Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Legacy of Ashes: The History of the CIA, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Шопов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- VeGan(2018)
Издание:
Автор: Тим Уайнър
Заглавие: Наследство от пепелища
Преводач: Борис Шопов
Издание: първо
Издател: Оксиарт
Година на издаване: 2009
Тип: документалистика
Националност: американска
Печатница: „Багра“
Редактор: Татяна Рашкова
Коректор: Виолета Борисова
ISBN: 9789547040242
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4985
История
- —Добавяне
5. „Богат слепец“
По време на Втората световна война Съединените щати обединяват силите си с комунисти, за да се борят с фашистите. По време на Студената война ЦРУ използва фашисти, за да се противопоставя на комунистите. Патриотични американци предприемат тези действия в името на Съединените щати. „Не може да се управляват железниците — изразява се неудачно Алън Дълес, — без да вземем на работа някои членове на нацистката партия.“[1]
Повече от два милиона души се намират на произвола на съдбата в американската окупационна зона в Германия. Много от тях са отчаяни бегълци от растящата сянка на съветското господство.[2] Франк Уизнър изпраща офицерите си право в бежанските лагери, за да ги набират за мисия, която самият той определя като „насърчаване на съпротивителни движения в съветския свят и осигуряване на контакти с нелегалната съпротива“.[3] Той настоява, че ЦРУ трябва да „използва бегълците от съветския свят за защита на националните интереси на Съединените щати“.
Въпреки възраженията на директора на Управлението той иска да изпраща оръжие и пари на тези хора. Според Управлението съветските бежанци се търсят много „като резерва за възможна военна извънредна ситуация“, въпреки че са „безнадеждно разделени на групи с противоположни цели, философии и етнически състав“.[4]
Заповедите на Уизнър водят до първата от паравоенните мисии на Управлението — първа от многото, които изпращат хиляди чужди агенти към смъртта им. Цялата лъжа започва да се разкрива сама по себе си в история на ЦРУ, която излиза на бял свят през 2005 г.[5]
„Колкото по-малко говорим за този законопроект, толкова по-добре“
Амбициите на Уизнър срещат огромно препятствие в началото на 1949 г. Управлението няма правомощия да провежда чайни действия срещу която и да е държава. Няма одобрен от Конгреса устав и законно утвърден бюджет за такива мисии. Все още действа извън законите на Съединените щати.
В началото на февруари 1949 г. директорът на разузнаването провежда частен разговор с Карл Винсън, демократ от Джорджия и председател на Комисията за въоръжените сили на Конгреса. Хиленкьотер го предупреждава, че Конгресът трябва да изработи колкото може по-скоро закони, които да уредят съществуването на ЦРУ и да го снабдят с бюджет. Управлението е затънало до шията в операции и се нуждае от законно прикриване на действията си. След като доверява тревогите си на още няколко конгресмени и сенатори, Хиленкьотер им предлага за разглеждане Закона за Централното разузнавателно управление от 1949 г. Срещат се тайно за около половин час, за да го обсъдят.
„Просто трябва да кажем на Конгреса, че трябва да приемат преценката ни и че не можем да отговаряме на твърде много въпроси, които могат да ни бъдат зададени“ — казва Винсън на колегите си. Дюи Шорт от Мисури, водещият републиканец в Комисията за въоръжените сили на Конгреса, се съгласява, че би било „най-висша глупост“ законът да се обсъжда публично — „Колкото по-малко говорим за този законопроект, толкова по-добре ще бъде за всички ни.“[6]
Законът за ЦРУ е прекаран набързо през Конгреса на 27 май 1949 г. С приемането му Конгресът дава на ЦРУ най-широката възможна власт. Поколение по-късно става модно да се осъждат американските шпиони за престъпления срещу Конституцията. Но по време на двайсет и петте години между гласуването на Закона за ЦРУ и пробуждането на церберския дух в Конгреса, на ЦРУ е забранено единствено да действа като тайна полицейска сила в Съединените щати. Законът дава на Управлението възможност да върши почти всичко, каквото поиска, поне докато Конгресът предоставя всяка година торбата с парите. За посветените одобряването на тайния бюджет от малка подкомисия към Комисията за въоръжените сили означава легална санкция за всички тайни операции. Един от гласувалите „за“ конгресмени ще резюмира това мълчаливо съгласие години по-късно, когато вече е президент на Съединените щати. „Ако е тайно, е законно“ — казва Ричард М. Никсън.
Сега Управлението е без юзди: недокументираните фондове — и непроследимите пари, заровени под фалшиви разходни пера в бюджета на Пентагона — означават всепозволеност.
Един от важните параграфи в закона от 1949 г. позволява на ЦРУ да вкарва сто чужденци годишно в САЩ в името на националната сигурност, като им се предоставя „постоянно пребиваване, без да се обръща внимание дали са допустими според Закона за имиграцията или на някой друг закон“. В деня, в който президентът Труман превръща с подписа си Закона за ЦРУ от 1949 г. в истински закон, Уилард Уайман, четиризвездният генерал, ръководещ в момента Службата за специални операции, заявява на американските имиграционни служители, че украинец на име Микола Лебед[7] е „оказал ценно съдействие на това управление в Европа“. Съгласно новоприетия закон ЦРУ вкарва тайно Лебед в Съединените щати.
Собствените досиета на Управлението описват украинската групировка, ръководена от Лебед, като „терористична организация“. Самият Лебед е бил в затвор заради убийството на полския вътрешен министър през 1936 г., като избягва при германското нападение над Полша три години по-късно. За него нацистите са естествени съюзници. Немците образуват от хората му два батальона, сред тях и прословутия Славей, които се бият в Карпатите, оцеляват след края на войната и остават в гористите местности на Украйна, откъдето възбуждат въображението на секретаря по отбраната Форестол. Лебед се е установил като самозван външен министър в Мюнхен и предлага своите украински партизани на ЦРУ като изпълнители на мисии срещу Москва.
Американското Министерство на правосъдието твърди, че той е военен престъпник, избил хиляди украинци, поляци и евреи. Но всички опити да бъде депортиран спират, след като Алън Дълес лично пише на федералния комисар по имиграцията, че Лебед е „от неоценима стойност за това управление“ и че сътрудничи в „операции от първостепенна важност“.[8]
ЦРУ „разполага с малко методи за събиране на разузнавателна информация за Съветския съюз и е принудено да използва всяка възможност, независимо от малката вероятност за успех или отблъскващата природа на агента“, според секретната история на Управлението за украинските операции.[9] „Емигрантските групи, дори и такива със съмнително минало, често са единствената алтернатива пред бездействието.“ Ето защо „понякога отвратителната военна репутация на много емигрантски групи се замъгли, щом станаха важни за ЦРУ.“ Към 1949 г. Съединените щати са готови да работят с почти всеки негодник срещу Сталин. Лебед чудесно се вписва в тази обстановка.
„Не искахме да се захващаме с нея“
Също толкова чудесно се вписва и генерал Райнхард Гелен.[10]
По време на Втората световна война се е опитвал да шпионира Съветите от Източния фронт като ръководител на Абвера, военното разузнаване на Хитлер. Гелен е властен и лукав човек, който се кълне, че разполага с мрежа от „добри немци“, които да шпионират в руския тил за Съединените щати.
„От самото начало — казва Гелен — бях движен от следните убеждения: противопоставянето между Изтока и Запада е неизбежно. Всеки немец е задължен да даде своя принос, та Германия да е в положение да изпълни възложената й мисия за общата защита на западната християнска цивилизация.“ Съединените щати се нуждаят „от най-добрите немци като сътрудници… ако западната култура трябва да бъде запазена“. Разузнавателната мрежа, която предлага на американците, е група от „изключително надарени немци, които са добри немци, но са и идеологически на страната на западните демокрации“.
Армията, неспособна да контролира организацията на Гелен, въпреки че щедро финансира операциите й, няколко пъти се опитва да я пробута на ЦРУ Много от офицерите на Ричард Хелмс имат враждебно отношение към нея. Един от тях документира отвращението си от работата с „хора от СС, с добре известни нацистки прояви“. Друг предупреждава, че „американското разузнаване е богат слепец, който използва Абвера като куче — водач.[11] Проблемът е, че каишката е прекалено дълга“. Лично Хелмс формулира основателното си опасение, че „без съмнение руснаците знаят, че тази операция се осъществява“.[12]
„Не искахме да се захващаме с нея — казва Питър Зихел, тогава началник на немските операции в ЦРУ.[13] — Нямаше нищо общо с морала или етиката, но имаше много общо със сигурността.“
Ала през юли 1949 г., под непреклонния натиск на армията, ЦРУ поема групата на Гелен. Настанен в бивша нацистка служебна постройка извън Мюнхен, Гелен приема с отворени обятия десетки изтъкнати военнопрестъпници в своя кръг. Точно както Хелмс и Зихел се боят, източногерманското и съветското разузнаване проникват на най-високите равнища в групата на Гелен. Най-опасната „къртица“ излиза на светло дълго след като въпросното обединение се е превърнало в разузнавателната служба на Западна Германия. Шефът на контраразузнаването е работил, оказва се, за Москва от самото начало.
Стив Танер, млад офицер от ЦРУ, тогава базиран в Мюнхен, твърди, че Гелен е убедил американските разузнавачи, че може да осъществява мисии, насочени към центъра на съветската власт. „Като се има предвид колко трудно ни беше — размишлява той, — изглеждаше глупаво да не се опита.“[14]
„Няма да кротуваме“
Танер е ветеран от армейското разузнаване, току-що завършил Йейл, привлечен от Ричард Хелмс през 1947 г., един от първите двеста офицери на ЦРУ, положили клетва. В Мюнхен задачата му е да вербува агенти, които да събират за Съединените щати информация оттатък Желязната завеса.
Почти всяка важна националност от Съветския съюз и Източна Европа има поне една смятаща се за много важна емигрантска група, която търси помощ от ЦРУ в Мюнхен и Франкфурт. Някои от хората, проучвани от Танер като потенциални агенти, са източноевропейци, които са били на страната на Германия срещу Русия. Според него сред тях има „хора с фашистко минало, които се опитват да спасят положението си, ставайки полезни за американците“ — и с такива той е много внимателен. Според същия свидетел нерусите „мразят ужасно руснаците и автоматично се оказват на наша страна“. Други пък, които са избягали от граничните републики на Съветския съюз, преувеличават силата и влиянието си. „Главната цел на емигрантските групи беше да убедят американското правителство във важността си и в това, че са способни да му помогнат, така че да получат подкрепа под една или друга форма“ — разказва той.
Без указания от Вашингтон, Танер съставя свои: за да получат подкрепата на ЦРУ, групите трябва да са създадени на родна земя, а не в някое мюнхенско кафене. Те трябва да имат контакти с антисъветските среди в страната си. Не трябва да са компрометирани от близко сътрудничество с нацистите. През декември 1948 г. след дълго и внимателно обмисляне Танер решава, че е открил група украинци, които заслужават подкрепата на ЦРУ. Те се наричат Върховен съвет за освобождението на Украйна. Членовете му в Мюнхен са политически представители на бойците от страната. Върховният съвет е морално и политически здрав, докладва на началниците си Танер.
Той прекарва пролетта и лятото на 1949 г. в приготовления за внедряването на поверените му украинци зад Желязната завеса. Хората са пристигнали преди месеци от Карпатските планини като куриери, носещи послания от украинското нелегално движение; документите са написани на тънка хартия, съшита и нагъната на пачки. Тези хартийки се разглеждат като знаци за съществуването на силно съпротивително движение, което може да предостави разузнавателна информация за събитията в Украйна и предупреждаващи сведения за съветска атака срещу Западна Европа. В главната квартира надеждите са още по-големи. ЦРУ вярва, че „съществуването на това движение може да има ефект върху развоя на евентуален открит конфликт между Съединените щати и СССР“.
Танер взема при себе си и екипаж от отчаяно смели унгарски пилоти, които са отвлекли търговски самолет от страната си и са отлетели с него в Мюнхен няколко месеца по-рано. Генерал Уайман, шефът на специалните операции в ЦРУ, формално одобрява мисията на 26 юли. Танер надзирава обучението на агентите на морзова азбука и работа с оръжие и планира да спусне с парашут двама от тях, тъй че ЦРУ да може да поддържа контакт с партизаните. Но в Мюнхен ЦРУ няма никого с опит в изпращането на агенти парашутисти в тила на неприятеля. Най-накрая Танер намира човек: „Сръбско-американски колега, който бе скачал с парашут в Югославия по време на Втората световна война, научи хората му как да скачат и да се приземяват. Цялата работа беше щурава! Как можеш да се преметнеш презглава при приземяване, и то с карабина, която ти е завързана отстрани?“ Но точно такъв тип операции са направили ССО прочута.
Танер предупреждава, че не бива да има големи очаквания: „Разбирахме, че в горите на Западна Украйна те не могат да разберат какво мисли Сталин, какви са големите политически проблеми. Но поне можеха да вземат документи, всекидневни дреболии, дрехи, обувки.“ Защото за да създаде истинска мрежа от шпиони в Съветския съюз, ЦРУ трябва да ги снабди с елементи на дегизировка — отломки от съветското всекидневие. А дори и да не добият важна информация, според Танер мисиите ще имат важна символична стойност: „Показваха на Сталин, че няма да кротуваме. А това беше важно, понеже до момента не бяхме провели нито една операция в страната му.“
На 5 септември 1949 г. в самолет C-47, управляван от унгарците, долетели до Мюнхен, хората на Танер потеглят. С бойна песен те скачат в мрака над Карпатите и се приземяват близо до Лвов. Американското разузнаване е проникнало в Съветския съюз.
Разсекретената през 2005 г. история на ЦРУ обобщава стегнато случилото се след това: „Съветите бързо елиминират агентите.“
„Какво сбъркахме?“
При все това операцията отприщва истинска вълна от ентусиазъм в командния център на ЦРУ. Уизнър започва да съставя планове за изпращането на още хора, които да изградят мрежа от опоненти на режима, да създадат подкрепяни от Съединените щати съпротивителни сили, да изпратят на Белия дом ранно предупреждение за съветско военно нападение. ЦРУ изпраща още десетки украински агенти по въздуха и по суша. Почти всички са заловени. Съветските разузнавачи използват пленниците, за да връщат обратно дезинформация — всичко е наред, изпращайте още оръжия, още пари, още хора. След това ги убиват. След пет години „безплодни опити — както се твърди в историята на Управлението — ЦРУ прекратява този подход“.
„В края на краищата — заключва текстът, — опитът на Управлението да проникне отвъд Желязната завеса, използвайки украински агенти, се оказва обречен на провал и трагичен.“ Уизнър обаче е неустрашим. Той започва нови въоръжени авантюри из цяла Европа.
През октомври 1949 г., четири седмици след първия полет до Украйна, Уизнър се обединява с британците, за да вкара бунтовници в комунистическа Албания — най-бедната и най-изолирана държава в Европа. За него тази гола балканска скала е добра почва, която ще приеме съпротивителна армия от емигранти роялисти и неорганизирани лоялисти в Рим и Атина. Отплавал от Малта кораб превозва девет албанци за първата десантна мисия. Трима души са убити незабавно, а тайната полиция залавя останалите. Уизнър обаче няма нито време, нито пък склонност към самоанализ. Той изпраща още и още албански доброволци в Мюнхен за парашутна тренировка, след това ги предава на атинската резидентура, която има свое летище, самолетен парк и няколко корави полски пилоти.
Хората скачат в Албания и се приземяват направо в ръцете на тайната полиция. С всяка провалена мисия плановете стават все по-безумни, обучението все по-небрежно, албанците все по-отчаяни, а залавянето им — по-сигурно. Оцелелите агенти биват пленени, а съобщенията им до атинската резидентура се контролират от неприятеля.
„Какво сбъркахме?“ — чуди се Джон Лаймънд Харт от ЦРУ, който се занимава с албанците в Рим.[15] Нужни са години, преди ЦРУ да разбере, че Съветите са знаели всеки аспект на операцията от нейното начало. Тренировъчните лагери в Германия се оказват инфилтрирани. Албанските емигрантски общности в Рим, Атина и Лондон гъмжат от предатели. А Джеймс Дж. Енгълтън — човекът в центъра, отговорен за сигурността на операциите, стражата на ЦРУ срещу двойни агенти — е координирал всичко с най-добрия си приятел от британското разузнаване: съветския шпионин Ким Филби, свръзката на Лондон с Управлението.
Филби работи за Москва от безопасна стая в Пентагона, съседна на Обединения комитет на началник-щабовете. Приятелството му с Енгълтън е скрепено от студената целувка на джина и топлата прегръдка на уискито. Той е изключителен пияч, който гаврътва пинта на ден, а Енгълтън е на път да стане един от първенците алкохолици на ЦРУ, титла, която трябва да се отстоява срещу тежка конкуренция. За повече от година, преди и след редица от течни обеди, Енгълтън дава на Филби точните координати на зоните за приземяване на всеки агент, спуснат с парашут от ЦРУ над Албания. В резултат към двеста от чуждите агенти на ЦРУ загиват. Почти никой в американското правителство не знае за това. То е нещо изключително секретно.
Когато всичко свършва, Енгълтън е издигнат до шеф на контраразузнаването. Държи службата двайсет години. Вече пиян след обяда, умът му е непроходим хаос, а кабинетът му — черна дупка; той произнася присъдата си над всяка операция и всеки човек, които ЦРУ смята да използва срещу Съветите. От един момент започва да вярва, че съветски заговор контролира американските възприятия за света, както и че той и само той разбира степента на измамата. Така Енгълтън натиква дейностите на ЦРУ срещу Москва в тъмен лабиринт.
„Принципно лоша идея“
В началото на 1950 г. Уизнър разпорежда ново нападение срещу Желязната завеса. Работата се пада на друг випускник на Йейл в Мюнхен, човек на име Бил Кофин, ново попълнение с особената антикомунистическа разпаленост на убеден социалист. „Целите невинаги оправдават средствата — говори Кофин за годините си в ЦРУ.[16] — Но те са единственото нещо, което ми е позволено.“
Кофин пристига в ЦРУ по семейна линия, привлечен от шурея си Франк Линдзи, оперативния офицер на Уизнър за Източна Европа. „Когато дойдох в ЦРУ, им казах: Не искам да се занимавам с шпионаж, а с нелегална политическа работа — спомня си той през 2005 г. — Въпросът беше: могат ли руснаците да действат в нелегалност? И навремето това ми изглеждаше съвсем приемливо от морална гледна точка.“ Кофин е прекарал последните две години от Втората световна война като служител за свръзка на американската армия със съветски командири. Бил е част от ужасния следвоенен процес на насилствено репатриране на съветски войници. Остава обременен с тежко чувство на вина, което повлиява на решението му да постъпи в ЦРУ.
„Бях видял, че понякога пред Сталин Хитлер прилича на бойскаут. Бях много антисъветски, но проруски настроен.“
Уизнър дава парите си на Солидаристите — руска група, която стои възможно най-крайнодясно в след Хитлерова Европа. Само шепата хора от ЦРУ с познания по руски като Бил Кофин могат да работят с тях. ЦРУ и Солидаристите най-напред разпространяват листовки в съветски казарми в Източна Германия. След това пускат балони, натоварени с хиляди памфлети. После изпращат групи от по четирима парашутисти в самолети без отличителни знаци, които летят на изток чак до покрайнините на Москва. Един по един агентите кацат плавно на руска територия; един по един тях ги преследват, залавят и убиват. Още веднъж ЦРУ предава агентите си на тайната полиция.
„Това беше принципно лоша идея — казва Кофин дълго след като напуска ЦРУ и става известен като преподобния Уилям Слоун Кофин, капелан на Йейл и един от най-страстните антивоенни гласове в САЩ през 60-те години. — Ние бяхме доста наивни относно употребата на американска сила.“ Ще мине почти десетилетие, преди Управлението да признае, по собствените му думи, че „подкрепата, оказвана на емигрантите във връзка с вероятността от война със СССР или революция там, е била нереалистична“.[17]
Стотици от чуждите агенти на ЦРУ са изпратени на смърт в Русия, Полша, Румъния, Украйна и балтийските страни през 50-те години. Гибелта им остава неотбелязана; не са водени отчети и не са налагани наказания за провал. Мисиите се смятат важни за националното оцеляване на Съединените щати. Смятат се за важни, тъй като часове преди хората на Танер да излетят за първи път през септември 1949 г., самолетен екипаж, излетял от Аляска, е открил следи от радиоактивност в атмосферата. Докато резултатите от наблюдението биват анализирани, на 20 септември ЦРУ заявява с увереност, че Съветският съюз няма да създаде атомно оръжие поне през следващите четири години.[18]
Три дни по-късно Труман заявява пред света, че Сталин притежава бомбата.
На 29 септември шефът на научното разузнаване на ЦРУ докладва, че службата му е неспособна да изпълни задачата си. Тя няма способност да проследява усилията на Москва в създаването на оръжия за масово унищожение. Служителят докладва, че работата на Управлението върху съветските атомни оръжия е била „почти пълен провал“ на всяко равнище; шпионите му нямат научни или технически данни за съветската бомба, а анализаторите му са се опирали на догадки. Той предупреждава, че „катастрофални последици“ очакват Съединените щати като резултат от посочения провал.
Пентагонът трескаво нарежда на ЦРУ да разположи агентите си в Москва, за да откраднат военните планове на Червената армия. „По това време — разсъждава Ричард Хелмс — възможността за вербуване и използване на подобни източници на информация беше невероятна, точно толкова възможна, колкото и внедряването на резиденти на планетата Марс.“
Тогава, без предупреждение, на 25 юни 1950 г. Съединените щати са изправени пред изненадваща атака, която изглежда като началото на Трета световна война.