари спирачките, като видя фургона — БМВ-то поднесе и спря. Лора изхвърча първа. Чу хрипкавия и задъхан кучешки лай и се спусна натам, стиснала пистолета в ръка.

Диди и Ван Дайвър също излязоха и Ван Дайвър не пропусна да отбележи, че ключовете останаха на контакта. Завила зад сградата, Лора откри кучкарника и лежащия по гръб мъж с кръв по гърдите — малко под ключицата. Той дишаше тежко, с разширени от ужас очи. Питбулите беснееха зад мрежата, търчейки напред-назад из клетката, осеяна с разхвърляни по пода кокали. Лора запристъпва внимателно между високите купчини, мъчейки се да открие Мери. Спря рязко и се ослуша. Кучетата лаеха силно, но дали не чу плача на Дейвид? Тя продължи нататък стъпка по стъпка, с побелели от стискането на ръкохватката пръсти, с развети поли на палтото.

Застанал до колата, Ван Дайвър се поколеба и остави Диди да вземе преднина, фургонът на мери Терър бе до сградата, а Беделия Морс бе между Ван Дайвър и фургона. Тя нямаше оръжие, затова пък е била член на кръвопролитния Сторм Фронт. Един внезапен удар по врата, помисли си той, и ще си получи заслуженото, а после ще помисли как да отнеме оръжието от Лора. Решението дойде бързо — три секунди за съд, присъда и изпълнение на присъдата.

Той закрачи към Диди с висящ от контакта на гърлото му репродуктор и протегна ръка към нея. Сграби пълна шепа коса.

— Какво… — извика Диди, а той я обгърна с другата ръка през гърлото. Диди моментално се опита да се освободи, отмятайки глава, преди той да успее да стегне хватката си.

Мери Терър излезе иззад срещуположния ъгъл на сградата с чантата на Дръмър в ръка. Тя стреля два пъти — по един куршум за всеки от тях.

Първият изстрел отнесе рамото на Ърл ван Дайвър в гейзер от месо, кости и кръв. Лудото мятане на главата спаси мозъка на Диди от размазване. Тя чу бръммм и усети ужилването на осата, но не разбра, че парче от ухото й вече го няма. Диди изпищя, Ван Дайвър падна на колене. В същото време Лора чу изстрелите, писъка на Диди и се спусна между купчините, откъдето бе дошла.

Диди се спусна да търси укритие.

Мери извика:

— Предателка! — И стреля трети път.

Куршумът се заби в купчината дърва и пръсна трески, но Диди се хвърли на земята и пропълзя по коридорите между купчините.

Мери насочи пистолета към коленичилия мъж. Той бе стиснал разбитото си рамо и лицето му блестеше от пот. Репродукторът се бе измъкнал от контакта на гърлото и бе паднал до него. Усмивката му, неестествено изкривена, бе отправена към Мери. Тя закрачи към него, гледайки как от лицето и плешивия му череп се издига пара и се топи в студения въздух. Страдай — помисли си тя.

— О, да — каза Мери. — Помня. — Запъна ударника, готова да разбие тая усмивка на парчета.

— Не го прави! — каза Лора.

Застанала зад фургона на Мери, тя държеше пистолета, насочен към едрата жена.

— Пусни го долу!

Мери се усмихна и в потъмнелите й очи светна омраза. Допря цевта на колта в главата на бебето.

— Ти ще го пуснеш! — каза тя. — Да го видя в краката ти! Веднага!

Зад сградата простреляният в гърдите брат Уенцъл се изправи задъхан и седна на земята. Питбулите бяха полудели, усетили касапницата. В кървавата си ръка той държеше нещо. Това бе ключодържател, изваден от джоба му, и от него вече се подаваше малко ключе, готово да бъде използвано.

— Добри момчета — успя да каже той. — Някой доста добре подреди татко.

Мушна ключа в ключалката на клетката.

— Ще им сдъвчете дирниците, нали, момчета?

Бравата се отвори с щракане. Той дръпна вратата. Тя се отвори.

— Изяжте ги! — заповяда им и питбулите, разтреперани от ярост, изхвръкнаха от клетката. Кафявият се спусна напред, но петнистият се спря, лизна господаря си по гърдите, после и той се спусна на лов за живо месо.

— Долу! — повтори Мери. — Хайде!

Лора не я послуша.

— Нищо няма да му направиш. Какво ще каже Джак?

— Ти пък не можеш да стреляш по мен. Може да удариш бебето.

Пет секунди ми стигат, реши Мери, да коленича — това движение ще изненада Лора — и да изстрелям останалите куршуми. Започна да брои — едно… две… три…

Чу свирепо ръмжене и видя как лицето на Лора се изкриви от ужас.

Нещо удари Мери от дясната страна със силата на малък товарен влак и тя изтърва чантата с Дръмър, падайки на другата страна. Чантата се удари в земята и Дръмър се изсипа от нея със зачервено лице и отворена в безмълвен вик уста.

Нещото сграбчи дясната ръка на Мери и стисна силно като менгеме — тя изкрещя от болка, пръстите й спазматично се разтвориха и колтът тупна на земята. После видя кафявия питбул, впил челюсти в ръката й, видя очите му, вперени в нейните с твърдото намерение да убива, и изведнъж звярът свирепо разтърси глава със сила, която едва не измъкна ръката й от ставата. Мери посегна с нокти към очите на кучето. Зъбите раздраха пуловера и плътта, а по рамото й плъзна непоносима болка — другата й ръка с разперени пръсти се стрелна към очите на кучето.

С омекнали крака, Лора се спусна към детето си. Мери изпищя в агония, без да може да се отърве от кучето, и с другата ръка се опита да достигне колта. И тогава Лора видя сиво-белия питбул да изскача иззад сградата. Посоката, в която пое, накара сърцето й да спре.

Кучето се бе спуснало към Дейвид.

Не посмя да стреля, ужасена от мисълта, че може да удари детето. Питбулът вече бе почти отгоре му, разтворил челюсти да захапе безценната плът, и Лора се чу да вика Не! с такава сила, че кучето изви глава към нея с жадни за кръв очи.

С два скока тя се озова на мястото и ритна с всичка сила кучето в ребрата, отхвърляйки го от Дейвид. Питбулът лудо се извъртя на място, изчатквайки с челюсти, и отново се спусна към бебето толкова бързо, че Лора нямаше време за втори ритник. Зъбите му хлопнаха и се сключиха около бялото одеяло, цялото изпръскано със засъхналата кръв на Едуард Фордайс. Питбулът потреперя екзалтирано и повлече Дейвид по стърготините, омотан в одеялото, с лице нагоре.

Мери заби пръстите си в очите на кафявия питбул. Звярът нададе полустон — полувой и разтърси диво глава, разкъсвайки плътта й. Задърпа със страшна сила и раменните мускули започнаха да поддават. Още малко и ръката щеше да се счупи. Мери докосна колта, но пръстите й го изпуснаха, защото питбулът дръпна рязко и болката изпълни всички фибри на тялото й. Тогава тя полудя и докато животното се опитваше да я повлече, го заблъска по черепа. Питбулът я пусна, отстъпи назад и отново скочи с оголени зъби. Челюстите му захапаха задната част на дясното бедро и пробивайки рипсените джинси, задълбаха навътре в месото със смазваща сила.

Лора се хвърли към кучето, повлякло Дейвид. Обхвана гърлото му и стисна с всичка сила. Питбулът пусна одеялото и се хвърли към лицето й с треперещо от възбуда тяло и с чаткащи като вълчи капан зъби. В последната секунда тя прикри лицето си с лявата ръка и челюстите на кучето хлопнаха върху нея.

Чу се звук, сякаш изпукаха съчки. От китката нагоре по ръката плъзна като електрически ток ужасяваща болка. Счупи ми ръката, мина й през ума, докато се опитваше да отклони кучето от детето си. Копелето ми счупи ръката! Питбулът свирепо разтърси ръката и нова болка разкъса китката и пръстите й. Усещаше как зъбите стържат по костта. Стори й се, че извика, но не бе сигурна. Чувстваше мозъка си като набъбнал мехур, който всеки момент ще се пръсне. Притисна цевта на пистолета в хълбока на питбула и дръпна спусъка два пъти.

Кучето потрепери от изстрелите, но не я пусна. На това отгоре се опита да я повлече със струяща от раните кръв и с червена пяна на уста. Ноктите му се забиха в стърготините.

Китката на Лора всеки момент щеше да се измъкне. Стреля още веднъж — този път отстрани в квадратната му глава, и долната му челюст се разлетя в червено-бял фойерверк от кръв и парчета кости.

На около десет фута по-нататък Мери продължаваше борбата. С всичката сила, на която бе способна, тя заби коляно в черепа на кафявия питбул. После още веднъж и още веднъж, а зъбите му раздираха бедрото й. Пръстът й хлътна в едното око на кучето, то изхвръкна навън като бяло гроздово зърно и най-сетне питбулът изръмжа и я пусна. После заподскача наоколо от болка, разтърсвайки еднооката си глава и чаткайки с челюсти. Мери допълзя до колта, опита се да го обхване, но пръстите й потрепваха в неконтролируеми конвулсии, подчинявайки се на разкъсаните нерви и мускули. Вдигна поглед и в същото време питбулът пак налетя — тя вдигна ръце да предпази лицето си и изкрещя. Кучето удари рамото й със съкрушителна сила, повали Мери настрана и със задавено от болка ръмжене падна върху Лора.

Умиращото куче още тежеше върху лявата ръка на Лора. Едноокият звяр впи зъби в десния ръкав на палтото и започна да го къса. Тя не можеше да извие пистолета и да го застреля. Зарита и завика — в същия момент другото се опитваше да стисне лявата й ръка с разбитите си челюсти.

Мери се дотътри до пищящото бебе, подхвана го с лявата ръка и залитайки, се изправи. Кръв струеше от надъвканото бедро и мокреше крачола на джинсите й. Двете кучета държаха Лора помежду си и тя трескаво се опитваше да се измъкне. Мери видя колта на земята. Спазмите в дясната й ръка продължаваха и от пръстите й капеха едри капки кръв. Обзе я паника. Бе ранена много лошо — на границата на припадъка. Ако падне и кучетата се нахвърлят върху нея и Дръмър…

Заряза оръжието и се заклатушка към фургона, без да обръща внимание на ранения мъж. В момента, в който прехвърли Дръмър в дясната си ръка, за да отвори вратата с лявата, върху нея налетя Диди, размахала нещо като сап, измъкнат от една купчина. Мери видя приближаващия удар и го избегна — дървото издумка по фургона. После пристъпи и заби коляно в стомаха на Диди, тя извика и се преви одве. Лявата ръка на Мери се спусна като чук върху гърба на Диди, изкарвайки й въздуха и събаряйки я на колене.

Диди изстена — червената й като бойно знаме коса висеше, отпусната около лицето, в знак на поражение. Мери видя, че тя всъщност е посивяла, Диди вдигна към нея насълзените си от болка очи. Това бе лице на стара жена, измъчена от мрачния живот, който е водила.

— Хайде — каза Диди. — Убий ме!

Лора изрита умиращия питбул от счупената си ръка и животното се завъртя замаяно около себе си. Другото куче все още стискаше раздърпания ръкав и зъбите му непрекъснато напредваха към плътта. Не можеше да го застреля, освен ако…

Тя пусна пистолета и измъкна ръката си от ръкава — зъбите на кучето щракнаха на празно. После вдигна пистолета, заби цевта в гърлото на питбула и дръпна спусъка.

Мери Терър се стресна от звука на изстрела. По краката й се стичаше кръв на горещи вадички. Пред нея Диди бе коленичила на земята, в косата й имаше стърготини и тя успя да види дивия страх в очите на Мери. Разкъсаните мускули на дясната й ръка потрепваха и пръстите й все още се гърчеха в конвулсии. Дръмър пищеше в ушите й и светът наоколо почна да посивява. Мери се качи с Дръмър във фургона и тръшна вратата. Даде назад, възнамерявайки да прегази Диди на излизане, но тя отърси стърготините от себе си и изпълзя в безопасност зад една купчина. Мери обърна фургона и се стрелна към портата, изхвърляйки фонтан стърготини изпод гумите.

Пет секунди по-късно Диди чу как още една кола се отваря и затваря. Тя се измъкна от скривалището точно когато двигателят на БМВ-то заработи. Зад кормилото седеше Ърл ван Дайвър с ужасяващата си гримаса. Докато Ван Дайвър въртеше волана с поразеното си рамо, Диди видя, че устата му се отваря в беззвучен вик. БМВ-то се откъсна от мястото си и сподири Мери Терър. Предната му дясна гума мина през репродуктора и го смачка.

Диди се изправи. Видя лежащия на земята петнист питбул. Лора бе застанала на колене, с извадена от разкъсания ръкав дясна ръка, а кафявият питбул я гледаше от около десет фута разстояние. Диди вдигна сапа и без да обръща внимание на щипещата болка в ухото, пристъпи напред.

— Преди да стигне до него, питбулът изръмжа с разкъсаното си гърло и припадна с очи, вперени в жената, изстреляла куршума.

Сълзи от болка блестяха по страните на Лора, но шокът бе изтрил от лицето й всякакви следи от емоции. Тя огледа синьо-червената маса на лявата си ръка. На нея бяха останали само трите средни пръста плюс палеца. Кутрето й го нямаше, откъснато от кокалчето. Ръката й приличаше на сурова пържола, току-що очукана от чукчето на касапина.

— О, боже мой! — каза Диди. От ухото й прокапваше кръв, сякаш си бе окачила рубинена обица. — Ръката ти…

Лора бе станала мъртвобледа. Тя примигна, втренчила очи в нея, после се повали на страната си.

Чантичката на Лора бе в колата, сети се Диди. Парите й, кредитните карти… всичко бе заминало. Всичко свърши — Мери победи.

— Помогнете! Няма ли кой? — Гласът идваше откъм кучкарника. — Ще умра тук!

Диди остави Лора и отиде при шкембестия, който се бе проснал на земята, облегнат на кучкарника. Целият бе в кръв, но Диди видя, че кръвта бе спряла да блика — значи никакви артерии не са ударени. Той я погледна с помътен поглед, мъчейки се да го фокусира.

— Ти коя си?

— Никоя.

— Ще ме убиеш ли?

Тя поклати глава.

— Слушай… слушай… повикай линейка. Окей? Телефонът е в офиса. Заключен. — Той й подаде окървавения ключодържател. — Повикай линейка. Проклетият Кени днес си тръгна по-рано. Ох, боли! Направи го, окей?

Диди пое ключодържателя. Един от ключовете носеше емблемата на „Дженерал Мотърс“.

— Оня олдс твой ли е?

— Да. Да. Кътласа. Извикай линейката, кръвта ми изтича, умирам.

Тя не мислеше така. Умееше да познава кога човек наистина умира. Този тук имаше счупена ключица и може би и пробит дроб, но дишаше добре. И все пак ще трябва да извика линейка.

— Само стой мирно и не се движи.

— А ти какво очакваш да правя? Да танцувам ли?

Диди побърза да се върне при Лора, която отново бе седнала.

— Можеш ли да ходиш?

— Мисля… че ще припадна.

— Намерих кола — каза Диди.

Лора вдигна поглед към приятелката си — очите й бяха подпухнали, а туптящата болка в счупената й ръка едва се издържаше. Искаше само да легне на земята, да се свие на кълбо и да плаче, да плаче… Но не можеше, защото детето й бе все още у Мери Терър, а самата тя — на път за Калифорния. На Лора й бе останало само едно нещо и тя го извади, бъркайки надълбоко в себе си, в непознато досега място — мястото, от което хората изскърцват със зъби и започват с мъка да драпат нагоре по железните шипове на колелото на живота. Трябваше да продължи. Място за разкисване и предаване нямаше.

Лора вдигна дясната си ръка и Диди й помогна да се изправи. После Диди вдигна пистолета и двете с Лора тръгнаха покрай умрелите кучета.

В трейлера Диди се обади на 911 и каза на телефонистката, че в склада на „Братя Уенцъл“ е имало престрелка и че се нуждаят незабавно от линейка. Телефонистката каза, че до осем-десет минути линейката ще бъде там, а тя да чака и да не затваря. Диди затвори. Вниманието й бе привлечено от малка метална кутия, сложена на бюрото, и четиридесет секунди отидоха в намирането на ключа й. Вътре намери няколко чека, защипани с кламери към квитанции за получаване, и плик, съдържащ седемдесет и един долара и трийсет и пет цента. Тя взе парите.

Диди седна зад волана на кътласа, а Лора, почти в безсъзнание, легна на задната седалка сред опаковки от бургери и полусмачкани бирени кутии. От огледалото за обратно виждане висяха чифт червени пластмасови зарчета, а на задното стъкло бе залепена набиваща се в очите ваденка със зайчето на „Плейбой“. Колата се закашля и закиха, отказвайки да запали, когато тя врътна ключа. Стори й се, че чува звука на приближаваща се сирена. Олдсът отново се закашля и Диди напомпа няколко пъти с педала за газта. Колата потрепери, изхвърли с гръм черен пушек от ауспуха и запали. Диди провери бензиномера и видя, че стрелката показва четвърт резервоар.

Кътласът скърцаше и стенеше като фрегата в бурно море, докато Диди обръщаше, борейки се с омазания волан, и насочваше колата към портата. Усети как гумите я дърпат надясно и си помисли колко хубаво бе, че не погледна колко грайфер им е останал. После минаха през портата и се насочиха към магистралата — кътласът бавно, но сигурно набираше скорост, дрънчейки като бетонобъркачка. Пред тях на правия път се появи линейка, надула сирената, мина покрай тях и отмина нататък, бързайки да спаси един Уенцъл.

Двете жени продължиха, без да се бавят, и едва когато минаха четири-пет мили по I-80, Диди изхлипа ужасена и избърса очите си е мръсния ръкав.