Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (13)

13

След смъртта на майка си Вера рязко се състари и се почувства сирак, а тъй като сиротството е състояние предимно детско, тя сякаш си размени местата със сина си студент, отстъпи му старшинството. Всички житейски проблеми, които по-рано незабележимо за тях бе решавала Елизавета Ивановна, сега легнаха на плещите на Шурик и той прие това безропотно и кротко. Майка му го гледаше от долу на горе и като докосваше рамото му с прозрачна ръка, разсеяно казваше:

— Шурик, трябва да видим нещо за обяд… Шурик, имахме някъде кочан със сметките за тока… Шурик, не си ли виждал случайно синия ми шал…

Всичко това — в неопределена, недоизказана форма.

Както и преди, тя оставяше счетоводителската си заплата в гобленена кутийка на масичката на Елизавета Ивановна. Шурик пръв откри, че тези пари не стигат доникъде, и още от средата на септември започна да дава уроци на предишните ученици на баба му. Освен това получаваше стипендия.

На връщане от института той се отбиваше в близкия магазин, носеше вкъщи пелмени, картофи, ябълки, без които майка му не можеше да живее, плащаше сметките за газ и ток, намираше шала, плъзнал се в пролуката между стената и шкафчето за обувки…

Веднъж в седмицата купуваше дребна треска и я занасяше на Матилда… Очакваше писма от Лиля. Но писма нямаше и нямаше.

Наближаваше Нова година, първата Нова година без Елизавета Ивановна, без коледния празник и курабийките с късмети, без бабините щедри и неочаквани подаръци и дори май без елха… Във всеки случай Вера не знаеше откъде се вземат елхите, кой ги носи вкъщи и как бодливото дърво се озовава в пазената от Елизавета Ивановна стара кръстачка, закрепена с комплект клинчета, които също се пазеха в специална кутия.

С изтичането на седмици и месеци липсата на Елизавета Ивановна се усещаше все по-остро, особено в онази предновогодишна седмица, която в предишните години беше радостно напрегната, подготвителна — почти всеки ден идваха ученици, излъскваха изпълненията си на френските стихове и песнички, а Вера вечер, когато си дойдеше от работа, сядаше пред пианото, акомпанираше им, като си припомняше незабравимия Александър Сигизмундович, и неволно тръсваше глава в края на всяка музикална фраза, както навремето правеше той, децата пееха силно и фалшиво, Елизавета Ивановна, строго похлупила с горна устна халтавата си протеза, потропваше с върха на обувката си по стария килим, в топлата фурна се доизсушаваха захаросаните късчета портокали и ябълки, из целия апартамент се носеше благоухание на канела и портокали, смесено с празничния мирис на прясно излъскани подове…

— Между другото, Шурик, къде е записан телефонът на Алексей Сидорович?…

Алексей Сидорович беше човекът, когото Елизавета Ивановна от памтивека канеше два пъти годишно да лъска подовете — преди Коледа и преди Великден, но той нямаше телефон, живееше в Томилино, така че тя му пращаше картичка, в която му съобщаваше кога трябва да дойде. А адреса му просто бе запомнила, в телефонния бележник го нямаше…

Още от детинство Вера понасяше зле тъмния и муден декември: вечно настиваше, кашляше, изпадаше в депресия, която в онези години наричаха просто униние. Обикновено още от ноември Елизавета Ивановна засилваше обичайните си грижи за дъщеря си, даваше й някакъв бъркоч от листа на алое с мед, правеше отвари ту от живовляк, ту от девесил, сутрин й даваше да изпие малка чашка червено вино…

Този декември, първият без майка й, се оказа за Вера особено тежък. Много плачеше и което е странно, дори насън. Когато се събудеше, едва събираше сили, за да надвие тези безпричинни сълзи. И в службата си внезапно, без какъвто и да било повод, започваше да плаче, а в гърлото й заставаше задушаваща топка. Не спираше да отслабва, така че полите й се въртяха около мършавите бедра, а младичките актриси постоянно я питаха каква диета спазва. Разбира се, причината беше не в някаква диета, а в щитовидната й жлеза, която от млади години беше увеличена, а сега изхвърляше в кръвта й огромни дози хормони, поради което Вера се чувстваше слаба, плачеше и място не си намираше.

А тъй като симптомите на болестта във всяко отношение съвпадаха с обикновените симптоми на характера й, болестта дълго време не бе диагностицирана. Приятелките й намекваха, че не изглежда много добре, изглежда уморена.

Може би единствен Шурик чувстваше, че красотата й, избледняла, жална като стара порцеланова чашка или крилце на изпърхала своето пърхане пеперуда, става все по-трогателна…

Шурик я обожаваше. Предвидливата Елизавета Ивановна бе възпитала у него твърдото убеждение, че майка му е човек много специален, артистичен, че просто си губи времето с тази мизерна работа, която изобщо не отговаря на нивото й, само защото творческата работа изисква от човека пълно себеотдаване, а Веруся си е избрала друга съдба — да отглежда и да възпитава него, Шурик. Заради него е пожертвала артистичната си кариера. И той, Шурик, трябва да цени това. И той го ценеше.

Сега, след ужасната история с баба му, той панически се страхуваше за майка си. Ролите им се размениха окончателно — Вера постави сина си на мястото на покойната си майка, а Шурик с лекота пое тази роля и отговаряше за нея, ако не като баща за детето си, поне като по-голям брат за по-малката си сестра, и грижите му за нея бяха не абстрактни, умозрителни, а съвсем практически, които му отнемаха много време.

Труден беше животът на Шурик. Макар да влезе лесно в института, учението се оказа тежко за него. Без никакво съмнение той беше момче с хуманитарна насоченост и лекотата, с която усвояваше чужди езици, далеч не му служеше при другите предмети. Към края на първия семестър натрупа много недоразбрани знания по всички науки, с усилие взимаше зачотите и постоянно търсеше помощта на Аля и Женя. Те го подготвяха, а понякога и просто му правеха курсовите работи. Макар че още не беше се сринал на сесията, беше изпълнен с лоши предчувствия за нея. Единственият предмет, който му вървеше прекрасно, беше английският. Недоразумението, послужило за косвена причина за смъртта на Елизавета Ивановна, сякаш рецидивираше: отново по погрешка го бяха записали в друга езикова група. Когато видя името си в групата „английски — напреднали“, той дори не отиде в деканата да се разправя. Започна да ходи на лекции и преподавателката чак в края на семестъра откри, че един от нейните студенти по погрешка за три месеца е усвоил пълния курс на гимназиалния английски и прекрасно се е справил с новия обем знания.

Навремето Вера, придружена от Шурик, редовно посещаваше най-хубавите театрални премиери и концерти. Сега, когато го поканеше да излезе някъде с нея, той понякога отказваше: нямаше време. Трябваше да учи много, най-вече не му вървеше с химията — тя му изглеждаше нестройна, клоната, лишена от логика…

Всичко в живота на Шурик се промени отведнъж — и главното, и дреболиите. Само едно оставаше неизменно от миналата година насам — понеделничната Матилда. Впрочем в техни понеделници понякога се превръщаха и други дни от седмицата. Тъй като Вера се чувстваше потисната в самотни вечери, Шурик, дремейки над учебниците, изчакваше да стане единайсет, когато майка му вземаше своето приспивателно, после оставяше в своята стая запалена нощна лампа и тиха музика и по чорапи и с обущата в ръце отваряше, след което заключваше входната врата, без бравата да изщрака, обуваше се на стълбищната площадка и хукваше надолу по стълбището, после през двора, по железопътното мостче — при Матилда…

Отключваше си със свой ключ, който му бе поверен като знак не за любовна връзка, а за приятелство, от деня, когато Матилда за пръв път остави котките на неговите грижи. През отвора на вратата той виждаше широкото бяло легло, излегнатата върху пухкавите възглавници Матилда с бяла свободна нощница, с меко заплетена нощна плитка на рамото, с дебела книга, обвита във вестник, заобиколена от трите черни котки, заспали в причудливи пози върху отпуснатото й тяло. Матилда се усмихваше на обърнатия кадър — силно зачервения юноша със спортно яке и сняг върху гъстата коса. Знаеше, че е тичал през цялото време, като звяр за водопой, и знаеше, че той би тичал не двайсет минути, а цяла нощ, а може би и седмица, за да я прегърне по-скоро, защото гладът му беше млад, зверски, и тя чувстваше готовността си да го уталожи.

Понякога й хрумваше, че не би било зле да научи момчето на едно-друго, защото и в леглото той продължаваше да тича към нея и нямаше време за бавна нежност, за нега, за изтънчена ласка. Дотичал, той внезапно се откъсваше от нея, ахваше, поглеждайки часовника, бързо се обличаше и побягваше. Тя отиваше до прозореца и виждаше как префучава през двора до улицата, после се мярва в пространството между две сгради…

„Бърза да се прибере при майка си — позасмиваше се тя добродушно. — Дано не се привържеш, стара глупачке…“

Страхуваше се от привързаност, страхуваше се от разплата. Отдавна знаеше, че за всичко в крайна сметка се плаща.