Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (27)

27

Валерия Адамовна беше разярена: очите й, гримирани в синьо, се бяха стеснили, а обикновено пухкавите устни с розово червило бяха толкова стиснати, че под тях се бяха образували две много симпатични бръчици.

— Е, и какво да ви правя сега, Александър Александрович? — и тя потропа по бюрото с кокалчето на безименния си пръст.

Шурик стоеше пред нея в покорна поза, с наведена глава и видът му изразяваше виновност, но дълбоко в душата си той изпитваше абсолютно равнодушие към участта си. Беше подготвен за възможността да го изгонят за самоотлъчката, но знаеше също, че няма да остане без работа, а и без поминък. Освен това ни най-малко не се страхуваше от Валерия и макар че не обичаше да причинява неприятности на хората и дори изпитваше неудобство пред началничката, задето бе нарушил обещанието си, не смяташе да се защитава. Ето защо каза смирено:

— Както решите, Валерия Адамовна.

Дали това смирение я размекна, или любопитството й взе връх, но тя усмири строгостта си, още малко потропа с пръст по бюрото, но вече в някак по-миролюбив ритъм, и каза свойски, не с началнически тон:

— Добре, разказвай какво ти се случи там.

И Шурик честно разказа, впрочем без да спомене за влажните нощни прегръдки — как все пак бе изиграл ролята на законен съпруг, как го бяха представили на всички като трофей, но как не бе успял да си тръгне навреме, защото според замисъла на тъста, за когото не бяха го предупредили предварително, се бе наложило и да посрещне детето от родилния дом.

— И как е детенцето? — полюбопитства Валерия Адамовна.

— Ами аз дори не го видях, както трябва. Посрещнах го от родилния дом и веднага — на летището. Но във всеки случай момиченцето не е черно, цветът му си е съвсем нормален.

— А как ще се казва? — живо се поинтересува Валерия.

— Нарекоха я Мария.

— Мария Корн значи — с удоволствие произнесе Валерия Адамовна. — Добре звучи. Не е плебейско.

Мария Корн… Той за пръв път чу това име и се смая: как, тази дъщеря на Стовба, внучката на Генадий Николаевич, ще носи фамилното име на неговия дядо, на баба му… В някакви документи тя вече е записана така… И му стана малко чоглаво, неудобно пред баба му… не помисли… постъпи някак безотговорно…

Този смут явно се изписа на лицето му и не остана незабелязан.

— Да, Александър Александрович, браковете могат да бъдат фиктивни, но децата — никога — усмихнаха се заоблените бузи на Валерия Адамовна.

На Шурик пък в този момент му хрумна интересна мисъл: според уговорката този брак беше фиктивен, знаеха го и самият той, и Стовба, и Фаина Ивановна. Но дали онези две и половина нощи в леглото на Стовба, през които той толкова успешно изпълняваше ролята на изчезналия любовник, не нарушиха безспорната фиктивност на този брак…

В този миг Валерия Адамовна също получи ярко прозрение, изпратено й от инстинкта: именно този младеж, толкова душевно чист и симпатичен, а и външно много привлекателен, би могъл да й даде онова, което тя не успя да вземе нито от двата си ужасни брака, нито от безбройните любовни приключения, които бе изживяла…

Тя седеше във фотьойла си в своя миниатюрен кабинет, срещу нея стоеше Шурик, хлапак на нищожна длъжност, красив млад мъж, който не иска нищо от нея, почтено момче, което знае езици, от добро семейство — засмя се тя вътрешно, — всичко това беше написано върху него с големи букви… И тя разцъфна в главната си усмивка, неотразима и действена, която опитните мъже безпогрешно възприемаха като добро предложение…

— Седни, Шурик — каза тя с неофициален тон и кимна към стола.

Шурик премести списанията от стола върху края на бюрото й и седна в очакване на разпореждания. Вече разбираше, че няма да го уволнят.

— Никога повече не постъпвай така — тя сякаш искаше леко да стане иззад бюрото, да се плъзне към него, да притисне гърдите си до неговите… Но тъкмо това тя не можеше да стори по никакъв начин — ставаше трудно, подпряна с едната ръка на патерицата, а с другата — на бюрото… Съвършено свободна се чувстваше само в леглото, когато проклетите патерици изобщо не й трябваха, и там, тя знаеше това, инвалидността й изчезваше и тя ставаше пълноценна — о! повече от пълноценна жена! — летеше, рееше се, възнасяше се… — Никога повече не постъпвай така… Знаеш какво е отношението ми към тебе, и, естествено, няма да те уволня, но, драги мой, съществуват правила, които трябва да се спазват… — Валерия говореше с мъркащ глас и изобщо, когато седеше, страшно приличаше на едра много красива котка, приликата с която се разрушаваше в момента, когато тя ставаше и тръгваше със своята гмуркаща се походка. Тонът й изобщо не отговаряше на съдържанието на думите и Шурик чувстваше това и го преценяваше като нещо неразбираемо. — Върви да работиш…

И той отиде в отдела си, много доволен, че въпреки всичко не го бяха уволнили.

Валерия се натъжи: ако бях поне с десет години по-млада, щях да се залюбя с него — да можех да родя детенце от такова момче — нищо повече не ми трябва. Уф, каква стара глупачка…