Робърт Маккамън
Мое (27)

1. Повредена стока

— Мисля, че ни проследиха — каза Мери за трети път, застанала до прозореца на едностайния апартамент на Едуард Фордайс и загледана надолу към Купър авеню.

Пред прозореца прелитаха въртопи снежинки, носени от вятъра. Долу на улицата до казаните за боклук няколко торби се бяха спукали и сега вятърът гонеше стари вестници и смет по тротоарите. Мери хранеше Дръмър от бутилка с храна и той бе вперил сините си очи в нея, дърпайки здраво биберона. Тя огледа неприветливия булевард надлъж и нашир.

— Беше тъмнокафява кола, форд, мисля.

— Въобразяваш си — отвърна Едуард от кухнята, където приготвяше консервирано чили.

Радиаторите в сградата свиреха и пукаха.

— В тоя град има много коли, така че не ставай параноичка.

— Няколко пъти има възможност да ни изпревари, но не го направи, а намали. — Биберонът изскочи от устата на Дръмър и тя го намести. — Не ми харесва — каза Мери повече на себе си.

— Забрави за това. — Едуард остави чилито да поври на печката и дойде в стаята.

Беше си свалил палтото и жилетката. Носеше червени тиранти — „презрамки“, както ги наричаше.

— Искаш ли нещо за пиене? Имам „Милър Лайт“ и малко вино.

— Вино — каза тя, продължавайки да гледа през прозореца за кафяв форд.

Не бе успяла да огледа добре шофьора. Помнеше чернокожия любител на якета — той се бе върнал със същото корабче, с него се бе върнало и русокосото момиче с коженото яке. Още много хора имаше с тях — дузина японски туристи, една възрастна двойка и още двайсетина други. Дали един или повече от тях не бяха по следите й? Имаше и друга възможност — някой да е следил не нея, а Едуард. Е, нямаше да му е за първи път, нали?

Той донесе чаша червено вино и го сложи на масата, а тя привърши с храненето на Дръмър.

— И така — каза Едуард, — няма ли да ми кажеш защо си взела бебето?

— Не.

— Разговорът ни доникъде няма да стигне, ако не ти се говори.

— Аз искам да слушам — каза тя. — Искам да знам защо пусна съобщението по вестниците.

Едуард отиде до другия прозорец и надникна навън. Никъде не се виждаше кафяв форд, но настойчивостта на Мери, че са ги проследили, го караше да настръхва.

— Не знам. Любопитен съм бил, предполагам.

— За какво?

— О, просто така… да видя дали някой ще се обади. Нещо като събиране на класа може би. — Извърна се от прозореца и я погледна в мътната светлина на зимния ден. — Струва ми се, че са минали сто години, откак преживяхме всичко.

— Не, това беше вчера — каза тя.

Дръмър си бе изял храната и тя го сложи на рамото си да го накара да се оригне, както и бе показала майка й. Мери вече бе успяла да прецени обстановката в апартамента — имаше някои хубави мебели, които не подхождаха на мястото, а и той бе облечен по-добре, отколкото живееше. Впечатлението й бе, че по някое време е имал много пари, но после ги е загубил. Тойотата му изпускаше син дим от ауспуха си, а задният ляв калник бе ударен. Лъснатите му обувки обаче някога са стъпвали по скъпи килими.

— Счетоводител ли казваш? — попита тя. — От колко време?

— Ами вече три години. Чудесна работа е. Мога да я върша със затворени очи. — Той вдигна рамене почти извинително. — След като минах в нелегалност, записах в Нюйоркския университет бизнес и взех диплома по тая специалност.

— Бизнес — повтори тя и по устните й пробяга лека усмивка. — Усетих го още като те видях. Шибаната система те е повлякла, нали?

Познатото й обидено изражение отново легна на лицето му.

— Тогава бяхме деца. Наивни и тъпи в много отношения. Не живеехме в действителността.

— А сега живееш, така ли?

— Действителността — каза Едуард — е такава, че всеки трябва да работи, за да живее. Никъде по тоя свят не раздават безплатни билети. Това още ли не ти е станало ясно?

— Да не би брат ми да се е превърнал в Големия Батко?

— Не! — отвърна той неестествено високо. — По дяволите, не! Просто исках да ти кажа, че тогава мислехме, че всичко се дели на черно и бяло. Мислехме, че ние всички сме прави, а всички останали — криви. Е, оказахме се изработени. Просто не виждахме, че има и сиво на тоя свят. — Изхъмка. — Мислехме, че никога няма да пораснем. Но с времето не можеш да се пребориш, Мери. Това е нещо, което не можеш да простреляш или да вдигнеш във въздуха. Нещата се променят — и ти заедно с тях. А ако не… Е, виж какво стана с Аби Хофман.

— Аби Хофман винаги е бил верен на каузата — каза Мери. — Той просто се умори, това е всичко.

— Хофман го опандизиха за продажба на кокаин! — напомни й той. — От революционер се превърна в обикновен продавач на наркотици! На каква кауза е бил верен? Исусе Христе, никой не се интересува кой е бил Аби Хофман! Знаеш ли коя е истинската сила на този свят? Парите. В брой. Ако ги имаш, ти си някой, ако не — изхвърлен си на боклука!

— Не искам да говоря повече за това — каза Мери, люлеейки Дръмър в ръце. — Сладкото ми бебче, на мама сладкото бебче!

— Пие ми се бира — каза Едуард, отиде в кухнята и отвори хладилника.

Мери целуна Дръмър по челото. Замириса й и тя разбра, че трябва да му сменя памперса. Отнесе го в спалнята, положи го на леглото до чантата си и започна. Бе останал само още един памперс. Нищо, ще купи още една кутия. Докато сменяше памперса, видя, че в стаята има малко бюро, а на него — пишеща машина. Кошчето отдолу бе пълно догоре със смачкани като бели юмруци топки хартия. Взе една топка и я разтвори. На хартията имаше само три реда:

Името ми е Едуард Фордайс и аз съм убиец.

Убийствата си вършех в името на свободата преди много години.

Бях член на Сторм Фронт и в нощта на първи юли 1972 година аз се преродих.

Дръмър започна да плаче — спеше му се, а му бе неудобно.

Зад нея Едуард се обади:

— Издателят казва, че първите няколко реда трябва да са потресаващи. Нещо, което наистина да стъписа читателя.

Тя го погледна, вдигайки очи от измачканата хартия. Дръмър продължаваше да плаче и звукът проникваше болезнено в главата й.

Едуард отпи от бирата си. Очите му бяха станали по-тъмни, лицето — напрегнато.

— Искали много кръв. Динамика. Можело да стане бестселър.

Мери отново смачка хартията в малка твърда топка. Юмрукът й се сви здраво около нея. Дръмър продължаваше да плаче.

— Не можеш ли да го умириш? — попита Едуард.

Убиецът се събуди. Тя го усети как се размърда вътре в нея. Като плътна сянка. Едуард пишеше книга за Сторм Фронт. Пишеше книга, за да разкаже всичко на Шибаната система. Ще разлива кръвта, потта и сълзите им по мръсната им целулоза и ще дава на чакалите да я ближат. Събиране, бе казал той. Любопитен бях, предполагам.

Не, не затова Едуард Фордайс бе пуснал съобщението по вестниците и списанията.

— Ти си искал да намериш другите — каза тя, — за да ти помогнем да напишеш книгата си.

— Допълнителен материал. Искам книгата да бъде история на Сторм Фронт, а не знам доста неща.

Ръката на Мери потъна в чантата. Когато я измъкна пак, в нея беше магнумът и тя го насочи към него — непознатия, оцветен с неприятелски цвят.

— Прибери това нещо, Мери. Ти не искаш да ме убиеш.

— Сега ще ти издухам шибаната глава! — извика тя. — Няма да ни правиш на проститутки! Няма!

— Винаги сме си били проститутки. И за войнствената преса, и за тия, които ни мътеха главите. Правехме това, което те виждаха в сънищата си, а какво получавахме в замяна? Ти си се превърнала в животно, а аз съм един пропаднал тип на четирийсет и три години.

Той пак отпи от бирата, но погледът му си остана прикован в пистолета.

— Преди няколко години бях брокер — продължи Едуард с горчива усмивка. — Докарвах си сто бона на година, живеех в Ъпър Ийст Сайд. Баровец. Карах мерцедес, имах жена и син. После пазарът издърпа килимчето изпод краката ми и аз просто стоях и гледах как всичко се разпада. Беше също като оная нощ в Линдън, само че по-лошо — във въздуха полетя нещо, което аз бях построил със собствените си ръце. Не можах да го предотвратя. Не можах. Плъзнах се по наклонената плоскост, където ме виждаш сега. Накъде да поема сега оттук? Да ходя да оправям бумагите на Сий Кинг през остатъка от живота си и накрая да се пенсионирам в някой старчески дом в Джърси? Или да рискувам да използвам интереса на някакъв издател към историята на Сторм Фронт? Това е минала история, Мери. Стара и покрита с прах… Обаче кръвта и червата продават книгите, а ние с тебе се търкаляхме в кръв и черва заедно! Така че какво лошо има в това, Мери? Кажи ми?

Тя не можеше да мисли. Плачът на Дръмър се бе усилил, бе станал по-настоятелен. Мозъкът й бе пълен с въртящи се безцелно колелета. Едно натискане на спусъка и щеше да го очисти. Всичко е лъжа — Лорд Джак го няма и не може да си получи сина. Тоя говнар, облечен от Шибаната система в нейните шарени дрешки, бълваше отровна жлъч, но едно нещо бе вярно — той й бе спасил живота. Отдавна, през една потънала в огън и болка нощ. Само това я възпря да го убие.

— Имам си агент — продължи Едуард. — Абсолютен спец в тоя бизнес. Сдоби ме с договор по предварителен опис на съдържанието. Ръкописът трябва да е готов до края на август.

Мери продължаваше да държи пистолета, насочен към него, а Дръмър пищеше.

— Не искам това да бъде само моя история. Искам да бъде за всички нас. За всички, които умряха, и за тия, които се отърваха. Не разбираш ли?

— Разбирам, че пред мен стои предател — каза Мери, — който заслужава екзекуция.

— О-о, я стига! Забрави представленията, Мери! Аз ти соча истинския доларово-центов свят! — Той тресна бутилката на бюрото и бирата подскочи през гърлото. — Щом можем да измъкнем пари от ада, през който минахме, защо да не го направим? Готов съм да разделя печалбата с теб, няма проблем!

— Печалба! — каза тя, опитвайки сякаш някаква гадост.

— Исусе! Не можеш ли да го накараш това хлапе да млъкне? — Едуард закрачи към Дръмър, но Мери допря магнума към слепоочието му и го спря, сграбчвайки марковата му връзка за възела. Изви юмрук и лицето на Едуард почервеня.

— Задушаваш… — задъха се той. — Задушаваш… ме…

Бррррън.

Телефонът, помисли си Мери.

И пак: бррррън.

— Звънецът… на вратата — успя да каже Едуард. — Звънят отдолу. Някой… иска да влезе.

— Очакваш ли някого?

— Ни-никого. Мери, слушай… задушаваш ме. Хайде… стига… окей?

Бррррън.

Мери се взря в прекалено сините му очи и петнистото лице. Малък нещастник, реши тя. Дребнава личност, оставила се да бъде прелъстена от Шибаната система. Достойна само за съжаление. Не искаше да го убива, още не. Дръмър плачеше и някой искаше да влезе. Тя освободи връзката му, той пое трескаво дъх и се закашля.

Мери отиде и бутна биберона в устата на Дръмър. Очите му бяха сърдити, а по бузите му течаха едри бистри сълзи. Видът му бе такъв, както тя се чувстваше в момента. Довърши смяната на памперса, сложила пистолета до него.

В другата стая Едуард се изкашля дрезгаво за последен път и натисна бутона на домофона.

— Да?

Никакъв отговор.

— Има ли някой долу?

Нищо.

Той пусна бутона. Хлапетата от махалата се будалкат, помисли си. Три секунди по-късно: бррррън.

Той пак натисна бутона:

— Хей, я слушайте! Ако ви се играе, ей къде е ули…

— Едуард Ламбърт?

Женски глас. Прозвуча някак нервно.

— Да. Кой е?

— Слезте долу.

— Нямам време за това, момиче. Какво продаваш?

— Повредена стока — отвърнаха. — Слезте долу.

Тя щракна копчето.

— Кой беше това? — Мери се появи на вратата на спалнята с току-що подсушения Дръмър в ръце, стискайки магнума в дясната ръка.

— Никой — вдигна рамене той. — Вехтошарка някаква. Кварталът е пълен с тях — опитват се да измъкват стари неща.

Мери отиде до прозореца и погледна надолу. Въздухът бе замъглен от падащия сняг. И тогава видя застаналата долу фигура, взираща се нагоре по апартаментите. Вятърът се бе усилил и развяваше полите на палтото й. На главата си имаше черна шапка, а около врата си бе увила кожена яка.

Мери присви очи. Познаваше тия дрехи. Бе виждала тая личност и преди. Да, сигурна беше. На корабчето, като се връщаха от Острова на свободата. Тази личност бе застанала на кърмата, до русото момиче с коженото яке, пъхнала ръце в джобовете. Докато Мери я гледаше, фигурата започна бавно да се отдалечава от сградата, наведена срещу вятъра. В този момент попадна във вихрушка, шапката отхвърча от главата.

По раменете й се разсипа богата червена грива. Жена, каза си Мери. Жената успя да хване шапката, преди да я отвее вятърът, набута червената грива обратно в нея и отново я нахлупи на главата си. После продължи приведена, сякаш носеше непосилен товар.

Червена коса, помисли си Мери. Червена като бойно знаме. Познаваше жена с такъв цвят на косата.

— Боже господи — прошепна тя.

Червенокосата зави зад един ъгъл и изчезна от погледа, оставяйки само кълбета от снежинки зад гърба си.

— Дръж бебето ми — каза Мери на Едуард и сложи Дръмър в ръцете му, преди да е успял да каже не. Мушна пистолета в колана на джинсите си под размъкнатия пуловер и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? Мери! Къде, по дяволите, оти…

Тя вече бе вън, спусна се по стълбите на втория етаж и изхвърча на улицата в режещия студ и сняг. Притича до ъгъла, където червенокосата бе свърнала от Купър авеню, и я видя една пресечка по-натам. Точно отваряше шофьорската врата на спортен кафяв форд.

— Чакай! — извика Мери, но вятърът духаше право в лицето й и жената не би могла да я чуе.

Фордът излезе от мястото, където беше паркирал, и се насочи право към Мери, която отстъпи на улицата и застана на пътя му да го пресрещне. Помежду им се въртяха вихрушки сняг. Мери вдигна дясната си ръка, направи знака на мира и тръгна бавно към движещата се срещу нея кола.

През предното стъкло се виждаше лицето на жената. Това лице й бе непознато, но такова бе и лицето на Едуард. И тогава Мери видя как очите на жената се разшириха, устата й се отвори във вик, който Мери не чу, колата поднесе встрани и спря в средата на блестящата настилка.

Жената излезе, вятърът подхвана шапката и червената грива затанцува около раменете й. Мери отпусна ръката със знака на мира. Това някой, когото познава ли е, или не? Косата бе същата, да, но лицето бе различно. Беделия Морс бе красива като манекен, с малък и деликатен нос, с ясно очертана уста и решителна брадичка. Тази жена имаше крив нос, сякаш зверски счупен и после оставен да зарасне така, масивна челюст и отпусната мека брадичка. Около очите и по челото се виждаха дълбоки бръчки. Мери усети, че жената, около пет и шест фута висока, около кръста и корема бе натрупала доста меса, превръщайки едновремешното стройно тяло в карикатура. Но жената имаше зелени очи, зелени като ирландски мъх очи. Това бяха очите на Диди в комбинация с това ужасно жабешко лице.

— Мери? — каза тя.

Гласът й бе хрипкав и остарял.

— Мери?

— Аз съм — отвърна Мери и Беделия се опита да каже нещо, но успя само да изхлипа, заглушена от вятъра.

Беделия Морс се хвърли в ръцете на Мери и те се прегърнаха, притискайки помежду си пистолета.