Робърт Маккамън
Мое (17)

4. Надявай се, майко

В червената тухлена къща в Ричмънд, построена през 1853 година, телефонът иззвъня.

Наближаваше девет часът в неделя вечерта. Една жена с едър кокал и сребриста бяла коса, с набраздено от бръчки лице и остър като конфедератска сабя нос седеше в коженото кресло и гледаше възрастния си съпруг със студени сиви очи. По телевизията даваха една от сериите с Пери Мейсън и двамата с мъжа й Едгар се наслаждаваха на играта на Реймънд Бър. Мъжът седеше в инвалидна количка, със свито в синята копринена пижама тяло, с килната на една страна глава, а от ъгъла на устата му се показваше розов език. Слухът му не беше така добър, както в годините, преди да получи удара, но жената знаеше, че е чул телефона, защото видя как очите му се разшириха и треперенето му се усили повече от обикновено.

И двамата знаеха кой ги търси. Оставиха го да си звъни.

Телефонът спря да звъни. След по-малко от минута започна отново.

Звънът изпълни къщата и зазвуча из двайсет и трите стаи като проплакал в тъмното глас.

С думите „Боже мили“ Натали Теръл стана, прекоси червено-черния персийски килим и отиде до масичката с телефона. Погледът на Едгар се опита да я проследи, но главата му не можеше да се завърти над един определен ъгъл. Тя вдигна слушалката с набръчкана, отрупана с диаманти ръка:

— Да?

Никакъв отговор. Само дишане.

— Да?

И накрая се обади. Гласът й:

— Здрасти, майко.

Натали се вцепени.

— Не искам да разговарям с…

— Не затваряй, моля те, не затваряй! Окей?

— Не искам да разговарям с теб.

— Наблюдават ли къщата?

— Казах — не искам да разговарям…

— Наблюдават ли? Само това ми кажи.

Възрастната жена затвори очи, заслушана в дишането на дъщеря си. Мери остана тяхното единствено дете, откакто Грант се самоуби на седемнадесет години — Мери бе на четиринадесет тогава. У Натали започна вътрешна борба между правилното и погрешното. Всъщност къде свършваше едното и започваше другото — тя вече не знаеше.

— Има един фургон, паркиран малко по-нататък.

— Откога е там?

— От два часа. Може би повече.

— Подслушват ли линията?

— Не знам. От къщи не. Не знам.

— Някой да те е безпокоил?

— Днес следобед мина един репортер от местния вестник. Поговорихме малко, после си тръгна. Не са идвали нито от полицията, нито от ФБР, ако това имаш предвид.

— ФБР са в този фургон. Бъди сигурна. Аз съм в Ричмънд.

— Какво?

— Казах — в Ричмънд съм. Говоря от обществен телефон. Даваха ли ме по телевизията?

Натали сложи ръка на челото си. Стана й лошо и се наложи да се подпре на стената.

— Да. По всички програми.

— Откриха ме по-скоро, отколкото си мислех. Не е както по-рано. Наблъскали са се с компютри и разни други боклуци. Значи Големия Батко се е загрижил, а?

— Мери? — Гласът й затрепери и заплаши да се пречупи. — Защо?

— Карма — отвърна Мери и това бе всичко.

Тишина. През слушалката Натали Теръл долови тънък детски плач и стомахът й се сви.

— Ти си луда! Абсолютно луда! Защо открадна бебе? За бога, нямаш ли капка почтеност?

Тишина, с изключение на плача.

— Днес по телевизията показаха родителите. Дадоха как майката излиза от болницата и тя бе толкова потресена, че не можеше да говори. Усмихваш ли се? Това прави ли те щастлива, Мери? Отговори!

— Прави ме щастлива това — каза Мери спокойно, — че моето дете е с мен.

— То не е твое! Името му е Дейвид Клейборн! Той не е твое дете!

— Името му е Дръмър^[1] — каза Мери. — Знаеш ли защо? Защото сърцето му тупка като барабанче и защото звукът на барабана е зов за свобода. Затова той сега се казва Дръмър.

Зад Натали мъжът й издаде някакъв нечленоразделен звук на болка и гняв.

— Това татко ли беше? Не ми звучи добре.

— Защото не е. Ти му го причини. Това също ще те направи щастлива.

Около осем месеца след удара Мери бе позвънила някъде от мрака. Натали й каза какво се бе случило, Мери я изслуша и затвори, без да каже дума. След седмица пристигна картичка с благопожелания за скорошно оздравяване, без обратен адрес и без подпис, с щемпел от Хюстън.

— Грешиш — каза Мери с равен и безчувствен глас. — Татко сам си го направи. Твърде много хора е прецакал и всички тия лъжи най-накрая са му пръснали главата като стара крушка. Сега с всички тези пари чувстваш ли се по-добре?

— Не искам да говоря повече с теб.

Мери почака, без да говори. Натали не остави слушалката. Чу я как гука на бебето.

— Пусни детето — каза Натали. — Моля те. Заради мен. Ще стане много лошо.

— Знаеш ли, забравила съм колко студено става тук.

— Мери, пусни детето. Умолявам те. Баща ти и аз не можем повече. — Гласът й се пречупи и по лицето й се търкулнаха горещи сълзи. — Какво сме ти направили, че ни мразиш толкова?

— Не знам. Попитай Грант.

Със заслепени от сълзи очи Натали Теръл тръшна слушалката. Чу мъчителното скърцане на количката, докато Едгар прекосяваше ориенталския килим, бутайки с всичката сила на осакатеното си тяло. Тя погледна към него и виждайки изкривеното му лице и разлигавената уста, бързо отмести поглед.

Телефонът иззвъня.

Натали не помръдна, с отпусната глава и тяло, стоеше като окачена на гвоздей марионетка. По лицето й се стичаха сълзи, тя вдигна ръце към ушите си, но телефонът продължи да звъни… звъни… звъни…

— Искам да те видя — каза Мери, когато Натали вдигна слушалката отново.

— Не. В никакъв случай. Не.

— Знаеш къде отивам, нали?

Споменаването на Грант бе подсказало отговора.

— Да.

— Искам да усетя мириса на водата. Запомнила съм го завинаги — миришеше на чисто. Защо не ме чакаш там?

— Не мога. Не. Ти си… ти си престъпничка.

— Аз съм борец за свобода — поправи майка си Мери. — Ако това да се бориш за свобода е престъпление, тогава да, окей, признавам се за виновна. Въпреки това искам да те видя. Колко станаха… Исусе… станаха над десет години, нали?

— Дванайсет години.

— Направо не ми го побира главата. — Чу се как тя говори на детето. — Ш-шшт. Мама говори по телефона.

— Не мога да дойда там — каза Натали. — Просто не мога.

— Ще бъда тук няколко дни. Вероятно. Трябва да свърша някои работи. Ако дойдеш да се видим, ще бъда… ще ме накараш наистина да се почувствам добре, майко. Не сме врагове, нали? Винаги сме се разбирали добре с теб и бихме могли да поговорим като хората.

— Аз говорех. Ти обаче никога не слушаше.

— Като хората — продължи да я обработва Мери. — Разбираш ли, вече си имам дете и трябва да свърша някои работи, а знам, че свинете ме издирват, но аз трябва да продължа, защото такъв е животът, така стоят нещата. Вече си имам дете и това ме кара да се чувствам… сякаш пак принадлежа към останалия свят. Надявай се, майко! Знаеш какво е това надежда, нали? Помниш ли — говорили сме си за надеждата, за доброто и злото и за всички тия работи?

— Помня.

— Искам да те видя. Но не давай на свинете да те проследят, майко. Не. Разбираш ли, имам дете сега. Няма да позволя на свинете да ме хванат и да ми отнемат Дръмър. Ще отидем заедно при ангелите, но няма да се дадем на свинете. Чаткаш ли?

— Разбирам — каза възрастната жена, стиснала здраво слушалката.

— Трябва да сменя памперса на Дръмър — каза Мери. — Чао, майко.

— Довиждане.

Щрак.

Натали се отдръпна от телефона като от отровна змия. Блъсна се в количката на Едгар, който каза нещо, пръскайки слюнки.

Минаха около трийсет секунди. Телефонът почна пак да звъни.

Натали не помръдна.

Звънеше и звънеше — накрая Натали пристъпи напред и вдигна слушалката.

— Всичко записахме, госпожо Теръл — каза един от ФБР агентите от белия фургон.

Помисли си, че е по-младият от двамата, този, който й бе показал проследяващото устройство, което автоматично вадеше разпечатка на номера, от който се обаждат.

— Беше наистина от обществен телефон в рамките на града. Установяваме точното му местонахождение, но докато изпратим кола, дъщеря ви отдавна ще се е махнала оттам. Знаете ли къде отива, госпожо Теръл?

На Натали й се стори, че има буца в гърлото. Преглътна веднъж, два пъти, но не можа да я разкара.

— Госпожо Теръл? — настоя младият мъж.

— Да — отговори тя с усилие. — Да, знам. Отива… във вилата ни на морето. Във Вирджиния Бийч. Адресът е… — Не й достигна дъх и тя поспря малко. — Адресът е „Харгоу Пойнт Роуд“ 2717. Бяла къща с кафяв покрив. Това ли е всичко, което ви трябва?

— А имате ли някакъв телефонен номер там, моля?

Тя му го даде.

— Обаче Мери няма да го вдига.

— Сигурна сте?

— Да. — И отново чувството за недостиг на въздух. — Сигурна съм.

— Защо?

— Тя спомена Грант, брат си. Той се самоуби във вилата. И каза, че иска да помирише водата. — Натали усети остро пробождане в корема. — Често я водехме там, докато беше малка.

— Да, мадам. Моля да ме извините.

Последва дълга пауза. Обмислят ситуацията, предположи Натали. После младият пак заговори:

— Добре, това стига. Благодарим ви за съдействието, госпожо Теръл.

— Аз… — Гърлото й се скова.

— Мадам?

— Аз… о, боже, аз не… искам нищо да му се случи на това дете. Вие я чухте. Каза, че ще убие и бебето, и себе си. Точно това искаше да каже. Чухте я, нали?

— Да, мадам.

— Ами какво ще правите тогава? Ще я заловите ли?

— Не, мадам, най-напред ще поставим вилата под наблюдение. Ще изчакаме да се развидели и ще се опитаме да определим местоположението и на двамата във вилата. Ако се наложи, ще евакуираме другите вили наоколо. Няма да нахлуваме така, както става по филмите — този начин оставя доста трупове.

— Не искам кръвта на детето по ръцете си. Чувате ли ме? Няма да мога да преживея мисълта, че съм помогнала да убият това дете.

— Чувам ви. — Гласът на младия мъж бе спокоен и съчувствен. — Ще държим вилата под прицел известно време и после ще видим какво трябва да се направи. Молете се на Бога дъщеря ви да се вслуша в гласа на разума и да се предаде.

— Никога няма да се предаде — каза Натали. — Никога.

— Надяваме се да грешите. Ще останем още малко тук — трябва да позвъним тук-там, така че за каквото и да се сетите, знаете номера ни. Още нещо — нали нямате нищо против да оставим линията на подслушване?

— Не, нямам нищо против.

— Още веднъж благодарим. Знам, че не ви е лесно.

— Не. Съвсем не.

Тя затвори и мъжът издаде някакъв неразбираем звук.

В десет и половина Натали сложи Едгар да си легне. Тя го целуна по бузата, избърса устата му, а той й отправи слаба и безпомощна усмивка. Придърпа завивките до брадичката му и се запита какво е станало с живота й.

Белият фургон си тръгна малко след единайсет часа. От един прозорец на горния етаж, в тъмната стая, Натали го гледаше как си отива. Предположи, че в момента друг екип поема наблюдението над вилата. Почака още един час, за да е сигурна.

После, свита в един шлифер, настръхнала от студ, се отправи към гаража. Качи се в сивото „Купе дьо Вил“, запали двигателя и подкара в нощта. Около петнадесет минути кара по улиците на Ричмънд бавно, спазвайки всички знаци, въпреки че нямаше много коли по улиците. Спря на една бензиностанция на „Шел“ на „Монюмънт авеню“ да зареди и си купи диетично питие и една сладка, за да успокои нервния си стомах. Излезе от бензиностанцията и направи още няколко безцелни кръга, гледайки през цялото време в огледалото за обратно виждане.

Навлезе в някаква складова зона с железопътни релси по нея, спря кадилака до една верижна ограда и загледа как минава товарен влак. Погледът й се върна на огледалото, огледа улицата отзад. Доколкото разбираше, не я следяха.

Вярваха й. И защо не? Нали тя бе жената, която през 1975 година разгорещено каза в едно интервю по телевизията, заедно със семействата на други издирвани престъпници, че се надява полицията да затвори дъщеря й в клетка, където й е мястото, и да хвърли ключа в Атлантическия океан.

Много вестници цитираха изявлението. ФБР знаеха, че тя е готова да им помогне по всякакъв възможен начин. И тя все още се чувстваше готова да го направи. Но имаше жизненоважна разлика — Мери имаше дете.

Около един часа Натали Теръл насочи кадилака към път I-95 и се отправи на север към гористите хълмове.