Робърт Маккамън
Мое (2)

1. Сигурно място

БЕБЕТО ЗАРИТА.

— О! — възкликна Лора Клейборн и докосна корема си. — Пак почва!

— Казвам ти — футболист ще е.

От другата страна на масата Керъл Мейзър взе чашата шардоне.

— И така, Мат казва на София, че работата й не струва и София си удря задника в тавана. Знаеш характера на София. Кълна се, скъпа — прозорците се разтресоха. Помислихме, че е настъпил денят на Страшния съд. Мат побягна обратно в офиса си като напляскан ученик, а някой трябваше да се разправя с тази жена, Лора. Искам да кажа, че тя командваше парада там, но представите й са абсолютно — моля да извиниш френския ми, — ама абсолютно шибани.

Тя отпи от виното и тъмнокафявите й очи светнаха от удоволствието на добре разказаната клюка. Косата й се състоеше от разпилени на всички страни черни къдрици, а червените й нокти изглеждаха достатъчно дълги, за да проникнат до всяко сърце.

— Ти си единственият човек, когото тя някога е слушала, и сега, като си извън борда, цялото това място се разпада на парчета. Лора, кълна ти се, тя е извън какъвто и да било контрол. Бог да ни помага… Освен ако не се върнеш на работа.

— Изобщо не бързам — каза Лора и се пресегна за питието си — перие с резенче лимон. — Май всички там са откачили.

Тя усети как бебето пак я ритна. Наистина футболист. Детето трябваше да се роди след около две седмици. Някъде около първи февруари, беше казал доктор Бонърт. Още през първия месец на бременността, в началото на едно дълго и горещо лято, тя се бе отказала от обичайната си чаша вино. Също изоставен, въпреки че се оказа много по-трудно, беше и всекидневният пакет цигари. През ноември навършваше тридесет и шест години и това щеше да бъде първото й дете. Момче — твърдо. На видеозона ясно се виждаше пишката му. Понякога тя просто оглупяваше от щастие, а понякога усещаше смътния страх от неизвестното, кацнало на рамото й като гарван, който се мъчи да изкълве мозъка й. Къщата бе пълна с бебешки книжки, а гостната, известна по-рано като кабинета на Дъг, бе боядисана в бледосиньо. Бюрото и персоналният му IBM компютър бяха изнесени, а на тяхно място бяха донесли кошче, което някога бе принадлежало на баба й.

Странно време беше това. През последните четири години Лора чуваше тиктакането на собствения си биологически часовник и накъдето и да погледнеше, й се струваше, че вижда жени с колички — членове на някакво друго общество. Беше щастлива и развълнувана. Понякога си мислеше, че наистина изглежда лъчезарна, но друг път се усещаше как се пита дали пак някога ще е способна да играе тенис, или пък какво ще стане, когато издутината спадне. Изобилстваха историите на ужаса, като главен доставчик за тях бе Керъл, която бе седем години по-възрастна от нея, два пъти женена и без деца. Грейс Дийли се бе надула с второто си дете и сега всичката й дейност се ограничаваше в това да седи и да нагъва цели кутии шоколад. Линдси Фортейниър не можеше да се справя с близнаците си и децата вилнееха из къщата, сякаш бяха отрочета на Атила Бич Божи и Мария Антоанета. Мериън Бъроуз имаше малко червенокосо момиченце, чийто характер би накарал Макенроу да изглежда като плачливо бебе, а двете момчета на Джейн Фийлдс отказваха да ядат всичко друго, освен виенски наденички и рибени пръчици. Всичко това, разбира се — според Керъл, която бе доволна, че успокоява страховете на Лора от неизвестното бъдеще.

Бяха седнали на една маса в ресторант „Фиш Маркет“ на Атлантас Ленъкс Скуеър. Сервитьорът се приближи и двете си поръчаха обяд. Керъл си поръча скариди и салата от раци, а Лора поиска огромна купа рибена супа с бамя и пушена сьомга специал.

— Ям за двама — обясни тя, доловила едва забележимата усмивка на Керъл.

Керъл поръча още една чаша шардоне. Ресторантът — приятно заведение, издържано в морскозелено, бледовиолетово и розово — бавно се пълнеше с делова тълпа. Лора огледа салона, броейки силовите фигури. Жените носеха костюми в убити цветове и с раменни подплънки, коси като каски от напръскания по тях спрей, а излъчваното ухание и диамантените отблясъци говореха за „Шанел“ и „Джорджо“. Това определено беше светът на „Мерцедес“ и „БМВ“ и сервитьорите бързаха от маса на маса, изпълнени с уважение към парите и платинените Америкън Експрес карти. Лора знаеше с какъв бизнес се занимаваха тия хора — недвижимо имущество, банково дело и посредничество, реклама, обществени отношения — търсените професии на Новия Юг. Повечето от тях живееха в сглобяеми къщурки и караха взети на лизинг луксозни коли, но имиджът беше всичко.

Докато Керъл неспирно дрънкаше за страхотии по вестниците, Лора изведнъж видя странно видение. Видя се да влиза през вратата на фиш маркет вътре, в разредения въздух. Не беше вече възпитаната и добре облечена дама с френски маникюр и кестенява коса, издърпана назад с помощта на старинна златна щипка, за да пада нежно по раменете й. Изглеждаше такава, каквато бе на осемнадесет години — със светлосини очи, дръзко блеснали зад бабешките очила. Бе облечена с парцаливи дънки и блуза, приличаща на избелял американски флаг, а на краката си бе обула сандали от автомобилни гуми, каквито носеха виетнамците в новите филми. Грим нямаше, косата й висеше, отпусната надолу, и имаше нужда от гребен, лицето й бе непреклонно и гневно. По блузата й бяха накичени най-различни значки — МИР, СПРЕТЕ ВОЙНАТА, ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКА АМЕРИКА, ВЛАСТ НА НАРОДА. Околните разговори, в които се чуваха думички като лихвен процент, бизнес и рекламни кампании, спряха, докато хипито, което по-рано беше Лора Клейборн — тогава Лора Бийл, закрачи дръзко към центъра на ресторанта, шляпайки със сандалите по мокета. Повечето от хората тук бяха на възраст между тридесет и пет и четиридесет и пет години. Всички те помнеха протестните демонстрации, среднощни бдения и изгарянето на повиквателните. Някои от тях даже може и да са били с нея в първите редици. Сега обаче седяха зяпнали, а някои се изкискаха нервно.

— Какво е станало? — попита ги тя, докато изпуснати вилици дрънчаха в чиниите и ръце с чаши вино замръзваха във въздуха. — Какво, по дяволите, е станало с нас?

Хипито не знаеше отговора, но Лора Клейборн го знаеше. Остарели сме, помисли си тя. Пораснахме и заехме местата си в машината. А машината ни снабдява със скъпи играчки, Рамбо и Рейгън казват: „Не се безпокойте и бъдете щастливи.“ Живеем в големи къщи, имаме застраховка живот и желанията ни са изпълнени. А сега дълбоко в сърцата си се чудим дали всички тези протести и безредици са изпълнили предназначението си. Мислим си, че сме могли и да спечелим войната във Виетнам, че единственото равенство между хората е в техните кесии, че някои книги и музика трябва да се цензурират и се чудим дали няма да сме между първите, които ще призоват пазителите на реда, ако на улиците излезе ново поколение протестиращи. Младежта гореше с поривите си, а старостта се грееше на яркия огън.

— … искал да се подстриже късо и да си остави дълга миша опашчица да виси отзад. — Керъл се прокашля. — Лора, слез на земята! Ехо, Лора!

Тя примигна. Хипито изчезна, фиш маркет отново се превърна в кътче на спокойствието.

— Съжалявам. Какво казваш?

— Момченцето на Ники Сътклиф, Макс. Осемгодишен, а иска да си подстриже косата и да си остави миша опашчица. Освен това страшно обича рап дрънканиците. Обаче Ники не му дава да ги слуша. Не можеш да си представиш какви мръсотии записват днес по тия плочи! Хубаво е да си помислиш за това, Лора. Какво ще направиш, ако момченцето ти реши да си остриже косата и да хукне из града плешив, пеейки мръсни песни?

— Мисля — отговори тя, — че ще помисля върху това по-късно.

Сервираха салатата и супата. Лора слушаше как Керъл продължи да говори, този път за събитията в отдел „Живот и мода“ в редакцията на местния вестник „Атланта Конститюшън“. Лора бе старши репортер, специализирана в обществени събития, рецензии на книги и малко от „Пътешествия“^[1]. Атланта беше без съмнение град с твърде много обществени събития. Младата Лига, Оперно общество, Музеят на Атланта — тези обществени институции, както и много други, изискваха незабавното внимание на Лора, освен това имаше още премиери и партита на дебютанти, дарения от богати меценати на различни музеи на изкуството и музикални фондации, женитби на стари и известни фамилии. Добре че й се пада да се върне на работа през март, защото тъкмо тогава започваше сезонът на женитбите, за да достигне пиковия си момент в средата на юни. Понякога се чудеше как бързо от двадесет и една години стана на тридесет и шест. Беше се дипломирала в Университета на Джорджия, специалност журналистика, после две години работи като репортер в един малък вестник в родния си град Мейкън и после дойде в Атланта. Хубаво време, помисли си тя. Цяла година мина, преди да застане пред монтажната маса на „Конститюшън“ — период, който прекара, продавайки кухненско оборудване при Сиърс.

Винаги бе мечтала да стане репортер на „Конститюшън“. Безпощаден репортер с железни зъби и орлови очи. Да размахва факлата на истината, да смъква маската на расовата дискриминация, да извежда на показ бандитизма в бедните квартали и да изобличава търговците на оръжие. След три години робски труд, прекарани в писане на заглавия и редактиране репортажите на други, най-накрая щастието й се усмихна — предложиха й да стане репортер. Първата работа, която й възложиха, бе да отрази престрелката в един квартал до Брейвс Стейдиъм.

Само че не й казаха нищо за бебето. Не, не, нищо не й казаха.

Когато всичко свърши, тя разбра, че повече не може да продължи. Може би беше страхлива. Може би се бе лъгала, мислейки, че ще може да се справя като мъж. Но един мъж никога не би се пречупил така и не би ревнал като нея. А тя се просна право в краката на полицията. Помнеше електрическата китара, чийто звук, усилен докрай, се носеше из целия паркинг. Беше гореща и влажна юлска нощ. Ужасна нощ — тя понякога все още навестяваше най-лошите й сънища.

Преместиха я на светската хроника. Първото й поръчение там бе да отрази живота на Сивитънс Огарс и Барс Бол.

Прие го.

Лора познаваше други репортери, мъже и жени, които си вършеха добре работата. Трупаха се около съкрушените близки на жертви от самолетни катастрофи и тикаха микрофоните си в лицата им. Ходеха по моргите и брояха дупки от куршуми по телата на убити или пък мръзнеха в мрачни горички в очакване полицията да открие парчета от някоя накълцана жертва. Виждаше как остаряват и се стопяват, търсейки някаква цел сред цялата тази сеч, и реши да си остане в светската хроника.

Това беше сигурно място. И с времето разбра, че сигурните места се намират много трудно, а ако и парите при това са добри, за какво по-хубаво човек можеше да мечтае.

Беше облечена в тъмносин костюм и не се различаваше от другите бизнесдами в ресторанта, въпреки че кройката на нейния бе съобразена с бременността й. На паркинга я очакваше сивото й БМВ. Омъжена бе от осем години и съпругът й работеше като брокер в стоковата борса на Мерил Линч, в центъра на Атланта — заедно успяваха да си докарат годишен доход от над сто хиляди долара. Ползваше козметика от Есте Лоде и купуваше дрехите си от шикозните бутици на Бъкхед. Посещаваше салони, където си правеше маникюр и педикюр, места, където можеше да вземе сауна и да й направят масаж. Ходеше на балет, на опера, посещаваше художествени галерии и музеи — през повечето време сама.

Дъг бе потънал в работа. Имаше телефон в мерцедеса си, а когато си беше вкъщи, непрекъснато се обаждаше или му се обаждаха по телефона. Всичко това, разбира се, бе камуфлаж. И двамата знаеха, че не беше само работата, която го правеше толкова зает. Уважаваха се като стари приятели, които са преживели и са се преборили с какви ли не перипетии, но това все пак не можеше да се нарече любов.

— Как е Дъг? — попита Керъл.

Тя отдавна знаеше истината. Трудно можеше да се скрие нещо от зорките очи на Керъл, а освен това и двете познаваха и много женени двойки, живеещи в мирно финансово сътрудничество.

— Добре е. Работи много — отговори Лора и сръбна малко от супата си. — Като изключим неделните сутрини, аз почти не го виждам. Почна да играе голф в неделните следобеди.

— Да, но бебето ще промени нещата, не мислиш ли?

— Не знам. Може би — вдигна рамене тя. — Той се вълнува, но май се и… плаши.

— Плаши ли се? От какво?

— От промяната, предполагам. От това, че в живота ни ще има нов човек. Странно чувство е това, Керъл.

Тя постави ръка на корема, където живееше бъдещето.

— Да знаеш, че вътре в теб има човешко същество, което, ако е рекъл господ, ще живее на тази земя дълго след като Дъг и аз ще сме си отишли. И това същество трябва да го учиш как да мисли и как да живее. Такава огромна отговорност ме плаши. Сякаш… досега само сме си играли на възрастни. Можеш ли да го разбереш?

— И още как. Точно затова никога не съм искала деца. Страшна работа е това — да възпитаваш деца. Една грешка само и хоп — получаваш или някое мекотело, или някой тиранин! Исусе Христе, не мога да разбера как днес някои хора се хващат за такива сериозни работи! — Вдигна шардонето си и отпи солидна глътка. — Във всеки случай не мисля, че от мен става майка. По дяволите, едно куче даже не мога да отгледам.

Това беше самата истина. Померанецът на Керъл нито уважаваше килимите, нито пък се боеше от свит на руло вестник.

— Дано да съм добра майка — каза Лора и усети как навлиза в опасни плитчини. — Дано!

— Ще бъдеш, не се притеснявай. От теб определено става майка.

— Лесно ти е да го кажеш. Аз не съм толкова сигурна.

— Аз обаче съм. На доста работи си ме научила, какво ще кажеш?

— Може и така да е — съгласи се Лора, — но това е, защото винаги си имала нужда от някой, който да те посръгва от време на време.

— Виж какво, ти ще си страхотна майка! Майка на годината! По дяволите — майка на века! Ще затънеш до ушите в памперс и съм сигурна, че това ще ти хареса. И само гледай какво ще стане с Дъг, когато бебето се роди.

Тук вече навлязоха в зоната на подводните скали, които заплашиха да разбият лодката на надеждата на парчета.

— И за това мислих — каза Лора. — Искам да знаеш, че не раждам това бебе, само и само да задържа Дъг вкъщи. Няма нищо общо с това. Дъг си има свой живот и това, което върши, го прави щастлив. — Проследи с очи струйките по запотената чаша перие. — Една вечер си седях вкъщи и четях. Дъг беше по работа в Ню Йорк. Ти беше на Бермудите в отпуска, а аз трябваше да пиша за бала на розите, насрочен за другия ден. Не ми се искаше да говоря със София, защото тя не обича много да слуша. Опитах се да се обадя на четири-пет души, но всичките бяха излезли някъде. Така че си останах вкъщи и знаеш ли какво ми мина през ума?

Керъл поклати глава.

— Че си нямам нищо мое — каза Лора.

— Точно така! — засмя се Керъл. — Къща за триста хиляди, БМВ и гардероб, пълен с дрехи, за които аз само мога да мечтая! Какво още искаш?

— Цел — отговори Лора и кривата усмивка на приятелката й бавно се стопи.

Сервитьорът поднесе основното ястие. Малко след това в ресторанта влязоха три жени и едната от тях буташе пред себе си количка. Седнаха през няколко маси от тяхната. Лора гледаше майката — русокоса жена, поне десет години по-млада от нея, и със свежест, каквато само младостта може да даде — щом наведеше поглед към младенеца си, и усмивката й сякаш осветяваше целия свят. Лора усети как собственото й дете мърда вътре в нея — внезапен удар с коляно или лакът — и се запита как ли изглежда, свито вътре в издутата й розова утроба, хранещо се през една тръбичка от плът, обединяваща ги в едно цяло. За нея това бе чудо — да има вътре в тялото си мозък, жадуващ за знания. Бебе, което си има всичко — дробове, стомах, вени, по които тече кръв, възпроизводителни органи, очи и тъпанчета. Всичко това, че и още, бе създадено вътре в нея, беше й поверено. На земята щеше да се появи ново човешко същество. Нова личност, откърмена от собствените й жизнени сокове. Това бе чудо на чудесата и понякога на Лора не й се вярваше, че това ще стане. И все пак то си бе в нея и до събитието оставаха само две седмици. Видя как младата майка приглади бялото одеялце около личицето на бебето и после вдигна поглед към нея. Няколко секунди погледите им се задържаха и двете жени си размениха усмивка на разбирателство — някои трудности са минали, но още повече предстоят, говореше усмивката.

— Цел — повтори Керъл. — Ако ти трябва цел, можеш да дойдеш и да ми помогнеш да боядисам владението си.

— Говоря сериозно. Дъг има своята цел — да прави пари за себе си и за клиентите си. Добре се справя. Но какво имам аз? Само не ми навирай вестника в очите, моля те. Там вече съм направила каквото съм могла. Знам, че ми плащат добре и работата ми е уютна, но… — Тя се спря, мъчейки се да превърне чувствата си в думи. — Това е нещо, което всеки може да прави. Вестникът няма да пропадне, ако аз не съм на бюрото си.

Отряза си парче сьомга, но го остави в чинията.

— Искам да съм желана — каза тя на Керъл. — Така желана, че никой да не може да ме замени. Разбираш ли?

— Май да.

Изглежда, се чувстваше малко некомфортно при толкова лични излияния.

— Това няма нищо общо с паричния въпрос или със служебното положение. Нито пък с къщата, колата, дрехите и каквото и да било друго. Това е да имаш някой, на когото да си нужен и през деня, и през нощта. Точно това искам. И слава богу, точно това ще имам.

Керъл атакуваше салатата си.

— Искам пак да посоча — забеляза тя с набодено на вилицата парченце рак, — че кучето излиза по-евтино. Освен това на тях не им се налага да се стрижат и да си оставят миши опашници отзад. Не харесват пънк музика, нито пък хеви метъл, не преследват момичетата и не им избиват зъбите на някой футболен мач. О, боже, Лора! — Тя се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Закълни ми се, че няма да го кръстиш Бо или Буба! Не искам да съм кръстница на някое хлапе, което дъвчи тютюн! Закълни се, става ли?

— Вече сме избрали името — каза Лора. — Дейвид. На баба ми.

— Дейвид — опита Керъл няколко пъти. — Ама не Дейви или Дейв, нали?

— Да. Дейвид.

— Харесва ми. Дейвид Клейборн. Президент на Студентската правителствена асоциация при Университета в Джорджия хиляда деветстотин… о, боже, кога се пада?

— Сбърка вековете. Какво ще кажеш за две хиляди и десета?

Керъл ахна.

— Но аз ще съм дърта! — каза тя. — Съсухрена дъртуша! По-добре да си направя някоя и друга снимка, за да покажа на Дейвид каква хубавица съм била.

Лора трябваше да се засмее на този престорен ужас.

— Мисля, че имаш още време.

Промениха темата на разговора, спряха да разговарят за предстоящото събитие и Керъл, която също беше репортерка в светската хроника на „Конститюшън“, разказа на Лора последните клюки от работното място. С това обедната й почивка завърши и Керъл трябваше да се връща на работа. Докато чакаха пред ресторанта служителите на паркинга да им докарат колите, те се сбогуваха и Лора подкара към къщи, а от сивото зимно небе запръска ситен дъждец. Живееше на около десет минути път от Ленъкс Скуеър, на Муър Мил Роуд, отвъд Уест Пейсиз Фери. Бялата тухлена къща бе построена в неголям парцел земя, с борове отпред. Мястото не беше голямо, особено в сравнение с другите къщи в района, но цената му бе доста солена. Дъг бе заявил, че иска да живее близо до центъра на града, така че когато откриха мястото с помощта на приятеля на техен приятел, те охотно платиха.

Лора вкара колата в двуместния гараж, отвори чадъра си и се върна обратно до пощенската кутия. Вътре имаше половин дузина писма, новият брой на „Атлантик Монтли“ и каталози от Сакс, Барне и Ноубъл. Лора се върна в гаража, натисна кодовия номер на алармената система и отключи една врата, водеща към кухнята. Тя изтръска шлифера си от водата и започна да преглежда писмата. Сметка за тока, сметка за водата и едно писмо, на чийто плик бе написано: Г-н и г-жа Клейборн, вие спечелихте безплатно едно пътуване до Дисниленд! И още три писма, които Лора отдели от сметките и отчаяните призиви да посетят разпродажбата на блатистите местности във Флорида. Прекоси коридора и отиде в малкия си кабинет, където натисна копчето на телефонния си секретар, за да провери дали няма оставено някое съобщение.

БИЙП. „Тук е Били Хатауей от Покривни и канализационни услуги Клемънтс. Май ви писна. Телефонът ми е 555–2142. Благодарим.“

БИЙП. „Лора, Мат се обажда. Просто исках да видя дали си получила книгите. Значи се каниш да обядваш днес с Керъл, а? Ти да не си решила да играеш ролята на боксова круша? А реши ли да кръстиш бебето на мен? Ще ти се обадя по-късно.“

БИЙП. Щрак.

БИЙП. „Госпожо Клейборн, обажда се Мари Гелсинг от «Помощи за бездомни в Атланта». Исках да ви благодаря за ценния принос и за репортера, когото изпратихте, за да ни направи малка реклама. Ние наистина имаме нужда от всякаква помощ. Още веднъж благодаря. Довиждане.“

И това бе всичко.

Лора отиде до магнетофона си, сложи касета с прелюдиите за пиано на Шопен и докато прозвучаваха първите встъпителни тонове, се отпусна в един стол. Отвори първото писмо, което беше от „Помощ за Апалачите“. Молеха за съдействие. Второто писмо беше от „Фонд за коренни жители на Америка“, а третото — от „Дружество Кусто“. Дъг казваше, че тя е страхотен борец за каузи и че била в списъка за кореспонденция на всички организации, които те карат да си мислиш, че светът ще се сгромоляса, ако не изпратиш чек, за да го предотвратиш. Той мислеше, че всички тези фондове и дружества са вече богати и го доказваше, като сочеше качеството на хартията и пликовете. Може би десет процента от всички дарения отиват по предназначение, казваше й Дъг. Останалото, добавяше той, отива за заплати, хонорари, наеми, офисно оборудване и други такива. Защо тогава им пращаш още пари?

Защото, казваше Лора, правя това, което за мен е правилно. Може някои от фондовете, които тя даряваше, да са фалшиви, но може и да не са. Но от тия пари тя нямаше нужда, всичките идваха от заплатата й във вестника.

Но имаше още една причина, поради която тя участваше в благотворителността, и може би тя бе най-важната. Чисто и просто се чувстваше гузна, че има толкова много блага в един свят, в който толкова много хора страдат. Но най я беше яд на това, че й харесва да ходи с хубав маникюр, да посещава сауна и да носи хубави дрехи — в края на краищата беше работила здраво, за да ги има, нали? Тя си ги бе заслужила, а и без това никога не вземаше кокаин, никога не си купуваше кожени палта и си продаде акциите от компанията, която въртеше бизнес с Южна Африка. И при това с голяма печалба. Но, Боже господи, тя беше тридесет и шест годишна! Тридесет и шест! Не заслужаваше ли всички тия блага, за които бе работила упорито?

Да заслужава? — помисли си тя. Може ли някой нещо да заслужава? Заслужаваха ли бездомните да мръзнат по градините? Заслужаваха ли тюлените да бъдат тормозени и избивани? Заслужаваха ли хомосексуалистите СПИН и заслужаваха ли богатите жени дрехи по поръчка за петнадесет хиляди долара? Заслужавам е опасна дума, помисли си Лора. Тази дума изграждаше бариери и правеше черното да изглежда бяло.

Тя остави писмата на малката масичка до календарника си.

Вчера по пощата бе пристигнал пакет с четири книги, изпратени от Мат Кантнър, колега от „Конститюшън“. През следващите няколко месеца Лора трябваше да ги прочете и да напише рецензия за тях, предназначена за рубриката „Изкуство и свободно време“. Тя ги прегледа още вечерта, седнала до камината, а навън дъждът неспирно валеше. Имаше нов роман от Антъни Бърджис, документална книга за Централна Африка, роман за Холивуд, наречен „Адресът“, и още една, четвърта, документална творба, която моментално привлече вниманието й.

Лора я взе от мястото, където я бе оставила с лента между страниците. Беше тънка книжка — само сто седемдесет и пет страници и не много добре оформена. Кориците вече се белеха, качеството на хартията не бе добро и въпреки че годината на издаване бе хиляда деветстотин осемдесет и девета, книгата имаше стар, занемарен вид. Издателската къща бе „Маунтинтоп Прес“ от Чатануга, Тенеси. Заглавието беше „Изгори тази книга“ и бе написана от Марк Трегс. На задната корица нямаше снимка на автора — само една реклама на друга книга за ядливите гъби и дивите цветя, написана също от Марк Трегс.

Преглеждайки „Изгори тази книга“, Лора почувства, че днешното й настроение от фиш маркет се завръща. Марк Трегс, както личеше от скромната биографична справка, е бил студент в Бъркли през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта и по времето на ерата на свободната любов, дългите коси, достъпно ЛСД, хепънинги и престрелки с полицията по парковете, живял е в Хейт Ашбъри в Сан Франциско. С носталгична нотка в гласа той пишеше за комуните, за стаи, забулени в наркотичен дим, където дискусиите за поемите на Ален Гинебург и маоистките теории се смесваха в абстрактни философии за Бога и природата. Говореше за публични изгаряния на повиквателни и за масови демонстрации против войната във Виетнам. Когато описваше вонята на сълзотворния газ, Лора усети как очите й се пълнят със сълзи, а гърлото й започва да дращи. Беше описал това време така, че то изглеждаше далечно и романтично — отряд благородни разбойници, борещи се за мир.

Четейки между редовете обаче, Лора забеляза, че борбата за власт между отделните фракции на бунта беше също толкова ожесточена, колкото и борбата между демонстрантите и Системата. Тук тази ера не изглеждаше толкова романтична, колкото трагична. Лора си помисли за нея като за последния вик на цивилизацията, преди да е настъпило Средновековието.

Марк Трегс говореше за Аби Хофман^[2], SDS, Алтамонт, нежната сила на цветето, Чикаго Севън, Чарлз Менсън^[3] и Уайт Албъм^[4], Блек Пантерс^[5] и края на войната във Виетнам. По-нататък стилът му ставаше по-постен и безцелен, сякаш бе изпуснал парата си, гласът му ставаше все по-слаб, както и гласът на любящото поколение. Накрая той призоваваше да се създаде една организация на бездомните, която да се опълчи срещу силите на Големия бизнес и Пентагона. Символът на Съединените щати не бил вече американското знаме, казваше той, символът бил паричен знак върху поле от кръстове. Призоваваше за демонстрации срещу големите банкови тръстове и TV евангелистите — според Трегс те били съдружници в омагьосването на Америка.

Лора затвори „Изгори тази книга“ и я остави настрана. Може би някои щяха да обърнат внимание на заглавието, но най-вероятно момчето бе осъдено да събира праха по полиците на нечия книжарница, чийто съдържател е някое хипи. Никога по-рано не бе чувала за „Маунтинтоп Прес“, но по външния вид на произведението им ставаше очевидно, че това е малко местно издателство с не много голям опит и пари. Шансът книжката да привлече вниманието на големите издателства също бе нищожен — тия работи определено бяха излезли от мода.

Тя постави ръце на корема си и усети топлината на живота. Какъв ли щеше да бъде светът, когато Дейвид стигнеше нейната възраст? Дотогава озоновия слой сигурно нямаше да го има, а горите щяха да бъдат оглозгани от киселинните дъждове. Кой знае докъде щеше да стигне и войната против наркотиците и с какъв нов вид кокаин наркобароните ще залеят улиците? В доста шибан свят щеше да се появи това дете. И тя се чувстваше виновна за това.

Затвори очи и се заслуша в нежната музика на пианото. Едно време неин любим състав бе „Лед Цепелин“. Но стълбата към небето^[6] се бе счупила и освен това нямаше вече време за много любов^[7]. Всичко, което желаеше сега, бе мир и спокойствие, едно ново начало, нещо истинско, което да гушне в ръцете си. Звукът от усилените китари й напомняше твърде много за онази гореща юлска нощ в квартала до стадиона, когато гледаше как една полудяла жена слага пистолет на главата на едно бебе и разпилява мозъка му наоколо в червен ветрилообразен душ.

Лора задряма под тихите акорди на пианото, с ръце, скръстени на корема. Дъждът навън се бе усилил. Улиците, които се нуждаеха от ремонт, скоро щяха да прелеят. Но в къщата беше безопасно и топло, алармената система бе включена и засега домът бе убежище за Лора. Телефонният номер на доктор Бонърт беше подръка. Когато дойдеше време, щеше да роди бебето в болницата „Сейнт Джеймс“, която бе на около две мили от къщата.

Моето бебе идва, помисли си тя.

Моето бебе.

Мое.

Лора си почиваше, докато сребърната музика на един друг век бавно изпълваше стаята, а навън дъждът яростно барабанеше по покрива.

 

 

В същото време в Кей Март, близо до Сикс флагс, продавачът зад щанда за спортни стоки тъкмо продаваше една малка пушка, наречена „Малкият ловец“, на един клиент в зацапани работни дрехи и охлузена червена шапка.

— Тази ми харесва — каза мъжът с шапката. — Мисля, че Кори също ще я хареса. Това е синът ми. В събота има рожден ден.

— Да можех да имам същата пушка за катерици едно време, когато бях малък! — каза продавачът, докато предаваше пушката, две кутии патрони и един малък оптически мерник. — Няма нищо по-хубаво от това да се разходиш малко из гората и да постреляш.

— Точно така. Там, дето живеем, сме заобиколени от гори. И катерици има много, казвам ви!

Бащата на Кори, чието име бе Луис Питърсън, започна да пише чек за съответната сума. Ръцете му бяха ръце на дърводелец — загрубели от работа.

— Аха, мисля, че едно десетгодишно хлапе ще се оправи с тая пушка, нали?

— Да, сър, хубава е.

Продавачът преписа необходимата информация и постави формуляра в малко метално шкафче зад тезгяха. Когато „Малкият ловец“ бе поставен в калъфа и опакован, той го подаде на Луис Питърсън.

— Ето, готово. Надявам се, че момчето ви ще е щастливо този рожден ден.

Питърсън мушна пакета под мишница, като държеше касовата бележка така, че да се вижда от охраната, запъти се към изхода на Кей Март и излезе в мъгливия дъждовен следобед. Кори ще подскача от радост в събота, каза си той. От известно време насам момчето искаше да си има собствена пушка и тази му пасваше чудесно. Като начало — добра пушка.

Той се качи в пикапа си — в багажника до задното стъкло се виждаше голяма пушка. Запали двигателя, пусна чистачките и подкара към къщи, чувствайки се горд и щастлив с подаръка за сина си, подрусващ се на седалката до него.