Робърт Маккамън
Мое (18)

5. Във въртопа

Лош беше кошмарът.

Лора сънуваше, че дава Дейвид в ръцете на убийцата и вижда как от пръстите й падат капки кръв, падат като червени листа в октомврийския хладен въздух, падат и се пръскат по бели чаршафи, нагънати и набрани като покрита със сняг пустош. Тя подаде Дейвид и убийцата и Дейвид се превърнаха в сенки, които се плъзнаха по бледозелена стена. Но нещо й бе оставено в замяна, в дясната ръка на Лора имаше нещо. Тя разтвори пръсти и видя насреща си жълто усмихнато лице, забодено в плътта на дланта й.

После сцената се промени. Намираше се на някакъв паркинг в гореща и влажна нощ и около нея проблясваха сините лампи на полицейските коли. Гласове гърмяха по мегафоните и наоколо се чуваше острото щракане на патрони, вкарвани в автоматични пушки. Виждаше някаква жена на балкона, осветена от бялата светлина на прожекторите — в едната си ръка държеше пистолет, а в другата стискаше за врата Дейвид. Жената бе облечена в зелена изрисувана блуза, широки панталони и около кръста си бе намотала американското знаме — тя крещеше диво и разтърсваше Дейвид. Лора по-скоро чувстваше, отколкото чуваше плача му — като бръснач, прекарван през устните й.

— Искам си детето! — каза тя на един полицай, който мина покрай нея като сянка, без да отговори. — Детето ми! Искам си детето!

Вкопчи се в някакъв друг — той я погледна безизразно. Тя позна Касъл.

— Моля ви! — примоли му се. — Не позволявайте да му се случи нещо.

— Ще ви върнем детето — отговори той. — Можете да разчитате на това.

Касъл се отскубна и потъна във въртопа от сенки и докато Лора гледаше как снайперистите заемат позиция, като гръм я порази ужасяващата мисъл, че Касъл не бе обещал да й върне детето живо.

— Никой да не стреля, докато не дам знак! — извика някой през мегафона.

Тя видя Дъг, застанал на покрива на полицейска кола, с клюмнала напред глава и полузатворени очи, сякаш събитията наоколо въобще не го засягаха. Някакво проблясване привлече вниманието й. Вдигна глава и иззад билото на покрива видя да се подава някаква сянка с насочена към Мери Терър пушка. Стори й се, че мъжът е плешив — съвсем плешив — и че май нещо не е наред с лицето му, но не можеше да каже какво, може би го и познаваше, но и за това не бе сигурна. Мъжът тъкмо вдигаше пушката, за да се прицели. Нямаше намерение да чака да му дават знак — канеше се да застреля Мери Терър и негов щеше да е куршумът, който да накара лудата да дръпне спусъка и да пръсне главата на Дейвид.

— Не! — изпищя Лора. — Спрете го!

Хукна да бяга към сградата, където се бе появил снайперистът, но краката й потъваха в бетона като в туткал. Чу щракването на пушката — куршумът отиде в цевта. Чуваше дивите викове на Мери Терър и тънкия, трескав плач на сина си. Пред нея се изпречи вход. Втурна се в него, преодолявайки с мъка земното притегляне, и точно тогава срещу нея се появиха два яки песа с пламтящи очи — изскочиха от тъмнината и се нахвърлиха върху й.

Чу два изстрела — разделяше ги частица от секундата.

Писъкът започна да излиза. Набра сила в гърлото й, изби през устните и някой вече се навеждаше над нея с думите:

— Лора? Лора, събуди се! Събуди се!

Тя с мъка изплува от горещата тъмнина с покрито от пот лице. Нощната лампа светеше. До нея на леглото бе седнал Дъг със сгърчено от безпокойство лице, а зад него бе застанала майка му, пристигнала от Орландо рано тази вечер.

— Всичко е наред — каза Дъг. — Сънуваш кошмар. Всичко е наред.

Лора се огледа из стаята с разширени от страх очи. Имаше твърде много сенки. Твърде много.

— Дъг, мога ли да направя нещо? — попита Анджела Клейборн.

Беше висока елегантна жена с бяла коса, облечена с тъмносин костюм „Пиер Карден“ и с диамантена брошка на ревера. Бащата на Дъг, развел се с Анджела още когато Дъг бе на дванадесет-тринадесет години, бе в Лондон в една инвестиционна банка.

— Не. Добре сме.

Лора поклати глава.

— Не сме добре. Не сме добре.

Продължи да го повтаря, докато се отскубваше от Дъг и се свиваше отново под одеялото. Почувства лепкава влага между краката си — сълзящите шевове.

— Искаш ли да кажеш нещо? — попита той.

Тя поклати глава.

— Мамо, ще ни оставиш ли за малко?

Когато Анджела излезе, Дъг се изправи и отиде до прозореца. Надникна през щорите навън в дъждовния мрак.

— Не виждам репортери — каза й той. — Може да са си отишли за през нощта.

— Колко е часът?

Не му се наложи да поглежда часовника си.

— Почти два.

Той се върна до леглото й. Лора усети миризмата на спарено, която се носеше от него — не беше се къпал, откакто откраднаха Дейвид, но тя също не се бе къпала.

— Нека поговорим, моля те. Все още живеем заедно.

— Не.

— Какво не? Не, не живеем заедно? Или не, не ми се говори?

— Просто… не — каза тя, изправяйки думата като стена помежду им.

Той помълча малко. После каза с трезв глас:

— Аз те прекарах, нали?

Лора не си даде труд да отговори. Нервите й все още бяха опънати от кошмара и тя се бе вкопчила в одеялото като котка.

— Няма нужда да казваш нищо. Знам, че те прекарах. Аз просто… аз… е, мисля, че вече казах всичко, което се казва в такива случаи. С изключение на… съжалявам. Не знам как да те накарам да повярваш.

Тя затвори очи в опит да се изключи от присъствието му.

— Не искам… да оставяме нещата така. Между теб и мен имам предвид…

Той докосна ръката й под одеялото. Тя не я отдръпна, нито отвърна — просто лежеше, без да помръдва.

— Можем да го оправим. Кълна се в бога, че можем. Знам, че те прекарах и съжалявам. Какво повече да ти кажа?

— Нищо — отвърна тя с равен глас.

— Ще ми разрешиш ли да опитам отново?

Тя се почувства като някакъв предмет, хвърлен от кораб в бурното море — подмятана от вълна на вълна и накрая разпъната върху озъбените скали. Той й бе обърнал гръб, когато тя имаше най-голяма нужда от него. Тя бе предала сина си — своя син — в ръцете на убийца и всичко, което в момента искаше, бе да изключи съзнанието си, докато не е полудяла. А на нея бог ще й разреши ли отново да докосне детето си? Това и нищо друго не я ръководеше в момента, всичко останало бе само отломки след буря.

— ФБР ще намерят Дейвид. За всичко ще се погрижат. След като изнесоха името и снимката й по телевизията, всичко ще свърши бързо.

Лора отчаяно се мъчеше да вярва в това. Касъл и още един агент от ФБР я бяха посетили тая вечер към седем часа и Лора изслуша допълнителната информация за жената, която тя идентифицира като Мери Теръл. Родена на девети април 1948 година в богато семейство в Ричмънд, Вирджиния. Баща — в железопътния транспортен бизнес. Един брат — обесил се, когато бил на седемнайсет години. Записана в Ейбърнати Преп^[1], отлична ученичка, активно участва в ученическия комитет, редактор на училищния вестник. После отива в Пен Стейт и следва там две години политически науки, отново активна в студентското самоуправление. Улики за употреба на наркотици и радикален уклон. Напуска колежа и отново се появява в Ню Йорк, където се записва да учи театрално изкуство в Нюйоркския университет. Улики за участие в радикални движения в Нюйоркския университет и университета „Брандис“. После прекосява страната и се появява в Бъркли, където става член на Уедър Ъндърграунд. Някъде по това време среща и Джак Гардинър, радикал от Бъркли, който я въвежда в една отцепила се от Уедър Ъндърграунд група, наречена Сторм Фронт. На 14 август 1969 година Мери Теръл и още трима членове на Сторм Фронт проникват в дома на един преподавател по история в Бъркли с консервативни възгледи и намушкват смъртоносно с нож него и жена му. На 5 декември 1969 година бомба, поставена от Сторм Фронт, избухва в колата на служител на IBM и отнася и двата му крака. На 15 януари 1970 година във фоайето на сградата на „Пасифик газ и електрик“ избухва втора бомба и убива човек от охраната и една секретарка. Два дни по-късно избухва трета бомба и убива един адвокат от Оукланд, поел защитата на търговец на вино по дело за гражданските свободи, включващо и работници — имигранти.

— Има и още — беше й обяснил Касъл, когато Лора наведе глава.

На 22 юни 1970 година двама полицаи от Сан Франциско са застреляни в колата си. Свидетелите посочват Мери Теръл и друг член на групата, Гари Лийстър, като извършители. На 27 октомври 1970 година един кинодокументалист, който вероятно се е опитвал да прави филм за подземните групи, е намерен с прерязано гърло в казан за боклук в Оукланд. На една от ролките на експонирания филм са открити два отпечатъка от пръстите на Мери Теръл. На 6 ноември 1970 председателят на полицейска комисия, работеща по случая Сторм Фронт, е причакан и застрелян с пушка на излизане от дома си в Сан Франциско.

— После Сторм Фронт се придвижват на изток — бе й казал Касъл, разтворил дебелото досие на масичката за кафе между тях. — На 18 юни 1971 година в изоставен склад в Юниън Сити, Ню Джърси, е бил намерен полицай с прерязано гърло и заковани за стената ръце, а в джоба на ризата му е имало обръщение от името на Сторм Фронт. — Той вдигна поглед към нея. — Те обявявали война на това, което наричат — моля да ме извините за непристойните думи — „свине на Шибаната система“.

Той продължи нататък по следите на ужасния терор:

— На 30 декември 1971 година в пощенската кутия на районния прокурор в Юниън Сити избухнал фишек и ослепил петнадесетгодишната му дъщеря. Три месеца и дванадесет дни по-късно в Байон, Ню Джърси, в една гостилница са застреляни четирима полицаи по време на обяда им и на местната радиостанция е изпратено записано обръщение от Сторм Фронт с гласа на Джак Гардинър. На 11 май 1972 година един фишек осакатява заместник-шефа на полицията в Елизабът, Ню Джърси, и отново се изпраща записано на магнетофон съобщение. Тогава ги открихме.

— Открихте ги? — бе попитал Дъг. — Сторм Фронт?

— В Линдън, Ню Джърси, през нощта на 1 юли 1972 година, по време на голяма престрелка, експлозии и пламъци Мери Теръл, Джак Гардинър и още двама успяха да се измъкнат в пушеците. Къщата, в която са живели, бе направо оръжейна. Събирали са на склад оръжия, муниции и машини за правене на бомби — очевидно са се готвели за нещо голямо и по всяка вероятност — много смъртоносно.

— Като какво например? — Дъг въртеше между пръстите си кламер и още малко, щеше да го счупи.

— Никога не можахме да разберем. Смятаме, че е било планирано за Четвърти юли. Както и да е, от 1972 година Бюрото издирва Мери Теръл, Гардинър и другите. Бяха ни останали няколко нишки, но те не ни отведоха доникъде.

Той затвори досието, оставяйки снимката на Мери Теръл на масата.

— Почти бяхме я хванали през 1983 година в Хюстън. Работеше като чистачка в едно училище под името Мериън Лейки, но се омете, преди да напипаме адреса й. Един от учителите бил студент последна година в Бъркли и я разпознал, но недостатъчно бързо.

— И защо не сте успели да я хванете толкова време? — Бащата на Лора стана от креслото и вдигна снимката. — Мислех, че сте професионалисти.

— Правим всичко възможно, господин Бийл — отправи му Касъл лека усмивка. — Не можем да бъдем на всички места едновременно и някои наистина минават между капките.

Той отново насочи вниманието си към Лора.

— Един от нашите агенти, присъствал на сцената от онази нощ през 1972 година, видял Мери Теръл съвсем отблизо. Той ни каза, че била бременна и тежко ранена и кръв течала от корема й.

— Е, и защо не я е застрелял на място? — попита Франклин.

— Защото — отговори Касъл безизразно — тя е стреляла първа. Един куршум в лицето и друг в гърлото. Той се пенсионира преждевременно като инвалид. Както и да е, известно време мислехме, че Мери е изпълзяла донякъде и е умряла, но около месец по-късно в „Ню Йорк Таймс“ пристигна писмо с щемпел от Монреал. Беше от Джак Гардинър — Лорд Джак, както сам се нарича. Той пишеше, че Мери Теръл и останалите двама са живи и че войната на Сторм Фронт срещу свинете не е приключила. Това им беше последното обръщение.

— И никой не е открил Джак Гардинър? — запита Дъг.

— Не. Подземните групировки го погълнаха заедно с останалите. Смятаме, че сигурно са се разпръснали и очакват някакъв предварително уговорен сигнал, за да се съберат пак заедно. Това не стана. Причината, поради която ви давам цялата тая информация, е, че всичко това ще го чувате всеки ден по телевизията, а аз искам да го научите най-напред от мен. — Той се вторачи в Лора. — Бюрото дава достъп на CNN и другите телевизионни мрежи, и вестниците, до досието на Мери. Вероятно до вечерта ще го пуснат по късните новини. И колкото повече поддържаме интереса на медиите към Мери Теръл, толкова по-голяма е възможността някой да я види и да ни отведе до нея. — Той вдигна вежди. — Разбирате ли?

— Ще я намерят — каза Дъг, седнал на леглото до Лора. — Ще ни върнат Дейвид. Трябва да вярваме в това!

Тя не отговори, втренчила очи в нищото. В главата й се въртяха сенките от кошмара. След като изслуша това, което Касъл й каза, тя разбра, че Мери Терър никога няма да се предаде без борба. В психологията на такъв човек няма място за предаване. Не, тя ще избере мъченическа смърт — паднала в сражение. А какво ще стане с Дейвид в тоя ад от куршуми?

— Искам да спя — каза Лора.

Дъг постоя още малко, неспособен да утеши безмълвната й болка и гняв, после я остави на мира.

Лора се страхуваше от съня и онова, което я очакваше в него. Дъждът тропаше по прозореца като с мъртвешки пръсти. Тя стана и отиде да изпие чаша вода в банята, но откри, че вместо това, отваря дрешника, където бе пистолетът. Усети злата му миризма на смазка. Малкото парче смърт лежеше там, в ръцете й. Мери Терър сигурно е добре запозната с оръжията. Мери Терър живее от оръжията и от оръжията ще умре, и Бог да пази Дейвид.

Техният пастор от Първа обединена методистка църква бе идвал на посещение тази вечер у тях и ги бе накарал всички да се молят. Лора едва чуваше думите му, със съзнание, все още разтърсено от шока. Сега й трябваше молитва! Трябваше й нещо, което да й помогне да изкара нощта. Мисълта, че вече може никога да не притисне детето в прегръдките си, я караше да полудява от мъка и само представата, че тя го докосва с тия мръсни ръце, я накара да стисне оръжието с такава сила, че кокалчетата й побеляха.

Преди никога не бе мислила, че може да убие някого. Никога — и за милион години. Но сега, с пистолет в ръцете и Мери Терър отсреща, мислеше, че би дръпнала спусъка, без да й мигне окото.

Бе ужасно чувство това — желанието да убиваш!

Лора постави пистолета обратно в чекмеджето и го затвори. После се отпусна на колене и се помоли за три неща — благополучно връщане на Дейвид, ФБР да хване тази жена бързо и бог да й прости мисълта за убийство.