Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (9)

8. „Нямаме план“

Алън Дълес е директор на разузнаването от една седмица, когато на 5 март 1953 г. Йосиф Сталин умира. „Нямаме надеждна вътрешна информация за това какво се мисли в Кремъл — оплаква се Управлението след няколко дни.^[1] Преценките ни за дългосрочните съветски планове и намерения са спекулации, основани на неадекватни данни.“ Новият президент на Съединените щати не е доволен. „Непрекъснато от 1946 г. насам — гневи се Айзенхауер — всички тъй наречени експерти дрънкат за това какво ще стане, когато Сталин умре, и какво ние като държава трябва да направим по въпроса. Хубаво, той е мъртъв. И вие можете да обърнете архивите на правителството наопаки — и напразно — в търсене на някакви планове. Нямаме план. Дори не сме сигурни какво е значението на смъртта му.“^[2]

Смъртта на Сталин засилва американските страхове за съветските намерения. За ЦРУ въпросът е дали приемниците на Сталин — които и да са те — ще започнат изпреварваща война. Но спекулациите на Управлението за Съветите са отражения в криво огледало. Сталин никога не е имал план за световно господство, нито пък средствата да го изпълни. Човекът, който поема контрола над Съветския съюз след смъртта му, Никита Хрушчов, си спомня, че Сталин е „треперел“ и „се тресял“ пред перспективата за глобален сблъсък със САЩ. „Той се страхуваше от войната — твърди Хрушчов. — Сталин не направи нищо, за да провокира война със Съединените щати. Той осъзнаваше слабостта си.“^[3]

Една от основните слабости на съветската държава е подчинеността на всяка част на всекидневието на националната сигурност. Сталин и наследниците му са патологични относно границите си. Наполеон е нахлул от Париж, а по-късно Хитлер — от Берлин. Единствената последователна следвоенна политика на Сталин е да превърне Източна Европа в огромен човешки щит. Докато той посвещава енергията си за ликвидиране на вътрешните неприятели, съветските хора се редят на безкрайни опашки в чакане за торба картофи. Американците ще се радват на осем години мир и просперитет при Айзенхауер. Но този мир е на цената на стремително нарастваща надпревара във въоръжаването, политически лов на вещици и растяща военна икономика.

Предизвикателството пред Айзенхауер е да се сблъска със Съветския съюз, без да започне Трета световна война или да разруши американската демокрация. Той се страхува, че разходите по Студената война могат да отслабят САЩ; ако генералите и адмиралите му постигнат своето, те ще опразнят хазната. Айзенхауер решава да основе стратегията си на тайни оръжия: ядрени бомби и тайни акции. Те са много по-евтини от флотилии, реактивни изтребители и самолетоносачи за много милиарди долари. С достатъчно ядрена бойна мощ Съединените щати могат да възпират Съветите от започването на нова световна война — или да я спечелят, ако започне. С една глобална кампания от секретни акции страната може да спре разпространението на комунизма или, каквато е публично прокламираната политика на Айзенхауер — да върне руснаците обратно.

Айк залага съдбата на нацията на ядрения си арсенал и на шпионската си служба. Въпроси за възможно най-доброто им използване възникват при почти всяка среща на Съвета за национална сигурност в ранния период на президентството му. СНС, създаден през 1947 г., за да направлява използването на американската мощ в чужбина, е свикван рядко при Труман. Айзенхауер го възражда и го управлява така, както един добър генерал ръководи щаба си. Всяка седмица Алън Дълес напуска леко занемарените предели на офисите си и влиза в своята черна лимузина; кара покрай рушащите се временни постройки, където работят Уизнър и секретните му служители; след това минава през портите на Белия дом. Заема мястото си на голямата овална маса в президентския кабинет, сяда срещу брат си Фостър, държавния секретар, заедно със секретаря по отбраната, председателя на Обединения комитет на началник-щабовете, вицепрезидента Ричард М. Никсън и президента. Като правило Алън открива всяко заседание с тур по горещите точки на света. След това разговорът се насочва към стратегиите на тайната война.

„Можехме да завладеем целия свят“

Айзенхауер се безпокои непрекъснато от ядрен Пърл Харбър, а ЦРУ не може да го успокои. На 5 юни 1953 г. на среща на Съвета за национална сигурност Алън Дълес му съобщава, че Управлението не може да му даде „каквото и да е по-ранно предупреждение за изненадваща съветска атака чрез канали на разузнаването“.^[4] Няколко месеца по-късно ЦРУ рискува с предположението, че Съветите ще бъдат неспособни да насочат междуконтинентална балистична ракета към Съединените щати преди 1969 г. Преценката се оказва сгрешена с дванайсет години.

През август 1953 г., когато Съветският съюз изпитва първото си оръжие за масово поразяване — не съвсем термоядрена бомба, но достатъчно близо до нея. Управлението няма представа и не дава никакво предупреждение. Шест седмици по-късно, след като Дълес осведомява президента за съветския взрив, Айзенхауер се замисля дали да не нанесе тотален ядрен удар върху Москва, преди да е станало твърде късно. Той казва, че „сякаш решителният момент е близо, както и че понастоящем трябва наистина да се изправим пред въпроса дали да хвърляме всичко веднага срещу неприятеля или не“ — пише в разсекретените протоколи от заседанието на СНС.^[5] „Той е повдигнал този ужасяващ въпрос, тъй като няма смисъл в момента ние само да треперим пред възможностите на неприятеля“ — особено когато Съединените щати не знаят дали Москва има едно ядрено оръжие или хиляда. „Ангажирани сме в защитата на начин на живот, и голямата опасност е, че при тази защита ще прибегнем до методи, които го застрашават. Истинският проблем, както президентът го вижда, е да се изработят методи за посрещане на съветската заплаха и ако е необходимо — да се възприеме система на контрол, която няма да доведе до превръщането ни в гарнизонна държава. Цялата работа е парадокс — казва президентът.“

Когато Дълес го предупреждава, че „руснаците могат да предприемат ядрена атака срещу Съединените щати утре“, Айзенхауер отговаря, че „не мисли, че който и да е от тук присъстващите смята цената за спечелването на глобална война срещу Съветския съюз твърде висока“. Но цената на победата може да бъде разрушаването на американската демокрация. Президентът отбелязва, че началник-щабовете му казали: „Трябва да направим каквото е нужно, дори ако резултатът е промяна на американския начин на живот. Можехме да завладеем целия свят… ако бяхме решили да възприемем системата на Адолф Хитлер.“^[6]

Айзенхауер е мислел, че може да се изправи срещу парадокса с тайни акции. Но една ожесточена битка в Източен Берлин разкрива неспособността на ЦРУ да се противопостави на комунизма директно. На 16 и 17 юни 1953 г. почти 370 000 източногерманци излизат на улиците. Хиляди студенти и работници нападат стихийно своите потисници, подпалват здания на съветската и източногерманската комунистическа партия, обръщат полицейски коли и се опитват да спрат прекършващите духа им съветски танкове. Въстанието е много по-мащабно от това, което Управлението си представя отначало, но то не може да направи нищо, за да спаси разбунтувалите се. Въпреки че Франк Уизнър претегля рисковете от опита да бъдат въоръжени хората от Източен Берлин, той се отдръпва. Освободителните му армии се оказват безполезни. На 18 юни той заявява, че ЦРУ „не бива да върши в настоящия момент нищо, което да подтикне източните немци към по-нататъшни действия“. Въстанието е смазано.^[7]

През следващата седмица Айзенхауер нарежда на ЦРУ да „обучи и екипира нелегални организации, способни да предприемат мащабни нападения или продължителна въоръжена активност“ в Източна Германия и другите съветски сателити.^[8] Заповедта също вменява в дълг на ЦРУ да „насърчава елиминирането на важни марионетни служители“ в покорените страни. Елиминирането е написано съвсем сериозно. Но заповедта е празен жест. Президентът постепенно научава границите на възможностите на ЦРУ. През същото лято в солариума на Белия дом Айзенхауер свиква хората, на които разчита най-много в областта на националната сигурност — сред тях Уолтър Бидъл Смит, Джордж Кенан, Фостър Дълес и пенсионираният генерал-лейтенант от ВВС Джеймс Р. Дулитъл, пилотът, командвал бомбардирането на Токио през 1942 г. — и иска от тях да предефинират американската национална стратегия по отношение на Съветите. В края на проекта Солариум идеята за отблъскване на Русия чрез секретни действия е обявена за мъртва в пелените си.

Президентът започва опити да пренасочи Управлението. ЦРУ ще се сражава с врага в Азия, Близкия изток, Африка и Латинска Америка и навсякъде, където колониалните империи рухват. При Айзенхауер Управлението предприема 170 нови големи тайни акции в 48 държави — политически, психологически и партизански операции в страни, където американските шпиони знаят малко за културата, езика или историята на населението.^[9]

Айзенхауер често взема първите си решения за тайни акции при частни разговори с братята Дълес. Обикновено Алън се обръща към Фостър с предложение за операция, а Фостър се обръща към президента по време на коктейл в Овалния кабинет. После се връща при Алън с президентското одобрение и наставлението: гледайте да не ви хванат. Братята насочват хода на тайните акции в частни разговори в кабинетите си, по телефона или пък в неволя край басейна със своята сестра Елинор, също служител на Държавния департамент.

Фостър е твърдо уверен, че САЩ трябва да направят всичко, което е във властта им, за промяната или премахването на всеки режим, който не е в открит съюз с тях. Алън се съгласява изцяло. С благословията на Айзенхауер те се захващат да преправят картата на света.

„Бързо влошаваща се ситуация“

От първите си дни във властта Алън Дълес лъска публичния образ на ЦРУ, култивирайки приятелството на най-мощните издатели и радио разпространители в Съединените щати, очаровайки сенатори и конгресмени, ухажвайки журналисти от вестниците.^[10] Според него изпълнената с достойнство реклама е много по-подходяща от дискретното мълчание.

Дълес поддържа близки контакти с мъжете, които управляват Ню Йорк Таймс, Уошингтън Поуст и водещите седмичници в страната. Той може да вдигне телефона и да промени някоя сензационна история, да осигури отстраняването на досаден чужд кореспондент или да спазари услугите на хора като шефа на берлинското бюро на Тайм или пратеника на Нюзуик в Токио. За Дълес е втора природа да разпространява истории из пресата. Американските редакторски и репортерски офиси са под контрола на ветерани от военновременния пропаганден апарат на правителството — Службата за военна информация, някога част от владенията на Бил Донован-Дивия. Мъжете, отзовали се на призива на ЦРУ, са Хенри Люс и редакторите му в Тайм, Лук и Форчън; в популярни списания като Парейд, Сатърдей Ревю и Ридърс Дайджест, и най-влиятелните служители в Си Би Ес Нюз. Дълес създава машина за пропаганда и връзки с обществеността, която се разраства до над петдесет новинарски организации, дузина издателски къщи и обещания за подкрепа от хора като Аксел Шпрингер, най-могъщия вестникарски барон на Западна Германия.

Дълес желае да бъде виждан като проницателния шеф на професионална шпионска служба. Печатът послушно отразява този образ. Архивите на ЦРУ обаче разказват друга история.

Протоколите от ежедневните съвещания на Дълес и заместниците му описват служба, която се носи от международните кризи към вътрешните злополучия — дълбоко вкоренен алкохолизъм, финансови злоупотреби, масови оставки.^[11] Какво да се прави с разузнавача от ЦРУ, който е убил британски колега и е изправен пред процес за непредумишлено убийство? Защо бившият шеф на швейцарската резидентура се е самоубил? Какво може да се направи във връзка с липсата на способности в тайната служба? Новият генерален инспектор на Управлението Лайман Къркпатрик става постоянен носител на лоши вести за нивото на личния състав, обучението и работата на ЦРУ. Той предупреждава Дълес, че стотици от опитните армейски офицери, взети на работа по време на Корейската война, напускат, като „е твърде очевидно, че много голям процент от тях се оттеглят с лошо отношение към ЦРУ“.

В края на войната група от младши и средни кадри на ЦРУ, ужасени от лошия дух в главната квартира, искат и получават разрешение да проведат вътрешно проучване на колегите си от същото ниво. Те интервюират 115 служители на Управлението и написват дълъг, подробен доклад, завършен в края на първата година на Дълес на директорския пост. Те описват „бързо влошаваща се ситуация“: широко разпространена фрустрация, объркване и безцелност. Умни и патриотични хора са били приети с обещания за вълнуваща служба в чужбина — „напълно лъжливо впечатление“, — след което са били набутани на безперспективни длъжности като машинописци и куриери. Стотици разузнавачи се завръщат от задачи зад граница само за да бродят с месеци из централата на службата, безуспешно търсейки нови назначения. „Вредата, произтичаща за Управлението от инертното отношение към персонала, нараства в геометрична, а не в аритметична прогресия — пише в доклада. — На всеки способен служител, когото губи поради неудовлетвореност и фрустрация, може би съответстват още двама или трима компетентни хора (от същото образователно, професионално или социално ниво), които то никога няма да има възможността да вземе на работа… Нанесената щета може да бъде непоправима.“

Младите служители на ЦРУ работят за „твърде много хора на отговорни позиции, които явно не знаят какво правят“. Те виждат „огромни парични суми“ да бъдат пропилявани в провалени мисии зад граница. Един от секционните служители на Франк Уизнър пише, че операциите, по които е работил, са били „преобладаващо неефективни и твърде скъпи. Някои са насочени срещу цели, които не са логични — а не са и легитимни. Ето защо, за да защити работните места и престижа си в страната и в чужбина, задачата на Центъра е да украсява бюджета по операциите и обосновката на програмите с, най-меко казано, преувеличени твърдения“. Заключението е: „Управлението е проникнато от посредственост и дори по-лошо.“

Младите служители са видели разузнаване, което лъже себе си. Те описват едно ЦРУ, в което на некомпетентни хора е дадена голяма власт, а способните работници са наредени като дървени трупи из коридорите.

Алън Дълес скрива доклада им. Нищо не се променя. Четирийсет и три години по-късно, през 1996 г., разследване на Конгреса заключава, че ЦРУ „продължава да е изправено пред голяма криза с личния състав, с която досега не се е заело по последователен начин… Днес ЦРУ все още няма достатъчно квалифицирани секционни служители, които да служат в много от резидентурите му по света“.^[12]

„Някой, който да върши мръсната работа“

Айзенхауер иска да превърне ЦРУ в ефективен инструмент на президентската власт. Той опитва да наложи командна структура на Управлението посредством Уолтър Бидъл Смит. В дните след избора на Айзенхауер генералът е очаквал да бъде назначен за председател на Обединения комитет на началник-щабовете. Той е смазан от решението на Айзенхауер да го направи заместник държавен секретар. Бидъл Смит не желае да бъде подчинен на Фостър Дълес — човек, когото смята за надут самохвалко.^[13] Но Айк иска — и има нужда — той да служи като честен посредник между него самия и братята Дълес.

Бидъл Смит излива гнева си пред вицепрезидента Никсън, негов съсед във Вашингтон. От време на време генералът го навестява, спомня си Никсън, и „две-три питиета поразвързваха езика му по необичаен начин… Спомням си как една вечер си седяхме на уиски със сода, Бидъл много се развълнува и каза: «Искам да ти кажа нещо за Айк… Аз просто бях момчето за трикове на Айк… Айк трябва да разполага с някой, който да върши мръсната работа, която той не иска да върши, за да изглежда като доброто момче».“^[14]

Бидъл Смит върши въпросната работа като надзирател на Айк за тайните акции. Той е решаващата връзка между Белия дом и секретните операции на ЦРУ. Като движещата сила на новосъздадения Съвет за координиране на операциите осъществява тайните директиви на президента и Съвета за национална сигурност и наблюдава изпълнението на тези заповеди от ЦРУ. Подбраните лично от него посланици играят централни роли в извършването на посочените мисии.

През деветнайсетте месеца на службата на Бидъл Смит като президентски проконсул по тайните операции Управлението провежда единствените два победоносни преврата в историята си. Разсекретените документи по тези преврати показват, че те са успели чрез подкупи, принуда и груба сила, а не чрез секретност, потайност и ловкост. Но създават легендата, че ЦРУ е сребърен куршум в арсенала на демокрацията. Те дават на Управлението аурата, която Дълес желае.