Робърт Маккамън
Мое (24)

5. Разумно

Събота вечерта, седемнайсети февруари.

Утре, плачещата дама. И Лорд Джак, който ги чака — нея и Дръмър.

Бебето спеше на другото легло, повито в одеяло. Мотелът в Сикокъс, Ню Джърси, се наричаше „Камио Мотър Лодж“. Имаше миниатюрна кухничка и изглед към магистралата. Таваните бяха напукани от вибрациите от тежките камиони, внасящи и изнасящи стоки от Ню Йорк Сити.

Малко преди единайсет часа Мери облиза едно усмихнато лице от пакетчето промазана хартия, целуна Дръмър по бузката и седна пред телевизора.

Даваха някакъв филм на ужасите. За това как мъртвите се измъкват от гробовете си и тръгват да сеят ужас сред живите. Те излизаха с мръсни и ухилени лица, с уста, пълна с вампирски зъби и червеи. Мери Терър ги разбираше — миризмата на гнило и ужасяващата самота в гроба и бяха добре познати. Погледна дланите си. Бяха мокри. Уплаши ли се? — помисли си. Да, плаша се от утрешния ден. Променила съм се. Остаряла съм и съм се отпуснала. Какво ще стане, ако той не ме хареса такава? Какво ще стане, ако той си мисли, че съм все още руса и стройна и о, ако видя в очите му, че не ме иска, о, ще умра. Не, не. Та аз му нося сина! Нашият син! Нося му светъл лъч в тъмнината и той ще каже: Мери, аз те обичам, винаги съм те обичал и те чаках, о, толкова дълго те чаках.

Всичко ще е наред, помисли си тя. Утре е денят. Два часът. Още четиринадесет часа. Вдигна ръце и ги погледна. Трепереха леко. Полудявам, помисли си. Видя как влагата на дланите почервенява като излизаща от порите кръв. Полудявам. От порите ми излиза не пот, а кръв! Не, не — това е киселината. Спокойно, отпусни се, позволи й да те понесе. Да, понесена от вятъра, о, да…

Някой изпищя. Мери се стресна. На екрана на телевизора се виждаше как млада жена се опитва да избяга от залитащ полуразложен труп. Продължавайки да пищи, жената се спъна и падна на земята, а преследващото я чудовище се хвърли към екрана.

Екранът се пръсна с трясък като пистолетен изстрел и под дъжд от стъкла главата на оживелия труп се подаде от телевизора. Мери наблюдаваше, занемяла от ужас и очарование, как полуизгнилата страхотия се измъква от апарата. Раменете му се заклещиха, но тялото му бе само кости и жили и в следващата секунда, с неистови гърчове, то успя да се изхлузи.

Стаята се изпълни с мирис на гроб и тлен. Оживелият труп застана пред Мери Терър. От сухия череп висяха няколко кичура дълга черна коса, а на спеченото като на сушена ябълка лице Мери долови очертанията на дръпнати встрани очи. Устата се отвори и хриптящ глас оформи думите:

— Здравей, Мери.

Тя разбра кой беше това, щом идва от света на мъртвите.

— Здравей, СинСин.

Студени пръсти докоснаха рамото й. Тя се обърна наляво и видя още едно излязло от гроба създание, носещо покрити с прах африкански амулети. Акита Уошингтън се бе стопил в малка тъмна фигурка, а това, което едно време беше ебонитово черна плът, сега бе прокажено сива кора. Той вдигна два костеливи пръста.

— Мир, сестро.

— Мир, братко — отговори тя и отвърна на знака.

В ъгъла на стаята се появи трета фигура с мъртвешко костеливо лице, наведено настрани. Приживе това същество е било дребна жена, но в смъртта си бе подпухнало и издуто, а от кухината, където едно време са били вътрешностите, се точеха някакви тъмни лъскави неща.

— Мери — каза тя с отвъден глас, — кучко такава.

— Здрасти, Джанет! — отговори Мери. — Изглеждаш отвратително.

— Смъртта не помага много-много на добрата външност — съгласи се Джанет.

— Чуйте! — каза Акита и заобиколи стола, за да застане до СинСин.

Краката му бяха полуизгнили кибритени клечки, а на мястото на половия му орган пируваха бели червеи.

— Утре отиваш там. Може да ти се отрази зле, сестро. Не ти ли е идвало някога наум, че това съобщение в „Стоун“ може да са го написали свинете?

— Мислих за това. Свинете не знаят нищо за плачещата дама. Никой не знаеше, освен нас.

— Тумбс знаеше — каза Джанет. — Кой може да каже дали не е казал на свинете?

— Тумбс не би проговорил. Никога!

— Лесно е да се каже, трудно е да се провери — намеси се и СинСин. — Откъде си толкова сигурна, че това е съобщението от Лорд Джак? Свинете може би са зад това, Мери. Утре като отидеш, може да попаднеш на капан.

— Не искам да слушам такива работи! — каза Мери. — Сега си имам бебе и искам да го отнеса на Джак! Всичко ще е наред!

Акита наведе лице към нея — очите му бяха бели като речни камъни.

— Ти по-добре пази гърба си, сестро! Не знаеш със сигурност кой е изпратил съобщението. Пази си гърба, и то много внимателно!

— Да. — Джанет прекоси стаята и отиде да оправи една изкривена картина на стената, оставяйки тъмна следа по кафявия мокет. — Свинете може да те следят и в момента, Мери. Може би ти готвят някой номер. Мислиш ли, че в затвора ще ти хареса?

— И аз не мисля. По-добре мъртва, отколкото в тоя зандан.

Тя най-накрая нагласи картината както искаше — Джанет винаги е била подредена — и продължи:

— Какво ще правиш с бебето?

— Ще го дам на Джак.

— Не, не — каза СинСин. — Какво ще правиш с бебето, ако там те чакат свинете?

— Няма да ме чакат.

— Аха. — СинСин й отправи призрачна усмивка. — Но нека си представим, че ще го направят, Мери. Да допуснем, че си се прекарала някъде и свинете утре почнат да извират отвсякъде. Ти си заредена, нали?

— Да.

Щеше да носи малкия магнум.

— И така, ако свинете са там и те чакат, и ти нямаш никакъв друг изход, какво ще направиш?

— Аз… не знам… какво…

— Разбира се, че знаеш — каза Акита. — Няма да се оставиш свинете да те хванат жива, нали? Ще те хвърлят в една дълбока дупка, Мери. Ще ти вземат детето и ще го дадат на някоя патка, дето не заслужава да има дете. Знаеш името й — Лора.

— Да. Лора — кимна Мери.

Бе гледала новините по телевизията и бе прочела във вестниците. Миналата седмица „Тайм“ помести и снимка, редом с една нейна от времето, когато играеха на диск в Бъркли.

— Дръмър сега е твое дете — каза Джанет. — Няма да им го дадеш, нали?

— Не.

— И така, какво ще правиш, ако свинете са там — повтори СинСин — и нямаш никакъв изход?

— Ами… аз ще…

— … застрелям най-напред бебето — подсказа й СинСин. — После ще завлечеш колкото е възможно повече свине със себе си. Не звучи ли разумно?

— Да — съгласи се Мери. — Разумно.

— Сега свинете имат какви ли не нови оръжия и измишльотини — каза Акита. — Трябва да го застреляш много бързо. Без колебание.

— Без колебание — повтори Мери като ехо.

— После можеш да дойдеш при нас. — Джанет се ухили и съсухреното й лице се напука около челюстната става. — Ще се надрусаме и ще си направим щур купон.

— Трябва да намеря Джак.

Мери видя как думите й заплуваха във въздуха, отдалечавайки се от нея, очертани в бледосиньо като колелца цигарен дим.

— Трябва да намеря Джак и да му дам нашето дете.

— Ще бъдем с теб — обеща СинСин. — Братя и сестри по дух, както винаги.

— Както винаги — каза Мери.

СинСин, Акита и Джанет започнаха да се разпадат. Това бе тихо разпадане — костите се отдалечаваха една от друга, сякаш бавно преодоляваха съпротивата на лепило, държало ги до този момент събрани. Мери ги гледаше как стават на парчета със същия интерес, с който би гледала и една средно забавна ТВ програма. От разпадащите се тела излезе сива мъгла, пронизана тук-там от сини линии, и тази мъгла се прокрадна към Мери Терър. Усети студеното й дихание по устните и ноздрите си, като смога в Сан Франциско. Тя влезе в нея през носа и устата и по пътя си смрази гърлото й. Подуши цял арсенал от миризми — тамян, гробищна тлен и барутен дим.

Екранът на телевизора се бе излекувал. Даваха друг филм, този път черно-бял. Вариант девет от Открития Космос, Тор и Вампира. Мери Терър затвори очи и видя плачещата дама — високо вдигнала факел над мръсното пристанище. Дамата плачеше от много отдавна, с крака, забити в бетона на Шибаната система, но винаги бе крила сълзите си. На онзи четвърти юли през 1972 година Сторм Фронт бе решил да накара света да види сълзите й. Бяха решили да отвлекат петима шефове на манхатънски корпорации, да превземат плачещата дама със сила, докато свинете уредят въпроса с телевизионното предаване на живо, един милион долара в брой и реактивен самолет за Канада. Това никога не стана. Първи юли да, но не и четвърти.

Вече е осемнайсети, сети се Мери. Лорд Джак ще я чака в два часа следобед.

Но ако не е там, какво ще прави?

Мери се усмихна мрачно в пурпурните си видения. Почна да мисли като СинСин.

Но какво ще прави, ако свинете са там?

Ще застреляш най-напред бебето. После ще завлечеш колкото е възможно повече свине със себе си.

Разумно.

Мери отвори очи и се изправи на километричните си нозе. Цялата бе едно туптящо сърце, кръвта шумеше във вените й като камионите, профучаващи по магистралата. Отиде в стаята, където спеше Дръмър, седна на леглото и го загледа. Видя как леко се намръщи насън — една буря в чистата му душа. Засмука енергично биберона и по лицето му отново настъпи мир. Напоследък бе почнал да се буди в три-четири сутринта, искайки да бъде нахранен. Мери бе станала майстор в храненето и в сменянето на памперси. Майчинството ми идва отръки, реши тя.

Можеше да го убие, ако се наложи. Знаеше, че може. После щеше да продължи да стреля, докато свинете я свалят, и тогава ще се присъедини към Дръмър, към своите братя и сестри, там, където поколението на свободната любов никога не умира.

Мери легна до Дръмър и се примъкна към него, за да усети топлината му. Обичаше го повече от всичко на света, защото бе неин.

Ако трябва да напуснат тоя свят заедно, така да бъде.

Карма. Тъй ставаха тия работи.

Мери се унесе в сън и киселината бавно я отпусна. Последната й мисъл бе за Лорд Джак, хубав като слънце в зимния ден, как приема донесения от нея подарък.