Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (7)

7

Минаха малко повече от два месеца, откак се захвана историята с Матилда — и колко се промени всичко. От една страна, той сякаш си остана същият: гледаше се в огледалото и виждаше овално розово лице с набола черна брадица вечер, прав възширок нос с точици в разширените пори, заоблени вежди, червени устни. Имаше широки рамене, слаби, недонатрупали мускулатура ръце и тежки прасци. Плоски неокосмени гърди. От време на време ходеше на бокс и знаеше как се напряга цялото тяло, как всички сили се устремяват към рамото, към ръката, към юмрука преди нанасянето на удара, как краката се изопват преди скок и как цялото тяло, до най-малкото мускулче, участва във всяко движение, което има определена цел — удар, изхвърляне, скок… Но, от друга страна, всичко това беше пълна глупост, защото, както се оказа, от тялото можело да се извлича такава наслада, с каквато никакъв спорт не би могъл да се сравнява. И Шурик с уважение наблюдаваше в запотеното огледало в банята и неокосмените си гърди, и плоския корем, насред който, под пъпа, беше очертана тънка косместа пътечка надолу, и почтително поставяше ръка върху своето тайнствено съкровище, на което се подчиняваше цялото тяло, до последната клетка.

Разбира се, именно Матилда Павловна задейства този прекрасен механизъм, но той предчувстваше, че сега това няма да има свършване, че в живота няма нищо по-хубаво и оттогава гледаше всички момичета, всички жени с различни очи: всяка от тях по принцип можеше да задейства неговото безценно оръдие и при тази мисъл ръката му се изпълваше с натежала плът, и той се мръщеше, защото понеделник беше едва вчера и до следващия трябваше да чака цели пет дена…

Затова пък до срещата с Лиля оставаха само четири. Тези емоции не се пресичаха по никакъв начин. Та и как да се пресичат, по какъв повод можеше да се пресече веселата крехка Лиля — която той всяка неделя изпращаше след лекциите, стоеше с нея с часове във високия вход на старата сграда, топлеше в пламтящите си длани детинските й пръстчета и не смееше да я целуне — с великолепната Матилда Павловна, обширна и спокойна като породиста крава, в която той потъваше целият без остатък всеки понеделник, именно в понеделниците, когато идваше в ателието след края на сеанса, помагаше й да приберат столовете, а после я изпращаше до гарсониерата й наблизо, където ги очакваше нейното котешко семейство — три едри черни котки, живеещи в кръвосмешение. Матилда им даваше риба, измиваше си ръцете и докато котките спокойно, бавно, но с апетит лапаха вечерята си, тя също бавно и с апетит се насищаше с помощта на това прекрасно, приспособено за целта младо момче.

Това момче беше случайност, моментна прищявка и тя не бе имала никакво намерение да търси наслада от него повече от онзи единствен случай. Но отношенията им някак се проточиха. Матилда не беше нито развратна, нито цинична, а най-малко от всичко — полово ненаситна: нищо от нещата, които тласкат една зряла жена в непохватните прегръдки на юноша. Някога тя беше омъжена, но след като изгуби първородното си дете и насмалко не си отиде от този свят, незабелязано изтърва своя обичащ чашката съпруг — в един прекрасен миг той се намери, кой знае защо, при нейна приятелка, и без да тъгува много за него, заживя трудовия живот на занаятчия: ваеше, лееше, работеше и с камък, и с бронз, и с дърво. След време влезе в колодата на скулпторите, които печелеха добре от държавни поръчки, и сътвори цял полк герои на войната и труда. Работеше като майка си, селянка от Вишни Волочок, от тъмно до тъмно, не по принуда, а поради душевна необходимост. От време на време си хващаше по някой любовник от средите на художниците или на бачкаторите изпълнители. Каменоделци, леяри. Кой знае защо, все случваше на пиещи мъже и връзките от само себе си се превръщаха в доста еднообразно митарство. Тя се заричаше да не се занимава повече с тях, после отново се хващаше с някого и всичко й беше предварително известно с типа мъже, които постоянно се въртяха около нея, така че напоследък вече свикна с лекота да ги отпраща, преди на сутринта да я пратят за бутилка, та да си оправят махмурлука.

Това момче идваше при нея всеки понеделник като по уговорка, макар че помежду им нямаше никакви уговорки, и тя всеки път си мислеше, че за последен път си позволява тази лудория. А той идваше ли, идваше.

Малко преди Нова година Матилда Павловна се разболя от жесток грип. Два дена лежа почти в несвяст, заобиколена от разтревожените котки. Като не я намери в ателието, Шурик звънна на вратата на гарсониерата й. Естествено, беше понеделник, малко след осем.

Той изтича до близката аптека, купи някакво безполезно лекарство и аналгин, почисти на котките и изнесе боклука. После изми пода в кухнята и тоалетната, тъй като котките здравата бяха изпоплескали наоколо. Матилда Павловна беше толкова зле, че почти не забеляза шетането му. На другия ден той дойде пак, донесе хляб и мляко и риба за котките. Свърши всичко това с неопределена усмивка, без да уморява Матилда Павловна с излишни приказки.

В петък температурата й спадна, а в събота се разболя Шурик — все пак беше прихванал вируса. В поредния понеделник не отиде при нея.

— Хубавите неща свършват бързо — прецени Матилда Павловна дори с известно удовлетворение. Но й домъчня за него. Затова пък, когато след една седмица той дойде отново, срещата им се получи особено сърдечна и безсловесното им креватно общуване се оживи от една тихо произнесена от Матилда дума — приятелче.