Робърт Маккамън
Мое (31)

5. Царството на Хадес^[1]

 

Телефонът започна да звъни в три и трийсет и девет във вторник сутринта. Студен юмрук стисна сърцето на Диди. Стана от стола, където в светлината на лампа четеше книжка за модерната технология в грънчарството, и отиде до телефона. Вдигна го след третото позвъняване.

— Ало?

— Успяхме — каза Мери Терър.

Сигурно са тръгнали от Ню Йорк предната сутрин и са карали цял ден и цяла нощ, помисли си Диди. Мери не губеше време, щом се касаеше за Джак.

— Едуард с теб ли е?

— Да, тук е.

— Къде се намирате?

— На един телефон в бензиностанция „Шел“ на… — Мери спря и Диди чу гласа на Едуард: — „Хурон Паркуей“. — Чу се бебешки плач и после гласът на Мери, даващ напътствия на Едуард: — Потъркай го зад лявото ухо, той обича това. — После тя заговори в телефона: — „Хурон Паркуей“.

Диди започна да обяснява как да стигнат до къщичката. Усети нервния си глас и се опита да говори по-бавно, но това не помогна.

— Добре ли си? — прекъсна я внезапно Мери.

Тя знае — помисли си Диди. Но, разбира се, това не можеше да бъде.

— Събудихте ме — каза Диди. — Сънувах лош сън.

Бебето продължи да плаче и Мери се ядоса:

— Ела тук, по дяволите! Дай го на мен, а ти вземи слушалката!

Едуард се обади с уморен глас и Диди повтори указанията.

— Окей — каза той с прозявка. — Завивам надясно при втория светофар.

— Не. Надясно при третия светофар. После пак надясно при втория светофар и пътят ще се отклони вляво.

— Разбрано. Мисля. Опитвала ли си някога да се возиш във фургон с пискащо в ушите ти бебе? И всеки път, когато се опитвах да карам с над шейсет и пет, Мери ме сритваше. Божичко, като убит съм!

— Тук ще си починете — каза му Диди.

— Хайде да тръгваме, хайде! — чу се гласът на Мери.

Бебето бе спряло да плаче.

— Каменна къща отдясно — каза Едуард. — Скоро ще се видим.

— Довиждане — отвърна Диди и затвори.

Тишината бе непоносима.

Диди им бе дала обиколен път. Ще бъдат тук след петнайсет-двайсет минути, ако Едуард не се обърка в състоянието, в което е. Ръката на Диди лежеше на телефона. Секундите течаха. Змията на верността бе вдигнала глава от пепелта и изсъска предупредително. Това бе решителният момент и от него връщане назад нямаше.

Почувства как зад нея започват да се събират призраци. Точеха зъби в костите на ръцете си, готови да ги впият в черепа й. Бе дала дума. Не беше ли това единственото нещо, което й бе останало в този измамен свят?

Диди вдигна телефона. Набра номера, който предварително бе намерила в Жълтите страници^[2], и помоли администратора да я свърже със стая 119.

Две позвънявания. После гласът на Лора, напрегнато:

— Готова съм.

Лора все още бе облечена с дънките и плетения пуловер и бе се унасяла няколко пъти по за петнайсетина минути, когато очакваният телефонен звън я разбуди окончателно. Тя изслуша обясненията на Диди, после затвори и отиде до шкафа. От най-горната лавица свали автоматичния си пистолет 32-и калибър, който Дъг бе купил. Мушна пълнител със седем патрона в него и го щракна на мястото му с удар на дланта. Заболя я. Вдигна и спусна предпазителя, опитвайки се да усети тежестта на зареденото оръжие. То пак миришеше на смазка и изглеждаше зловещо, но сега тя имаше нужда от неговата мощ и тежест — и дали щеше да го използва или не, това бе полезен талисман. Пусна го в чантата си. После облече палтото си и го закопча. Внезапно започна да й се повдига и стомахът й се размърда. Спусна се към банята и зачака, но нищо не излезе. Лицето й пламтеше, по бузите й имаше капчици пот. Точно сега не бе време за припадъци. Когато се убеди с относителна сигурност, че нито ще повръща, нито ще припада, Лора се върна до шкафа и сложи в чантата си още един, допълнителен пълнител, увеличавайки силата на талисмана.

Тя бе, както казваше Стивън Стилс в Уудсток, готова да се насере от страх.

Лора излезе от стаята, преметнала чантата през рамо. Студеният вятър, който я посрещна на прага, й дойде добре. Отиде до стаята на Марк и сви юмрук, за да почука.

Остана си така — с вдигнат юмрук и си помисли за Роуз Трегс и двете деца. Вятърът подухна и тя чу как звънчетата звъннаха, зовейки Марк у дома. Бе му платила три хиляди долара. Той я доведе при Беделия Морс. Договорът е спазен и тя нямаше намерение да намесва Марк в по-нататъшните събития. Ръката й се отпусна и юмрукът се разтвори.

Светът се нуждаеше от повече писатели, които пет пари не дават за бестселъри, а пишат направо с кръвта си. Лора мълчаливо му пожела всичко най-хубаво. После обърна гръб на вратата на Марк и се отправи към колата си.

Потегли от паркинга и се насочи към къщата на Диди, стиснала здраво волана в ръце и натикала дълбоко навътре размърдалия се в нея стомах.

На четири мили западно от Ан Арбър Диди седеше на стола си в предната стая и светлината на лампата проблясваше в посребрените нишки в червената й коса. Чакаше тази, която съдбата щеше да доведе първа до прага й. Съзнанието й си почиваше, наместило Рубик куба. Тя бе избрала пътя и змията бе мъртва.

През дърветата се провидяха фарове.

Диди се изправи на безжизнените си крака. Сърцето й заблъска като юмрука на Смъртта, чукащ по заключена врата, фаровете свиха по алеята и зад белите им конуси се виждаше очукан масленозелен фургон. С леко скръъц на износени спирачки той спря пред входната врата. Диди усети как зъбите й се впиват в долната устна. Облечена в избелелите си дънки и с топлия пуловер с кожени кръпки на лактите, тя излезе навън. Това бе работното й облекло — дънките й бяха изцапани с боя, а по пуловера й се виждаха петна от глина. Тя гледаше как Мери слиза от дясната страна, сложила бебето в чанта. Едуард, уморен до смърт, се измъкна иззад волана.

— Открихме те! — каза той. — Не се справих лошо, а?

— Влизайте — покани ги Диди и се дръпна да ги пусне.

Когато Мери мина край нея, тя усети животинската миризма на немитото й тяло. Едуард се дотътри, съблече в движение парката си и се пльосна на кушетката.

— Човече! — каза той със замъглени от умора фалшиво сини очи. — Задникът ми е мъртъв!

— Ще направя малко кафе — каза Диди и отиде в подредената вече кухня, където на мястото на липсващото на вратата стъкло бе залепила парче вестник.

— Трябва да подсуша Дръмър — каза й Мери.

Тя сложи бебето на пода, извади магнума от чантата, после топче тоалетна хартия и памперса. Бебето бе неспокойно, ръчичките и крачетата му махаха във всички посоки, лицето бе смръщено за плач, но не плачеше.

— Сладък малък плъшок, нали? — Едуард се отпусна назад в кушетката, изрита лъснатите си чепици и вдигна крака. — Сега вече мога да го кажа, щом не ми пищи на ухото.

— Добро бебче е той. Доброто бебче на мама то.

Едуард гледаше как Мери сменя памперса на Дръмър, а Диди наливаше вода в кафемашината. Ясно му бе, че Мери е луда по това бебе. Когато тя му се обади вчера сутринта в седем часа и му каза, че тръгват за Ан Арбър, той й отвърна, че дъската й хлопа. Нямаше намерение да пътува до Мичиган в компанията на жена, на чийто гръб ФБР бяха нарисували хубава мишена, без значение дали му е сестра или не. Но тогава тя му каза за Джак Гардинър и това даде нова насока на мислите му. Ако е вярно, че Джак е в Калифорния и Диди може да ги отведе дотам, книгата му за Сторм Фронт не би могла да има по-добър гвоздей от едно интервю със самия Лорд Джак. Разбира се, той не знаеше какво ще каже Джак за това, но на Мери й се струваше, че идеята не е лоша. Бе му казала, че е сбъркала за книгата, че първоначалната й реакция я е накарала да се поддаде на емоциите си. Няма да е зле, каза му, светът да разбере, че Сторм Фронт е още жив. Едуард го интересуваше повече как това ще излезе в списание Пийпъл, а не политически изявления, но Мери му обеща, че ще убеди Джак да му даде интервюто. Ако Диди е права и ако Джак е в Калифорния. Две големи ако. Но си струваше да вземе няколко дни болнични от Сий Кинг и да види какво ще стане.

Мери взе мръсния памперс и отиде в кухнята, търсейки къде да го изхвърли. Там тя завари Диди, втренчила поглед в пътя.

— Какво гледаш?

Само волята попречи на Диди да подскочи.

— Нищо — каза тя. — Чакам кафето.

Бе видяла как по пътя бавно мина кола и изчезна нататък.

— Остави го това кафе. Искам да ми разкажеш за Джак.

Мери също погледна през прозореца. Нищо — само тъмнина. И все пак Диди бе нервна. По гласа й го чувстваше и по това, че избягва да я гледа в очите. Радарът й се включи.

— Покажи какво имаш — каза Мери.

Диди остави кафето да се вари и отиде да вземе албума от спалнята. Като се върна в предната стая, завари Мери, седнала на един стол с бебето в ръце, а Едуард — все още изтегнат на кушетката. Чантата бе до Мери и върху бъркотията от памперси, тоалетна хартия и бебешка храна лежеше компактният магнум.

— Ето — показа Диди статията и снимката на Мери и Едуард с мъка се надигна от кушетката, за да хвърли един поглед. — Ето тук — докосна мъжа на снимката.

Мери проучи снимката.

— Това не е Джак — реши след минута-две Едуард. — Носът на тоя тип е по-голям.

— Когато човек остарява, носът му става по-голям — каза Диди.

Едуард пак наведе поглед. Поклати глава — отчасти разочарован, отчасти облекчен, че няма да му се налага да пътува повече с Мери Терър.

— Не. Не е Джак.

Диди започна да обръща страниците назад. Като в машина на времето датите на статиите започнаха да намаляват. Тя спря на една снимка на младия и арогантно усмихнат Джак Гардинър, сияещ в хипи робата си, с руса и дълга, падаща по раменете коса. Заглавието на статията гласеше: Водачът на Сторм Фронт оглавява списъка на най-търсените от ФБР личности. Датата бе 1 юли 1972 година.

— Тогава — каза Диди и се върна на статията на Сиера Клуб — и сега. Не виждате ли приликата?

Едуард отгърна на по-новата снимка, после се върна обратно. Мери просто седеше с бебето в ръце, с тъмен и непроницаем поглед.

— Окей, малко сякаш прилича на Джак — каза Едуард. — Може би. Трудно е да се каже. — Той пак погледна по-отблизо. — Не, не мисля.

— Дръж малко Дръмър.

Мери подаде детето на Едуард и той го пое с явно недоволство. После тя взе албума и почна да го обръща назад-напред между двете снимки. Спря на една статия на друга страница.

— Ега ти работата! — каза тихо. — Кучият му син е оживял.

— Какво? — надникна Диди през рамото й.

— Свинята, дето я застрелях до къщата онази нощ.

Мери потупа страницата със статия, чието заглавие гласеше: Агент от ФБР оживява след тежки рани. Имаше и снимка на един мъж на носилка, когото товарят на линейка.

— Едуард, помниш ли го?

Едуард погледна.

— О, да. Мислех, че си го очистила.

— И аз. Куршум в гърлото обикновено върши работа.

Диди усети как по вените й плъзва мраз.

— Куршум… в гърлото?

— Точно така. Стрелях му два пъти. Единия в лицето и другия — в гърлото. Щях да му пръсна шибания мозък, но ми свършиха патроните. Едуард, тук пише, че името му било Ърл ван Дайвър. Трийсет и три годишен, от Ню Джърси. Жена и дъщеря. — Тя се засмя тихо и смехът й прозвуча ужасно. — Чуй това — името на дъщеря му е Мери.

Диди също четеше статията. Бе забравила, че я изряза от един вестник във Филаделфия няколко дни след престрелката в Линдън. Бе събрала всичко, което беше успяла да намери за Сторм Фронт — нещо като дневник на собствените си спомени, нещо като пътеуказател за царството на Хадес. Ърл ван Дайвър. Животът му е извън опасност, пишеше в статията. Тежки наранявания по лицето и ларинкса.

О, Боже господи, помисли си Диди.

— Помня го — каза Мери. — Басирам се, че и той ме помни.

Тя обърна пак на статията и снимката на Сиера Клуб. Мислеше, че лесно ще познае Джак, но снимката показваше само част от лицето на някакъв рус мъж. Прочете имената на мъжете — Дийн Уокър, Ник Хъдли, Кийт Каваноу. Нито едно от тях не й подсказваше нищо, нито едно не извика вълшебното шесто чувство. Сърцето й бе станало като от олово. Дръмър започна да издава мяукащи звуци и те пронизаха главата й с болка.

— Не мога да кажа — каза тя.

Диди взе албума от нея. Къде се бавеха Лора и Марк? Досега трябваше да са тук! Стомахът й се бе свил на топка.

— Елате да ви покажа какво съм направила — предложи им тя. — После ще ми кажете какво мислите.

В работилницата, запалила горните лампи, Мери завъртя глинената глава на колелото. Диди сложи албума до нея, отворила го на страницата с въпросната снимка. Плачът на бебето се бе усилил и Едуард се стараеше с всички сили да го — умири. Мери спря и впери поглед в лицето на Лорд Джак.

— Направих го по снимката — каза Диди и в гласа й отново се промъкна предателско потрепване. — Изглежда като Джак. По-стар е, знам. Но мисля, че е той.

Оловото се бе напукало и паднало от сърцето на Мери. Бе се превърнало в птичка, устремена към слънцето. Това беше Джак. По-стар, да. Но все още хубав, величествен. Тя махна предпазния лист от албума и взе статията със снимката в ръце. Възможно ли е? След всичките тия години? Възможно ли е наистина Лорд Джак да е във Фрийстоун, Калифорния, и фотоапаратът да е хванал част именно от неговото лице? Отчаяно й се искаше да вярва, че е така.

Плачът на бебето бе хрипкав, настояващ за незабавно внимание звук. Едуард го люлееше, но то не спираше. Нервите на Диди бяха готови всеки момент да се скъсат.

— Я ми го дай малко — каза тя на Едуард и той се подчини с облекчение.

Тя също го залюля, а Мери продължи да гледа от снимката към главата и обратно. Бебето, омотано в пухкаво бяло одеяло, топлеше ръцете и излъчваше миризма на детска храна и розова бебешка плът.

— Ш-ш-ш-ш — каза тя. — Ш-ш-ш.

Сините му очи примигнаха.

— Добро момченце, добро. Дейвид е доб…

Край! Отиде! Не можеше да върне изреченото. Думите полетяха във въздуха и се плъзнаха право в ушите на Мери.

Въпреки че в работилницата бе студено, по тила на Диди избиха капчици пот. Мери завъртя главата още веднъж, сгъна статията със снимката на малко квадратче и я мушна в един от джобовете на рипсените си панталони. Когато пак вдигна поглед към Диди, на устните й трептеше слаба усмивка, но очите й приличаха на насочени в нея цеви.

— Името на бебето ми е Дръмър. Знаеш това. Защо го нарече Дейвид?

Не знаеше какво да отговори на това. Мери застана пред нея с убийствена усмивка.

— Диди? Върни ми Дръмър, моля те.

Застанала отвън до вратата на работилницата, Лора чу как Мери Терър настъпи счупено парче глина и то изпращя под обувката й. Сърцето й биеше до спукване, а лицето й бе сковано от страх. В дясната си ръка държеше автоматичния пистолет с освободен предпазител. Сега или никога! — помисли си тя. Бог да ми помага. Пристъпи в осветената част на коридора и насочи пистолета към грамадната жена, отвлякла сина й.

— Не — чу се тя да казва с хриптящ и непознат глас.

Мери я видя. Минаха четири секунди, докато разпознае лицето. Съзнанието й заработи като на плъх, попаднал в затварящ се капан. Бе оставила чантата с магнума в къщата. Колтът й бе под шофьорската седалка на фургона. Обаче й оставаха още две оръжия.

Мери протегна ръка, вкопчи пръсти в гърлото на Беделия Морс и рязко я дръпна между себе си и пистолета. После с бързо движение постави другата си ръка върху носа и устата на детето, спирайки дишането му. Бебето се загърчи отчаяно за глътка въздух.

— Махни си пръста от спусъка! — заповяда Мери. — Насочи оръжието надолу!