Робърт Маккамън
Мое (11)

5. Сух стар хахо

В апартамента на Мери Терър пееше гласът на бог, тридесет и три и една трета оборота в минута. Тя седеше на леглото и чертаеше с тъмносин маркер по бялата униформа, която бе наела от „Костюмс Атланта“ в петък следобед. Униформата на сестрите от родилния дом при болницата „Сейнт Джеймс“ имаше тъмносини ръбчета около яката и джобчетата на гърдите, шапките им също бяха поръбени с тъмносиньо. Вместо копчета тази униформа имаше закопчалки, но това бе всичко, което бе успяла да намери от своя размер.

Беше почти седем часът сутринта, събота. Вятърът, набрал сила, гонеше сиви облаци над града. Трети февруари, помисли Мери — петнадесет дни до срещата при плачещата дама. Работеше бавно и търпеливо, внимаваше мастилото да не излиза много бледо или пък да се размазва. Имаше бурканче с почистваща течност — в случай на грешки, но ръката й не трепваше. На масичката до леглото си имаше пластмасово синьо картонче и на него с бели букви бе написано ДЖАНЕТ ЛИЙСТЪР, в памет на двама паднали другари. Беше се сдобила с нея от едно място в Норкрос, което правеше пластмасови картончета „Докато чакате“. Бе същият цвят, както и картончетата с имената, които носеха сестрите в „Сейнт Джеймс“. Белите й обувки — четиридесет и четвърти номер — бяха също от костюми под наем, а от магазина на Рич си бе купила и бели чорапи.

Вчера следобед бе ходила до болницата, след като смени „Бургер Кинг“ униформата си с дънки, пуловер и дебело яке. Качи се на асансьора до родилното отделение и се поразходи из него. Приближи се до огромното стъкло да види и бебетата, като внимаваше много да не погледне в очите някоя сестра, но си отбеляза наум тъмносините кантове на белите униформи, белите букви на син фон на поименните картончета и факта, че асансьорът излиза в отделението за сестрите. Не бе видяла никаква охрана, но долу, във фоайето, имаше една свиня с уоки-токи^[1], а друга се мотаеше из паркинга. Което означаваше, че този паркинг за нея не съществува — трябваше да намери друго място за пикала си, което да е близо и за влизане, и за излизане от болницата. Провери и наличието на стълбища — по едно и от двата края на дългия коридор на родилното отделение. Това в южното крило на сградата бе до склада, което можеше да означава неприятни конфронтации. А онова откъм северния край може би щеше да свърши работа. Но и тук имаше проблем — на една табелка на вратата към стълбището бе написано: ПОЖАРЕН ИЗХОД. АКО ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ АЛАРМЕНАТА ИНСТАЛАЦИЯ ЩЕ СЕ ВКЛЮЧИ. Не можеше да провери накъде води това стълбище, така че нямаше и представа къде може да излезе. Това не й хареса и вече бе готова да отпише цялата работа, когато една сестра удари същата тая врата с длан и премина. Не се чуха никакви звънци. Значи или алармата се изключва през деня по някое време, или надписът лъже, или пък имаше някакъв начин да се измами системата. Може би имаше повреда и тя се включваше, когато си иска, затова са я изключили. Дали си струва риска?

Бе решила да помисли върху това. Докато се взираше през прозореца и гледаше бебетата — някои спящи, други отворили уста в беззвучен плач — Мери разбра, че оттук не може да вземе бебе, защото бе много близо — двайсетина крачки — до сестринското отделение. Някои от кошарките бяха празни, въпреки че на тях висяха табелки с имена — бебетата бяха при майките си по стаите. Между сестринското отделение и северното стълбище коридорът правеше завой и тук почти на всяка врата имаше синя или розова лентичка. Последните четири врати до стълбището бяха обещаващи — три от четирите лентички бяха сини. Ако някоя сестра влезе в една от тези стаи и завари бебето при майка му, как ли ще обясни влизането си? Време е детето се храни. Не, майката го знае това време, освен това за какво са гърдите? Само за малко трябва да проверим нещо. Не, майката ще поиска да узнае какво именно. Време е бебето да се претегли.

Да. Това става.

Мери отиде до северното стълбище и се върна обратно до мястото, където коридорът отново завиваше. От една от стаите проникна женски смях. В друга се чуваше бебешки плач. Запомни номерата на стаите със сините лентички — 21, 23 и 24. Вратата на 21 се отвори и оттам излезе някакъв мъж. Мери бързо се обърна и се отправи към близката чешмичка. Видя, че мъжът се отправи в противоположната посока, към сестринското отделение — имаше пясъчно кестенява коса, бе облечен в сиви панталони, бяла риза и тъмносин пуловер. На краката си имаше лъснати обувки. Богато копеле, баща на богато хлапе, помисли си тя, докато пиеше вода, заслушана в тракането на обувките му по линолеума. После се върна до вратата на северното стълбище и погледна предупредителния надпис. Ако искаше работата да стане, трябваше да знае къде води това стълбище, защото асансьорът не можеше да бъде използван. Нямаше друг избор.

Мери плесна вратата с дланта си, както бе направила сестрата, и вратата се отвори. Никакъв звук не се чу. Видя, че езикът на ключалката е залепен с черен изолирбанд, че някой е решил, че е по-добре да измами алармената система, отколкото да чака асансьора. Това бе добро предзнаменование, каза си тя. Мина по площадката и затвори вратата зад себе си.

Заслиза надолу. На следващата врата имаше голяма червена единица. Стълбището продължаваше надолу и Мери продължи по него. В дъното на стълбището вратата не бе маркирана. През стъкленото прозорче Мери видя коридор с бели стени. Тя отвори бавно и внимателно. Никакви признаци от аларма и никакви забележки от другата страна на вратата. Тръгна по коридора с наострени сетива. На една пресечка с друг коридор имаше стрелки с различни направления — АСАНСЬОРИ, ПЕРАЛНЯ и ПОДДРЪЖКА. Във въздуха се носеше миризма на прясна боя, а по таваните имаше тръби. Мери продължи по посока на пералнята. След малко чу как някой си тананика и иззад ъгъла излезе чернокож мъж с късо подстригана бяла коса, бутайки количка с уреди за миене на под пред себе си. Носеше сива униформа, което го причисляваше към екипа за поддръжка на болницата. Мери моментално включи на лицето си маска — стягане на чертите на лицето, хладина в очите. Маската говореше, че тя е там, където трябва да бъде, и че има известна власт. Едва ли работниците по поддръжката познаваха всички в болницата. Тананикането спря. Докато се приближаваха, той гледаше към нея. Мери се усмихна леко, каза „извинете“ и мина край него, сякаш бързаше за някъде — но не много бързо.

— Да, м’дам — отвърна работникът, отдръпвайки количката от пътя й.

След като зави зад ъгъла, тя чу, че тананикането продължи.

Още един добър знак, помисли си, докато напрежението от лицето й изчезваше. Отдавна бе разбрала, че можеш да влизаш в много места, където не ти е работата, ако гледаш право напред и вървиш и ако успееш да внушиш авторитет. В такова голямо място имаше много шефове, а индианците си гледаха само работата, доволни, че я имат.

Стигна до някакво място, в което имаше няколко перални коша. Чуха се приближаващи женски гласове. Мери си помисли, че една жена едва ли би питала нещо, но ако са повече, вероятността е по-голяма. Тя пристъпи зад другия ъгъл и зачака, притисната към една врата, докато гласовете отминаха. После продължи, съсредоточена в пътя и в това как да се върне на стълбището. Мина през стая, пълна с парни преси, перални машини и сушилни. Там работеха три черни жени — сгъваха чаршафи на дълги маси, говореха и се смееха, надвиквайки шума от работещите перални машини. Бяха обърнати с гръб към Мери и тя бързо премина с широка и твърда крачка край тях. Стигна до още една врата, отвори я, без да се колебае, и се озова на товаро-разтоварната рампа в задната част на болницата — в момента там имаше два камиона с падащи задни бордове и две ръчни колички.

Когато затвори вратата зад себе си, чу как щракна някаква заключалка. Имаше и надпис: НАТИСНИ ЗВЪНЕЦА. САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Тя погледна белия бутон на звънеца до дръжката на вратата. На него бе останал мръсен отпечатък от нечий палец. После слезе по няколко бетонни стъпала, стъпи на настилката и започна дългата обиколка около сградата, докато накрая излезе на паркинга — погледът й непрекъснато търсеше евентуалната охрана.

Сърцето й се изпълни с радост.

Можеше да стане.

Сега, докато работеше над униформата, Мери се сети за пикапа. За из околността той беше чудесен, но за дълги пътешествия не ставаше. Трябваше й нещо, което да може да отбие в някой страничен път и да легне да се наспи. Нещо от рода на фургоните. Би могла да намери някой фургон от магазините за употребявани коли и да смени пикапа си с него. Но й трябваха пари, защото сделката в никой случай нямаше да е танто за танто. Може би щеше да се наложи да продаде някой от пистолетите си. Не, нямаше документ за никой от тях. Дали Горди ще се навие да купи магнума от нея? По дяволите, преди не й бе дошло наум за парите. В банката имаше малко повече от триста долара и още сто, разделени на различни места в апартамента. Това не бе достатъчно за дълго пътуване, не и с фургона, на който ще налива бензин, и с бебе, което ще трябва да храни и да му сменя памперсите.

Тя стана и отиде до шкафа в спалнята. Отвори го и извади малката ловна пушка със сгъваемия оптически мерник, която бе взела от Кори Питърсън. Може и да й дадат сто долара за нея, помисли си тя. Даже за 70 би било чудесно. Горди може да купи това и магнума. Не, по-добре да си задържи магнума — удобен бе за криене. Може да продаде рязаната пушка, защо не?

Докато се връщаше към леглото, Мери зърна някаква фигура да ходи покрай магистралата в неясната сивота на мрачния ден. Шеклит, облечен в развяващ се на вятъра шлифер, събираше изхвърлените алуминиеви кутии и ги слагаше в чувал за боклук. Знаеше разписанието му. Щеше да се мотае навън още някой и друг час, после ще се прибере и ще си изкашля дробовете от другата страна на стената.

Трябва да се срамуваш, че живееш по този начин, с всичките тия спестени пари.

Това го бе казала Пола. В писмото, което Мери намери в боклука на Шеклит.

С всичките тия спестени пари.

Мери гледаше как се навежда, вдига една кутия, прави няколко крачки, пак се навежда, вдига кутия. Край него профуча камион и Шеклит се заклати, повлечен от въздушната струя. Едва удържа чувала, после се наведе и вдигна още една кутия.

Всичките тия пари.

Е, те сигурно са в банка. Не е ли така? А дали старецът не беше от оня тип хора, дето не вярват на банките? Може би тъпчеше парите в дюшека си или пък ги държеше в кутии от обувки, превързани със скоч лента? Тя го гледа дълго, прехвърляйки възможностите през ума си като интересно насекомо, подало се изпод някоя скала. На Шеклит никога не му идваха гости, а Пола, както предполагаше Мери, сигурно живее в друг щат. Ако нещо му се случи, доста време щеше да мине, преди да го открият. Лесно можеше да го направи — и без това не смяташе да стои тук, след като вземе бебето. Става.

Мери отиде в кухнята, отвори едно чекмедже и извади добре наточен нож с назъбено острие. Нож за изкормване на риба, помисли си тя. Остави го на барплота и поднови работата си по униформата.

Отдавна вече бе свършила, когато чу кашлицата на Шеклит пред вратата си. Кутиите издрънчаха — чувалът беше с него. Мери застана зад вратата, облечена в дънки, кафяв пуловер, дебело яке и вълнено кепе. Слушаше как Шеклит дрънка с ключовете, преди да намери който му трябва и да го мушне в бравата. После тя излезе навън, стиснала 38-калибровия в дясната си ръка, а ножа — в колана под якето.

Шеклит бе сух мъж, с белези от шарка по лицето, с разрошена от вятъра коса и набръчкана кожа. Той едва има време да отбележи факта, че някой влиза заедно с него, докато не почувства натиска на цевта върху черепа си.

— Вътре! — заповяда Мери, набута го в отворената врата и извади ключа от бравата. После се пресегна и вкара вътре и чувала с кутиите, а Шеклит я гледаше като ударен, вперил в нея бледосини, почервенели от студа очи.

Мери затвори вратата и обърна резето.

— На колене! — каза му тя.

— Слушай… слушай… чакай, окей? Това някакъв майтап ли е?

— На колене. На пода! Хайде!

Шеклит се поколеба и Мери се запита дали да го ритне в капачката или не. После старецът преглътна, острата му адамова ябълка подскочи и той коленичи на тънкия кафяв килим в разхвърляната малка стая.

— Ръцете зад главата! — заповяда Мери. — Веднага!

Шеклит го стори. Мери направо подушваше страха, който струеше от него — нещо средно между бира и амоняк. Пердетата на прозорците бяха вече спуснати. Мери запали лампа, сложена на телевизора. Стаята бе мрачна лисича бърлога — връзки с вестници и списания, празни картонени чинии от готова храна, а дрехите си стояха там, където са били съблечени. Шеклит потрепери и започна да кашля, поставяйки ръка пред устата си, но Мери натисна цевта на колта в главата му и той пак сплете пръсти зад главата си.

Тя се отдръпна от него и хвърли бърз поглед на часовника си си: девет часът и седем минути. Трябваше да се справи по-бързо с тая работа, за да има време да вземе фургона точно преди да се отправи за болницата.

— Да, а, аз извиках полицията. И какво от това? — Гласът на Шеклит трепереше. — Ти щеше да направиш същото, ако бе чула, че съседът ти крещи така. Нищо лично. Повече няма да се повтори. Кълна се в бога! Окей?

— Имаш пари — каза Мери с равен глас. — Къде са?

— Пари? Нямам пари! Аз съм беден, кълна се в Бога!

Тя вдигна ударника на колта и го насочи към лицето му.

— Слушай… чакай малко… за какво е целият този шум, а? Кажи ми за какво става въпрос и може би ще ти помогна.

— Имаш скрити пари тук. Къде са?

— Нямам! Огледай се наоколо! И ти мислиш, че имам някакви пари?

— Пола казва, че имаш — каза му Мери.

— Пола? — Лицето на Шеклит посивя. — Какво общо има Пола с това? Исусе, какво съм ти направил?

Мери се умори да губи време. Пое си дъх, вдигна колта и с рязко движение го стовари върху лицето му. Той извика и се катурна на една страна с треперещо от болка тяло. Мери коленичи до него и допря оръжието до туптящото му слепоочие.

— Дай ми парите. Ясно ли е?

— Чакай… чакай… о, разби ми лицето… чакай…

Тя го сграбчи за косата и пак го изправи на колене. Носът му бе счупен. Разкъсаните капиляри бавно добиваха тъмнопурпурен цвят, а от ноздрите му потече кръв. По набръчканите бузи на Шеклит течаха сълзи.

— Следващия път ще ти избия зъбите — каза Мери. — На мен ми трябват парите ти. Колкото повече ме мотаеш, толкова повече ще те боли.

Шеклит премигна с подути очи.

— О, боже… моля те… моля те…

Мери вдигна колта и се приготви да го удари в устата, но старецът се дръпна и зави:

— Не! Моля те! В дрешника! В най-горното чекмедже, в чорапите ми! Това е всичко, което имам!

— Покажи ми.

Мери се изправи, отдръпна се и стисна пистолета по-здраво, докато Шеклит се изправяше, залитайки. Тя го последва, плътно зад него — минаха през коридора и влязоха в спалня, през която съвсем наскоро бе минал тайфун. На леглото нямаше чаршафи. По стените висяха пожълтели черно-бели снимки на един млад Шеклит с тъмнокоса, привлекателна жена. На дрешника имаше снимки на Шеклит с пискюллия фес на главата, изправен сред група усмихващи се шкембести поклонници.

— Отвори чекмеджето — каза Мери, напрегната като свита пружина. — Полека, полека.

Шеклит го отвори със страхливо, забавено движение, с капеща от носа кръв. Посегна да бръкне вътре, но Мери пристъпи и притисна цевта към главата му. Тя погледна в чекмеджето, но не видя нищо, освен гащета и навити на топка чорапи.

— Не виждам никакви пари.

— Там са. Точно там. — Той докосна един чифт чорапи, свит като другите на топка. — Не ме бий повече, окей? Имам слабо сърце.

Мери извади посочената топка чорапи. Затвори чекмеджето и му върна чорапите.

— Покажи!

Шеклит ги разви с треперещи ръце. Вътре имаше пачка пари. Той й ги подаде, а тя му заповяда:

— Преброй ги!

Той започна. Имаше две банкноти по сто долара, три петдесетака, шест двайсетака, четири десетака, пет петарки и осем банкноти по един долар. Общата сума възлизаше на петстотин четиридесет и три долара. Мери дръпна парите от ръцете му.

— Това не е всичко — каза тя. — Къде са останалите?

Шеклит вдигна ръка към носа си — подпухналите му очи блестяха от страх.

— Това е всичко. Социалната ми осигуровка. Това е всичко, което имам на света.

Лъжливото му копеле, помисли си тя и малко остана да му размаже лицето, но той й трябваше в съзнание.

— Обърни се — каза Мери.

Когато я послуша, тя започна да дърпа чекмеджетата едно по едно и да изсипва съдържанието им по леглото. След няколко минути и това свърши, като купчината на леглото съдържаше тениските на Шеклит, пуловерите, броеве от „Кавалиър“, „Нъджет“ и „Нешънъл Джиографик“, кърпички, пълна бутилка „Дж. У. Дант“ и една полупразна, както и други джунджурийки, съпътстващи самотния живот на Шеклит, но никакви пари, за които си струва трудът, ако не смятаме някое и друго десетаче.

Мери Терър се обърна и погледна стареца, който се бе облегнал с лице към стената, и каза:

— Пола мисли, че си спестил доста пари. Вярно ли е или не?

— Какво знаеш за Пола? Ти никога не си я срещала!

Мери отиде до шкафа в спалнята, отвори го и го преобърна, докато Шеклит не спираше да я пита откъде познава дъщеря му. Мери преобърна и матрака, а после и цялото легло, но под него не намери нищо, освен стари вестници и картонени подложки за готова храна. Разрови шкафчето с лекарствата в банята, а след това разбишка и кухненските шкафове и когато търсенето най-сетне приключи, разбра, че е опознала Шеклит много по-добре от Пола.

— Няма повече, нали? — попита го тя, насочвайки колта към него.

— Нали ти казах, че няма. Исусе Христе, виж какво направи!

— Дай си портмонето!

Шеклит го извади от панталоните си и й го подаде. Нямаше кредитни карти и портмонето съдържаше една петарка и три банкноти по един долар.

— Слушай — каза Шеклит, гледайки как Мери прибира парите в джоба си и хвърля портмонето настрана. — Вече обра и последния цент. Защо просто не си идеш?

— Точно така. Колкото по-бързо се омета, толкова по-бързо ще повикаш свинете, а?

Погледът на Шеклит попадна върху оръжието. После се вдигна да погледне Мери в лицето и пак се върна на пистолета. Адамовата му ябълка подскочи.

— На никого няма да кажа — отвърна той.

— Съблечи се! — заповяда Мери.

— А?

— Дрехите. Събличай ги.

— Моите дрехи. Как така ще ме…

Тя бе вече върху него, преди да успее да изрече каквото и да било. Оръжието се вдигна и падна и старецът рухна на колене със строшена челюст и три избити зъба. Стенейки от болка, той започна да се съблича. Като свърши и костеливото му тяло бе голо, Мери каза:

— Ставай!

Той стана с подпухнали и ужасени очи.

— В банята! — каза тя и го последва. — Влез във ваната и застани на четири крака.

Като чу това, той се задърпа, молейки я да го остави на мира, че няма да каже на никого, ама на никого. Тя натисна цевта в основата на гръбначния му стълб, той влезе във ваната и зае исканата от нея поза.

— Главата надолу! Не гледай към мен! — каза тя.

Мургавите гърди на Шеклит се повдигаха и той жестоко кашля в продължение може би на минута.

Тя почака, докато пристъпът мине, и после извади ножа от колана си.

— Кълна се, че няма на никого да кажа. — Гърдите му пак се повдигнаха, тоя път в хлипове. — Божичко, моля те, не ме бий! Аз нищо не съм ти направил. На никого няма да кажа. Ще си държа устата затворена, кълна се в…

Мери взе един парцал от мивката и го натика в устата му. Той се задъха и задави, а тя се наведе над голото му тяло. Заби ножа от едната страна на гърлото му — кокалчетата й се одраскаха в шкурката на наболата му брада. Преди Шеклит да се усети какво става, Мери разряза гърлото му от ухо до ухо с назъбения нож и във въздуха се вдигна фонтан от яркочервена кръв.

Шеклит се опита да изкрещи през парцала. Докато кръвта пръскаше от разрязаната му каротидна артерия, Шеклит се хвана за гърлото с едната ръка и започна да се изправя на колене. Мери постави крак на тила му и го натика обратно надолу. Тялото му се блъскаше и мяташе, борейки се срещу безмилостната сила на крака й, а кръвта бликаше на тласъци, като от чешма.

— Името ми е Мери Теръл — каза му тя, докато кръвта течеше и той умираше. — Войник от Сторм Фронт. Борец за свобода на безправните в шибаната система и екзекутор на нейните свини.

Той пак се опитваше да стане — близостта на смъртта му даваше сили. Трябваше здравата да го натисне, защото адреналинът му свърши чак след няколко секунди. Той се загърчи в дъното на ваната, като че се опитваше да плува в собствените си кърви.

— Бранител на правата. Защитник на слабите. Убиец на шибан манталитет. Пазител на вярата.

За сух стар хахо той имаше много кръв.

Мери седеше на ръба на ваната и го гледаше как умира. Имаше нещо в него, което извика в съзнанието картината на бебе, плуващо в море от кръв и родилна течност, за да стигне до спасителния бряг. Той не умря с последно разтърсване на тялото или с финален, отчаян гърч, или със стон — той просто ставаше все по-слаб и по-слаб и накрая тази слабост го уби. Остана си легнал там, във ваната, с живот, изтичащ в канала, с отворени очи и цвят на кожата, какъвто Мери бе видяла веднъж у една риба, изхвърлена с подут корем на сивия плаж.

Мери се изправи. Отиде в спалнята и разпори матрака, просто да се убеди, че вътре няма скрити пари. Памучната подплата изхвръкна навън и в нея Мери избърса острието. После напусна апартамента на Шеклит, забогатяла с 551 долара и няколко цента.

Униформата бе готова. Взе душ и през това време гласът на бога се носеше от усилените тонколони, басът блъскаше като юмрук по стените. Преди да е свършил денят, тя щеше да е майка.

Затърка кръвта от ръцете си и се усмихна, забулена в пара.