Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2018)

Издание:

Автор: Робърт МакКамън

Заглавие: Мое

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Главен редактор: Виктория Петрова

Редактор: Димитър Атанасов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-189-3 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3330

История

  1. —Добавяне

Миналото е минало…

БЕБЕТО ОТНОВО ПЛАЧЕШЕ.

Звукът я изтръгна от някакъв сън за замък, кацнал върху един облак, и тя скръцна със зъби. Беше хубав сън — в него тя бе млада и стройна, а косата й имаше цвят на лятно слънце. Беше сън, от който й бе неприятно да се събуди, но бебето пак плачеше. Понякога съжаляваше, че е майка — бебето пречеше на сънищата й. Тя седна в леглото и пъхна крака в чехлите, защото нямаше кой друг да се погрижи за детето.

Протегна се, пукайки със ставите си, и се изправи. Беше едра, тежка жена, с широки рамене, висока шест фута[1]. Викаха й Амазонката Шик. Кой ли я нарече така? Не можеше да си спомни. О, да, сети се. Беше той. Това беше едно от галените имена, с които я наричаше, част от кодово наименование в любовта им. Лицето му изникна във въображението й като красиво видение. Помнеше опасния му смях, твърдото му като топла мраморна плоча тяло върху своето на леглото, поръбено с тъмночервени капки…

Стоп. Това беше мъчение — да мисли за това, което е било.

— Тихо, тихо — каза тя с глас, пресипнал от съня.

Бебето продължи да плаче. Обичаше това дете повече, отколкото бе обичала, каквото и да е преди, но то наистина много плачеше. Просто не можеше да му угоди.

Тя отиде до кошчето и го погледна. В бледата светлина на Меджик Маркет от другата страна на магистралата се виждаше как по бузите му се търкалят сълзи.

— Тихо — повтори тя. — Роби? Тихо, моля те.

Но Роби не млъкваше, а тя не искаше да буди съседите. Те и без това не я харесваха. Особено пък дъртото копеле, което живееше до нея и винаги чукаше по стените, щом я чуеше, че си е пуснала плоча на Джими Хендрикс или Джанис Джоплин. Заплашваше я, че ще извика свинете и нямаше страх даже от Бога.

— Тихо! — каза тя на Роби.

Бебето се задави от сълзите, размахвайки юмручета колкото големи ягоди, и усили плача си. Тя взе малкия от кошчето и го залюля в ръце, а той се тресеше от яд. Докато се опитваше да го успокои, се заслуша в шума на тежките камиони, профучаващи покрай Мейбълтън по магистралата, водеща към Атланта. Харесваше този шум. Беше чист звук — такъв звук издава вода, течаща по камъни. Но той по някакъв начин успяваше и да я натъжи. Често й се струваше, че всички пътуват нанякъде, освен нея. Всеки си имаше направление, пътеводна звезда.

Нейната бе горяла кратко — блесна и се превърна в пепел. Това се бе случило отдавна, в друг живот. Сега тя живееше тук, в този блок с евтини апартаменти под наем до магистралата, и когато нощите бяха ясни, на североизток можеха да се видят светлините на града. Когато валеше, не се виждаше нищо друго, освен тъмнина.

Тя обикаляше из тясната спалня, тананикайки на бебето. Въпреки това то не спираше да плаче и главата вече започваше да я боли. Хлапето беше упорито. Тя го отнесе в кухнята и запали лампата. Хлебарките моментално се разбягаха. Кухнята беше в абсолютен безпорядък и у нея се надигна гняв, че я бе оставила така. Разбута празните кутии и боклука от масата, за да направи място на детето, после го постави на нея и провери пелената му. Не, не беше мокра.

— Гладен ли си? Гладно ли си, сладурче?

Роби се закашля и се задъха, плачът му за секунда заглъхна, а след това се изви в тънка режеща нотка, пронизвайки черепа й.

Напразно търсеше с нещо да го успокои. Търсещият й поглед бе привлечен от часовника — четири и дванадесет.

Исусе! След малко повече от час трябваше да тръгва за работа, а Роби се скъсваше от плач. Остави го на масата да си рита и отвори хладилника. Оттам я лъхна отвратителна миризма. Нещо там се беше развалило — сред всичките тия френски закуски, остатъци от хамбургери, сирене, мляко, наченати кутии боб и няколко буркана бебешка храна. Тя избра буркан ябълково пюре, след това отвори едно шкафче и извади малка купичка. Запали един от котлоните и наля малко вода от чешмата. Постави купичката на котлона, а буркана ябълково пюре — във водата, за да го стопли. Роби не обичаше студена храна и топлината щеше да го приспи. Една майка трябваше да знае доста номера — сериозна работа си беше.

Тя хвърли поглед на Роби, докато чакаше пюрето да се стопли, и с ужас видя как той се търкаля към ръба на масата. За своите сто осемдесет и четири фунта[2] тя реагира моментално и се хвърли напред. Хвана Роби за част от секундата, преди да падне на гофрирания линолеум, и го гушна в прегръдките си, а той писна отново.

— Шшт. Тихо. Още малко и щеше да си счупиш врата, а? — каза тя, крачейки насам-натам с плачещото дете в ръце. — Малко остана. Лошо дете! Тихо сега. Мери те държи.

Роби риташе и пищеше, бъхтейки се в ръцете й, и Мери усети как търпението й се топи като мартенски сняг. Тази мисъл беше опасно нещо и тя я натика обратно. Напомняше й за цъкащи бомби и за пръсти, трескаво тикащи патрони в магазина на автоматична пушка. Напомняше й за гласа на Бога, бълващ команди от тонколоните на стереоуредбата й. Напомняше й къде е била и коя е, а това беше опасна за съзнанието й мисъл.

Тя залюля Роби с една ръка, а с другата пипна пюрето. Достатъчно топло. Извади буркана, в едно чекмедже намери лъжичка и седна на стола с бебето в ръце. Носът на Роби течеше, лицето му беше на червени петна.

— Хайде, моето момче — каза Мери. — Сладичко за момченцето.

Устата му бе като закопчана, не искаше да я отвори и с внезапен конвулсивен ритник разплиска пюрето върху карирания й пеньоар.

— По дяволите! — каза тя. — Дрисльо! Виж какво направи!

Телцето му рязко подскочи от внезапен прилив на сила.

— Всичко това да се изяде — каза му тя и гребна още пюре.

Той отново започна да й се противи. По брадичката му се стичаше пюре. Това вече бе битка — борба между два характера. Мери хвана бебешкото личице в огромната си шепа и стисна бузите му.

Ще правиш каквото ти кажа! — извика тя право в блесналите сини очи.

Младенецът утихна за момент, стреснат, после по бузите му се затъркаляха нови сълзи и болката от пищенето му отново прониза главата й.

Устните му бяха като бариера за лъжичката. Пюрето течеше върху пижамата, изрисувана с лудуващи патета. Мери си помисли за предстоящото пране — труд, който ненавиждаше — и тънката нишка, на която висеше търпението й, се скъса.

Тя захвърли лъжицата, грабна детето и го разтърси.

Чуваш ли? — извика. — Чу ли какво казах?

Разтърсваше го все по-силно и по-силно, главата му се мяташе, а режещият писък продължаваше да излиза от устата му. Тя я запуши с ръка и главата му затрепери под натиска на пръстите й. Звукът от плача му се усилваше и извиваше в луда спирала. Трябваше да се приготви за работа, трябваше да си сложи маската, която носеше всеки ден извън тия стени, трябваше да казва „да, мадам“ и „не, сър“, да увива бургерите точно по определен начин и хората, които ги купуваха, не знаеха коя е, никога нямаше да разберат, никога, ама никога, дори и за милион години нямаше да разберат, че тя по-скоро би им прерязала гърлата, отколкото да погледне към тях.

Роби пищеше, апартаментът се изпълни с писъка му, някой чукаше по стената, гърлото я болеше.

Искаш да плачеш? — изкрещя тя, държейки детето под ръката си. — Аз ще те накарам да плачеш!

Със свободната си ръка перна купичката от печката и засили пламъка на газта.

Въпреки това Роби, гадинката му мръсна, се бореше против волята й. Тя не искаше да го прави, това късаше сърцето й, но може ли едно дете да не слуша майка си?

— Не ме карай да го правя! — разтърси тя Роби като парцалена кукла. — Не ме карай да те наранявам!

Лицето му беше разкривено, писъците — толкова високи, че почти не се чуваха, но Мери усещаше как налягането на звука реже черепа й.

— Не ме карай! — предупреди тя, после го хвана изотзад за врата и го плесна през лицето.

Зад нея котлонът започна да се зачервява.

Роби не искаше да се огъне пред волята й. Не искаше да се умири и някой можеше да извика свинете, а ако това се случеше…

Някакъв юмрук блъскаше по стената. Роби се бъхтеше и риташе. Той се опитваше да я пречупи, а това не биваше да се толерира.

Тя усети как зъбите й изскърцаха, кръвта биеше в слепоочията й. От нослето на Роби потекоха червени капки и писъкът му сякаш възвестяваше края на света.

Дълбоко от гърлото на Мери излезе нисък и сподавен стон. Тя се обърна към печката и натисна лицето на бебето към зачервения котлон.

Малкото момченце се загърчи и зарита. Тя усети как страшната горещина се надига през него, заливайки лицето й. Писъците на Роби продължаваха и продължаваха, крачетата му биеха въздуха. Тя продължаваше да натиска тила му, по лицето й се стичаха сълзи, сърцето й се късаше, защото Роби беше добро момче.

Борбата му спря и писъкът му завърши с цвъртене.

Главата на бебето се топеше.

Мери наблюдаваше събитието, сякаш беше извън тялото си и с хладното любопитство на случаен минувач надничаше надолу. Главата на Роби се свиваше, облизваха я малки пламъчета, а розовата плът се превръщаше в блестящи ручейчета. Тя усещаше горещината под ръката си. Сега той бе мирен, разбрал кой е господар на положението.

Тя го издърпа от котлона, но по-голямата част от лицето му остана върху нажежените спирали като черен, обърнат наопаки поглед. Роби беше мъртъв.

— Хей, откачалка такава!

Гласът идваше иззад тънката стена. Старецът от съседния апартамент, тоя, дето ходеше по магистралата и събираше консервени кутии в един чувал. Шеклит пишеше на пощенската му кутия.

— Спри тия писъци или ще повикам ченгетата! Чу ли?

Мери се вторачи в почернялата дупка, където допреди малко беше лицето на Роби. Цялата глава пушеше. По котлона капнаха горещи капки пластмаса и цялата кухня се изпълни със сладникавата миризма на смърт — смъртта на още едно бебе.

— Млъквай и остави хората да спят!

Той удари по стената още веднъж и изрезките от списания със снимки на бебета, сложени в евтини рамки, се залюляха на гвоздеите си.

Мери стоеше, вторачена в куклата, с полуотворена уста и безжизнени очи, още един си отиде. Още един бе готов за небето. Но беше толкова добро момче. Би добавила даже — може би най-доброто от всички. С отмаляла ръка тя избърса очите си и изгаси котлона. Парченца пластмаса все още горяха и пукаха, забулвайки въздуха с тънък пласт син дим като призрачно дихание.

Занесе куклата до един шкаф в коридора. В дъното на шкафа имаше един кашон, в него бяха мъртвите бебета. Тук бе отпечатъкът на нейния гняв. Някои от куклите бяха с изцяло изгорени лица — като Роби. Други бяха обезглавени или с откъснати крайници. Някои носеха белези от гуми, а други бяха изкормени с нож или с бръснач. Всички бяха момченца и всички бе обичала силно.

Тя смъкна жълтата пижама с патенцата от Роби. Хвана го с два пръста като нещо мръсно и го пусна в кутията на смъртта. Набута кашона навътре в шкафа и затвори вратата. Изнесе и сандъка, който служеше за кошче, и остана сама.

По магистралата профуча тежък камион и разтресе стените. Мери влезе в спалнята с неуверените движения на лунатик. Още една смърт тегнеше на душата й. Бяха толкова много. Толкова много. Защо не я слушаха? Защо винаги трябваше да се противят на волята й? Не беше честно — тя ги хранеше, обличаше и обичаше, а те накрая умираха с омраза към нея.

Тя искаше да бъде обичана. Повече от всичко на света. Толкова ли неизпълнимо бе желанието й?

Мери стоя пред прозореца дълго, загледана в магистралата. Дърветата бяха голи. Безрадостният януари бе оглозгал земята и изглеждаше, сякаш зимата управлява планетата.

Тя пусна пижамата в коша за мръсните дрехи в банята. После отиде до гардероба, отвори долното чекмедже, бръкна под купчина сгънати пуловери и извади един „Колт 38“ с къса цев. Блясъкът му бе малко помръкнал, а в шестгнездовия барабан имаше само един патрон.

Мери включи телевизора. По TBS вървяха ранните анимационни филмчета за Бъгс Бъни и Елмър Фъд[3]. В синята светлина на екрана Мери седна на ръба на неоправеното легло и завъртя барабана — един, два, три пъти.

Пое си дълбоко въздух, допря цевта на колта в дясното си слепоочие.

— Яла тука, ненормален заек!

— Кой, аз?

— Аха, ти!

— А-а-ах, какво става д…

Тя дръпна спусъка.

Ударникът щракна в празно гнездо.

Мери изпусна въздуха и се усмихна.

Сърцето й биеше силно, разпръсквайки сладката нега на адреналина из цялото тяло. Върна оръжието на мястото му под сгънатите пуловери и затвори чекмеджето. Сега се чувстваше много по-добре, а Роби бе просто лош спомен. Но не би могла да живее дълго без бебе, за което да се грижи. Не, тя беше родена да бъде майка. Майка на майките, както се казва. Имаше нужда от ново бебе. Бе намерила Роби в магазина за играчки в Дъгласвил. Знаеше, че е по-добре да не ходи втори път в един и същи магазин — все още имаше очи и на гърба си и зорко гледаше за евентуална поява на свинете. Така че ще намери друг магазин. Без усилие.

Беше почти време да се стяга за работа. Трябваше да си почине и да си сложи маската, която носеше извън тия стени. Това беше нейната „Бургер Кинг“ маска, с усмихващо се и приятелско изражение, без никакви следи от студенина в очите. Застана пред огледалото в банята, включи светлината на тоалетното шкафче и остави маската бавно да обхване чертите на лицето й.

— Да, мадам — каза тя на отражението в огледалото. — Желаете ли пържени картофи с това, мадам?

Прочисти гърлото си. Гласът трябваше да бъде малко по-висок, малко по-неутрален.

— Да, сър, благодаря ви, сър! Приятен ден!

Включваше и изключваше усмивката си, включваше и изключваше. Добитъкът искаше да вижда усмивки. Тя се запита дали работниците в кланицата се усмихват, преди да размажат черепите на говедата с големите дървени чукове.

Лицето й си остана усмихнато. Изглеждаше по-млада от своите четиридесет и една години, но в ъглите на очите си имаше дълбоки бръчки. Дългата й коса нямаше вече цвета на лятно слънце. Беше ръждивокафява и прошарена. Обикновено я връзваше на кок, преди да тръгне за работа. Лицето й бе квадратно, със силни челюсти, но тя можеше да го направи да изглежда безпомощно и изплашено като на крава, която усеща чупенето на черепите някъде в началото на дългата опашка. Нямаше много работи, които да не може да прави с лицето си, стига да пожелае. Можеше да изглежда стара или млада, плаха или дръзка. С еднаква лекота можеше да се преобрази в застаряваща калифорнийка или скучна провинциалистка. Можеше да отпусне рамене и да изглежда като наплашен неудачник или пък да се изправи в целия си амазонски ръст и да разплаче майката на всеки, който би се осмелил да застане на пътя й. Репертоарът й беше неизчерпаем ненапразно бе посещавала драматичното училище в Ню Йорк Сити.

Истинското й име не фигурираше нито на издадената в Джорджия шофьорска книжка, нито на картата й за библиотеката, нито на сметката й за кабелна телевизия, нито пък на пощата, която пристигаше в апартамента й. Истинското й име бе Мери Теръл. Помнеше как обикновено се обръщаха към нея, предавайки си фаса с марихуана и бутилката с евтино червено вино под съпровода на песните им за свобода — Мери Терър[4].

ФБР я търсеше за убийство от пролетта на 1969 година.

Сарджънт Пепър[5] бе мъртъв. Джи Ай Джо[6] беше жив.

Джордж Буш бе президент, кинозвезди умираха от СПИН, хлапаци пушеха марихуана из гетата и предградията, мюсюлмани взривяваха самолети из небето, на власт бе рапмузиката и никой не го бе вече грижа за Движението. То бе потънало в прах и забвение като гробовете на Хендрикс, Джоплин и Бог.

Остави мислите си да я понесат в несигурна територия, а това заплашваше да се отрази на усмихнатото й лице. Тя спря да мисли за мъртвите герои, за бурното поколение, което правеше бомби, пълни с гвоздеи, и ги поставяше в пансиони и в Националната оръжейна.

Шестдесетте бяха мъртви. Оцелелите се влачеха, изпълвайки костюмите и връзките си, пускаха коремчета, оплешивяваха и казваха на децата си да не слушат тоя сатанински хеви метъл. Векът на водолея беше завършил. Чикаго Севън[7] бяха старци. По MTV вървяха Грейтфул Дед, а Еърплейн бяха титуляри в топ четиридесет.

Мери Терър затвори очи и й се стори, че чува писъка на вятъра из руините.

ИСКАМ, помисли си тя. ИСКАМ. Една сълза се търкулна бавно по лявата й буза.

ИСКАМ НЕЩО, КОЕТО ДА Е САМО МОЕ.

Тя отвори очи и погледна жената в огледалото. Усмихвай се! Усмихвай се! Усмивката й бавно се върна.

— Благодаря ви, сър. Не бихте ли желали и едно ледено пепси с този бургер?

Очите й бяха все още твърди — пукнатина в маскировката. Трябваше да го отработи още малко.

Тя си свали пеньоара, изцапан от пюрето, което от едно конвулсивно потрепване на ръката се бе разляло върху него. Огледа голото си тяло в слабата светлина. Усмивката й бавно угасна и изчезна. Тялото й бе бледо и отпуснато — отпуснат корем, отпуснати бедра и отпуснат задник. Гърдите й — увиснали, със сиво-кафяви зърна — изглеждаха празни. Погледът й се спря на мрежата от стари белези, криволичещи по корема и дясното й бедро — ръбестата тъкан на белезите продължаваше надолу, чак до тъмнокафявото гнездо между краката й. Тя прокара пръсти по ръбовете и усети тяхната жестокост. Но това, което бе вътре в нея — тя знаеше, — беше далеч по-лош белег. Бе проникнало дълбоко и разкъсваше душата й.

Мери си спомни, когато тялото й бе младо и стегнато. Той не можеше да държи ръцете си мирни. Спомняше си горещата му сила вътре в нея, когато и двамата летяха в облаците и любовта продължаваше вечно. Спомняше си свещи в тъмнината, мириса на тамян и Доорс — божествената банда — на грамофона. Отдавна отминали времена, помисли си тя. Поколението Уудсток[8] се бе превърнало в поколение Пепси. Повечето от старите кримки бяха успели да изплуват, да сложат костюми, да се приспособят към шибаната система и да се присъединят към добитъка, чакащ реда си в кланицата.

Обаче не и той. Не и Лорд Джак.

Не и тя.

Под меката, гледана само с полуготова храна фигура все още си беше Мери Терър. Мери Терър спеше вътре в тялото й, сънувайки отминали времена и случки.

В спалнята будилникът започна да звъни. С удар на дланта тя го накара да млъкне, врътна кранчето на студения душ и се пъхна под хладните струи. Като свърши с душа и изсуши косата си, тя се облече в униформата на „Бургер Кинг“. Работеше в „Бургер Кинг“ вече осем месеца, издигна се до положението на помощник-управител и под свое командване имаше екип от хлапета, които не можеха да отличат Че Гевара от Джералдо Ривера. Това не я дразнеше — те никога не бяха чували за Уедър Ъндърграунд и Сторм Фронт. За тия хлапета тя беше една разведена жена, която се мъчи да свърже двата края. Това беше добре. И представа нямаха, че тя може да направи бомба от лайно и керосин или пък че борави спокойно с М-16[9], или да застреля без капка колебание някоя свиня ей така, както би смачкала муха.

По-добре да са глупави, отколкото мъртви.

Изключи телевизора. Време бе да тръгва. Взе жълтата значка с усмихнатото лице от гардероба и я закачи отпред на блузата си. После облече кафявия си шлифер, взе чантичката с документите си, които я идентифицираха като Джинджър Коулс, отвори вратата и излезе в студения и омразен външен свят.

Очуканият и ръждясал пикап шеви на Мери Терър си стоеше на паркинга. Успя да зърне Шеклит как я гледа зад пердето. Като усети, че го забеляза, той се дръпна. Това негово любопитство щеше да му докара някоя беля на главата. И то съвсем скоро.

Тя се отдалечи от жилищния комплекс и се вля в сутрешния поток коли, насочени към Атланта от околните малки градчета. Никой от пътуващите в колите и не подозираше, че тя беше шестфутова бомба със закъснител, неумолимо цъкаща към гибелна експлозия.

Бележки

[1] Един фут = 0,3 м. — Б.пр.

[2] Един фунт = 0,45 кг. — Б.пр.

[3] Прочути анимационни ТВ герои. — Б.пр.

[4] Terror — ужас, страх. — Б.пр.

[5] Sergeant Pepper — персонаж от едноименен албум на Бийтълс. — Б.пр.

[6] Разговорно название на доброволец за Виетнам. — Б.пр.

[7] Чикагската седморка — известна през шейсетте години група, активно бореща се за човешки права, но по законен път. — Б.пр.

[8] Град в САЩ, където през 60-те години се организира първият рок фестивал. — Б.пр.

[9] Автоматична пушка, американско производство. — Б.пр.