Робърт Маккамън
Мое (12)

6. Големи ръце

В събота около единадесет часа Дъг стоеше пред прозореца в стая двадесет и първа. Гледаше как облаците се гонят по оловносивото небе и мислеше за въпроса, който Лора току-що му бе задала.

От колко време е тая връзка?

Разбира се, че знаеше. Още вчера видя, че знае — то беше в очите й, когато й каза, че няма да може да се върне от работа до късно след полунощ, в петък сутринта. Очите й погледнаха през него, като че ли той не беше там.

— Не желая да слушам — бе казала тя и бе потънала в мълчание.

Всеки път, когато се опитваше да заговори, тя го бе посрещала със същата стена от думи.

— Не желая да слушам.

Бе разбрал, че тя ще е разстроена от отсъствието му при раждането на Дейвид и този факт гризеше съвестта му като пираня, решила да оглозга всичко до кокал, но после разбра, че няма смисъл да се трови. Лора знаеше. Някак си е узнала. Не бе сигурен колко знае, но фактът, че знаеше въобще, бе достатъчен. Цял ден вчера и цяла нощ снощи единствените й думи бяха „не желая да слушам“ или студено мълчание. Лорината майка, която бе дошла заедно с бащата на Лора, за да видят внука си, го бе попитала какво й е на Лора, та не иска да говори и единственото й желание било да гушка и да люлее Дейвид. Не можа да отговори, защото не знаеше, гледаше оловното небе и се мъчеше да измисли да каже нещо.

— Истината! — каза Лора, прочела неговите мисли в скованата неохота на движенията му. — Това е всичко, което искам!

— Връзка? — Той се обърна, залепил на лицето си усмивката на продавач. — Хайде, Лора! Не вярвам, че ти… — Спря да говори, защото синът му бе отвъд прозореца, в родилното отделение, и защото повече не можеше да понесе лъжата.

— Откога! — подтикна го тя.

Лицето й бе изпито и бледо, очите — уморени. Чувстваше тялото си леко, а духа си — оловен.

— Месец? Два месеца? Дъг, искам да знам.

Той мълчеше. Съзнанието му трескаво търсеше пукнатина — като мишка, заслушана в приближаващи в тъмното стъпки.

— Тя живее в комплекса „Хилъндейл“, 5-E. В четвъртък вечерта те проследих дотам.

Дъг зяпна. Долната му челюст направо увисна. От гърдите му се изтръгна тихо ахване. Тя видя как бузите му се обагрят в червено.

— Ти… си ме проследила? Ти наистина… Боже мой, ти наистина си ме проследила? — поклати той глава невярващо. — Исусе! Не мога да повярвам! Ти си ме проследила като… като че ли съм… най-обикновен престъпник?

— Спри, Дъг! — извика тя, преди да успее да се въздържи. Не беше алармаджийка — съвсем не беше, — но гневът сякаш изби навън от всяка пора на тялото като гореща пара. — Спри да лъжеш, става ли? Просто спри да лъжеш веднага!

— Говори по-тихо, ако обичаш.

— По дяволите, няма! Няма да говоря по-тихо.

Сърдитото изражение на лицето на Дъг само наля масло в огъня. Пламъците скочиха високо до тавана, извън контрола й.

— Аз знам, че имаш приятелка, Дъг! Намерих двата билета! Открих, че в нощта, когато уж Ерик те извика в офиса, той всъщност е бил в Чарлстън. Някой се обади по телефона и ми даде адреса! Сега по-добре ми повярвай, че съм те проследила и бог ми е свидетел, надявах се, че няма да отидеш при нея, но ти беше там! Точно там! Как беше бирата, Дъг? — Тя усети как устните й се изкривяват в горчива насмешка. — Наслаждавахте ли му се на пакета с шестте бири? Водата ми се спука точно на паркинга, докато ти крачеше към вратата й! Докато синът ни — моят син — се раждаше, в другия край на града ти си се въргалял с някаква непозната! Добре ли беше, Дъг? Хайде, казвай, дявол да те вземе! Добре ли беше? Много, много добре ли беше?

— Свърши ли?

Устните му бяха свити мрачно и той стоически понасяше думите й, но в очите му проблесна страх.

— Не! Не, не съм свършила. Как можа да направиш такова нещо? Като знаеше, че Дейвид всеки момент щеше да се роди? Как? Съвест нямаш ли? Боже мой, за каква ли глупачка си ме смятал? Да не си мислил, че никога няма да узная? Така ли е? Мислил си, че това ще остане тайна цял живот и аз никога няма да се сетя?

Сълзи почнаха да парят очите й, но тя примигна и те изчезнаха.

— Хайде, нека чуем. Нека чуем как си щял да държиш малката си овчица вкъщи, а малката си… — не можа да произнесе думата, която бе на езика й — … твоята приятелка в „Хилъндейл“, без да разбера!

Червенината по лицето на Дъг се бе стопила. Стоеше като закован и я гледаше с проблясващи като фалшиви монети очи. Струваше й се, че е безкрайно малък. Това сякаш стана за броени минути и ето — пред нея останаха панталоните и поло пуловерът, окачени само на един скелет от кости и лъжи. Той вдигна ръка и докосна челото си — тя видя, че ръката му трепери.

— Някой ти е казал? — попита той. Даже гласът му бе станал малък. — Кой ти каза?

— Приятел. Откога е тая работа? Ще ми кажеш ли или не?

Дъг си пое дъх и бавно го изпусна. Той спадаше, въздухът му излизаше пред очите й! Лицето му бе пепеляво и бледо, а думите му, както се виждаше, излизаха с голямо усилие:

— Аз… я срещнах… септември. Виждаме се… виждаме се от… края на октомври.

Коледа. През цялата Коледа Дъг е спял с друга жена! Три месеца Дейвид е расъл в нея и през цялото това време Дъг е сновал нетърпеливо до и от „Хилъндейл“! Лора каза:

— О, боже мой! — И притисна ръка към устата си.

— Тя е секретарка в една агенция за продажба на недвижими имоти — продължи Дъг да бърка в раната й с треперлив и пресеклив глас. — Вършех работа на един от агентите им и тогава я срещнах. Изглеждаше толкова… не знам… готина ли да кажа? Поканих я на обяд. Тя каза: Окей. Знаеше, че съм женен, но нямаше нищо против.

Дъг извърна поглед от Лора и пак загледа облаците.

— Стана много бързо. След два обяда един след друг я поканих на вечеря. Тя каза, че ще ми направи вечеря в своя апартамент. По пътя натам отбих и спрях. Просто седях и мислех. Знаех какво правя. Знаех, че така обръщам гръб и на теб, и на Дейвид. Знаех го.

— Въпреки това го направи. Доста добре си помислил.

— Въпреки това го направих — съгласи се той. — Не мога да посоча друга причина, освен старата и изтъркана — тя е на 23 и когато бивах с нея, се чувствах отново като хлапе. Все едно почвах отначало: никаква отговорност, без жена, без деца, без вноски за къща, без вноски за кола — нищо, освен сияйната синева напред. Звучи малко като празни дрънканици, нали?

— Да.

— Може и така да е, но е истина. — Погледна към нея със състарено от мъка лице. — Исках да спра и да не се виждаме повече. Щеше да бъде една кратка работа. Но… някак си изпуснах момента. Тъкмо се подготвяше за изпити по недвижимо имущество и аз й помагах. Пиехме вино и гледахме стари филми. Знаеш ли, да говориш с човек на нейната възраст е все едно да говориш с човек от друга планета. Тя никога не е чувала за Хауди Доуди, Степенулф, Майти Маус, Джон Гарфийлд или Борис Карлоф или… — Той вдигна рамене. — Мисля, че се опитвах да се преоткрия може би. Да стана по-млад, да се върна назад в онова време, когато не знаех какво е светът. Тя ме гледаше и виждаше човек, когото ти не познаваш, Лора. Можеш ли да разбереш това?

— Защо не показа този човек на мен? — попита тя. Гласът й се пречупи, но успя да сдържи сълзите си. — Аз исках да те виждам. Защо не ми позволи?

— Ти ме познаваш — каза той. — По-лесно бе да излъжа нея.

Лора усети как в душата й се надигна отчаяние. Искаше да изпадне в ярост, да се разкрещи и да хвърли нещо, но не направи нищо. Каза със спокоен глас:

— Обичахме се едно време, нали? Цялата тая работа не беше лъжа, нали?

— Не, не беше лъжа — отвърна Дъг. — Наистина се обичахме.

Той обърса с опакото на ръката замъглените си очи и разфокусирания поглед.

— Не можем ли да измислим нещо?

Някой почука на вратата. Влезе една сестра с къдрава червена коса, носейки мъничко човече, увито в мъхесто синьо одеяло. Сестрата се усмихна, показвайки големите си предни зъби.

— Ето го и малчугана! — каза тя весело и подаде Дейвид на майка му.

Лора го взе. Кожата му бе розова, черепът — правилен овал, оформен от вълшебните ръце на доктор Бонърт, — покрит със светлокафяв пух. Той издаде мяукащ звук и мигна с бледосините си очи. Лора вдъхна аромата му — прасковен крем, чийто дъх бе уловила първия път, като й го донесоха изкъпан. Около пухкавия си глезен имаше пластмасова лента, на която пишеше: Момче, Клейборн, стая 21. Мяукането премина в хълцане и Лора каза:

— Ш-шшшшшш! Ш-шшшшшш! — И го залюля напред-назад в ръцете си.

— Мисля, че е гладен — каза сестрата.

Лора откопча горната част на халата и подаде едно от зърната си в устата на Дейвид. Ръката му обхвана плътта на гърдата й, а устата му се захвана за работа. Това бе чувство на огромно задоволство и — защо не — чувственост. Лора въздъхна дълбоко, докато синът й с усърдие сучеше майчиното мляко.

— Ех, как работи!

Сестрата отправи усмивка към Дъг, но я отдръпна, виждайки нездравото му лице и потъналите в орбитите очи.

— Е, ще ви го оставим малко при вас — каза тя и излезе.

— Очите му — каза Дъг, наведен над леглото. — Като твоите са.

— Отивай си — каза му тя.

— Можем да поговорим за това, Лора, защо не? Можем да уредим всичко.

— Отивай си — повтори Лора и в израза й Дъг не успя да открие и капчица милост.

Той се изправи, отвори отново уста, но видя, че няма полза. Тя повече не му обърна внимание — бе фокусирала цялото върху детето, сгушено до гърдите й. Минаха няколко минути, през които се чуваше само звукът от сукането на Дейвид, работещ сериозно над подутото зърно. Дъг излезе и се загуби от погледа й.

— Ще те направя голям и силен — притисна го тя към себе си и усмивката отново озари лицето й. — Да, да. Ще те направя голям и силен.

Светът бе суров и хората можеха да превръщат любовта в пепел, пръскайки я надалеч. Но точно в този отрязък от времето майката, притиснала сина към себе си, му говореше тихичко, забравила всичко на тоя свят. Лора не искаше да мисли за Дъг и за това какво й предстои и такива мисли наистина не я смущаваха. Тя целуна Дейвид по челото, усещайки аромата на кожата му, и бавно прокара пръст по едва забележимите чертички на вените му. По тях течеше кръв, сърцето му биеше, дробовете му работеха — чудото бе станало и тя го държеше в ръцете си. Виждаше го как мига, как бледосините му очи отразяват царството на неговите усещания. Той беше всичко, от което имаше нужда. Той беше всичко за нея на този свят.

След около петнадесет минути родителите й се върнаха. И двамата бяха с побелели коси. Мириам — с твърдо очертана челюст и тъмни очи, а Франклин — простоват, вечно усмихнат веселяк. Май не ги интересуваше къде е Дъг, сигурно защото успяха да усетят гнева й, който сякаш все още се носеше из стаята. Майката на Лора подържа малко Дейвид в ръцете си, погука му, но й го върна, щом той почна да плаче. Баща й каза, че Дейвид сигурно ще израсне едър мъж с големи ръце, за да може да хвърля топката, като играе футбол. Лора понасяше търпеливо присъствието на родителите си с учтиви усмивки, съгласна със забележките им, и притискаше Дейвид към себе си. Той ту включваше, ту изключваше плача си, но Лора го люлееше и гушкаше и скоро детето заспа в ръцете й — сърцето му заби силно и равномерно, Франклин се настани да прочете вестника си, а Мириам се захвана с ръкоделието, което си бе донесла. Лора заспа с Дейвид, удобно настанен в ръцете й. В съня си тя се стресна, сънувайки една луда жена на балкон и два изстрела:

 

 

В един и двадесет и осем един масленозелен фургон „Шеви“ с ръждиви петна по дясната врата и спукано ляво задно стъкло спря на товаро-разтоварната рампа зад болницата „Сейнт Джеймс“. Жената, която излезе от него, бе облечена в сестринска униформа — бяло, поръбено с тъмносиньо. Над горното й джобче висеше пластмасова табелка, легитимираща я като Джанет Лийстър. До табелката с името бе забодено жълто кръгче с усмихнато лице.

Мери Терър се спря и извади една усмивка от богатия си арсенал. Изглеждаше свежа, с розови бузи, а на устните си бе поставила безцветно червило. Сърцето й биеше бързо, а стомахът й бе свит в нервна топка. Но тя пое няколко дълбоки глътки въздух, мислейки за детето, което щеше да отнесе на Лорд Джак. То беше горе на втория етаж, в една от трите стаи със сини лентички на вратата. Когато се почувства готова, тя изкачи няколкото стъпала до рампата. Там бяха оставени един кош за пране и една количка. Тя забута коша към вратата, натисна звънеца и зачака.

Никой не отговори. Хайде, хайде, помисли си тя. Натисна звънеца отново. По дяволите, ами ако никой не чуе звънеца? Ами ако охраната отвори? Ами ако някой успее да прозре какво се крие под дегизировката и тръшне вратата под носа й? Носеше униформата, която трябва, цветът бе същият, обувките бяха същите. Хайде, хайде!

Вратата се отвори. Оттам надникна една чернокожа жена — явно някоя от перачките.

— Заключих се! — каза Мери със стегнато в усмивка лице. — Представяте ли си? Вратата се затвори и ето ме на! — Започна да прибутва коша през вратата. За секунда-две си помисли, че жената няма да й даде път и каза весело: — Извинете! Може ли!

— Да, мадам, заповядайте в такъв случай. — Перачката се усмихна и се отдръпна, държейки вратата отворена. — Ама че дъжд се сипе!

— Наистина голям дъжд се сипе!

Мери Терър направи три големи крачки навътре, бутайки коша пред себе си. Зад нея бравата щракна.

Тя бе вътре.

— Вие сигурно сте се загубили! — каза перачката. — Как така се озовахте тук долу?

— Нова съм. Почнах преди няколко дни. — Мери се отдалечаваше от жената, бутайки коша по дълъг коридор. Чуваше шепота на парата и отчетливото тинк-тинк, тинк-тинк на работещите перални машини. — Мислех си, че ще успея да се оправя, но не излезе така.

— Съчувствам ви! Карта трябва да си носи човек, за да се оправи в това място.

— Приятен ден! — каза Мери и остави коша до другите кошове, събрани около пералнята. Удължи крачките си и побърза да навлезе вътре в болницата. Перачката викна „довиждане“, но Мери не отговори. Вече се бе концентрирала в пътя, който трябваше да я отведе до вратата на стълбището, и закрачи бързо по коридора, а над главата й парата в тръбите продължаваше да съска.

Тя направи завой и се озова на около двайсетина крачки зад една женска свиня с уоки-токи, тръгнала в същата посока. Сърцето на Мери подскочи, тя бързо отстъпи зад ъгъла и постоя една-две минути, давайки време на свинята да очисти пътя. После, когато коридорът отново опустя, Мери пак тръгна към стълбището. Очите й шареха напред-назад, проверявайки вратите от двете страни на коридора, сетивата й бяха напрегнати до краен предел, но кръвта й си оставаше хладна. Чуваше гласове оттук-оттам, но никого не видя. Най-сетне стигна до стълбището, бутна вратата и се заизкачва нагоре.

Докато минаваше покрай първия етаж, случи й се малко премеждие — срещу нея надолу слизаха две сестри. Тя включи усмивката си, двете сестри също се усмихнаха и кимнаха и Мери ги подмина с изпотени длани. После дойде вратата с изписаната голяма двойка. Мери мина през нея, проверявайки пътьом черния изолирбанд, държащ езика и мамещ алармената инсталация. Тя бе в родилното отделение и по коридора между нея и първия завой, водещ към сестринския отсек, нямаше никой.

Мери чу тих мелодичен звън, който, предположи, викаше някоя сестра. Плачът на бебетата проникна и в коридора като усилваща се сирена. Сега или никога! Избра си стая 24 и влезе, сякаш болницата бе нейна.

В леглото лежеше млада жена, кърмеща новороденото си дете. На стола до леглото седеше мъж и наблюдаваше събитието с неподправен интерес. И двамата извърнаха глави към почти двуметровата жена, която влезе, а младата майка се усмихна сънливо и каза:

— Справям се чудесно.

Мъжът, жената и детето бяха чернокожи.

Мери се спря. Каза:

— Да, виждам. Просто проверявам.

После се обърна и излезе. Не биваше да носи на Лорд Джак черно дете. Прекоси коридора и отиде в стая 23 — там завари една бяла жена в леглото, разговаряща оживено с друга млада девойка и мъж на средна възраст. Всичко наоколо бе украсено с букети и разноцветни балончета. Бебето на жената не бе при нея.

— Здрасти — каза тя на Мери. — Мога ли да си получа бебето, как мислите?

— Не виждам защо не. Ще отида да го донеса.

— Доста сте едра, нали? — каза мъжът на средна възраст и в усмивката му проблесна сребърен зъб.

Мери му се усмихна и го погледна студено. Обърна се, излезе от стаята и се отправи към другата — с числото 21 и синя лентичка на вратата.

Беше нервна. Ако тук не стане, ще трябва да изостави плана.

Помисли си за Лорд Джак, който я чакаше при плачещата дама, и влезе.

Майката бе заспала, бебето бе сгушено в нея. В стола до прозореца бе седнала възрастна жена с къдрава побеляла коса, занимаваща се с ръкоделие.

— Здравейте! — каза жената на стола. — Как сте днес?

— Добре, благодаря.

Мери видя как очите на майката почнаха да се отварят. Бебето също се размърда — очите му потрепнаха, отворени за секунда, и Мери видя, че цветът им е светлосин като очите на Лорд Джак. Сърцето й подскочи — това е то кармата.

— О, май съм задрямала — примигна Лора, опитвайки се да фокусира погледа си към сестрата, надвесена над леглото. Едра жена с безлично лице и кестенява коса. На униформата — жълто кръгче с усмихнато лице. На поименната табелка бе написано Джанет някоя си. — Колко е часът?

— Време е да претеглим детето — отговори Мери. Усети, че гласът й е напрегнат и се стегна. — Няма да отнеме повече от една-две минути.

— Къде е татко? — попита Лора майка си.

— Отиде долу да си купи друго списание. Нали го знаеш неговото четене?

— Може ли да претегля бебето, моля? — протегна ръце Мери.

Дейвид тъкмо се събуждаше. За него бе задача от първостепенна важност да отвори уста и да нададе висок и тънък вик.

— Мисля, че пак е гладен — каза Лора. — Не може ли първо да го нахраня?

Не мога да остана тук дълго и да рискувам да влезе някоя истинска сестра, помисли си Мери и продължи с усмивка:

— Няма да трае дълго. Нека да приключим с тази грижа и след това е свободен, добре ли е така?

Въпреки че можеше да го накърми, Лора каза:

— Добре… Не съм ви виждала по-рано.

— Работя само в почивните дни — каза Мери с протегнати ръце.

— Ш-шшшш, ш-шшшшш, не плачи — каза Лора на сина си и го целуна по челото, вдъхвайки прасковения аромат. — Какъв си ми сладък!

Неохотно го подаде в ръцете на сестрата и веднага почувства желание да си го грабне обратно. Сестрата имаше големи ръце и под ноктите на пръстите на едната тя забеляза червена кал. Погледна отново табелката — Лийстър.

— Хайде да тръгваме — каза Мери, люлеейки детето в ръцете си. — Хайде да тръгваме, сладурче!

Тя тръгна към вратата.

— Веднага ще ви го донеса.

— Погрижете се добре за него — каза Лора. Тая трябва да си измие ръцете, помисли си тя.

— Разбира се. — Мери бе почти стигнала вратата.

— Сестра? — повика я Лора.

Мери спря на прага — детето все още плачеше в ръцете й.

— Бихте ли ми донесли малко портокалов сок, моля?

— Да, мадам.

Мери се обърна, прекрачи прага и видя черния баща да излиза от стая 24 и да се отправя към сестринския отсек. Тя постави показалеца си в устата на бебето, за да успокои плача му, мина през вратата към стълбището и заслиза по стълбите.

— Имаше мръсни ръце — каза Лора на майка си. — Забеляза ли?

— Не, но това е най-едрата жена, която съм виждала.

Тя погледна как Лора се намества сред възглавниците и забеляза стряскането и от внезапна болка.

— Как си?

— Добре, мисля. Малко боли.

Струваше й се, че е родила втвърден бетонен блок. Навсякъде по тялото си чувстваше бодежи и болки, мускулите на гърба и бедрата й още трепереха от спазми. Стомахът й бе изгубил издутината, но тя още усещаше тежест и слуз в себе си. Трийсет и двата шева между краката, където доктор Бонърт бе резнал плътта й, за да направи място за главата на Дейвид, непрекъснато я дразнеха.

— Мислех, че ръцете на сестрите трябва да са чисти — каза тя, след като се намести удобно.

— Аз изпратих баща ти долу — каза майка й. — Трябва да поговорим малко, не мислиш ли?

— За какво да говорим?

— Знаеш. — Тя се наведе напред с пронизващ поглед. — За проблема, който е между теб и Дъг.

Разбира се, че го е усетила, помисли си Лора. Радарът на майка й рядко грешеше.

— Проблемът — кимна Лора. — Да, наистина има проблем.

— Бих искала да го чуя.

Лора знаеше, че няма смисъл да отлага тоя разговор. Рано или късно той щеше да се състои.

— От октомври насам Дъг е имал някаква връзка — започна тя и видя как майка й отвори уста в тихо ахване.

Лора започна да й разправя цялата история, възрастната жена слушаше внимателно, докато в това време носеха сина на Лора по някакви коридори, където парата съскаше като разбунена змия.

Мери Терър, с показалец, пъхнат в устата на бебето, крачеше по коридора към вратата на рампата. Преди да стигне пералното помещение, тя се спря при кошовете. На дъното на един от тях имаше кърпи — постави бебето в тях и го зави. Детето забълбука и проплака, но Мери грабна коша и го забута пред себе си. Минавайки край помещението, където работеха трите чернокожи жени, Мери видя перачката, която я бе пуснала да влезе.

— Още ли не можете да се оправите? — надвика шума от пералните машини тя.

— Не, тоя път знам къде отивам — отвърна Мери.

Тя им отправи кратка усмивка. Бебето започна да плаче точно преди да стигне изхода, но плачът му бе тих и шумът го заглуши. Тя отвори вратата. Вятърът се бе усилил и от небето падаха сребърни иглички дъжд. Избута коша на рампата и измъкна детето от него, все още увито в кърпа. После побърза да слезе по стъпалата до фургона си, който бе оставила срещу пикапа, плюс 380 долара, при „Употребявани коли Френдли Ърни“ в Смирна преди около два часа. Положи плачещото бебе на пода отдясно, до рязаната пушка. Запали двигателя, той заработи с прекъсвания и целият фургон се разтресе. Чистачките заскърцаха по стъклото.

После Мери Терър даде назад, отдалечи се от рампата, обърна фургона и остави болницата, кръстена на бога, зад гърба си.

— Тихо сега! — каза тя на бебето. — Мери е тук!

Детето продължаваше да плаче.

Просто му трябваше време, за да разбере кой командва тук.

Болницата вече бе далеч назад, тя зави по магистралата и се включи в морето от метал на люлеещия се сребърен дъжд.