Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (1)

1

Бащата на детето, Александър Сигизмундович Левандовски, човек с демонична и донякъде подценена външност, с гърбав нос и стегнати къдрици, които той, примирен, след петдесетата си година престана да боядисва, от ранна възраст обещаваше да стане музикален гений. От осемгодишен, като младия Моцарт, го водеха на турнета, но към шестнайсетата му година всичко спря, сякаш някъде в небесата звездата на успеха му угасна, и млади пианисти с добри, но обикновени способности започнаха да го изпреварват, докато той, завършил с отличие Киевската консерватория, се превърна в акомпанятор. Беше изтънчен, точен, може да се каже, уникален, акомпанятор, свиреше с първокласни цигулари и виолончелисти, които май дори се бореха за него. Но винаги беше на заден план. В най-добрия случай на афиша пишеше „Пиано…“, в най-лошия — само двете букви „Ак…“ Именно това „Ак.“ беше нещастието в неговия живот, то вечно гризеше джигера му. Според възгледите на древните май именно черният дроб най-много страдал от завистта. Естествено, никой не вярваше на тези хипократовски глупости, но черният дроб на Александър Сигизмундович наистина беше подложен на пристъпи. Той пазеше диета и от време на време прежълтяваше, боледуваше и страшно се тормозеше.

С Верочка Корн се запознаха през най-добрата година в живота й. Току-що я бяха приели в студията на Таиров, още не беше се сдобила с репутацията на най-слаба ученичка, наслаждаваше се на интересни разнообразни занимания и мечтаеше за велика роля. Бяха предзалезните години на Камерния театър. Главният театровед на страната още не бе изразил своето свещено мнение за театъра, наричайки го „наистина буржоазен“ — щеше да направи това няколко години по-късно, още царуваше Алиса Коонен, а Таиров наистина си позволяваше такива „наистина буржоазни“ лудории, като постановката на „Египетски нощи“.

В театъра по традиция празнуваха старата Нова — трийсет и пета — година и сред множеството забавления, измислени от изобретателните актьори за тази дълга нощ, беше конкурсът за най-красиво краче. Актрисите се скриха зад завесата и всяка, повдигайки края й, целомъдрено показваше на публиката безименен крак от коляното до връхчетата на пръстите.

Осемнайсетгодишната Верочка извъртя глезена си така, че сръчният кърпеж на стъпалото да не се вижда, и насмалко не припадна, когато властно я издърпаха иззад завесата и й сложиха престилка, на която с големи сребърни букви пишеше: „Аз имам най-прелестното краче в света“. Освен това й връчиха картонена обувчица, изработена в театралните ателиета и напълнена с шоколадови бонбони. Всичко това, включително вкаменените бонбони, още дълго се пазеше в най-долното чекмедже на скрина на майка й Елизавета Ивановна, която се оказа неочаквано чувствителна към успеха на дъщеря си в област, намираща се според представите й извън рамките на приличното.

Пристигналият от Питер на турне Александър Сигизмундович бе поканен на празника лично от Таиров. Аристократичният гостенин през цялата вечер не се отдели от Верочка и й направи изключително силно впечатление, а призори когато балът свърши, собственоръчно обу на награденото краче бялата филцова ботичка, смела вариация на тема руска валенка, но на висок ток, и я изпрати до дома й на „Камергерски“. Беше още тъмно, бавно се сипеше бутафорен сняг, уличните лампи светеха в театрално жълто и тя се чувстваше като дебютантка на огромна сценична площадка. С едната ръка притискаше до гърдите си увитите във вестник официални обувки трийсет и четвърти номер, другата й ръка блажено почиваше върху неговия ръкав, а той й рецитираше старомодни стихове на изпаднал в немилост поет.

Същия ден той си замина за Ленинград, като я остави в пълно недоумение. Обеща скоро да дойде пак. Но минаваха седмица след седмица, от дългото очакване в душата на Верочка остана само горчивина.

Професионално Верочка не напредваше твърде, освен това балетмайсторката, която ги учеше на съвременни движения в духа на Айседора Дънкан, здравата я беше намразила, така че сега я наричаше само „прелестното краче“ и не й прощаваше и най-дребния пропуск. Горката Вера бършеше сълзите си с пеша на старогръцкия хитон от басма родно производство и не улучваше такта на екстатичната музика на Скрябин, на която се упражняваха студентките, като енергично размахваха юмручета и колена, за да преведат неуловимата душа на бунтовната музика в зрими образи.

В един от най-гадните дни на онази пролет Александър Сигизмундович посрещна Вера пред служебния вход. Беше пристигнал в Москва за две седмици за записа на няколко концерта на прочут цигулар, световна знаменитост. В известен смисъл това беше звезден час в неговия живот: цигуларят беше старовремски възпитан, отнасяше се към Александър Сигизмундович с подчертано уважение и както се разбра, си спомняше за детската му слава. Записът вървеше великолепно. За пръв път от много години страдащото самолюбие на пианиста си почиваше успокоено и разперило криле. Прелестното момиче със сиво-сини кадифени очи трептеше само от присъствието му — едното вдъхновение се подхранваше от другото…

Колкото до младата Верочка, която цяла учебна година старателно бе изучавала „емоционално наситените форми“ на Таиров, тази пролет тя веднъж завинаги изгуби усещането си за граница между живота и театъра, „четвъртата стена“ рухна и тя заигра спектакъла на собствения си живот.

В съгласие с идеите на дълбоко почитания учител, който изискваше от своите актьори универсалност — от мистерията до оперетката, — както се бе изразявал самият той, тази пролет Верочка разиграваше пред разнежения Александър Сигизмундович амплоато „инженю драматик“.

Благодарение на съвместните усилия на природата и изкуството връзката им беше възхитителна — с нощни разходки, интимни вечери в малки сепарета на най-известни ресторанти, рози, шампанско, пикантни ласки, доставящи наслада и на двамата — може би по-голяма от онази, която изпитаха през последната московска нощ, преди заминаването на Александър Сигизмундович, в часа, когато Верочка капитулира пред превъзхождащите сили на противника.

Щастливият победител си замина, като я остави сред сладката омара на пресните спомени, от които постепенно започна да се очертава истинската картина на нейното бъдеще. Той бе успял да й разкаже колко нещастен е семейният му живот: психично болна съпруга, малка дъщеря с родова травма, властна тъща с фелдфебелски нрав. Никога, никога не ще може да напусне това семейство… Верочка примираше от възторг: колко е благороден! И й се искаше начаса да му принесе в жертва собствения си живот. Нека има дълги раздели и кратки срещи, нека само някаква малка частица от неговите чувства, от неговото време, от неговата личност принадлежи на нея — онази, която самият той ще пожелае да й посвети.

Но това беше вече друга роля — не на преобразената Пепеляшка, потропваща със стъклените си токчета по среднощната улица под светлината на декоративните фенери, а на тайна любовница, скрита в дълбока сянка. Отначало й се струваше, че е готова да играе тази роля до края на живота — своя или неговия: няколко дългоочаквани срещи в годината, глухи бездни между тях и еднообразни тъжни писма. Така се проточиха три години — в живота на Вера започна да се усеща привкусът на скучно женско нещастие.

Кариерата й на актриса, така и незапочнала истински, приключи — предложиха й да напусне. Верочка напусна трупата, но остана да работи в театъра като секретарка.

През същата година, трийсет и осма, направи първия опит да се освободи от изнурителната любовна връзка. Александър Сигизмундович смирено прие желанието й, целуна й ръка и се прибра в Ленинград. Но тя не издържа и два месеца, сама го извика и всичко започна отначало.

Верочка отслабна и според приятелките й погрозня. Появиха се първите признаци на заболяване, още непознато: очите й лъщяха с метален блясък, понякога на гърлото й засядаше буца, нервите й се разклатиха и дори Елизавета Ивановна започна леко да се плаши от домашните истерии на Верочка.

Минаха още три години. Отчасти под натиска на Елизавета Ивановна, отчасти от желание да промени своя провален според сегашната й преценка живот тя отново скъса с Александър Сигизмундович. Той също беше изтормозен от тази трудна връзка, но не би се решил пръв на скъсване: любовта му към Верочка беше много дълбока и дори възвишена — всеки път, когато идваше в Москва. Със своята страстна и афектирана влюбеност тя подхранваше нещастното му и болно самолюбие. Този път раздялата сякаш успя: избухналата война ги раздели задълго.

По това време Верочка вече бе изгубила незавидната си секретарска длъжност, бе изучила скромния занаят на счетоводител, но посещаваше репетициите и тайно си се представяше в някои роли, особено й беше по сърце ролята на Мадам Бовари. Ах, да не беше Алиса Коонен! Тогава й се струваше, че всичко може да тръгне в обратна посока и тя може да излезе на сцената с рокля, украсена с три букета дребни розички със зеленина, танцувайки кадрил с безименния виконт в имението Вобиесар… Беше зараза, която познават само преболедувалите. Без да напуска театъра, Вера се опитваше да се освободи от театралната зависимост и дори си намери обожател, както се казва, „от публиката“, изключително положителен и точно толкова глупав евреин, снабдител. Той й направи предложение. След като рида цяла нощ, тя му отказа, като му заяви гордо, че обича друг. Дали Вера имаше някакъв дефект, дали пък това беше пълно невписване в образите на времето, но крехката й нежност, вътрешната й готовност начаса да изпадне във възторга и душевната деликатност, която е била на мода по времето на Чехов, да речем, не привличаха абсолютно никого през героичния период на войната и следвоенното социалистическо строителство… Какво пък, никого значи… Но не и снабдител в края на краищата…

После дойде евакуацията в Ташкент. Елизавета Ивановна, доцент в Педагогическия институт, настоя дъщеря й да напусне работата си и да тръгне с нея.

Александър Сигизмундович попадна в евакуация в Куйбишев, нещастното му семейство не успя да замине и загина по време на блокадата. В Куйбишев той се разболя страшно, три пневмонии поред насмалко не го вкараха в гроба, но с грижите си го спаси една медицинска сестра, яка татарка от местните. И той се ожени точно за нея от самота и слабост.

Когато след войната Верочка и Александър Сигизмундович се срещнаха, всичко започна отново, но в леко променена декорация. Сега тя работеше в Драматичния театър, където я назначиха за счетоводител. Вместо Алиса Коонен сега тя обичаше Мария Ивановна Бабанова, ходеше на нейните спектакли, двете дори си разменяха усмивки по коридорите. Александър Сигизмундович отново я посрещаше пред служебния вход и двамата тръгваха по „Тверской“ към „Камергерски“. Бракът му пак беше нещастен, пак имаше болнава дъщеричка. Беше остарял, отслабнал, беше още по-силно влюбен и още по-трагичен. Романът се разгърна с нова океанска сила, любовните вълни ги издигаха на недосегаеми висоти и ги захвърляха в дълбоки бездни. Може би именно за това бе жадувала неспокойната душа на Верочка. В онези години тя често сънуваше едно и също: насред някакво съвършено битово действие, например докато пият чай с майка й на овалната им маса, тя открива, че едната стена на стаята липсва, а на нейно място е мракът на потъваща в безкрайността зрителна зала, пълна с безмълвни и абсолютно неподвижни зрители…

Както и преди, той идваше в Москва три-четири пъти в годината, отсядаше обикновено в хотел „Москва“ и Верочка тичаше там за срещите си с него. Беше се примирила със съдбата си и само късното забременяване промени течението на живота й.

Връзката й се проточи дълго, както си го бе предрекла на младини — „чак до смъртта“…