Робърт Маккамън
Мое (32)

6. Светлината боде

Лора не го стори. Ръката й трепереше, а заедно с нея — и пистолетът. По лицето на Дейвид избиха червени петна, ръцете му отчаяно махаха във въздуха.

— Още няколко секунди и ще се задуши. После ще пипна и теб, защото и хал хабер си нямаш как се убива.

Лора потрепери от ярост. Огромната ръка на жената бе здраво стиснала ноздрите и устата на Дейвид. Лора виждаше очите му — огромни, разширени от ужас очи. Диди не можеше да мръдне — гърлото й бе притиснато от другата ръка на Мери. Едуард каза:

— Чакай малко. Чакай! — Но на кого — не стана ясно.

— Махни си пръста от спусъка — повтори Мери със странно спокоен тон. — Насочи оръжието надолу.

Лора нямаше избор. Послуша я.

— Вземи й оръжието, Едуард.

Той се поколеба.

— Едуард! — шибна го като камшик гласът на Мери. — Вземи оръжието!

Той пристъпи напред, сграбчи пистолета и той изчезна от ръката на Лора. Очите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза той. — Не знаех…

— Млъквай, Едуард!

Мери дръпна ръка от лицето на бебето. Устата му жадно се отвори, задъха се и после въздухът се изпълни с пронизителен писък, който почти изкара малкото останал разум в главата на Лора.

— Донеси ми пистолета — каза Мери.

— Виж сега. Не е необхо…

— Донеси го!

— Окей, окей.

Той постави пистолета в ръката на Мери, тя насочи цевта му в червенокосата глава на Диди и с една ръка вдигна детето от нея. Писъците продължаваха. Мери отстъпи назад от Диди и насочи пистолета към Лора.

— Кой е с теб?

Малко остана да й отвърне полицията. Не, не. Мери ще убие Дейвид със сигурност.

— Никой.

— Лъжла! Свинете са вън, нали?

— Щях ли да съм тук, ако те са отвън?

Лора вече не се страхуваше. Страхът й се бе изпарил. Време за такива глезотии сега нямаше — трябва да мисли само как да си върне Дейвид.

Мери каза:

— Застани до стената! Диди! И ти с нея! Мърдай, кучко!

Диди зае мястото си до Лора с наведено лице и сълзи по бузите. Чакаше неизбежния куршум. Лора не откъсваше поглед от Мери. Бе забила поглед в жената, запечатвайки твърдо очертаната челюст завинаги в съзнанието си.

— Едуард, иди до къщата и отнеси моята чанта и чантата на детето във фургона. Омитаме се.

Едуард се подчини. Детето продължаваше да плаче, но вниманието на Мери бе приковано към двете жени.

— Проклета да си — каза тя на Диди. — Ти ме предаде.

— Мери… моля те, чуй — каза Диди с продран от вълнение глас. — Остави детето. То не е…

— То е мое! Мое и на Джак! — Бузите на Мери се покриха с червени петна, очите й пламнаха. — Аз ти вярвах! Ти ми беше сестра.

— Вече не съм тази, която бях. Искам да ти помогна, Мери! Моля те, остави Дейвид тук!

— Името му е Дръмър! — изкрещя Мери.

Пистолетът не трепна и остана насочен някъде между Лора и Диди.

— Името му е Дейвид — каза Лора. — Дейвид Клейборн. Няма значение как го наричаш, името му ти е добре известно.

Мери внезапно се ухили. Без да променя жестокото хилене, тя прекоси работилницата, и спря с почти докосващ носа на Лора пистолет. С всички сили Лора се сдържа да не протегне ръце към Дейвид и те останаха отпуснати от двете й страни, а очите й останаха приковани в очите на Мери.

— Храбро — каза тя, — храбро лайно. А знаеш ли какво ги правят лайната? Пускат ги в канализацията. Точно това ще направя и аз — отварям водата и те пускам в черната дупка. Мислиш ли, че ще ти хареса?

— Мисля… че не си нищо друго, освен една голяма заблуда. Имаш дете, което не е твое. Опитваш се да намериш мъж, който те е забравил.

Лора видя как омразата на Мери пламва като напалм. Продължи да настъпва, навлизайки по-навътре в пламъците.

— За нищо не ставаш и в нищо не вярваш. Но най-голямата ти заблуда — тая, дето не спираш да си я повтаряш — е, че като отнесеш Дейвид на Джак Гардинър, ще станеш отново млада.

Мери не можа да понесе името на Джак да излезе от устата на тая жена. С неуловимо бързо движение удари Лора в лицето с цевта на пистолета. Чу се пукот и Лора падна на колене, с пулсираща от болка глава. От ноздрите й по пода затупаха тежки капки кръв — носът й бе почти счупен. На бузата й се появи тъмносин шев. Пред очите й се завъртяха тъмни кръгове, но тя не издаде звук.

— Вдигни я — каза Мери на Диди. — Трябва да свършим една работа.

Мери ги подкара навън — Лора се олюляваше, а Диди я подкрепяше. Едуард чакаше при фургона. Тя му подаде автоматичния пистолет и после извади своя колт изпод шофьорската седалка.

— Влизайте в гората — каза Мери, държейки Дръмър с една ръка. — По-далеч от пътя. Хайде.

— Може би не е лошо да ги затвориш някъде — каза Едуард, докато крачеха подир тях. — Сещаш ли се? Да ги заключиш и да ги оставиш вътре.

Мери не отговори. Те продължиха навътре през гората и под краката им запукаха сухи съчки и листа.

— Не е необходимо да ги убиваш — опита Едуард отново и дъхът му описа спирала в студения въздух. — Мери, чуваш ли?

Чуваше го, но мълчеше. Като се отдалечиха на около стотина метра от къщичката, Мери каза:

— Стой!

Очите й бяха вече привикнали към тъмното. Грабна чантата на Лора от рамото й, възнамерявайки да потърси в нея пари или кредитни карти.

— Обърнете се към мен — каза на двете жени и се дръпна няколко крачки назад.

— Моля те… не го прави — примоли се Диди.

Щрак. Мери бе вдигнала ударника. Бебето мълчеше и от носа му излизаха малки струйки пара.

— Мери, недей — каза Едуард, застанал до нея. — Недей!

— Някой да каже нещо за последно? — попита Мери.

Лора проговори с подута страна:

— Дано изгниеш в ада!

— Добре казано.

Мери насочи пистолета към главата на Лора с пръст на спусъка. Две дръпвания на спусъка и на света ще останат два промити от Шибаната система мозъци по-малко.

Мери започна да натиска спусъка.

Чу се изстрел — кратко бум, което проехтя в гората.

Едуард залитна към нея, перна ръката й, колтът изгърмя с по-груб звук и куршумът се изгуби в листата над главата на Лора. Нещо топло и мокро изпръска лицето на Мери, пръсна се по цялото й рамо и по бебето. Бялото одеяло бе цялото поръсено с тъмни съсиреци. Погледна към Едуард и установи, че от главата му липсва огромно парче череп, а от разтеклия се през дупката мозък към небето се извива пара.

— О! — въздъхна устата на Едуард. — Светлината боде.

Чу се още един изстрел отдясно в гората, тя видя и пламъка от изстрела. Куршумът се заби в ствола на дървото зад Мери и напълни косата й с борова кора. Едуард се бе вкопчил в ръката й.

— Мамо? Мамо? — изхълца той през капещите устни. — Еди добро момче.

Мери го блъсна настрани. В същия миг от гърдите на Едуард излезе като горещ спрей трети куршум и лепкавата каша опъна пуловера й назад, а куршумът профуча на сантиметри от гърба й. Едуард се строполи долу, издавайки звуци като препълнен сифон. Тя пусна чантата на Лора и даде два бързи изстрела в посока на пламъка, а Дръмър, стреснат от колта, пак заплака. Бронебойна карабина, помисли си Мери. Свинска работа. Най-малко един снайпер. Обърна гръб на Лора и Диди и побягна обратно към къщичката с бебето в ръце и с кръвта и мозъка на Едуард Фордайс по лицето си.

Карабината отново проговори, откъсвайки едно клонче на по-малко от петнайсет сантиметра от главата й. Тя стреля още веднъж и видя искрите от рикоширалия в една скала куршум. После пак хукна, спасявайки живота си, подхлъзвайки се по листата, а плачът на бебето се влачеше след нея като шлейф.

Някой стреля, помисли си Лора. Стреля по Мери Терър. Дейвид е в ръцете й. Дейвид е на пътя на куршумите. Тя също видя пламъка от цевта и после пак — още един куршум потърси Мери. Нейният пистолет. В ръката на Едуард. Лора направи три крачки напред, хвърли се върху потръпващото тяло, хвана автоматика и го изтръгна от пръстите на Едуард. После се изправи, насочи го в тъмнината към снайпериста и дръпна спусъка. Пистолетът почти изхвърча от ръката й, а ушите й писнаха. Продължи да стреля — втори куршум, а после трети разкъсаха тъмното кадифе на нощта. Другото оръжие мълчеше. През шума от изстрелите Лора чу, че двигателят на фургона изрева.

— Тя се измъква! — извика Диди.

Ключовете! — помисли Лора. Грабна чантата си от земята и хукна към къщата.

Мери Терър включи на заден и се заизмъква назад по алеята, а до нея, в чантата на пода, Дръмър се късаше от плач. Тя го видя в страничното огледало — БМВ, паркирано на пътя точно срещу алеята и блокирало изхода. Натисна здраво газта и задницата на фургона изтрещя в предната дясна врата на БМВ-то. Посипаха се стъкла. БМВ-то потрепери и изстена, но не даде път. По лицето й имаше пот, а в устата си усещаше вкуса на кръвта на Едуард. Тресна лоста на първа и тръгна пак напред по алеята да набере инерция и да отмести колата със засилване, фаровете осветиха идващата Лора с пистолет в ръката, следвана от Беделия Морс. Нямаше време за губене. Мери изскърца със зъби, включи отново на задна и изкара фургона извън алеята, мачкайки малките борови дръвчета и разбивайки една от абстрактните скулптури на Диди на парчета, фургонът издраска на пътя покрай предния калник на БМВ-то, Мери извъртя волана да го оправи, отново настъпи газта и с писък на гумите фургонът се стрелна напред, посока запад.

Лора стигна до колата си и видя задните светлини на фургона — и двете стъкла бяха счупени, — преди той да завие и да изчезне зад завоя. Чу тежкото дишане на Диди зад себе си, обърна се и насочи пистолета в лицето й.

— Качвай се в колата!

— Какво?

— Качвай се в колата!

Тя се опита да отвори задната дясна врата, но пантите бяха смачкани. Лора я сграби за ръката, избута я от другата страна и отвори шофьорската врата. Диди се опъна, опита се да се отскубне, но Лора постави цевта на пистолета под челюстта й и всичката й съпротива изчезна. Щом Диди се качи, Лора седна зад волана, порови в изплесканата си с кръв чанта, извади ключовете и запали двигателя. Нещо под капака изтропа и издрънка, но червени лампи по таблото нямаше. Лора настъпи жестоко газта и очуканата кола се хвърли напред, оставяйки зад себе си две черни следи до тия на фургона.

Прозорецът от страната на Диди бе счупен и вътре с писък навлезе смразяващ вятър, тъй като стрелката минаваше вече шейсет мили. Лора взе завоя с шейсет и пет, занасяйки в лявото платно. Напред светлини не се виждаха, затова пък ги чакаше още един остър завой. Кракът на Лора не помръдна към спирачката. Влезе в завоя, мъчейки се да задържи колата на пътя, стъпи на банкета и щеше да изхвърчи към дърветата, но в последния момент възвърна контрола върху колата. Лора погледна километража — стрелката минаваше седемдесет. Диди седеше, облегната назад, и в зелената светлина от таблото се виждаха пълните й с ужас очи.

Трети завой едва не захвърли БМВ-то в гората, но Лора стискаше здраво потрепващия волан. После излязоха на права отсечка и белите светлини се появиха пред тях. Лора избърса кървящия си нос с дясната ръка и увеличи оборотите — колата ревна, а стрелката стигна осемдесет мили в час. Но фургонът също напредваше бързо, бълвайки черен пушек от смачкания ауспух. От двете страни на пътя дърветата се сливаха в тъмна стена. Лора се доближи дотолкова, че можа да прочете номера от Джорджия и тогава задните светлини блеснаха — Мери намаляваше, готвейки се за още един гаден десен завой. Лора също трябваше да удари спирачките и изостана малко — гумите се впиха в завоя, кривнаха надясно, наляво и после ги изведоха на още една права. Сега Мери пак настъпи газта сериозно и фургонът се втурна напред със зигзагообразни движения на задницата, които накараха дъхът на Лора да спре. Ако фургонът излезе от пътя, Дейвид би могъл да бъде убит. Разбра, че не може да удари фургона, не може да го вкара в банкета или пък да стреля по гумите. Всяко от тези неща би накарало Мери Терър да изгуби контрол върху колата. А ако стреля по гумите, куршумът би могъл да прониже корпуса на фургона или пък да улучи резервоара. Дейвид би могъл да намери смъртта си в горящите остатъци така сигурно, както и от куршумите на Мери Терър. Лора намали и остави фургона да се отдалечи. Стрелката на километража почна да пада — седемдесет и пет… седемдесет… шейсет и пет… шейсет. Мери обаче бе задържала на седемдесет и фургонът продължи да се отдалечава, бълвайки черен дим. Лора видя отдясно пътепоказател — I-94 — 6 мили.

Западната магистрала, помисли си тя.

Цевта на автоматичния пистолет докосна слепоочието й. Диди бе взела оръжието, оставено до нея.

— Спри колата! — каза тя.

Лора продължи да кара, поддържайки постоянна скорост от шейсет мили в час.

— Спри колата! — повтори Диди. — Искам да сляза!

Лора не отговори, приковала вниманието си върху пътя и фургона. Мери Терър щеше да хване междущатската магистрала, това бе най-бързият маршрут за Калифорния.

— Казах: Спри колата! — надвика Диди шума на вятъра.

— Не! — каза Лора.

Диди остана така — смаяна и безпомощна, с пистолет в ръка.

Ноздрите на Лора бяха пълни с кръв. Издуха носа си в ръка — прониза я непоносима болка в скулите — и избърса кървавата маса в дънките си.

— Ще изпусна Мери.

Емоциите на Диди гръмнаха като спукан балон.

— Ще те убия, ако не спреш колата! — кресна тя. — Ще ти пръсна проклетия мозък!

Лора не пускаше педала.

— Ти вече не си убийца — каза тя, без дори да погледне към нея. — Всичко е свършило. Освен това би ли искала да се върнеш вкъщи и да се опиташ да обясниш на полицията защо Едуард Фордайс лежи убит в гората?

— Казах ти да спреш колата — каза Диди с по-слаб глас.

— Къде ще отидеш, ако спра?

— Все ще измисля нещо! Ти за мен не се безпокой!

Главата на Лора се пръскаше от болка, а кръвта в ноздрите й започна да се съсирва. Наложи се да диша през устата. Тая кучка щеше да ме пребие, рече си тя.

— Трябваш ми — каза Лора.

— Вече провалих живота си заради теб!

— Значи няма какво да губиш повече. Искам да ми помогнеш да си върна детето. Възнамерявам да следвам Мери Терър по целия път до Калифорния. А ако трябва — и до ада.

— Ти си луда! По-скоро би убила детето, отколкото да ти го даде!

— Ще видим — каза Лора.

Диди тъкмо се канеше пак да помоли Лора да я пусне, когато в задното огледало проблеснаха чифт фарове. Диди се обърна назад и видя, че една кола ги настига бързо.

— Исусе Христе! — каза тя. — Май са ченгетата.

Тя свали пистолета от слепоочието на Лора.

Лора гледаше как колата ги наближава. Проклетото нещо направо летеше, карайки сигурно с над осемдесет мили в час. Никакви сирени и сини лампи все още, но сърцето на Лора се бе качило в гърлото. Не знаеше какво да прави — да натисне газта или да натисне спирачките? В този момент колата ги настигна, светнала с фарове като малки бели слънца в огледалото. Лора дръпна БМВ-то вдясно, колата профуча покрай тях и замина напред. Беше голям тъмносин или черен буик, може би на шест или седем години, но в безупречно състояние, и като мина покрай БМВ-то, едва не го отвя от пътя. Буикът се понесе напред, връщайки се в дясното платно пред Лора, и продължи. Беше с мичигански номер и на задната броня имаше ваденка, на която пишеше: Щом оръжията са незаконни, незаконните ще имат оръжия.

Във фургона Мери Терър видя новопристигналия. Дръмър все още плачеше в изкривената настрани при един завой чанта. Свине, помисли си тя. Ето ги, идват тия шибани свине. Кръвта на Едуард се бе спекла на лицето й, а по дрехите си имаше парчета от черепа и мозъка му. Вдигна ударника на колта с палец, свали стъклото и охлаби газта, докато голямата кола стъпи в лявото платно и тръгна да я задминава.

— Хайде — каза тя във вятъра. — Хайде, малкото ми свинче!

Колата се изравни с нея и остана там, като и двете караха с около седемдесет и пет мили по тесния път през гората. Мери не видя никакви полицейски или ФБР обозначения, не виждаше и шофьора. Обаче колата се килна рязко вдясно и със силен трясък се удари във фургона. Воланът потрепери. Фургонът занесе към банкета, а Мери изруга на висок глас. Пребори се с тресящия се волан. Дърветата сякаш протегнаха тъмните си клони към нея и Дръмър. Мери успя да върне фургона отново на пътя и отново голямата кола налетя върху нея, блъсна я като разярен бик, мъчейки се да я избута от пътя. Колата я удари трети път — във въздуха се разхвърчаха искри и се чу неприятното стържене на метал в метал. Фургонът бе изблъскан встрани и Мери отчаяно се бореше с полуделия волан. Погледна наляво и видя как дясното стъкло на колата се спусна надолу — плавно, с електрическо плъзгане. Колата дръпна малко напред — шофьорът почти се изравни с нея. Чу се високо пук, проблесна пламък и в задната част на фургона издрънча нещо метално.

Куршум, досети се Мери. Пистолет. Кучият син стреляше по нея.

Внезапно прозря, че който и да беше в големия буик, той беше копелето, убило Едуард. Обикновено свинете не пипаха така. Гадината обаче се мъчеше да я убие, това поне бе ясно.

Тя пак настъпи газта и профуча покрай табела, на която пишеше I-94 — 2 мили. Буикът обаче остана редом с нея. Второ пук, пламък и тя чу писъка на куршума, рикоширал някъде из фургона. Буикът пак си остана до нея, карайки почти с осемдесет мили в час. Мери хвана волана с една ръка и стреля в колата. Не улучи, но буикът изостана с няколко ярда. После пак се хвърли напред и тресна фургона отстрани, бутайки го към банкета. Мери стреля още веднъж, мъчейки се да улучи двигателя. Гумите на фургона се подхлъзнаха на пръснат чакъл и задницата му се замята насам-натам. Минаха две секунди, през които Мери мислеше, че фургонът ще се обърне, но гумите пак стъпиха на чиста настилка и Мери сподави вика зад зъбите си. Буикът, с очукан и изподран калник, пак тръгна да се изравнява с нея. Мери вече бе настъпила газта до долу, стигнала до предела на възможностите на фургона. Буикът идваше — дългата му и изподрана муцуна вече се изравняваше с нея. Мери остави колта, пресегна се и извади магнума от чантата.

Преди обаче да успее да даде изстрел, отзад се появи БМВ-то, плъзна се в лявото платно и се заби в задния калник на буика. Ударът накара пръста, натискащ спусъка, да трепне и куршумът се заби отстрани във фургона, на седем инча зад черепа на Мери Терър.

Мери стреля надолу с магнума — гръмна експлозия и откатът разтърси ръката й чак до рамото. Предната дясна гума на буика цъфна и докато шофьорът натискаше спирачката, Лора врътна волана на БМВ-то надясно и се отдалечи на около половин фут от буика, заставайки зад носещия се напред фургон. Буикът, с хвърчащи на всички страни парчета от гумата, прекоси лявото платно, хързулна се по склона извън пътя и се заби в храсталака в подножието му.

— Намали! Намали! — крещеше Диди и Лора натисна спирачките едновременно с Мери. Калниците издрънчаха като кръстосани шпаги. Лора се отмести вляво и видя изхода за магистралата малко по-напред. В следващия миг Мери вече насочваше пръскащия черен дим фургон по детелината. I-94, запад, пишеше на знака. Мери слезе от детелината на магистралата, пресегна се надолу и оправи чантата на Дръмър. Той все още пищеше, но се налагаше да го остави да се наплаче и да се умори. Погледна в огледалото и видя БМВ-то, на около петдесет ярда, да намалява скоростта. Тя също намали на около шейсет. Който и да е в буика, първо трябва да смени гумата, а през това време тя отдавна щеше да е изчезнала.

Но в колата зад нея бе Лора Клейборн. Сигурно и Беделия е с нея. Предателка, помисли си тя. Куршум за нея просто не бе достатъчен — трябваше да бъде изкормена, а червата й — оставени на враните, както едно време са правели с най-низките убийци по пътищата.

БМВ-то поддържаше дистанцията. Мери върна магнума в чантата. Още трепереше, но скоро щеше да й мине. В този ранен утринен час междущатската магистрала бе почти пуста, само от време на време минаваше по някой камион. Мери почна да се отпуска, но не спираше да хвърля погледи към фаровете отзад. Трябваше да се възползвам от възможността и да й спукам гумите, помисли си тя. И защо тая кучка не е довела свинете? Защо е дошла сама? Защото е глупачка, ето защо. Мекушава глупачка.

— Е, и какво ще правиш? — попита тя фаровете. — Ще караш с мен до Калифорния?

Разсмя се с хрипкав и нервен, лаещ смях.

— Името му е Ърл ван Дайвър — казваше Диди на Лора в този момент. — Агент от ФБР. Мери го е простреляла в гърлото по време на престрелката в Линдън. Мисля, че е разбрал коя съм, но не търси мен. — Тя кимна към фургона. — Трябва му Мери.

Лора бе пуснала парното на максимална мощност, но въпреки това в БМВ-то бе неуютно студено от влизащия свободно студен вятър. Повече нямаше какво да прави. Трябва само да не изпуска от поглед фургона със счупените задни светлини. Рано или късно Мери трябва да спре и да зареди. Ще й се доспи, ще огладнее, ще ожаднее. Рано или късно ще се наложи да спре. И когато това стане… какво?

Лора погледна стрелката на бензиномера. Малко под половин резервоар. Ако обаче се наложеше да спре първа, щеше да изпусне Мери. Може да се изключи от магистралата и да се скрие така, че Лора да не може да я намери. Но за Мери имаше само една посока и една цел. Оттук дотам са две хиляди мили и през тоя огромен път всичко може да стане.

— Искам да сляза — каза Диди. — Няма да дойда с теб.

Лора мълчеше — носът й бе задръстен от спечена кръв, а ударената й буза бе станала синьо-черна.

— Кълна се в Бога! — каза Диди. — Няма да дойда с теб.

Лора не отговори. Преди малко видя как пред очите й убиха човек. Цялата й чанта бе напоена с неговата кръв и в колата миришеше на смърт. Усети как ужасът от видяното бавно обхваща съзнанието й, отвличайки я от поставената цел, и направи единственото нещо, което можеше да направи — просто спря да мисли за Едуард Фордайс и набута спомена за потрепващото тяло дълбоко в съзнанието си в място, откъдето щеше да е трудно да го извади. Трябваше да мисли само за едно и за нищо друго — на петдесет-шейсет ярда има фургон и в него е Дейвид. Кара го Мери Терър. Въоръжена и опасна. Разстояние от две хиляди мили между нея и човека, който може да е, а може и да не е Джак Гардинър.

— Искам да сляза! На първата бензиностанция!

След няколко минути минаха покрай една. Цялата осветена. Фургонът продължи с постоянна скорост от шейсет и пет мили в час.

Диди не каза нищо. Само покри ушите си с ръка, за да не чува писъка на вятъра.

Ще спреш някъде — помисли си Лора. — Може след десет мили. Може след трийсет. Но ще спреш и когато го направиш, аз ще бъда плътно зад теб.

Тя хвърли поглед към пистолета на седалката, където го бе оставила Диди. На ръкохватката му имаше размазано червено петно. После насочи вниманието си към счупените задни светлини и спря да си задава натрапчивия въпрос как всъщност ще си вземе Дейвид от Мери Терър, без тя да му пусне един куршум в главата.

Лора почти изкрещя, но успя да сдържи сълзите си. Чувстваше лицето си като кожа, залепена на гореща ютия. Сълзите нямаше да уталожат болката и нямаше да й върнат Дейвид жив. Не искаше очите й да са подути — това поне й бе ясно.

— Ти си луда — каза Диди и опита един последен удар. — Всички ни ще убиеш. И детето също.

Лора не отговори, но аргументът се заби като трън в сърцето й. Съсредоточи се в поддържането на постоянна дистанция от петдесет ярда зад фургона. Няма нужда да пришпорва Мери. Нека се чувства спокойна във фургона с двата си пищова и детето, наречено от нея Дръмър.

Това дете ще порасне като Дейвид. Ако трябва — и през трупа й, закле се Лора.

Фургонът и БМВ-то — и двете очукани и издрани от първата им среща — продължиха на запад по тихата магистрала. Мери погледна стрелката на бензиномера, без да спира да поглежда към колата на Лора и да проверява дистанцията. Плачът на Дръмър бе започнал да утихва и Мери запя „Запали ми огъня“ с нисък и разсеян глас.

Следвай ме — мислеше си тя. Погледът й пак се насочи към фаровете на БМВ-то. — Точно така. Следвай ме, за да мога да те убия.

Фургонът и колата отминаха. Назад, при входа на магистралата, трийсет минути по-късно Ърл ван Дайвър затегна последната гайка на гумата и изпусна въздуха от крика. Носеше черна вълнена шапка и парашутистки костюм в маскировъчен цвят в зелено и кафяво, а бледото му лице бе издраскано от листака. Наслага инструментите по местата им в багажника, където се намираха снайперът, мунициите, подслушвателният апарат и магнетофонът. После извади от багажника малка черна кутийка, голяма колкото дланта му, и я закрепи под таблото с помощта на тиксо. Мушна адаптора в запалката на колата, запали двигателя и натисна едно копче на черната кутийка. Светна синьо екранче, но по него нямаше никакви цифри. На задното стъкло имаше закрепена антена, напомняща антена за клетъчен телефон^[1], но тази служеше за други цели. Ван Дайвър свърза жака на антената с черната кутийка. Пак нищо. Това беше добре. Магнитното проследяващо устройство, монтирано от него под предния десен калник на фургона на Мери, щеше да реагира, когато той се доближи на не по-малко от четири мили в диаметър от него. Това бе предвидено за случай като този.

Под седалката му имаше скривалище, което можеше да се хлъзга навътре и навън. Там се намираше автоматичният му броунинг. Щеше да му създаде доста работа, преди да свърши с Мери Терър.

А ако и другите две жени му се изпречат на пътя, и те са мъртви.

Ърл ван Дайвър изкара буика на заден по насипа, стъпи на пътя и зави по изхода за магистралата. На запад към Калифорния — помисли си той. — Ще търсим Джак Гардинър. Всичко бе записал — целият разговор бе хванат от супер снупъра и малкото безжично усилвателче, поставено във вазата на Беделия Морс в предната стая. Към Калифорния — земята на щураците и изобилието.

Добро място за заравяне на кошмар.

Скоростта на буика остана между шейсет и седемдесет и пет мили в час. Асфалтът пееше под новата гума. Ван Дайвър, изпълнител на една отдавна чакана акция, полетя подир мишената си.