Робърт Маккамън
Мое (13)

7. Пресъхнал съд

— Здрасти! — Сестрата имаше червена коса, луничаво лице и лъчезарна усмивка. Табелката й я легитимираше като Ерин Кингман. Тя отправи бърз поглед към празната кошарка до леглото. — Къде е Дейвид?

— Една сестра го взе да го претегли — каза Лора. — Преди около петнадесетина минути, мисля. Помолих я да ми донесе портокалов сок, но, изглежда, че е заета.

— Кой точно го взе?

— Една едра жена. Първото й име беше Джанет. Не съм я виждала по-рано.

— Аха — кимна Ерин с усмивка, но усети как в стомаха й нещо запърха. — Чудесно. Ще отида да я намеря. Извинете.

Тя излезе забързана и остави Лора и Мириам да се върнат към разговора си.

— Развод. — В устата на възрастната дама тази дума прозвуча като погребален звън. — Това ли искаш да кажеш?

— Да.

— Лора, не е нужно да се развеждате. Можете да се посъветвате с някого. А и Дейвид ще има нужда от баща. Мислиш само за себе си, а не и за Дейвид.

Лора знаеше какво ще последва. Тя го зачака безмълвно, със стиснати под чаршафите пръсти.

— С Дъг живеехте добре — продължи майка й с внушителния тон на ония жени, които отдавна са осъзнали, че са разменили любовта за комфорт. — Добър печеловник беше, нали?

— Доста неща купихме заедно, ако това имаш предвид.

— Имате история. Живеехте живота заедно, а сега и син имате. Имате чудесна къща, ти караш хубава кола и не ти липсва нищо. Така че разводът е драстично решение, Лора. Може би ще успееш да се устроиш добре, но на една тридесет и шест годишна жена, с дете при това, ще й бъде трудно… — Тя спря. — Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Не съвсем.

Майка й въздъхна, сякаш отегчена от дървената глава на дъщеря си.

— На една жена на твоята възраст, с дете в ръцете, ще й бъде по-трудно да намери друг мъж. Това е нещо много важно и трябва да помислиш, преди да взимаш прибързани решения.

Лора затвори очи. Чувстваше се замаяна, беше й лошо и тя прехапа език, защото му нямаше доверие — кой знае какво ще изтърси, без да усети.

— Знам, че сега си мислиш, че не съм права. Така си мислеше и по-рано. Гледам това, което е добро за теб, Лора, защото те обичам. Това, за което трябва да помислиш, е да разбереш защо Дъг е решил да си поиграе малко и какво можеш да направиш по въпроса.

Очите й се отвориха.

— Аз да направя?

— Точно така. Отдавна ти бях казала: твърдоглав мъж като Дъг има нужда от много внимание. Също и от поотпускане малко. Вземи например баща ти. Винаги съм го държала хлабаво и заради това бракът ни е добър. Това са неща, които жената придобива от опит и никъде не могат да я научат на това. Колкото е по-хлабаво въжето, толкова е по-здрав бракът.

— Не мога… — Думите й се изплъзнаха и тя опита отново, останала без дъх. — Не мога да повярвам, че чувам тия неща от теб! Да не искаш… да не искаш да кажеш, че трябва да остана с Дъг? И да си затварям очите винаги когато той реши… — тук тя употреби думите на майка си — … да си поиграе малко?

— Той ще го израсте — каза възрастната жена. — Ти трябва да си с него и той да знае, че това, което си има вкъщи, е безценно. Дъг е добър печеловник, а ще бъде и добър баща. Това са много важни неща в днешно време. Вместо да говориш за развод, трябва да помислиш как да излекуваш раната между теб и Дъг.

Лора не знаеше какво ще изтърси в следващия момент. Устата й се отвори, кръвта бе нахлула в лицето й, а в дробовете й се надигаше вик. Копнееше да види как майка й ще се свие пред този вик, копнееше да види как ще стане от стола си и как ще измарширува от стаята с добре отиграно възмущение. Дъг за нея бе непознат човек, такава бе и майка й — не познаваше и двамата претенденти за любовта й. Готова бе да изкрещи в лицето на майка си, въпреки че не знаеше какво точно.

Никога нямаше да узнае.

Две сестри — едната от тях Ерин Кингман, а другата по-възрастна и по-набита жена — влязоха в стаята. Непосредствено зад тях ги последва мъж с тъмносин блейзър и сиви панталони, с кръгло месесто лице и с отстъпваща от челото кестенява коса. Носеше рогови очила и обувките му изскърцаха, докато приближаваше леглото на Лора.

— Извинете — каза възрастната сестра на Лорината майка. На табелката пишеше: Кетрин Лангнър. — Бихте ли излезли за малко с госпожица Кингман, моля?

— Какво има? — Майката на Лора се изправи, включила радарите на пълна мощност. — Какво става?

— Бихте ли дошли с мен, моля? — Ерин Кингман застана до нея. — Просто ще излезем в коридора, става ли?

— Но какво става тук? Лора, какъв е тоя цирк?

Лора не можа да й отговори. Възрастната сестра и мъжът застанаха от двете страни на леглото. През тялото на Лора като студена вълна премина предчувствие за нещо ужасно. О, Исусе, помисли си тя. Дейвид! Нещо се е случило с Дейвид!

— Бебенцето ми — чу се тя да шепне трескаво. — Къде е моето дете?

— Бихте ли почакали в коридора, моля? — Мъжът говореше на Мириам с равен глас, който й подсказваше, че така или иначе ще го стори, независимо дали й харесва или не. — Госпожице Кингман, затворете вратата, като излизате.

— Къде е детенцето ми? — Сърцето й биеше до пръсване и между краката й болката пламна с нова сила. — Искам да видя Дейвид!

— Вън — обърна се мъжът към майка й.

Госпожица Кингман затвори вратата. Кетрин Лангнър стисна едната ръка на Лора, а мъжът каза със спокоен и твърд глас:

— Госпожо Клейборн, казвам се Били Рамзи и работя към охраната тук. Помните ли името на сестрата, която взе детето ви от тази стая?

— Джанет не знам си коя. Започваше с Л. — Не можеше да си припомни второто й име, от шока мозъкът й се бе превърнал в каша. — Какво не е наред? Тя ми каза, че веднага ще ми върне детето. Ето, искам го веднага.

— Госпожо Клейборн — каза Рамзи, — сестра с такова име не работи в родилното отделение. — Зад очилата очите му изглеждаха съвсем черни, като рамките. На лявото му слепоочие туптеше веничка. — Мислим, че жената е отвела детето ви извън помещенията.

Лора примигна. Съзнанието й отказа да възприеме последните три думи.

— Какво? Къде го е отвела?

— От болницата — повтори Рамзи. — В момента хората ни проверяват всички изходи. Искам внимателно да помислите и да ми кажете как изглежда тази жена.

— Тя беше сестра. Каза, че работи само през почивните дни.

Кръвта шумеше в главата на Лора. Гласът й сякаш идваше някъде отдалеч. Ще припадна, помисли си тя. Мили боже, наистина ще припадна. Стисна ръката на сестрата и бе посрещната от също така силно стискане.

— Носеше сестринска униформа, така ли е?

— Да. Униформа. Тя беше сестра.

— Първото й име е Джанет. Тя ли ви каза?

— Беше… беше… написано на табелката й. До усмихнатото лице.

— Моля!

— Усмихнатото… лице — каза Лора. — Жълто беше. Кръгче с усмихнато лице.

— Какъв цвят бяха косите и очите на жената?

— Не… — Мисълта й започваше да замръзва, но в лицето й кръвта пулсираше на силни тласъци. — Кестенява коса. До раменете. Очите й бяха сини. Не, сиви. Не мога да си спомня.

— Още нещо да ни кажете? Гърбав нос? Дебели вежди? Лунички?

— Висока — каза Лора. — Едра жена. Висока. — Гърлото й се сковаваше, пред очите й заплуваха черни кръгове и само стискането на сестрата я предпази от припадък.

— Колко висока? Пет и девет^[1]? Пет и десет? По-висока?

— По-висока. Шест фута. Може би повече.

Бил Рамзи бръкна под палтото си, извади едно уоки-токи и го щракна.

— Юджин, тук е Рамзи. Търсим жена в сестринска униформа със следното описание: кестенява, дълга до раменете коса, сини или сиви очи, почти шест фута висока. Чакай малко.

Той погледна отново Лора — лицето й бе станало тебеширено бяло и около очите си имаше червени кръгове.

— Яка, стройна или средна?

— Едра. Яка.

— Юджин? Яка. Има табелка с име, което я идентифицира като Джанет, второто й име започва с Л. Разбрано?

— Разбрано — изпука уоки-токито.

— Кръгчето — напомни му Лора. Беше готова да повърне, в стомаха й се плискаше гореща течност. — Кръгчето с усмихнатото лице.

Рамзи пак щракна апаратчето и даде допълнителната информация.

— Ще повърна — каза Лора на Кетрин Лангнър с парещи по бузата сълзи. — Бихте ли ми помогнали да отида до банята, моля?

Сестрата й помогна, но Лора не успя да стигне до банята, преди да изхвърли обяда си. Студена като смъртта, тя се изплъзна от прегръдката на жената и падна по колене на пода — когато се сви там, усети болката от късащите се шевове между краката си. Някой извика да почистят, а Лора бе върната в леглото, трепереща и замаяна от шока, а Рамзи пусна майка й и госпожица Кингман обратно в стаята. Младата сестра бе обяснила на Мириам какво става и Рамзи седна до леглото, отправяйки още въпроси и към двете. И двете не можаха да си спомнят второто име на жената.

— Луис? Логан? — подсказваше Рамзи. — Ларсън, Лестър?

— Лестър — каза майката на Лора. — Това е!

— Не, не е това — изрази несъгласие Лора. — Беше нещо близко до Лестър.

— Мислете. Опитайте се да видите табелката в съзнанието си. Виждате ли я?

— Лестър беше — настоя възрастната жена. — Знам, че беше Лестър. — Лицето й пламна от гняв. — Исусе Христе, това ли е разбирането ви за охрана? Да пускате разни луди да влизат и да крадат бебета?

Рамзи не й обърна внимание.

— Помъчете се да видите табелката — каза той на Лора, докато сестрата й слагаше студен компрес на челото. — Гледайте второто име нещо като Лестър.

— Лестър, за бога! — настоя Мириам.

Лора извика табелката в съзнанието си — бели букви на син фон. Видя първото име, а после до него от мъглата изплува и второто.

— Мисля, че беше Лийстър. Л-и-й-с-т-ъ-р — произнесе го тя буква по буква.

Рамзи веднага вдигна уоки-токито.

— Юджин? Рамзи. Обади се в архива и ги накарай да проверят Лийстър. — Повтори го буква по буква. — Като стане, извади ми едно фотокопие. Метро идва ли?

— Направо хвърчи — отвърна безплътният глас.

— Искам си детето — каза Лора, потънала в сълзи.

Умът й наистина регистрираше всяко събитие — това сигурно беше някаква жестока и страшна шега. Те криеха Дейвид от нея. Защо бяха толкова жестоки? Разумът й висеше само на стискането на сестрата.

— Моля ви, донесете ми детенцето. Веднага. А? А?

— Добре ще е да намерите внука ми! — говореше Мириам в лицето на Рамзи. — Чувате ли? Ще ви обелим задниците от процеси, ако не намерите внука ми!

— Полицията е на път за насам. — Гласът му щеше да се скъса от напрежение. — Положението е под контрол.

— Как да не е! — извика възрастната жена. — Вие по-добре си намерете някой добър, ама много добър адвокат!

— Успокой се — изхърка Лора, но гласът й се загуби в гнева на майка й. — Моля те, успокой се.

— Каква охрана е това, кажете ми! Вие дори не знаете коя е сестра и коя не е. Просто пускате всеки да влиза от улицата и да си взима бебета, когато си поиска!

— Мадам, правим всичко, което е възможно. Във всеки случай с това не помагате!

— Така ли? А вие помагате ли? Боже мой, никой не може да каже кой е отнесъл внука ми! Би могъл да е всеки един лунатик!

Лора заплака безнадеждно, с преизпълнено от болка сърце. Майка й бесня още известно време и Рамзи я слушаше със стиснати устни, а по прозореца на полегати струи биеше дъжд. От уоки-токито се чу сигнал.

— Рамзи — каза той в него и Мириам спря да вика.

Гласът каза:

— Трябваш ми в пералнята веднага.

— Идвам — отвърна той и изключи уоки-токито. — Госпожо Клейборн, налага се да ви оставя за малко. Съпругът ви в болницата ли е?

— Не… не знам…

— Можете ли да се свържете с него?

— Ние ще се погрижим. Вие си гледайте работата и намерете детето!

— Останете с тях — каза Рамзи на двете сестри и побърза да излезе.

— Махай се от дъщеря ми! — чу Лора командата на майка си.

Хватката на сестрата се отпусна, после съвсем изчезна, оставяйки ръката на Лора празна. Майка й се надвеси над нея.

— Всичко ще се оправи. Чуваш ли ме, Лора? Погледни ме!

Лора повдигна глава и погледна майка си със замъглени парещи очи.

— Всичко ще се оправи. Ще намерят Дейвид. Ще осъдим тая проклета болница да ни плати десет милиона долара, ето какво ще направим. Дъг познава някои добри адвокати. Ще я пукнем тая болница, кълна се, ще видиш.

Тя обърна гръб на Лора и вдигна телефона, избирайки номера на къщата на „Муър Мил Роуд“.

Отговори телефонният секретар. Дъг не си беше вкъщи.

Лора лежеше в леглото, заела ембрионна поза и стиснала възглавница в ръце.

— Искам си детенцето — прошепна тя. — Искам си детенцето! Искам си детенцето!

Гласът й се пречупи и тя повече не можа да проговори. Тялото й се превърна в пресъхнал съд, лишен от всякакви други чувства, освен едно — болката за детето. Стисна здраво очи, спирайки светлината. Изпълни я тъмнина. Бе оставена на милостта на бог или на съдбата, а може би и на късмета. Светът се завъртя заедно с нея, свита в здрава, излъчваща болка топка, детето бе откраднато и Лора се бореше да потисне вика, от който се страхуваше, че ще раздере душата й на кървави ивици.

Загуби.