Робърт Маккамън
Мое (30)

4. Кръстопът

— Исусе! — каза Беделия Морс, взирайки се в разхвърляната си кухня.

През прозореца се промъкваше светлината на следобедния ден. В къщата бе студено и Диди забеляза липсващото стъкло на задната врата. По пода бяха разпилени сухи листа, а старинната й маса лежеше преобърната, с два счупени крака. Някой явно е влязъл с взлом, но признаци на тършуване имаше само в тази стая. Още не бе проверила работилницата. Погледна през прозореца и видя, че катинарът и веригата са непокътнати. Нямаше кой знае какви ценности — стерео уредбата й си стоеше в предната стая, там беше и малкият й портативен телевизор. За бижута пък да не говорим — единствените украшения изработваше на колелото. Какво в такъв случай е търсел натрапникът?

Обхвана я ужас. Прекоси късото коридорче до спалнята, където бе оставила неотворения си куфар на леглото, и отвори долното чекмедже на дрешника. Бе пълно със стари колани, чорапи и няколко чифта доста изтъркани дънки с широко дъно. Въздишката й на облекчение бе направо експлозия. Под дънките имаше фотоалбум. Диди го отвори. Вътре имаше пожълтели изрезки от вестници и едрозърнести снимки, покрити с целофан. Престрелка със Сторм Фронт в Н. Д. — гласеше едно от заглавията. Избягали и издирвани от ФБР терористи — надигаше глас друго. Стормфронтер убит при бунт в Атика — привличаше вниманието трето. Имаше снимки на всички членове на Сторм Фронт — стари фотографии, правени, когато всички бяха млади. Нейната снимка я показваше красива и пълна с живот, махаща с ръка към обектива, яхнала кон. Бе направена от баща й, когато бе на шестнайсет години. Снимката на Мери Теръл — висока, руса и прекрасна в слънчевия летен ден — направо късаше сърцето й, защото знаеше действителността.

Диди внимателно разгърна албума към края. Последните няколко статии бяха за отвличането на Дейвид Клейборн от Мери. Но преди тях имаше статия и черно-бяла снимка, изрязани от вестника на Сиера Клуб преди пет години. Група граждани спасяват птичи резерват, гласеше заглавието. Статията заемаше пет колони, а снимката изобразяваше една жена, застанала на подиум пред общинския съвет. Зад нея се виждаха седнали няколко души. Един от тях бе мъж, чиято глава бе обърната надясно и сякаш говореше нещо на жената, седнала до него. Или се опитва да избегне обектива, си бе помислила Диди, когато я видя за първи път. Обективът обаче бе хванал част от профила му — очертанията на косата, челото и носа. Имената на Фрийстоунската шесторка, както те се наричаха, бяха: Джонел Колинс, Дийн Уокър, Карен От, Ник Хъдли, Кийт и Санди Каваноу. Всички от Фрийстоун, Калифорния, посочваше статията.

Диди винаги бе имала усет към лицата на хората — извивката на носа, дебелината на веждите, начинът, по който косата пада върху челото. Всички тия работи бяха детайли, оформящи едно лице. В улавянето на тези детайли бе именно силата й.

И бе почти сигурна, че един от тези мъже — Уокър, Хъдли или Каваноу — е бил известен под името Джак Гардинър.

Тя остави албума обратно на мястото му и затвори чекмеджето. Нямаше следи в него да е бъркано или пък албумът да е отварян. Тя отиде в предната стая и застана пред телефона. Да се обади в полицията? Да каже, че в дома й е извършена кражба? Но какво е задигнато, ако въобще нещо е задигнато? Тя почна да рови из къщата — проверявайки шкафове и чекмеджета. Една метална кутия, съдържаща двеста долара в брой, въобще не бе докосвана. Дрехите й — „Сиър и Пени конфекция“ — си висяха по закачалките. Нищо не липсваше. Даже стъклото, изрязано от задната врата, лежеше спокойно върху помощната маса в кухнята. Минаваше от стая в стая, Рубик кубчето в главата й щракаше, но така и не можа да намери разрешение.

Телефонът иззвъня, Диди се върна в предната стая и го вдигна.

— Ало?

Пауза. После:

— Диди?

Ако преди малко само сърцето й се бе разтупало, сега и стомахът й започна да се качва към гърлото.

— Кой се обажда?

— Аз съм. Марк Трегс.

— Марк?

Бяха минали пет или шест месеца от последното му обаждане. Тя винаги му се обаждаше — просто така, без задни мисли. Това бе част от разбирателството им. Но нещо не беше наред — гласът му бе зареден с напрежение и тя каза бързо:

— Какво има?

— Диди, аз съм тук. В Ан Арбър.

— Ан Арбър! — повтори тя смаяна.

Щрак, щрак, щрак.

— Какво правиш тук?

— Доведох един човек да те види. — В стаята си в „Дейс Ин“ Марк хвърли поглед към Лора, застанала до него. — Чакахме те да се върнеш.

— Марк, за какво става дума?

На нокти е, помисли си Марк. Още малко и ще излезе от кожата си.

— Имай ми доверие, окей? Никога няма да ти направя нещо лошо. Вярваш ли ми?

— Някой е влизал тук. Обърнал ми е наопаки кухнята. Исусе, не мога да разбера какво става!

— Чуй ме, окей? Просто се успокой и ме слушай. Аз няма да ти сторя нищо. Познаваме се много отдавна. Доведох един човек, който се нуждае от помощта ти.

— Кой? За какво говорещ?

Лора пристъпи напред и сграбчи слушалката, преди Марк да успее да каже нещо.

— Беделия? — каза тя и чу как жената от другата страна ахна при този непознат глас, произнасящ името й. — Моля те, не затваряй! Просто ми дай няколко минутки, само това искам!

Диди замълча — шокът й направо можеше да се пипне.

— Името ми е Лора Клейборн. Марк ме доведе тук, да се видя с теб. — Лора усети, че Диди се кани да тресне слушалката и косата й се изправи. — Не работя нито с полицията, нито с ФБР. Кълна се в бога — не работя. Мъча се да намеря детето си. Знаеш ли, че Мери Теръл открадна детето ми?

Никакъв отговор. Лора се уплаши, че вече са изгубили Беделия Морс, че телефонът ей сега ще хлопне и докато отидат до къщата й, тя вече няма да е там.

Тишината се проточи — същото ставаше и с нервите й.

В съзнанието и като малко тъмно семенце покълна зародишът на вик. Това, което не знаеше обаче, бе, че същият зародиш расте и в главата на Беделия Морс.

Най-накрая се показа. Не вик, а думичка, покълнала от зародиша:

— Да.

Слава богу — помисли си Лора. Бе затворила очи и бе очаквала хлопването на слушалката. Сега отново ги отвори.

— Може ли да дойда и да поговорим?

Пак тишина, докато Диди обмисляше.

— Не мога да ви помогна — каза тя.

— Сигурна ли си? Не знаеш ли къде би могла да се намира Мери Теръл?

— Не мога да ви помогна — повтори Диди, но не затвори.

— Всичко, което искам, е да си върна детето — каза Лора. — Не ме интересува къде отива Мери Теръл и какво ще стане с нея. Трябва да си върна сина. Аз дори не знам дали е жив или мъртъв и това ме убива. Моля те! Умолявам те! Въобще ли не можеш да ми помогнеш?

— Вижте, аз не ви познавам — отговори Диди. — Като нищо може да сте таен агент на ФБР. Току-що се прибирам вкъщи и виждам, че някой е влизал в къщата ми, докато ме е нямало. Вие ли сте били?

— Не. Но видях мъжа, който го направи.

А тялото й помнеше неравната битка. Дясното й рамо под бялата блуза и плетения пуловер представляваше огромен синьо-зелен оток, а по дясното й бедро под дънките имаше още драскотини.

— Мъжът? — попита Диди остро. — Какъв мъж?

— Нека дойда да се видим. Ще ти кажа, като дойда.

— Не ви познавам! — извика тя със страх и отчаяние.

— Ще се запознаем — каза Лора твърдо. — Връщам слушалката на Марк. Той ще ти каже, че можеш да ми имаш доверие.

Тя му предаде слушалката и първото нещо, което чу, бе едно яростно:

— Копеле такова! Предаде ме, а, мръсно копеле! Ще те убия!

— Да ме убиеш? — попита той спокойно. — Не искаш да го направиш, нали, Диди?

Тя изхлипа с препълнено от мъка сърце.

— Копеле! — прошепна тя. — Прекара ме, нали? А аз си мислех, че сме като брат и сестра.

— Ние сме брат и сестра и това няма да се промени. Но тази жена има нужда от помощ. Чиста е. Нека дойдем и поприказваме — каза Марк. — Моля те като брат!

Лора се отдалечи от него, дръпна пердетата на прозореца и се загледа в синьото студено небе. Видя колата си на паркинга с надписа ВЪРВИ СИ на предното стъкло и почака с разкъсвано от мъка сърце, докато Марк остави слушалката.

— Ще ни приеме — каза й той.

По пътя към къщата на Диди Марк каза:

— Бъди по-сдържана. Не си късай дрехите и не я моли. Това няма да помогне.

— Окей.

Марк докосна с пръсти изписаните по стъклото букви.

— Кучият му син добре те е подредил, а? Усетих аз, че има нещо странно в тоя тип. Контакт в гърлото. — Той изхъмка. — Интересно какво, по дяволите, иска?

— Не знам и повече дано не го срещам.

Марк кимна. Бяха на две мили от къщичката на Диди.

— Слушай — каза той, — трябва да ти кажа нещо. Казах ти, че Диди си е направила пластична операция, нали помниш?

— Да.

— Диди бе хубава. Но вече не е. Накарала е хирурга да я направи грозна.

— Да я направи грозна? Защо?

— Искала е да се промени. Не е искала да бъде повече такава, каквато е била, предполагам. Така че като я видиш, бъди по-сдържана.

— Ще бъда сдържана — каза Лора. — Ще бъда, и още как!

Тя намали и отби БМВ-то по калната алея. Приближавайки се, Лора видя, че входната врата се отваря. Появи се пълна жена с тъмнозелен пуловер и панталони с пясъчен цвят. Около раменете й падаха вълните на дълга червена коса. Дланите на Лора се навлажниха и нервите й се опънаха. Бъди сдържана! — каза си тя. Спря колата и изгаси двигателя. Моментът бе настъпил.

Беделия Морс стоеше на входа и гледаше, докато Лора и Марк слязоха от колата и се приближиха. Лора видя неприятното лице и изкривения нос и се запита какъв ли е бил тоя хирург, който се е съгласил да направи такова нещо. И каква лична трагедия е накарала Беделия Морс да си извае такъв образец на грозотата?

— Лайно такова — каза Диди на Марк със студен глас и влезе навътре, без да ги дочака.

Диди седна на един стол до прозореца в предната стая, откъдето можеше да вижда пътя. Не им предложи да седнат — бе впила поглед в Марк, защото си спомняше измъченото лице на Лора от новините и й беше трудно да я гледа.

— Здравей, Диди! — каза Марк и се опита да се усмихне. — Отдавна не сме се виждали.

— Колко ти плати? — попита Диди.

Колебливата усмивка на Марк се стопи.

— Тя наистина ти е платила, нали? Колко сребърника те накараха да продадеш главата ми на поднос?

Лора каза:

— Марк се отнесе приятелски с мен. Той…

— Той се отнасяше и с мен приятелски.

Диди погледна към Лора и бързо отвърна поглед. Очите на Лора Клейборн бяха потънали дълбоко в орбитите и горяха от непоколебима твърдост.

— Ти ме прекара, Марк. Ти ме продаде, а тя ме купи, нали? Е, ето ме.

С усилие на волята Диди извърна глава към Лора и я погледна в очите.

— Госпожо Клейборн, аз съм убивала хора. Влязох в една закусвалня с още трима фронтери и застрелях четирима полицаи, виновни само в това, че носят сини униформи и полицейски значки. Помагах при слагането на фишек, който ослепи петнайсетгодишно момиче. Виках браво на Джак Гардинър, когато той преряза гърлото на един полицай, и помогнах да вдигнат трупа, за да могат Акита Уошингтън и Мери Теръл да го заковат с гвоздеи за гредата. Аз съм жената, която майките сочат и предупреждават децата си да не растат като нея.

Диди й отправи хладна усмивка — по лицето й играеха сенки от голите клони на дърветата навън.

— Добре дошли в моя дом.

— Марк не искаше да ме доведе. Не го оставих на мира, докато не го склоних.

— Това ми го казвате, за да ме накарате да се почувствам по-добре ли? Или по-безопасно? — Тя допря връхчетата на пръстите си. — Госпожо Клейборн, вие нищо не знаете за света, в който живея. Аз съм убивала хора, да, това е моето престъпление. Но няма съдия или съдебни заседатели, които да ме осъдят на затвор. От 1972 година насам всеки божи ден аз съм надничала през рамо, изплашена до смърт от това, което би могло да стане. Спях може би по три часа на нощ, и то в най-добрия случай. По някой път се събуждах само за да открия, че съм се напъхала в някой шкаф, без да се усетя. Вървя по улиците и мисълта, че хората виждат през това лице каква съм била по-рано, не ме напуска. И с всяка глътка въздух, която поемах, не забравях, че съм отнемала живот на човешко същество. Премахвала съм ги, а после съм празнувала това с друсане с киселина на свещи. — Тя кимна със замъглени от болка очи. — Не ми трябва затворническа килия. Аз си я нося в себе си. Така че ако се готвите да ме предадете на полицията, нека ви кажа нещо — те не могат да ми направят нищо. Мен ме няма. Аз съм мъртва и съм мъртва от много отдавна!

— Нямам намерение да ви предавам на полицията — каза Лора. — Просто искам да ви задам няколко въпроса за Мери Теръл.

— Мери Терър — поправи я Диди. — Било е… — малко остана да каже лудост — … глупаво от нейна страна да вземе детето ви. Глупаво.

— ФБР я загуби, след като тя се е срещнала с майка си в Ричмънд. Майка й им е казала, че Мери тръгнала към Канада. Имате ли някаква представа къде би могла да отиде?

Ето го и въпроса, помисли си Диди. Загледа се в ръцете си.

Лора потърси подкрепа от Марк, но той вдигна рамене и седна на кушетката.

— Всичко, каквото се сетиш за Мери Теръл, може да се окаже важно — каза тя на Диди. — Сещаш ли се за някого, с когото може да влезе във връзка? Някой от миналото?

— Минало — озъби се Диди. — Такова място няма. Има само дълъг път оттам дотук и всяка миля е едно малко умиране.

— Имала ли е Мери Теръл някакви приятели извън Сторм Фронт?

— Не. Сторм Фронт бе нейният живот. Ние бяхме нейното семейство.

Диди пое дълбоко въздух и отново погледна през прозореца, очаквайки всеки момент отпред да спре полицейска кола. Ако това станеше, тя няма да се бие. Дните на борба бяха отминали. Отново насочи вниманието си към Лора.

— Вие казахте, че сте видели мъжа, който е влязъл в къщата ми.

Лора й обясни за светлинката от фенерчето, която бе видяла онази нощ.

— Влязох, светнах лампата в кухнята и го видях. Лицето му — тя потръпна при спомена, — лицето му бе смазано. Той се хилеше — лицето му бе цялото в белези и хиленето му бе замръзнало на него. Тъмни очи — кафяви или черни. И на гърлото си имаше нещо като електрически контакт. Точно тук.

Вдигна ръка и докосна с пръсти гърлото си.

— Дядката отсреща също го е виждал — добави Марк. — Вика, че тъпанът е трябвало да включва говорител към гърлото си и да говори чрез него.

— Чакайте! — Алармената система на Диди вече пищеше. — Мъжът е ходил при господин Бруър?

— Точно така. Питал къде си отишла. Казал, че ти е приятел.

— По име ли ме е търсил? Даян Даниълс?

Тя още не бе върнала бинокъла на Чарлс Бруър, така че нищо не знаеше за това. Когато Марк кимна, Диди усети как стомахът й трепна.

— Боже мой! — изрече и се изправи. — Боже мой! Още някой знае. Копеле такова, някой сигурно те е проследил!

— Чакай малко! Никой не ни е проследил. Не знам какво е станало, но тоя тип е питал за теб още преди ние да стигнем Ан Арбър.

Диди усети, че губи нишката. Мъжът, влизал в дома й, не е взел нищо. Знаел е новото й име и къде живее. Питал е господин Бруър къде е отишла. Усети, че около врата й се затяга примка; още някой е научил коя е.

— Моля те, помисли — настоя Лора. — Има ли някой, от когото Мери Теръл би могла да потърси помощ?

— Не! — Лицето на Диди бе изкривено и нервите й се държаха на косъм. — Казах ти, че не мога да ти помогна! Махай се и ме остави на мира!

— Бих искала да го направя — каза Лора. — Бих искала Мери Теръл въобще да не беше ми откраднала сина. Бих искала да разбера дали синът ми е жив, или е мъртъв. Не мога да се махна, защото ти си моята последна надежда.

Диди закри ушите си с длани.

— Не! Не искам да слушам!

Тя знае нещо — помисли си Лора. Отиде до Диди, хвана я за китките и дръпна ръцете й от ушите.

— Но ще го чуеш! — обеща й Лора с пламтящи от гняв бузи. — Чуй ме! Ако знаеш нещо за Мери Теръл — каквото и да е, — трябва да ми кажеш! Тя е побъркана — знаеш ли това? Тя може да убие сина ми всеки момент, ако вече не го е направила!

Диди поклати глава. Споменът как Мери едва не натисна лицето на бебето към котлона бе твърде пресен.

— Моля ви, просто ме оставете на мира. Нищо друго не искам, само ме оставете на мира.

— А аз си искам моето — каза Лора, без да пуска китките й.

Те се погледнаха — жители на различни светове, кръстосали пътищата си.

— Няма ли да ми помогнете да спася живота на детето си?

— Аз… не мога… — започна Диди, но гласът й заглъхна.

Погледна Марк, после пак Лора и в този момент разбра, че ако не помогне на тази жена, зъбите на призраците, гризящи душата й, ще станат по-остри. Но тя и Мери бяха сестри по оръжие! Сторм Фронт бе тяхно семейство! Не би могла да предаде Мери!

Но тази Мери Теръл, която Диди познаваше от много отдавна, я няма. На нейно място се бе появило диво животно, нямащо друга цел, освен да убива. Рано или късно Мери Терър ще прещрака и тогава това бебе ще умре сред страшни писъци.

Диди каза:

— Моля те, пусни ме.

Лора се поколеба малко, после отпусна китките й. Диди отиде до прозореца и застана до него, загледана в студения свят навън. Щрак, щрак — защрака Рубик кубчето, но отговорът вече бе оформен.

— Тя… тя нарича бебето Дръмър — каза Диди.

Сърцето я заболя. В последвалата наелектризирана тишина се чуваше ясно дишането на Лора Клейборн.

— Вчера видях Мери с вашето бебе.

— О, Исусе! — обади се Марк с нисък и смаян глас.

— Той беше добре — продължи Диди. — Тя се грижи добре за него. Но… — прошепна, неспособна да продължи.

Една ръка като клещи се впи в рамото й. Диди вдигна поглед към Лора и долови адския огън в очите й.

— Но какво? — заповяда й Лора, почти неспособна да говори.

— Но… Мери е опасна. Опасна за себе си, опасна и за детето ти.

— Какво означава това? Казвай!

— Мери каза… че ако полицията ги открие… ще застреля най-напред бебето… — видя как Лора се сви като от удар — … и после ще продължи да стреля, докато я убият. Никога няма да се предаде. Никога!

Сълзи опариха очите на Лора. Сълзи на облекчение, че Дейвид е все още жив, и сълзи на ужас, че разказаното от Беделия Морс е вярно.

Останалото също трябваше да се каже. Диди се стегна и продължи:

— Мери идва тук. Тя и Едуард Фордайс. Той също бе член на Сторм Фронт. В момента пътуват от Ню Йорк. Утре по някое време трябва да пристигнат.

— Майко мила — прошепна Марк с разширени очи. — Че и отгоре.

Лора почувства, че губи равновесие и стаята бавно се завърта около нея.

— Защо идват?

Диди си помисли, че веднъж пуснато на воля, предателството се превръща в ято скакалци, унищожаващо всичко по пътя си.

— Ще ви покажа — каза тя и взе ключовете от куката до входната врата.

Лора и Марк последваха Диди зад къщичката и спряха пред каменната пристройка — работилницата на Диди. Тя отключи катинара, издърпа веригата и отвори вратата. От хладната тъмнина ги лъхна силен аромат на пръст. Диди запали лампата на тавана, разкривайки добре пометена работилница с две грънчарски колела, стелажи с бои и най-различни грънчарски инструменти, подредени на специално табло. На друг стелаж се виждаха експонати от труда на Диди в различна степен на завършеност — грациозни вази и саксии, чинии, халби и пепелници. На пода, до едно от колелата, имаше огромна урна, чиято повърхност бе така изрисувана, че приличаше на кора от дърво.

Диди се поспря да включи един калорифер и каза:

— Това тук е за продан. А оттатък е това, което правя за себе си.

Кимна към спуснатата завеса в задната част на работилницата, отиде и я дръпна. Стаичката зад нея бе също отрупана с лавици, но работите по тях бяха далеч по-различни от тези, продавани от Диди, известна под името Даян Даниълс.

Лора видя глинена глава — лице на млада жена с дълга развята коса, отворила в ням вик уста, и дузина змии, пробиващи си път през черепа й. Тя не можа да познае лицето, но Марк го позна. Така бе изглеждала Диди преди касапницата. Лице, този път на млад мъж, се бе разцепило до средата и отвътре се подаваше друго, още по-страшно и сатанинско. Имаше и една ръка без тяло, държаща перфектно оформен револвер, а ноктите на пръстите бяха превърнати в хилещи се черепи. На пода се виждаше огромна творба; жена — в нея Марк пак позна младата Беделия Морс, — паднала на колене, с прострени умолително нагоре ръце и лазещи по устата й хлебарки. На една от стените имаше неща, които приличаха на посмъртни маски — лица без изражение, оформени само с едно-две мазвания и резки. На Лора й напомняха на мълчаливи мъченици, светци от някакъв пъклен свят, и тя разбра, че наднича в бездните на кошмарите на Диди Морс.

Диди измъкна нещо, увито в черен найлон. Постави го на едно от колелата, намести го внимателно и започна да сваля найлона с благоговейни движения. Минутка-две и после се отдръпна, за да даде възможност на Лора и Марк да погледнат.

Беше макет на мъжка глава в естествен размер. Лицето бе хубаво и замислено като на принц, хванат в момент на размисъл. Глината не бе нито боядисана, нито изпечена, по макета нямаше нанесен никакъв цвят, но пръстите на Диди бяха оформили скалпа в къдрици коса. Носът бе с елегантна извивка, челото — високо и полегато, а тънките устни оформяха доста жестока уста, готова сякаш да се отвори всеки момент. Очите излъчваха кралско безразличие, като че ли всички останали бяха едно стъпало под него. Това е лице, помисли си Лора, на човек, познал вкуса на властта.

Диди протегна ръка към колелото и го докосна. Главата бавно се завъртя.

— Моделирах това от част от лице, което видях на снимка в един вестник — каза тя. — Най-напред направих онази част, която се виждаше, а после и останалата. Знаете ли кой е този?

— Не — отговори Лора.

— Името му е — беше — Джак Гардинър. Викахме му Лорд Джак.

— Водачът на Сторм Фронт?

— Точно така. Той беше наш баща, наш брат, наш защитник. И нашият Сатана. — Колелото спря и Диди го завъртя отново. — Това, което вършехме за него… не е за говорене. Той си играеше с душите ни като с играчки и ни обучи като дресирани животни. Но бе умен и ние си мислехме, че очите му могат да проникват през всичко и да виждат и най-съкровените тайни в душите ни. Мери забременя от него. Трябваше да роди през юли 1972 година. После светът се стовари върху нас. — Диди вдигна поглед към Лора. — Мери изгуби бебето. Родила го мъртво в тоалетната на една бензиностанция. Затова сега носи Дръмър — вашето дете — на Лорд Джак.

— Какво? — Това бе стон.

Диди им разказа за съобщението в Мадър Джоунс и че Мери го е видяла в Ролинг Стоун.

— Тя помислила, че там ще я чака Джак. И взела вашето бебе, за да му го даде. Но съобщението било пуснато от Едуард Фордайс, защото той се опитвал да напише книга за Сторм Фронт и искал да види кой ще дойде. Така че Едуард и Мери в момента пътуват за насам.

Отново се бе приближила до тайната. Чувството за вярност се размърда в нея като змия в гореща пепел. Но на кого иска да остане вярна? На един идеал, който поначало никога не е бил истински? Струваше й се, че след дълго и тежко пътуване изведнъж се е озовала на кръстопът. Единият път бе този, по който бе вървяла досега — право напред, през страната на кошмарите и изнурителното съжителство с призраци, човъркащи стари рани. Другият път бе пустош и накъде ще я отведе — никой не можеше да каже.

И двата пътя бяха хлъзгави. И двата проблясваха с разлятата по тях кръв под мрачно небе. Въпросът бе: Кой път ще я отведе до спасението на живота на това бебе?

Диди се взираше в глиненото лице на мъжа, когото като млада бе обожавала, а в зрелите й дни обожанието се бе превърнало в омраза. Накрая направи своя избор.

— Аз… мисля, че Джак Гардинър е в Калифорния. След като си тръгнат оттук, Мери и Едуард ще се отправят натам.

Змията в нея се сви в стегнато колело и издъхна, потрепервайки за последен път във въглените. У Диди се надигна стон, но тя го потисна — понятието вчера вече го нямаше и никакви сълзи не можеха да върнат времето.

— Това е всичко — каза тя. — И сега какво? Няма ли да повикате полицията?

— Не. Ще се срещна с Мери, когато дойде.

Ако челюстта на Марк не бе хваната за лицето, щеше да изтропа на пода.

— Как не! — каза той. — Няма да стане!

— Не мога да я оставя да дойде тук и преспокойно да си замине — отвърна Лора рязко. — Не искам никаква полиция. Ако Мери Терър види полиция, пишете детето ми мъртво. Какъв друг избор имам?

— Тя ще те убие — каза Диди. — Запасила се е с два пистолета, а може и с още нещо, което не съм видяла. Изобщо и за секунда няма да се поколебае да те издуха.

— Ще трябва да използвам този шанс.

— Нямаш никакъв шанс. Ти май не разбираш! Не можеш нищо да направиш!

— Ти не разбираш — каза Лора твърдо. — Няма друг начин.

Диди се накани да възрази, но какво да каже? Жената бе права. Че ще бъде убита при срещата си с Мери Терър, Диди не се съмняваше. Но какво друго би могла да направи?

— Ти си луда — каза Диди.

— Да, луда съм — отговори Лора. — Нямаше да съм тук, ако не бях луда. Ако трябва да бъда луда колкото Мери Терър — ще бъда.

— Разбира се — изръмжа Марк. — Единствената разлика е тази, че ти никога не си убивала.

Лора не му обърна внимание и не сваляше погледа си от Беделия Морс. Нямаше вече път назад, не можеше да вика на помощ Дъг или полицията с нейните старателни снайперисти. Устата й пресъхна пред перспективата да упражни насилие и си помисли, че бурята на това насилие може да повлече и Дейвид.

— Трябва да те помоля само за още едно нещо. Да ми се обадиш, когато Мери дойде тук.

— Не искам кръвта ти по стените ми.

— А какво ще кажеш за кръвта на детето ми по ръцете ти? Това ли искаш?

Диди пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Не. Не го искам.

— Тогава ще ми се обадиш.

— Няма да мога да я спра да те убие — каза Диди.

— Добре. Няма нужда да плачеш на погребението ми. Ще ми се обадиш ли?

Диди се поколеба. Бе убивала хора, които не искаха да умират. Сега обаче се канеше да помогне на някой, който си търси смъртта. Но веднъж Мери тръгне ли за Калифорния, всякакъв шанс, колкото и малък да е, да си получи детето живо изчезваше. Диди продължаваше да гледа надолу, но усещаше погледа на Лора върху себе си.

— Трябва да ми се обадят, когато стигнат в Ан Арбър — каза тя най-сетне. — Казах на Мери, че ще й обясня как да ме намерят. Бог да ми е на помощ… но ще те уведомя, щом ми позвънят.

— Ние сме в „Дейс Ин“. Аз съм в стая 119, а Марк е в 112. Ще чакам на телефона.

— Искаш да кажеш — ще чакам надгробния си камък, нали?

— Може и така да е. Но не бързай да хвърляш пръст.

Диди вдигна очи и погледна Лора. Разбираше от лица — лицата я вълнуваха. Чертите на тая жена говореха, че е живяла спокоен, несмущаван от нищо живот — сравнително богат и лек. Но болката, на която бе издържала до този момент, бе избила навън, в тъмните кръгове около очите, бръчките по челото и в ъглите на плътно стиснатите устни. Още нещо имаше в това лице — нещо, зародило се съвсем наскоро — то се наричаше надежда. Диди разпозна бореца в Лора, човек, решен да оцелее, човек, който не се страхува от насочените срещу него обстоятелства. Такава бе и самата Диди по-рано, много отдавна, още преди Сторм Фронт да завърти колелото и да я оформи като пълен с агония съд. Каза:

— Ще ти се обадя.

Четири думички — колко лесно се подписваше смъртен акт.

Заобиколиха къщичката и отидоха до колата на Лора и Диди видя гравираното Върви си на предното стъкло. След малко щеше да върне бинокъла на господин Бруър и щеше да получи пълно описание на мъжа, който я е търсил. Това бе нещо, което преди пет години би я накарало да си грабне куфара и да хване пътя. Сега обаче бе узнала истината — никъде не можеш да се скриеш завинаги и винаги идва време, когато старите дългове трябва да се плащат.

Мърморейки с недоволство, Марк се качи в колата. Преди да последва примера му, Лора погледна Диди с твърд поглед.

— Името на сина ми е Дейвид — каза тя. — Не Дръмър.

После влезе в БМВ-то, запали двигателя и подкара, оставяйки Беделия Морс сама сред удължените сенки.