Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (46)

45. „Защо, по дяволите, не знаехме?“

Фред Хиц, генералният инспектор на ЦРУ, казва, че работата му е да върви из бойното поле, докато димът се разнася, и да доубива ранените. Неговите вътрешни разследвания са старателни и безжалостни. Той въплъщава Управлението от старата школа — рекрутиран е в горния курс в Принстън, след като е бил привлечен от административния ръководител на студентите. По волята на съдбата неговият най-голям случай засяга съкласника му от подготвителния курс на ЦРУ за 1967 г., един изчерпан алкохолик от стария съветски отдел — Олдрич Хейзън Еймс.

На 21 февруари 1994 г. екип агенти на ФБР измъкват Еймс от неговия Ягуар, докато тръгва от извънградския си дом към главната квартира, щракват му белезниците и го отвеждат завинаги. Отидох да го видя в областния затвор на Александрия след задържането му. Той беше посивял петдесет и три годишен мъж, шпионирал за Съветите почти девет години. Скоро щяха да го изпратят в строг тъмничен затвор до края на живота му и му се щеше да говори.

Еймс е недоволник и симулант, получил работа в Управлението, защото баща му някога е работил там. Той говори сносен руски и пише читаеми доклади, докато е трезвен, но служебното му досие е хроника на пиянство и негодност. Не е успял да се издигне в продължение на седемнайсет години. През 1985 г. достига върха си: началник на контраразузнаването за Съветския съюз и Източна Европа. Известен е като алкохолизиран бунтар. Но Управлението му дава достъп до досието на почти всеки важен шпионин, работещ за Съединените щати зад Желязната завеса.

Той е започнал да се отнася с презрение към ЦРУ. Смята за абсурдно твърдението, че съветската заплаха срещу САЩ е огромна и нарастваща. Решава, че не е толкова глупав. „Знам какво наистина смята да прави Съветският съюз и знам какво е най-доброто за външната политика и за националната сигурност — припомня си той своите разсъждения.^[1] — И ще поработя по това.“

Еймс получава от началниците си разрешение да се срещне с човек от съветското посолство във Вашингтон, заявявайки, че може да завербува руснака. През април 1985 г. срещу 50 000 долара той предава на съветския разузнавателен офицер имената на трима работили за ЦРУ съветски граждани. След това, няколко месеца по-късно, съобщава всички известни му имена. Москва слага настрана за него 2 милиона долара.

Един по един американските шпиони в Съветския съюз са арестувани, дадени под съд, затворени и екзекутирани. Когато те загиват — казва Еймс — „звънци и свирки“ прозвучават в тайната служба. „Като че ли над Кремъл се запалиха неонови светлини и прожектори, които блеснаха над Атлантическия океан и посочиха: Има проникване.“ Но лидерите на ЦРУ отказват да повярват, че един от тях ги е предал. С помощта на двойни агенти и измама КГБ ловко манипулира разбирането на Управлението за случая. Това трябва да е бръмбар. Не може да е къртица.

Еймс дава на Москва и личните данни на стотици свои колеги от ЦРУ и подробен анализ на работата им. „Имената им, както и подробностите за редица операции, в които участват Съединените щати, били дадени на съветското разузнаване — казва Хиц.^[2] — Това е започнало през 1985 г., но е продължило една или две години преди ареста му, а Еймс ненаситно е събирал информация, която да предава на своя съветски водещ офицер. Тъй че, в строго разузнавателен смисъл, това беше ужас.“

Управлението знае, че нещо е разрушило съветските му операции. Но му трябват седем години, за да започне да приема фактите. ЦРУ не може да разследва само себе си и Еймс знае това. „Ще завърши с хора, които вдигат ръце и казват: «Не можем да го направим — каза той със самодоволна усмивка. — Имате две, три или четири хиляди души, които се суетят и се занимават с шпионаж. Не можете да наблюдавате това. Не можете да го контролирате. Не можете да го проверявате. И вероятно това е най-големият проблем на една шпионска служба. Тя трябва да е малка. Стане ли голяма, става или като КГБ, или като нас».“

„Нарушение на заповед номер едно“

На Хиц му трябва повече от една година след ареста, за да оцени нанесените от Еймс щети. Най-накрая той открива, че самото ЦРУ е било част от една сложна измама.

Сред най-строго засекретените документи, които Управлението създава по време на Студената война и след това, са докладите „син ръб“ — с показваща важността им синя ивица по края на листа, които оценяват силата на ракетите, танковете, изтребителите, бомбардировачите, стратегията и тактиката на Москва. Те се подписват от директора на Централното разузнаване и се изпращат до президента, секретаря по отбраната и държавния секретар. „Разузнавателната общност съществува, за да прави това“ — казва Хиц.

В продължение на осем години, от 1986 до 1994 г., отговорните за тези доклади старши служители на ЦРУ са знаели, че някои от източниците им са контролирани от руското разузнаване. Управлението умишлено дава на Белия дом манипулирана от Москва информация — и хладнокръвно скрива факта. Да разкрие, че е предоставяло неверни сведения и дезинформация, би било твърде неудобно. Деветдесет и пет от тези доклади деформират американското разбиране за главните военни и политически процеси в Москва. Единайсет от отчетите отиват директно до президентите Рейгън, Буш и Клинтън. Те изкривяват и намаляват способността на Съединените щати да разбират какво става в Москва.

„Това беше невероятно откритие“ — заявява Хиц. Най-старшият служител на ЦРУ, отговорен за докладите, настоява — както е правил Еймс, — че знае най-добре. Той знаел какво е истинско и какво не. Фактът, че отчетите идват от служещи си със заблуда агенти, не означава нищо. „Той взел решението сам — разказва Хиц. — Е, това беше шокиращо.“

„Резултатът от целия този епизод беше усещането, че на Управлението не може да се вярва — твърди Хиц. — Накратко, това беше нарушение на Заповед № 1. Ето защо отражението му беше толкова разрушително.“ Лъжейки Белия дом, ЦРУ е нарушило „свещеното доверие — по думите на Хиц, — а без него нито една шпионска служба не може да върши работата си“.

„Мястото просто се нуждае от основен ремонт“

Улси признава, че „случаят Еймс“ разкрива институционно нехайство, което се доближава до престъпната небрежност. „Може почти да се заключи, че не само никой не е гледал, но и че никой не се е интересувал“ — казва той. Но декларира, че никой няма да бъде уволнен или понижен за „системния провал“ на ЦРУ в случая с Еймс. Вместо това Улси изпраща мъмрения до шестима бивши и петима настоящи служители, включително шефът на тайната служба Тед Прайс. Той дефинира провалите като прегрешения на недоглеждането и стоварва вината за тях върху сбърканата култура в ЦРУ — една традиция на арогантност и отричане.

Улси представя решението си на Конгресната комисия по разузнаване следобеда на 28 септември 1994 г. Впечатлението от директора е лошо. „Трябва да се запитаме дали ЦРУ не е станало не по-различно от всяка друга бюрокрация — заявява на излизане от срещата председателят на комисията, канзаският демократ Дан Гликман. — Трябва да се запитаме дали не е загубило тръпката на неповторимата си мисия.“^[3]

„Случаят Еймс“ предизвиква безпрецедентна по интензивността си атака срещу ЦРУ. Тя идва от дясно, от ляво и от залязващия център на американската политика. Гняв, смесен с присмех — смъртоносна отвара, прелива от Белия дом и Конгреса. Съществува силното усещане, че този случай не е изолирано отклонение, а доказателство за структурно разложение. Според генерал-лейтенант Бил Одъм, ръководил Агенцията за национална сигурност при президента Рейгън, решението е радикална хирургия.

„Аз бих изкормил ЦРУ — твърди той. — То е заразено. И ако вземате полумерки, ще остане заразено.“^[4]

Борейки се да защити Управлението отвътре и отвън, Улси уверява американските граждани, че имат правото да питат накъде върви ЦРУ. Но той вече е загубил способността си да определя курса. Затова на 30 септември 1994 г. Конгресът създава комисия за бъдещето на Управлението и й дава властта да прокара нов път за него в двайсет и първия век. „Случаят Еймс“ е предоставил шанс за промяна, какъвто се среща веднъж на поколение.

„Мястото просто се нуждае от основен ремонт“ — изрича сенатор Арлън Спектър от Пенсилвания, републиканец, работил шест години в Сенатската комисия по разузнаване.^[5]

Необходим е тласък от президента на Съединените щати, който така и не идва. Три месеца са нужни за подбирането на седемнайсетте членове на комисията, четири месеца — за съставянето на дневния й ред, и пет месеца, преди групата да проведе първото си официално съвещание. Комисията е доминирана от членове на Конгреса, сред които изпъква Портър Дж. Гос от Флорида, консервативен републиканец. През 60-те години Гос е изкарал посредствен стаж в тайната служба, но той е единственият член на Конгреса, който може да твърди, че има практически опит в Управлението. Най-изтъкнатият външен човек е Пол Уолфовиц, който пристига с мисълта, че способността на ЦРУ да събира разузнавателна информация чрез шпионаж е загубена, и който ще бъде сред най-влиятелните членове на групата от приближени на следващия президент.

Комисията е оглавена от Лес Аспин, загубил работата си на секретар по отбраната преди девет месеца, уволнен заради неспособността си да взема решения. Клинтън го е назначил за председател на президентския Съвет по разузнаване. Депресиран и дезорганизиран, Аспин задава важни въпроси без ясни отговори: „Какъв е смисълът на работата сега? Какви са целите в момента? Какво се опитвате да направите?“^[6] Когато няколко месеца по-късно умира внезапно от удар на петдесет и шест години, персоналът на комисията пада духом и работата й дрейфува. Членовете потеглят в много различни посоки и не могат да вземат решение за направлението.

Началникът на персонала Брит Снайдър прокламира: „Целта ни е да продаваме разузнавателни сведения.“^[7] Но много от очевидците предупреждават, че проблемът не е в изкуството за намиране на клиенти. Той е в продукта.

Най-накрая комисията се събира и приема показания. Боб Гейтс, съставил преди три години дългия списък от 176 заплахи и цели, сега заявява, че Управлението е затруднено от разнообразието на задачите. Водещи офицери и резиденти казват, че тайната служба се дави от твърде многото искания да свършат прекалено много малокалибрени работи твърде надалеч. Защо Белият дом иска от ЦРУ да докладва за ръста на евангелисткото движение в Латинска Америка? Наистина ли това е важно за националната сигурност на Съединените щати? Управлението е годно само за няколко важни задачи. Кажете ни какво искате да правим — молят хората от ЦРУ.

Но нищо не впечатлява комисията. Не и атаката от страна на един религиозен култ, който пуска газ зарин в токийското метро, убивайки 12 и нанасяйки увреждания на 3769 души — събитие, което отбелязва трансформацията на тероризма от националните държави до самопомазаните. Нито пък взривяването на сградата на федералното правителство в Оклахома Сити през април 1995 г., което убива 169 души — най-смъртоносното нападение на американска територия от времето на Пърл Харбър. Не и разкриването на заговор на войнстващи ислямисти да взривят дузина американски въздушни лайнери над Тихия океан и да разбият отвлечен реактивен самолет в сградата на ЦРУ. Не и предупреждението на служител на ЦРУ, че някой ден Съединените щати ще се изправят пред „въздушен тероризъм“ — самолет, който пикира и бомбардира цел. Нито фактът, че само трима души в американската разузнавателна общност имат езиковите познания да разберат раздразнени мюсюлмани, които говорят помежду си. Не и разбирането, че способността на ЦРУ да анализира информация е унищожена от експлозията на имейлите, персоналните компютри, мобилните телефони и общодостъпното кодиране за частни комуникации. Нито дори и нарастващото осъзнаване, че ЦРУ рухва.

Докладът, писан седемнайсет месеца, няма тежест и въздействие. „Контратероризмът не бе предмет на голямо внимание — казва Лок Джонсън, член на персонала на комисията. — Границите на тайните действия въобще не бяха очертани; слабостите в отчетността в голяма степен останаха пренебрегнати.“^[8] Никой от челите доклада не се хваща на обезболяващите аргументи, че малко настройване ще поправи машината.

Докато комисията завърши доклада си, само двайсет и пет души са записани в центъра на ЦРУ за обучение на новопостъпили младежи. Способността на Управлението да привлича таланти е достигнала най-ниската си точка. Също и репутацията му. „Случаят Еймс“ е направил бъдещето на ЦРУ жертва на историята му.

Тайната служба е „ужасно загрижена за недостатъчния според тях брой хора на фронтовата линия — казва навремето Фред Хиц. — Да имаш правилните хора и да ги имаш на правилното място, това са вече различни проблеми. Имаме годни хора, но не достатъчно и не достатъчно от тях на местата, където са необходими. Ако президентът и Конгресът на Съединените щати не помогнат, единственото, което ще ни изправи пред проблема, ще го стори твърде късно. Някое ужасно събитие някъде по света, може би в нашата страна, което да ни накара да се събудим, както Пърл Харбър ни накара да се събудим и да кажем — защо, по дяволите, не знаехме?“^[9]