Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (43)

43

Вера Александровна запомни зимата на осемдесет и първа година с болките, причинени от израсналото на крака й кокалче, и с трогателната кореспонденция с Мария. Момиченцето пишеше с доста ситни печатни букви и правеше учудващо малко грешки. Още по-учудващо беше философското съдържание на детските писма:

„Здравейте Вера Александровна защо аз питам, а ти отговаряш, а никой друг не отговаря защо зиме е студено и защо в яйцето има жълт жълтък аз те обичам и шурик всички хора са други кажи аз глупава ли съм или умна?“

В бащиното име на Вера Мария дълго се бе обърквала, бе пропускала и добавяла букви, но в края на краищата се бе справила. Думите „глупава или умна“ бяха написани с най-едрите букви, липсваха препинателни знаци, освен голямата, стръмно извита въпросителна в края, която бе и удебелена с цветни моливи.

Вера дълго обмисляше всяко свое писмо, пишеше отговорите си на обратната страна на хубава картичка. Не с котенца и цветя, а с репродукции на прочути картини от велики художници. Пращаше й и колетчета с игри и книжки. Шурик ги носеше на пощата и ги изпращаше.

През цялата зима Шурик водеше майка си на физиотерапия, където й правеха процедури за растящото кокалче, а вечер разтриваше крака й с хомеопатичния мехлем оподелдок и с още един, за който ходеше при известния знахар от бабиния тефтер.

Впрочем кокалчето не пречеше на заниманията на Вера с момичетата: болеше я само вечер и нощем. Понякога тя се събуждаше от болка — не чак толкова силна, но досадна и пропъждаща съня. Но общо взето животът й, за разлика от повечето възрастни хора, които съществуваха сякаш по нанадолнище, по инерция, без никакви вълнения, бе започнал, напротив, да се променя в неочаквано направление, един вид изкачване. Глупавото начинание на покойния Мармалад направи така, че творческата енергия, която по-рано оживяваше у нея от съприкосновението с чуждото изкуство по-скоро като отзвук от погребани възможности, сега намери своето истинско русло. Оказа се, че у нея е дремела майчинска педагогическа дарба, потисната от изобилстващите около нея големи чужди таланти, и скромните й способности се пробудиха едва в края на живота й, в присъствието на няколко простодушни момиченца, послушно дишащи под нейно ръководство.

Нощем, когато тупкащата болка в кокалчето пречеше на съня й, тя лежеше и мечтаеше как ще дойде лятото, Стовба ще доведе Мария и те ще живеят на вилата. Да не забрави да каже на Шурик в началото на март да отиде при хазяйката Олга Ивановна и да наеме онези предни стаи, в които живееха, когато Елизавета Ивановна беше жива. И мислите й се устремяваха по неприсъщ за нея домакински коловоз: че ще бъде добре следващото лято да приготвят зимнина, както правеше майка й — ягодово сладко, черни боровинки, претрити със захар, кайсиев конфитюр. Трябва да попита Ирина умее ли да вари кайсиев конфитюр с ядки, както го правеше майка й… Освен това обмисляше предложението, което трябваше да направи на Лена Стовба така, че тя да не може да откаже. И, разбира се, най-важното беше Шурик да й помага… Впрочем тя беше сигурна в Шурик: на сина й бе отредена значителна роля в плановете й.

Вера постоянно обсъждаше с Шурик писмата на Мария. Между шестгодишното момиченце и възрастната дама се бяха завързали самостоятелни отношения. Те съществуваха сякаш съвършено автономно, независимо от Шурик и Стовба. А междувременно работите на Стовба се подреждаха далеч не блестящо — което Вера Александровна, естествено, не би могла да знае. Докато Стовба успя да се сдобие с необходимия за развода акт за раждане, острата необходимост от него отпадна: тя получи известие, че фиктивният брак няма да се състои, защото подлият американец, предназначен за неин съпруг, изчезнал още щом Енрике му дал известна сума пари. Сега разводът не беше спешен, разбраха се Стовба да изпрати необходимите документи и Шурик сам да поиска развод, а тя щеше да дойде за определения за това ден.

След като се подготви за важния разговор, но същевременно без да изпитва ни най-малки съмнения, че Шурик ще одобри идеята й, Вера Александровна му каза, че иска да покани Мария на вилата за през лятото. Шурик реагира доста равнодушно и дори разочарова Вера с безразличието си към евентуалното пристигане на чудесното момиченце.

— Веруся, нямам нищо против, но ми се струва, че това ще бъде уморително за теб. Добре, както искаш. Тази година няма да мога да идвам много често на вилата и все пак това ще е излишно натоварване за теб…

Вера писа на Стовба и получи нейното някак неопределено съгласие.

Стовба при всяко положение се канеше да дойде в Москва за развода, макар че сега това вече не беше спешно, но разбираше, че рано или късно трябва да се освободи от вече безсмисления брак. Тя никога не беше се разделяла с дъщеря си, предложението й се стори странно, но не щеш ли Мария се зарадва. Предстоеше й последното предучилищно лято и макар че Ростов беше южен град, с голяма река, все пак беше индустриален и прашен. Стовба никога не получаваше отпуск през лятото и реши да пусне дъщеря си. Но не за цялото лято, а за един месец.

 

 

В края на май, когато Шурик беше вече почти готов за преместването на вилата, тоест, ръководейки се от безкрайния списък, съставен навремето от Елизавета Ивановна, събираше в кашони необходимите припаси и друг багаж — от захар до нощно гърне — Стовба доведе Мария. Пристигна и Ирина Владимировна и Шурик тържествено откара всички на вилата. Заявлението за развод беше подадено и беше определен денят — в края на август. У Стовба се зароди чувството, че е направила още една крачка към Енрике.

Стовба прекара на вилата с дъщеря си два дни. Там много й хареса: и природата, и тишината, и удивителната благовъзпитаност на семейството, в което бе попаднала.

„Същинско дворянско гнездо“ — тъжно си помисли тя.

На Мария също много й хареса на вилата, освен това тя през цялото време вървеше по петите на Вера Александровна и Стовба, която я бе отглеждала без никаква помощ, донякъде болезнено усети, че дъщеря й твърде много се привързва към Вера Александровна, но си обясни това с липсата на истинска баба в живота на детето. Самата тя, както и Шурик, бе отгледана от баба си и я обичаше повече от всички останали свои близки.

Замина си със сложни чувства в душата: струваше й се, че Мария твърде лесно я пусна. С Вера Александровна се разбраха, че Стовба ще дойде след един месец и тогава заедно ще решат дали да си вземе Мария в Ростов, или да я остави до края на лятото. Лена, която през целия си живот не бе се разделяла с дъщеря си за повече от няколко часа, изведнъж решаваше да я остави тук за толкова дълго време. Едновременно с тревогата тя изпитваше и някакво облекчение, сякаш й бе даден временен отпуск от майчинството, което бе носила като кръст безсменно, несподелено и еднолично почти седем години. Едно чувство за незаконна свобода…

Когато три дни след преместването пристигна на вилата с две издути чанти с продукти, Шурик откри, че майка му и момиченцето бяха станали една за друга Веруся и Мурзик — завинаги.

Мария посрещна Шурик с най-жива радост — подскачаше от нетърпение около него също като топка, като се опитваше да увисне на врата му. Той остави чантите на пода, извърна се изненадващо, грабна я през кръста и я метна на дивана. Тя щастливо изпищя и подскочи като пружина. Започна се щастливо боричкане. Шурик я качи на раменете си, тя размахваше ръце и крака, а той я въртеше със странното чувство, че в живота му вече е имало нещо подобно… Лилка! Точно Лилка бе въртял и подхвърлял, точно тя бе обичала да повиси така върху него, ритайки с крака в остроноси обувчици…

— Ах, ти, Мурзилище! — извика Шурик и я хвърли на дивана.

Момиченцето скочи на пода, втурна се към едната чанта и пъргаво я разрови. Извади малка картонена кутия с вишнев сок, намерен чрез връзките на Валерия от някакви тайнствени разпределители. Шурик отлепи залепената за едната страна на кутията сламка и я мушна вътре:

— Пий!

Мария смучеше през сламката финландския синтетичен сок, а когато той свърши, издавайки характерен звук, вдигна очи към небето и каза мечтателно:

— Когато порасна, кълна се, няма да сложа нищо друго в устата си!

И започна внимателно да изучава кутията, та в бъдеще да не я сбърка с никоя друга.

После Шурик тръгна с момиченцето към езерото. Неочаквано към тях се присъедини и Вера. Седеше на брега, докато те се пръскаха със студената вода. През целия път детето пътува на гърба на Шурик и току го пришпорваше:

— Ти си моето конче! По-бързо! По-бързо!

И Шурик подтичваше и подскачаше. Вера вървеше след тях, изпитвайки удоволствие от неочакваната комбинация: бяха не двама, а трима. Когато стигнаха вкъщи, тя каза:

— Деца, измийте си ръцете!

И това веднага ги изравни.

Вера прекара с Мурзик две седмици. Ирина Владимировна кръжеше около тях на известно разстояние — позволяваха й само да пере детските дрешки. Всички други грижи — хранене, разходки, слагане в леглото — бе поела Вера Александровна. Това беше именно онази част от грижите, които някога, в детството на Шурик, бе поемала Елизавета Ивановна.

Вера откриваше със закъснение изпуснатите радости на майчинството: сладката утринна прозявка на още не напълно събудилото се дете и взрива от енергия в момента, когато тънките боси крачета докосваха пода, и млечните мустаци след закуската, които Мария избърсваше с юмруче, и бурните й скокове с прегръдки след петнайсетминутни раздели. На пет годинки Шурик беше добродушно и донякъде бавно тромаво дете, а тази мургава птичка чуруликаше, подскачаше, радваше се безспир, докато Вера Александровна я следваше по петите и гледаше да не пропусне нито една усмивка, дума, завъртане на главата.

Вера подготвяше Мария за училище, занимаваше я ту с четене, ту с писане, ту с различни физически упражнения — изопване, ритмика, всичките онези неща, на които се бе учила някога в студията… Или просто седяха трите с Ирина и чистеха вишни: Ирина ловко вадеше костилките с фиба, Мурзик — със специална машинка, а Вера — с малка виличка… Почти увиваха Мурзик с кухненски кърпи, но вишневият сок пръскаше ту върху сукмана й, ту върху мургавата бузка, ту в окото и тя скачаше, тръскаше глава, а Ирина се втурваше за преварена вода, за да измие окото, както трябва.

Веднъж Вера сложи на масата ваза с цветове на жълт блатняк и двете седнаха да рисуват. Мария не се справяше с рисунката, ядосваше се, пухтеше, но Вера й помогна малко, рисунката се оправи и тогава Мария взе червен молив и написа отдолу с едри букви „Мария Корн“.

Вера се смути: как трябваше да разбира това? Почуди се известно време, после взе тетрадката, в която пишеха упражнения, и каза на Мария да я надпише.

И момиченцето за втори път написа: Мария Корн. Вера не зададе никакви въпроси на детето. С огромно нетърпение зачака следващото идване на Шурик. В главата й се замярка нелепо подозрение: ами ако?… В разрез с разумното тя започна да търси прилики между сина си и Мурзик — намираха се, и то много! Пламналата любов търсеше поводи да се обоснове и тя вътрешно категорично увери себе си, че момиченцето неслучайно носи тяхното фамилно име.

Шурик отдавна очакваше разобличението, разбираше, че е закъснял с признанието за нелепата си женитба, но не намираше сили да започне този разговор. Освен това се надяваше, че още малко — и ще ги разведат със Стовба, тя ще заведе дъщеря си в Ростов или в Куба, или където там реши, и тази история ще приключи, без да обезпокои Веруся.

Веднага щом пристигна, Шурик изпълни ритуалния танц с Мария на раменете си и когато хвърли детето на дивана, почувства, че с Вера става нещо. Умълча се и зачака.

Сложиха Мария да си легне, изпратиха в спалнята й Ирина Владимировна и двамата седнаха на тераската под абажура. Въпросът бе зададен с необичайна за Вера прямота:

— Шурик, кажи ми защо Мария носи нашето фамилно име? Твоя дъщеря ли е?

Уличен, Шурик плувна в пот. Седеше изчервен като на изпита по химия, когато не можеше да каже абсолютно нищо, и недоумяваше: как е могло да й хрумне такова нещо? Нали й бяха казали кой е бащата на детето!

— Извинявай, Веруся, отдавна трябваше да ти кажа…

И Шурик разкри със закъснение пред майка си тайната на фиктивната си женитба, разказа и за пътуването си до Сибир за раждането на Мария.

Вера се смая. Разстрои се. Още повече се разчувства. И самата тя беше самотна майка, но нейната социална рана до голяма степен бе компенсирана от умната, властна и интелигентна Елизавета Ивановна.

Всъщност тя не научи нищо ново за живота на Стовба, но сега, когато чу колко благородно бе постъпил Шурик, още повече съчувстваше на Лена и наистина много й се искаше Мария да бъде нейна дъщеря, внучка, все едно каква — стига да останеше в дома им. И за пръв път в живота си съжаляваше, че е родила не дъщеря, а син… Затова пък Шурик беше чудесен. Толкова благороден… Беше сключил брак с момичето, когато го бе сполетяло нещастие, записал бе детето на свое име и дори не бе казал нито дума на нея, на Вера, за да не я притесни… Да, той е точно такъв човек…

Като се стараеше да придаде на разказа си хумористична форма, Шурик си припомняше и огромния като лабиринт началнически апартамент, из който се бе лутал в търсене на тоалетната, и хилавите баба и дядо, които бодро си пийваха и здравата замезваха с гигантските пирожки, всяка от които във всяка нормална къща би била възприета като пълнометражен млин…

— Обаче излиза, че Лена не е толкова наивна, Шурик. От описанията на Аля си я представях малко по-различна… — каза Вера.

— Разбира се, Стовба е човек с характер. Но да беше видяла баща й! — и той разказа как го бяха развеждали из огромните сибирски заводи, но всъщност не бяха му показвали заводите, а бяха представяли него на заводските началства като живо доказателство за пълното благоприличие в семейството на първия човек в областта. — А за баща й да не говорим! Мамо, ти не можеш да си представиш каква е атмосферата там… Нямаше да пуснат бременната Ленка да прекрачи прага им, ако не бях сключил брак с нея…

— Да, да… — кимаше Вера, — горкото момиче…

И не беше ясно кое именно според нея бе горкото момиче: Лена или дъщеря й. Но картината след това съобщение все пак се промени: замярка й се сянката на семейство: майка, баща, дете. Тоест Лена, Шурик, Мария… Провиждаше се и излишната фигура на невидимия баща. Но той сякаш не съществуваше…

— Кажи, Шурик, а какво знае Мария за баща си? — следвайки своите недоосъзнати мисли и чувства, попита Вера.

— Не знам — честно отговори Шурик. — Трябва да питаме Стовба какво са й казали.

Шурик наистина изобщо не се интересуваше какво мислеше за баща си Мария.

Малко преди да пристигне Стовба, Мария сама разкри пред Вера Александровна своята велика тайна — че баща й е истински кубинец, много красив и добър, но това не бива да се казва абсолютно на никого… Мария порови в кръглата тенекиена кутия, в която пазеше момичешките си скъпоценности, и извади снимка на човек с образцова красота, но от друга раса. Носеше разкопчана бяла риза и главата му беше поставена върху дълъг, но далеч не тънък врат, като гърне на прът от стобор — тя сякаш можеше да се обърне във всяка посока, едва ли не на сто и осемдесет градуса, а устата му беше издадена напред, но без да е алчна.

Това означаваше, че са се сближили до краен предел: майката бе разказала на Мария за баща й много отдавна, но до този момент момиченцето не бе продумвало за това пред никого, не бе показвало и снимката…

 

 

В края на юни Стовба пристигна. Шурик я докара на вилата. Срещата беше толкова бурна, че изглеждаше невероятна. Мария се въртеше около майка си като пумпал, катереше се по нея като маймунка, нито за миг не я пускаше да се отдалечи и накрая отказа да си легне без нея — заспа в прегръдките й.

Не бихме казали, че Вера Александровна наблюдаваше този взрив от чувства неодобрително, но имаше чувството, че подобна буря от емоции би трябвало не само леко да се укроти, но и да не се възбужда. Ето защо самата тя беше сдържана, говореше дори по-тихо от обикновено, а привечер изобщо се почувства недобре и си легна по-рано от обикновено. Мария се втурна в стаята й за вечерната целувка. Млясна я по бузата и попита в скоропоговорка:

— Утре ще дойдеш ли с нас на езерото?

И Вера се почувства леко наранена от местоимението: с нас, с тях, а аз — аз съм вече отделно…

— Ще видим, Мурзик. Нали с тебе имаме и друга работа — да покажем на мама колко чудесно можеш да четеш и да пишеш!

Момиченцето скочи:

— Съвсем забравих! Сега ще й покажа!

На сутринта Шурик замина при своя превод, а Стовба прекара на вилата два дни. Вера не заговаряше за по-нататъшно оставане на Мария на вилата. Не смееше. Страхуваше се, че някоя не твърде правилно изречена дума можеше да накара Лена да си вземе детето. Мълчеше. На третия ден на закуска Стовба каза:

— У вас на вилата е толкова хубаво, Вера Александровна. По-хубаво е от Кавказ, честно. Не бих мръднала от тук. Много ви благодаря. Ние с Мария заминаваме утре. Ако ни поканите, може пак да дойдем — хихикна тя.

И още преди Вера Александровна да произнесе предварително съчинената фраза, се разнесе силният рев на Мария:

— Маменце! Нека още малко! Да постоим тук още мъничко. Веруся, хайде покани ни да останем още малко!

И от майка си тя подскачаше към Вера, от Вера — към майка си, дърпаше ги за ръцете, молеше. Вера дори не беше очаквала такава подкрепа. Изчака малко, после помоли Ирина да свари още половин кафеник кафе. Оправи прическата си. Стовба беше абсолютно стъписана. Мария се въртеше в скута й и й шепнеше в ухото:

— Хайде, моля ти се, моля ти се!

— Скъпи мои! Знаете, че аз много ще се радвам. Леночка, защо наистина не останете да поживеете тук? Ще бъде прекрасно. Имаме чудесни съседи, идват само в събота и неделя и съм сигурна, че ще ви отстъпят една от своите стаи или поне терасата за делничните дни.

Стовба трябваше вече да тръгва. Стовба твърдо беше решила да прибере Мария в Ростов. Бяха й обещали — почти със сигурност — карта за хубав пионерски лагер в Алупка за август. Но наистина може би щеше да е добре да остави Мария тук за още един месец.

— Хайде, маменце! Да останем! Да останем завинаги!

Виждайки обърканата физиономия на Стовба, Вера Александровна разбра, че шансовете й нарастват.

— Е, добре, добре… — предаде се Стовба. — Разбираш ли, Мария, налага се аз да се върна на работа. Така че трябва да тръгвам. Но вие, Вера Александровна, сигурно и без това сте се уморили от Мария. Нали и вие трябва да си починете от нея.

— Знаете ли, Лена, аз много бих се радвала, ако можехте да останете двете. Но ако оставите при нас Мария, също много ще се радваме! Тя ни е любимото момиченце…

Мария се премести от скута на майка си във Вериния и обратно, после пак у Вера. И нещата се уредиха — оставиха Мария до края на лятото.

 

 

Лятото беше чудесно, като по поръчка: нежен юни, силен юли с жеги и следобедни гъсти дъждове, бавен, неохотно отпускащ топлина август. Вера се улавяше в мисълта, че все повече заприличва на покойната си майка. Не външно, разбира се — Елизавета Ивановна през целия си живот беше едра, тежка жена с изразително, но по-скоро грозновато лице, докато Вера се радваше на изтънчена външност, с остаряването все по-благородна, — а именно вътрешно, със състоянието на душевна радост, в което винаги се намираше Елизавета Ивановна.

Дали с годините се примири с лошия си късмет, дали го преодоля, но Вера все по-често замираше от непознатото преди щастие — просто така, безпричинно: от прелетяла птица, от вида на гъсто нацъфтял ягодов храст със зелени плодчета на върха, от суетнята на Мурзик на закуска, когато тя се стараеше незабелязано да натроши хляба, за да го отнесе на пиленцата: Ирина Владимировна не разрешаваше кокошките да се хранят с хляб — само със зърно… Вера се усмихваше сама на себе си, учудена от постоянно доброто си настроение.

„Мурзик ми действа така — мислеше си тя и веднага отиваше по-далече в мислите си: едва сега разбрах защо мама толкова обичаше да работи с деца, от тях извира толкова свежа радост…“ Вера отдавна бе започнала да крои сериозен план, всъщност беше подготвила всичко, оставаше само да привлече на своя страна Шурик. Впрочем тя винаги можеше изцяло да разчита на сина си. Но се налагаше да си поговори с него.

Седяха на тераската. Мария вече спеше. Слабата крушка със самоделен абажур висеше ниско над масата. Въпреки силната жега през деня вечерта се бе захладило и Вера бе наметнала на раменете си една жилетка. Самата къща се намираше в особено състояние — детският сън сякаш сгъстяваше и без това плътния въздух, невидимо облъчваше цялото близко пространство, раждаше дълбок покой…

По природа Шурик беше доста невнимателен, изпускаше подробности, ако не ставаше дума за майка му. Затова пък по отношение на майка си бе развил невероятен усет: чувстваше и най-малката промяна в настроението й, насочваше разсеяното си внимание към някоя подробност в дрехите й, към цвета на лицето й, към някой жест или неизказано желание. Сега той разбра, че тя иска да му каже нещо важно.

— Как си с работата? — попита Вера, но това явно не беше темата, която я безпокоеше.

Шурик усети във въпроса й липсата на жив интерес към всички подробности от живота му и отговори разсеяно:

— Добре съм, маминко. Наистина, преводът се оказа по-сложен, отколкото предполагах.

В началото на май, предвиждайки лятното затишие, той се залови да превежда учебник по биохимия, започнат от друг преводач, и катастрофално изостанал спрямо издателските срокове.

В начина, по който Вера седеше, симетрично сключила ръце пред себе си и с подчертано изправен гръб, Шурик усети тържествеността, предшестваща важен разговор.

— Трябва да обсъдим нещо — майката гледаше Шурик загадъчно.

— Кажи — попита леко заинтригуван Шурик.

— Как ти се струва Мурзик? — с неразбираемо предизвикателен тон постави Вера въпроса си.

— Чудесно дете — вяло отговори Шурик.

Вера го поправи:

— Уникално! Детето е уникално, Шурик! Ние трябва да направим всичко, което е по силите ни, за това дете.

— Но, Веруся, какво е по силите ни? Ти работиш с Мурзик, подготвяш я за училище, какво друго можеш да направиш за нея?

Вера му отправи меката си усмивка, като го потупа по ръката. И му обясни, че именно сега, след като е прекарала толкова време с момиченцето, е абсолютно сигурна, че то трябва да живее в Москва, да ходи в московско училище и че само тук те ще са в състояние да помогнат да се развие несъмненият му талант.

И тъй, Вера искаше след края на лятото момиченцето окончателно да заживее в Москва и да тръгне в първи клас в московско училище.

Случваше се нещо съвършено неразбираемо за Шурик. Тази идея определено не му хареса, но той нямаше навик да се съпротивлява. Така че прибягна до външен аргумент:

— Мамо, Стовба по никакъв начин няма да се съгласи. Ти говорила ли си с нея, или това е просто твоя идея?

— Имам много важен аргумент! — каза Вера и направи загадъчна физиономия.

Шурик не беше свикнал да й противоречи, но все пак попита какъв толкова убийствен аргумент е приготвила за Стовба…

Вера тържествуващо се засмя:

— Езиците, Шурик! Мурзик трябва да учи езици! Кой може там, в Ростов на Дон, да даде образование на детето? Та Лена не е глупава жена! Ти ще преподаваш на Мурзик английски и испански!

— Мамо! Какво приказваш? Аз преподавам само френски! Не мога испански. Едно е да преведеш реферат, съвсем друго — да преподаваш езика. Самият аз никога не съм учил испански!

— Ами прекрасно! Ще имаш стимул! Нали познавам способностите ти! — горделиво и същевременно леко ласкателно каза Вера.

— Не, аз не че съм против, но ми се струва, че Стовба за нищо на света няма да се съгласи!

Вера изглеждаше разочарована — тя бе разчитала на ентусиазма на Шурик и беше леко засегната от равнодушието му…

 

 

В края на август, в самия ден на развода, Стовба пристигна мрачна направо в гражданското. Разведоха ги за пет минути. Бяха смятали веднага да заминат за вилата, но в чест на това събитие Стовба купи бутилка шампанско и двамата решиха да я изпият в московския апартамент. После Шурик отвори бутилка грузински коняк от доставката на Гия.

Стовба беше много неспокойна — нито бъбрива, нито простодушна, но все пак, след като пийнаха коняк, си каза болката: нещата с американските документи на Енрике се бавели, но той бил разговарял с големия си брат, полуполяка Ян, който взел присърце проблемите им и предложил хитър план, според който той да заминел за Полша, тя, Стовба, също да заминела за там с организирана предварително покана, двамата да се оженели и тогава тя щяла да може да влезе в Щатите като съпруга на Ян, а вече по-нататък щели да се оправят помежду си… И всичко това трябвало да стане през ноември. И било съвършено неясно дали местният паспортен отдел ще й даде разрешение да замине за тая тъпа Полша…

— Това е то. Разбираш ли, всичко пак се отлага и се бави — рязко тръсна Стовба. — Така може цял живот да си чакам!

— Може пък да е за добро… — опита се да я утеши Шурик.

— Кое ще е за добро? — заканително го погледна Стовба. — Кое? Трябва да замина за цял месец, с Мария определено няма да ме пуснат, не разбираш ли какви проблеми ме чакат!

Шурик наля останалия коняк в чашките — някак незабелязано бяха изпили всичко и дори не се бяха напили много.

— Между другото мама искаше да поговори с теб… Всъщност с Мария нямаш никакви проблеми. Мама искаше Мария да тръгне на училище в Москва, за да учи езици… Би могла да я оставиш при нас, да поживее първото полугодие, да ходи на училище, а после да си я вземеш. Нали знаеш, че мама я обожава. Аз бих казал… Е?

Стовба се извърна и не беше ясно каква физиономия показва на стената.

„Защо правя всичко това — помисли си Шурик. — Веруся ще се претоварва…“ И замълча, учуден от купчината смет, съставена от съчувствие към Стовба, страх за майка му, нова отговорност, която поемаше, и тревога, и глупаво желание да реши безкрайно далечни от него проблеми…

А Стовба изведнъж се хвърли към него, като едва не катурна недопитата чашка, прегърна го през шията и заби коравите рамки на очилата си в ключицата му. Стърчащите като четка коси боцкаха брадичката му. Стовба плачеше. Шурик недоумяваше: в такива случаи той обикновено знаеше как трябва да се държи. А този път се стъписа. Макар че преди седем години в дома на Стовба пак беше непредсказуемо — романтична любов ли, друго ли…

— Луда съм, нали? Мислиш ли, че съм луда? Аз съм идиотка! Седем години, това е някакво безумие, просто не мога да надвия себе си…

— Ама аз нищо такова не си мисля, Лена… — измънка той.

Тя се просна на ергенската кушетка на Шурик, като избухна в загадъчен пиянски смях:

— Че какво има да му мислим, Шурик. Празнуваме развода си! Имаш ли някакви възражения?

Нямаше особени възражения. Този път Стовба изобщо не се преструваше, че до нея е романтичният й любим, всичко беше хубаво и просто и определено без усложненията, които се получават при общуване с бременни жени.

На сутринта заминаха за вилата. Трябваше да се готвят за преместването. Обичайният годишен ритъм, отливите и приливите: прибирането от вилата, Новата година с елхата, бабината Коледа, преместването на вилата…

А след още ден-два, на трийсети август, Вера Александровна отиде в училището на Шурик и записа Мария в първи клас. Със същия акт за раждане, който беше необходим за развода.

Ирина Владимировна уши униформата в нощта преди първи септември, защото купената предварително кафява училищна рокля висеше в гардероба в Ростов на Дон, а в този последен трескав ден вече беше невъзможно да се купи униформа. Затова пък чантата и всички училищни пособия се намираха в шкафа на Вера. На същия рафт, на който Елизавета Ивановна държеше запаса си от подаръци за всякакви житейски случаи.

Щастието на Мария, когато стоеше в училищния двор сред тълпата момиченца с панделки, букети и бели престилки, беше неописуемо. От нетърпение тя подскачаше като жребче с тънките си крачета в бели чорапки, панделката на медната й глава трепкаше, от време на време тя гризеше къдравите листенца на кичестите розови астри.

Стовба я държеше за ръка, а Вера, леко опряла ръка на рамото й, беше щастлива почти колкото Мария. За да е пълен комплектът, Шурик стоеше малко по-назад, леко привел глава и неопределено усмихнат.

Въпреки величието на деня директорката им отдели минута време. Здрависа се с Шурик, погали Мария по главата и каза:

— Ах, ти, екзотично птиче. А аз да не знам, Вера Александровна, какво чудесно момиченце имал Шурик… Много оригинално момиченце!

Мария се усмихна на директорката и тя се удиви на необичайната дързост на тази усмивка: тя се усмихваше не както обикновено дете се усмихва на възрастен, а като равна на равна, като един участник в празника — на друг.

„Разглезили са това дете“ — смътно пробяга в главата на опитната директорка.

Усетила нещо, Вера Александровна за пръв път трепна: а как ще приемат малката мулатка съучениците, учителите… Тя погледна с тревога заобикалящите я хора. Никой не обръщаше особено внимание на Мария: всеки имаше своето единствено дете, първокласник с чанта, не по-малко развълнуван от Мария. Но тя беше друга, с някакво, както се струваше на Вера, принизяващо всички останали деца необяснимо качество.

„Нова раса — прозря Вера, — това е просто нова раса със смесена кръв, за която е писано във фантастичните романи… те трябва във всичко да превъзхождат предишните хора — и с красота, и с талант. Просто защото са се появили последни на този свят, когато всички други установили се народи вече са износили своята генетика и са се състарили, докато тези са попили всичко най-добро от предишните. И ако в тях се вложи култура, ще се получи съвършенство. Да, тук тя е като Аелита, като марсианка…“

След вечеря Шурик хукна по някакви свои работи. Мария, останала съвсем без сили от вълненията на първия учебен ден, можеше само да си легне и домашните я откриха заспала по пътя от банята към спалнята.

После Вера и Лена дълго седяха в кухнята. Отначало Стовба седеше като на събрание. Леко потропваше с твърдите си нокти по края на масата. И по лицето й не можеше да се разбере за какво мислеше.

— Не се безпокойте, Леночка. Мурзик ще се чувства добре с нас. Това е много важно за едно дете — първото училище, първата учителка.

Стовба все така потрепваше по масата. После си свали очилата, постави ръка пред очите си като малък параван и замря, без да продума. После изпод ръката й се затъркаляха едри бавни сълзи. Извади носната си кърпичка и избърса бузите си:

— Аз съм лош човек, Вера Александровна. И съм израснала сред лоши хора. Но не съм глупачка. Животът ми се подрежда така, че не ме оставя да бъда глупачка. Не знам как ще се подреди по-нататък. Може би ние с Мария след три месеца ще заминем. А може това да се проточи и три години. Просто не съм срещала хора като вас. Шурик толкова ми помогна в тежкия момент, а аз го смятах за глупак. Едва с годините разбрах, че вие сте от друга порода, вие сте благородни хора…

Вера се смая: Шурик — глупак? Но нищо не каза. Стовба се изсекна. Лицето й беше строго.

— А аз просто не съм знаела, че съществуват такива хора. Моето семейство е ужасно. И баща ми, и майка ми… Само баба прилича на човек. Ами че те ме изгониха с четиримесечно дете на ръце. Баща ми ме изгони. Те са изроди. И аз щях да бъда изрод, ако не се беше случила тази история с Мария. Живея ужасно. Работя… как ли да ви го обясня? Нелегален цех, работят за себе си. А аз съм им счетоводител. Ако всичко това се разкрие, може да вляза в затвора. Но инак просто нямаше да оцелея. Живея под наем. През всичките тези години плащах на бавачка за Мария.

„Боже мой! Двойно счетоводство! Лена прави всичките тези шашми, които толкова ловко правеше бившата ми началничка Фаина Ивановна“ — уплаши се Вера Александровна.

— Леночка, та вие трябва спешно да се махнете от там! Ще се преместите в Москва, ако не друго, поне в някое счетоводство аз мога определено да ви уредя! — незабавно предложи тя.

Стовба махна с ръка:

— Какво приказвате! И дума не може да става! Така съм обвързана с тях, че бих могла да избягам само на края на света — тя въздъхна: — Не, трябва да ви разкажа. Това не беше всичко. Защото прекалено много ще ме уважавате. Освен това спя с началника си. Вярно, от време на време. Не мога да откажа. Твърде много завися от него. Той е страшен човек. Но е много умен и хитър. Е, това май беше всичко.

„Защо ми разказва всичко това?“ — помисли си Вера. И веднага разбра: Лена Стовба беше посвоему честен човек… Горкото момиче…

Вера стана и погали светлата коса на Лена:

— Всичко ще се оправи, Леночка. Ще видиш.

Лена свря лице в хълбока на Вера, а Вера продължаваше да я гали по главата, докато Стовба плачеше ли, плачеше.

Разделиха се като близки — сега имаха обща тайна: Вера знаеше за Лена нещо, което нито един човек, дори Шурик, не знаеше. И сега се чувстваше не напълно Вера, а отчасти и Елизавета Ивановна. За една минута порасна, стана възрастен човек.

Тя почувства, че Лена временно й е отстъпила момиченцето си и няма да застава помежду им. И още: между нея и Мурзик няма да стои и Елизавета Ивановна и сега тя ще може отново да изживее с цялата му пълнота своето собствено непълноценно майчинство. Всичко се подреди. Всичко се съживи и хвана корен.