Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (36)

36

Най-труден беше проблемът с обувките. Дрехите можеше да се купят, ушият, изплетат, в края на краищата да се преправят от нещо старо, но обувките бяха голям проблем за всички, особено за Валерия. Левият й крак беше по-къс и освен това с номер и половина по-малък от десния, а на всичкото отгоре и осакатен от безбройните операции. На коляното си Валерия носеше апарат — някакво сложно съоръжение от твърда кожа, метал и преплетени ремъци. От стъпалото до бедрото кракът беше нашарен с шевове с различна дълбочина и давност — цяла летопис на болестта и битката с нея. Здравият крак не беше осакатен, но тъй като поемаше цялата тежест на тялото, беше покрит със сини венозни възли и се бе състарил много по-рано от гладкото белокожо тяло. Впрочем Валерия не показваше краката си на никого и при никакви обстоятелства. Другояче стояха нещата с обувките. Още от преместването й в Москва, повече от трийсет години, обувките й изработваше прочутият московски обущар Арам Кикоян, когото бе открила тогава покойната й мащеха.

„Учител — германец, лекар — евреин, готвач — французин, обущар — арменец, любовница — полякиня“ — шегуваше се бащата на Валерия и се стараеше да спазва тези принципи, когато обстоятелствата му позволяваха. Арменецът обущар Арам не се занимаваше с изработка на ортопедични обувки, при него си правеха обувките съпруги на големи началства и прочути актриси, но за малката Валерия той направи изключение. Шиеше й два чифта годишно — от най-добър материал, изграждаше всеки чифт като кораб — с планове, с чертежи, като всеки път обмисляше конструкцията и променяше стария калъп в старанието си да усъвършенства ако не обувките, поне самия себе си. Правеше й танкове, на лявата обувка наслагваше кожа — сантиметър и половина отвътре, сантиметър и половина — на подметката. Слагаше и й специална стелка супинатор. Ювелирна работа…

Той беше странен, особен човек: живееше в комунално жилище в полусутеренна стая на Кузнецки мост, във вмирисана на обущарско лепило и кожи кочина, беше богат, обличаше се като просяк, всеки ден обядваше в ресторант „Арарат“, никога не даваше бакшиш, но понякога неочаквано поднасяше на управителя скъпи подаръци. Губеше много на карти, но понякога и печелеше. Никога не беше се женил, издържаше семействата на двете си сестри в Ереван, но самият той никога не ходеше в Ереван и не пускаше сестрите и племенниците си в дома си. Ръстът му беше нищожен, външността — жалка. Мършав стар арменец с голям нос и рунтави вежди. Обичаше славянски жени — светли, едри, синеоки, а ако някоя имаше плитка, увита около главата, просто полудяваше по нея. Говореше се, че спи с клиентките си, споменаваха се дори всесъюзно известни имена. Но по този повод няма никаква документация. При него открито ходеха млади проститутки, той им беше приятел, даваше им пари, а какво ставаше на протрития килим, метнат върху кушетката, никой не знаеше… Говореше се… говореше се…

Арам обожаваше Валерия. Тя го наричаше „чичо Арамчик“, той нея — „Адамовна“. Беше точно по неговия вкус, макар че не беше точно блондинка. Като ориенталец той уважаваше моминството и едва след като тя се омъжи, започна да проявява мъжки интерес към нея.

Веднъж, след като обу на сакатите й нозе нови обувки от червен сахтиян, я помоли:

— Адамовна, аз съм стар човек, нищо няма да ти сторя, хайде ти направи за мен нещо хубаво — покажи ми какво имаш там.

Интересуваха го гърдите. Валерия се учуди, после се засмя, а после си разкопча блузката, пресегна се зад гърба си и свали сутиена.

— Леле-леле-леле, каква красота! — възхити се чичо Арам, който в онези години далеч не беше стар — на петдесетина.

— Но не давам да пипате. Имам гъдел — каза Валерия и си облече сутиена и блузката.

Оттогава той започна да я уважава още повече и никога повече не я помоли за нещо такова. На съседката си Катя Толстова, когато тя започна да му досажда със съвсем необоснована в случая ревност — тя имаше стари и както смяташе, не безпочвени планове по отношение на съседа си, — веднъж каза:

— Имаше само едно момиче, за което бих се оженил. Но тя е куца, разбираш ли, а аз не мога да се оженя за куца жена. Хората ще ме гледат и ще ме сочат: вижте го Арам с неговата куца жена. А аз не мога, имам си гордост.

В края на последния сезон Арам уши на Валерия зимни боти, кафяви, с фина козина отвътре, с катарама и тънка лентичка под катарамата, та закопчалката да не убива. И този сезон, макар че зимата беше вече в разгара си, тя не носеше новите си боти — от третия месец на бременността настаниха Валерия в клиника за задържане и същевременно я обработваха, че не бивало да ражда, че нямало да може да роди сама, трябвало с цезарово сечение. И което било много по-важно, по време на бременността детето изсмуквало от майката такова количество калций, че нейните нещастни кости можели да се декалцират, тазобедрените й стави можело да не издържат и тя щяла да остане за цял живот без крака. Пък и не било сигурно, че ще може да запази плода.

Валерия само се усмихваше и държеше на своето: разчиташе на уговорката си с Господ Бог — беше му обещала, ако й даде дете, занапред да не съгрешава и удържаше думата си — веднага преустанови срещите си с младия си любовник и сега напълно разчиташе на почтеното поведение на Господ Бог. Ето защо не искаше и да чуе за аборт, колкото и да я стряскаха лекарите с тежки последствия, само се усмихваше — понякога добродушно, понякога присмехулно, а понякога и просто като същинска идиотка.

Лежа два месеца, после я изписаха, но й препоръчаха да остане на легло. Коремът й растеше много бързо. При някои жени и след петия месец нищо не се забелязва, а при Валерия топката растеше досами гърдите й. Все й се искаше да излезе да се разходи. Обади се на една приятелка, тя дойде веднага и я изведе на разходка. Беше люта зима, новите боти, които едва намъкна на отеклите си крака, й стискаха и краката й веднага премръзнаха. Валерия се обади на Арам, каза му, че ланшните боти са й тесни, дали не може да се поразширят.

— Защо да не може? За теб всичко може. Идвай!

Тя отиде с приятелката си и й каза да я чака в таксито. Влезе в стайчето на Арам с огромния си кожух с корема напред. Още не си бе съблякла кожуха, когато той забеляза. Избухна в смях, разбъбри се. Помоли да пипне корема й.

— Ах, браво на тебе, Адамовна! Пак си се омъжила! Пак за друг, а не за мене!

Валерия реши да не огорчава Арам, нека си мисли, че се е омъжила…

Развърза пакета с новите боти и ги сложи на масата.

— Защо ми показваш ботите, сякаш не съм ги виждал! Краката си покажи!

Тя седна на пейката, Арам се наведе, развърза старите боти и измъкна от тях подпухналите ходила. Като лекар ги бодна с пръст.

После заразглежда от всички страни новите боти — мачкаше ги, разтегляше ги с ръка, обмисляше как да ги направи по-свободни за краката.

— Адамовна! Ще ти ги разтегля, а тук, от горе, ще сваля малко от кожата. Ще бъдат топли, няма да забележиш. Когато разхождаш детенцето, ще ти трябват топли боти. И ще си останат топли. Обади ми се след една седмица и ела да си ги вземеш. Дай да те целуна.

И се разделиха. Но не за седмица, а за повече. Валерия се разболя от ангина, може да не беше истинска ангина, но гърлото я болеше и тя не искаше да излиза от къщи. Непрекъснато около нея имаше приятелки — сменяха се край разкошното й легло. Валерия лежеше сред възглавници, облечена и гримирана като за празник. И наистина за нея всичко това беше празник. Бременността вече клонеше към шестия месец, момиченцето мърдаше в корема й, живееше там, сърцето му тупкаше и това я изпълваше с такова щастие и благодарност, че от радост дори се будеше нощем, сядаше в леглото, палеше свещичка в червения свещник пред разпятието на Беата, изработено от слонова кост, и се молеше, докато се умореше и заспеше.

Преди Нова година студовете понамаляха и се отвори най-хубавото зимно време: ясно, сухо, снегът грее, скърца под краката, въздухът мирише на прясна краставичка. Една сутрин, след като погледна през прозореца, Валерия реши да се поразходи и се сети за обувките. Звънна на Арам. Той й каза обидено: отдавна съм ги направил, защо не идваш?

— Сега ще дойда, чичо Арам!

— Недей сега. Ела към пет, каня те на ресторант, в „Арарат“. Каня те, нали разбра?

Валерия не излизаше от къщи без придружител, но този път реши да излезе сама: не й беше удобно да моли приятелка да я заведе при обущаря, а после да я зареже и да отиде на ресторант. А и трябваше дълго да обяснява защо отива в скъп ресторант с някакъв стар дрипав арменец. То и не може да се обясни…

Премени се с нова люлякова блузка със сребърни копчета — буквално предния ден я беше доплела. Сложи си аметистовите обички — лилави капки на розовите уши. Беата й ги беше подарила един Бог знае кога. Погледна се в огледалото: ами ако роди не момиченце, а момченце? Казват, че когато носиш момиче, лицето погрознява, става на петна. А нейната кожа е бяла, дори прекалено бяла.

„Е, нека пък да е момченце. Ще го нарека Шурик“ — помисли си тя.

Приготвяше се бавно, беше нежна към себе си. Галеше корема си.

Облече се. Слезе с асансьора. Таксито само спря. Валерия дори не успя да вдигне ръка. Шофьорът отвори вратата. Възрастен усмихнат мъж:

— Е, закъде тръгваме, майчице?

Арам я посрещна, сякаш нищо не се бе случило, не се държеше обидено. Беше гладко избръснат и със сако — такъв Валерия никога не беше го виждала: обикновено вкъщи той се мотаеше с някакъв омазнен елек. Помогна й да си свали кожуха, събу й старите боти. Обу й новите.

— Е, как са?

Прекрасно. Обгръщаха крака плътно, точно както трябваше за Валерия, но не стягаха.

— Донесоха ми чудна кожа! Бежова! Ще ти запазя за летни обувки.

Излязоха на Кузнецки мост. Работният ден свършваше, вече имаше много минувачи и всички хора я забелязваха, заобикаляха ги и те крачеха бавно сред подтичваща навалица, както плава солиден кораб сред чевръсти нищожни лодчици. Балтонът на Арам беше стар, протрит, а калпакът — нов, бобров, пухкав като възглавница. Валерия се подпираше на патерицата, защото сега се нуждаеше от нея повече, отколкото преди.

Ставаше й смешно от мисълта, че всички наоколо я смятат за съпруга на този съсухрен стар арменец, а и самият Арам вероятно се гордееше, че води такава красавица, и то бременна, под ръка, и всички си мислеха, че му е жена. Освен това минувачите често поздравяваха обущаря — той отдавна живееше в този район, беше се заселил във времената на НЕП-а, пък и работеше тук наблизо, в частно ателие, беше освободен от армейска служба и през цялата война бе воювал изключително на трудовия фронт, като бе изработвал ботуши за служителите на НКВД^[1] и обувки за жените им.

Завиха и приближиха до „Арарат“.

— Как е, стискат ли ти обувките? — попита самодоволно Арам.

На Валерия й беше смешно и весело, те изкачиха две стъпала и тя свали от главата си белия оренбургски шал; старинните аметисти блеснаха, Арам веднага ги забеляза и проницателно попита:

— Обиците от Беата ли ти останаха? Хубави са!

Валерия размърда с ръка ухото си, та диамантените точици около големите камъни да заискрят още по-силно:

— Мащехата ми ги подари — царство й небесно — за шестнайсетия ми рожден ден.

— Че ти на колко беше, когато за пръв път те доведоха при мен?

— На осем, чичо Арамчик, на осем — усмихна се Валерия, устната й се плъзна нагоре и се разкриха матовите й синкавобели зъби, сякаш направени по поръчка.

Те влязоха през вратата, която отвори почтителен портиер, Арам деликатно се отдръпна на две крачки отчасти заради патерицата, на която тежко се бе подпряла Валерия, преди да заслиза надолу по стълбището. Тя направи крачка и своето обичайно гмурване и се търкулна надолу.

„Нима не съм залепил гумата?“ — ужаси се Арам.

И веднага си спомни, че винаги залепваше на кожена подметка тънък гумен лист, за да не се плъзга.

Втурнаха се да вдигат Валерия — и портиерът, и Арам, и подалият се от коридора управител. Тя беше страшно тежка, а очите й бяха потъмнели от ужас. Валерия разбра какво се бе случило, още преди да се опитат да я изправят на крака: бе паднала, защото кракът й се бе счупил от само себе си, а не обратното — паднала е и си е счупила крака… Още нямаше болка, защото усещането за край на света беше по-силно от всякаква болка.

Сложиха я да легне на виненочервено кадифено диванче, наляха в устата й половин водна чаша коняк и извикаха Бърза помощ. Тя започна да крещи по-късно, когато вкараха носилката в колата и я подкараха към институт „Склифософски“.

Направиха й рентгенова снимка. Фрактура на шийката на бедрото и обилно кръвотечение. Биха й промедол. Лекарите се тълпяха около Валерия и тя изобщо не можеше да се оплаче от липса на внимание. Чакаха някакъв Лифшиц, гинеколог, но вместо него дойде Салников, който трябвало заедно с хирурга Румянцев да реши какво да правят в този сложен случай.

„Учител — германец, лекар — евреин, обущар — арменец…“ — спомни си тя тревожно завета на покойния си баща. Но положението й беше толкова опасно, че и евреите не биха могли нищо да направят.

Гинекологът настояваше за незабавно изкуствено раждане, хирургът смяташе, че е необходима спешна операция на бедрото. Кръвотечението не спираше, започнаха да й преливат кръв. Минаха дванайсет часа, докато я сложиха на операционната маса, и две хирургически бригади — травматолози и гинеколози — се стълпиха над упоената Валерия, за да спасят според неписаното правило първо живота на майката, а после — на детето.

Но не успяха да спасят момиченцето. Плацентата се бе отлепила вероятно в момента на падането и плодът, лишен от кислород, се бе задушил. Не сложиха метален щифт на счупената шийка на бедрото — костта беше толкова крехка, че не посмяха да я докосват с инструменти.

Шурик посрещна Новата година с майка си. Искаше да дойде Ирина от Малоярославец, но Вера не се церемонеше с роднините си така, както с другите хора, и й каза, че ще се радва, ако тя дойде на първи януари. Най-сетне майка и син посрещнаха Нова година така, както бе замислено: само двамата, с трите прибора, бабиния шал на облегалката на нейния фотьойл, собственоръчен Шуберт и тарталетки от ВТО. Шурик подари на майка си плоча с концерта за орган на Бах в изпълнение на Хари Гродберг, който веднага изслушаха, а майка му му подари червено-син мохеров шал, който той увиваше около врата си през следващото десетилетие.

Шурик научи за случилото се нещастие след седмица, когато колегите събираха пари за колетче за Валерия, която през тези дни още била на ръба между живота и смъртта.

„Заради мен, станало е заради мен“ — ужаси се Шурик. И тази вина не беше нова, а все същата, предишната, която носеше пред покойната си баба, пред майка си. Той не произнасяше това, но дълбоко в себе си знаеше: лошото му поведение се наказваше със смърт. Но не неговата, а на хората, които обичаше.

„Горката Валерия! — плачеше той в най-отдалечената кабинка на мъжката тоалетна «за служители», подпрял буза о студената фаянсова стена. — Какъв изрод съм! Защо от мен се пръкват толкова лоши неща? Та аз не исках да се случи нищо подобно!“

Плака дълго — и за смъртта на баба си, и за болестта на майка си, и за нещастието на Валерия, случило се изключително по негова вина, плака дори за детето, което нямаше нищо общо с него, но и за тази случила се преди живота смърт той винеше пак себе си.

Отвън на два пъти натискаха дръжката на вратата, но той не излезе, докато не се изляха всичките му сълзи. Тогава избърса бузите си с грапавия ръкав и взе решение: ако Валерия оцелее след всичко това, никога няма да я остави и ще й помага, докато е жив. Състраданието го притискаше отвътре така силно и пълно, както сгъстеният въздух издува изтънелите стени на гумена топка.

Отначало пътуваше към къщи с твърдото решение да разкаже всичко на майка си, но колкото повече приближаваше, толкова повече се съмняваше дали имаше право да я обремени, толкова крехка и чувствителна, с още едно вълнение…