Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (43)

42. „Да помислят немислимото“

Президентът на САЩ признава пред американския народ, че го е лъгал за размяната на оръжие срещу заложници. Белият дом опитва да насочи политическата вихрушка към Кейси и ЦРУ. Нито човекът, нито институцията могат да окажат съпротива. Конгресът призовава служителите и агентите на Кейси да дават показания. Те оставят впечатлението, че страната е наела банда мошеници и крадци, които да въртят външните й работи.

Пристигането на съдията Уебстър възвестява завземането на ЦРУ от враждебни сили. Конгресът и един независим юрист се залавят да определят какво точно е кроял Кейси. Операциите са прекратени, плановете са сложени на полицата, съсипани са кариери. Страхът се разнася из главната квартира на Управлението, докато три дузини снабдени с призовки агенти на ФБР дебнат из коридорите, отварят двойно заключените сейфове и прелистват съвършено секретните папки, събирайки доказателства за възпрепятстване на правосъдието и за лъжесвидетелство. Шефовете на тайната служба изтърпяват разпити и си представят обвинения. Визията на Кейси за едно ЦРУ, освободено от ограниченията на закона, ги е провалила.

„Отне ми месеци да разбера ясно какво се е случило, както и кой на кого какво е направил — казва Уебстър.^[1] — Кейси беше оставил след себе си много проблеми.“ Главният от тях, смята Уебстър, е традицията на предизвикателното неподчинение. „Хората на място бяха усещали, че трябва да действат самостоятелно — споделя той. — Предполагаше се, че няма да го правят без одобрение от началника си. Но началниците на резидентури мислеха: аз съм шефът.“

Хората от тайната служба са сигурни, че Уебстър — веднага наречен Мекия Бил — си няма и представа кои са те, какво правят или от мистиката, която ги свързва. „Никой друг не може да го разбере — твърди Колин Томпсън, служил в Лаос, Камбоджа и Виетнам.^[2] — Това е мъгла, в която потъвате и зад която се криете. Вярвате, че сте станал елитна фигура в света на американската администрация, а Управлението поощрява това усещане от момента, в който постъпите в нея. Правят ви вярващ.“

За външните хора те изглеждат като членовете на мъжки клуб от Вирджиния, като елитна южняшка култура. Те самите се разглеждат като камуфлиран боен батальон, като кръвно братство. Търканията с Уебстър са крайно нагорещени от началото. „Вероятно бихме преодолели егото на Уебстър, неговата липса на опит във външните работи, провинциалната му представа за света и дори арогантността му“ — оплаква се Дуейн Кларидж от ЦРУ.^[3]

„Нещото, което не можахме да преодолеем, бе фактът, че той е юрист. Цялото му обучение като юрист и съдия е, че не се вършат незаконни неща. Никога не можа да приеме, че ЦРУ върши точно това при действията си в чужбина. Ние нарушаваме законите на страните им. Ето как събираме информация. Ето защо сме в играта. Уебстър имаше непреодолим проблем с причината за съществуване на организацията, която бе поставен да управлява.“

Седмици след пристигането на Уебстър, до Белия дом достигат думите на Кларидж и колегите му: човекът е повърхностен, дилетант, полуумна светска пеперудка. Той осъзнава бунта, пред който е изправен, и опитва да го парира със съвети от Ричард Хелмс, който е излязъл от сблъсъка си с наказателните съдилища като уважавано сиво преосвещенство.^[4] „Нещо, на което Дик Хелмс ми обърна внимание: понеже трябва да лъжем и да вършим тези неща в чужбина, много е важно да не се лъжем и да не се проваляме едни други — спомня си Уебстър.^[5] — Посланието, което исках да изпратя, беше, че може да се направи много повече, когато ти имат доверие. Не знам какво значение имаше. Хората слушаха много внимателно. Но въпросът в Управлението беше: сериозен ли е? Постоянно се питаха за това.“

Уебстър се заклева, че ЦРУ няма да има тайни от Конгреса. Но конгресните Комисии по разузнаването са се парили твърде често. Те решават, че урокът от Иран-_контри_ е необходимостта от контрол над Управлението от страна на Капитолия. Конгресът може да наложи волята си, тъй като според Конституцията в крайна сметка той контролира чековата книжка на правителството. Уебстър вдига бяло знаме и след неговата капитулация ЦРУ вече не е изцяло инструмент на президентската власт. То е несигурно разположено между главнокомандващия и Конгреса.

Тайната служба се бори упорито срещу даването на Конгреса на дял в направляването на ЦРУ. Страхът е, че измежду 535-те избрани представители може да има едва пет души, които разбират най-важното за Управлението. Ето защо конгресните Комисии за надзор скоро се изпълват със служители на ЦРУ от кариерата, които да могат да се грижат за своите.

Комисиите са взели на мушка Клеър Джордж, все още шеф на тайната служба. Той е бил специалната връзка на Кейси с Конгреса и майстор на изкуството на измамата. Кейси е харесвал чара и лукавостта му, но въпросните качества не се харчат в Уебстъровото ЦРУ. „Словоохотливостта на Клеър му печелеше симпатии — разказва Уебстър. — Но той мислеше, че начинът да отговориш на запитване от Конгреса е да го заобиколиш.“

В края на ноември 1987 г. Уебстър го повиква за разглеждане на положението му и заявява: „Факт е, че Конгресът не ви вярва. Ще ми се наложи да ви отстраня от работа.“^[6] Джордж се замисля над това. Той каза: „Наистина смятам, че трябва да напусна — и че може би ще отведа със себе си някои хора, които също трябва да се оттеглят.“ Три седмици по-късно по обед Дуейн Кларидж вдига мъчителна коледна наздравица с Джордж, след като Уебстър го повиква на горния етаж и му казва, че е време да си ходи. Кларидж за кратко обмисля да отговори, първо — като изнудва Уебстър, след това — като използва връзките си в Белия дом.^[7] Той току-що е получил любезна бележка от своя добър приятел — вицепрезидента на Съединените щати. „Имате моето приятелство — пише Джордж Буш, — почит и уважение. Това няма да се промени.“ Но Кларидж решава, че договорката за лоялност е била нарушена. Той напуска.

Заедно с него си излиза и група тайни агенти с общо две хиляди години опит.

„Американското разузнаване е било щедро“

Не провалените операции или перспективата за повдигане на обвинение тормозят най-много Клеър Джордж при напускането му, а сянката на къртица в ЦРУ.

По време на неговото ръководство през 1985 и 1986 г. съветският и източноевропейски отдел загубва всичките си шпиони. Дванайсетте му съветски агенти са арестувани и екзекутирани един по един. Малките резидентури в Москва и Източен Берлин спират да функционират, прикритията на служителите са провалени, операциите им — унищожени. През 1986 и 1987 г. отделът рухва като взривена с динамит сграда, заснета на филм със забавен каданс. ЦРУ няма представа защо. Първоначално Управлението решава, че предателят отвътре е новобранецът Ед Хауърд. Той е постъпил в тайната служба през 1981 г. и е определен да изкара първия си стаж в чужбина като агент под дълбоко прикритие в Москва. Преминал е двегодишно обучение. Някои лични подробности за Хауърд са се изплъзнали от вниманието на ЦРУ до последния възможен момент: той е пияница, лъжец и крадец. Управлението го пуска да замине и той дезертира в Москва през 1985 г.

Като част от обучението си Хауърд е прочел досиетата на някои от най-добрите шпиони на ЦРУ в Москва, сред тях — Адолф Толкачов, военен учен, който четири години предоставя документи за най-новите съветски оръжейни проучвания. Толкачов е смятан за най-значителния съветски източник на ЦРУ от двайсет години.

Когато на 28 септември 1986 г. Политбюро се събира на заседание в Кремъл, председателят на КГБ Виктор Чебриков гордо съобщава на Михаил Горбачов, че предишния ден Толкачов е бил екзекутиран за измяна. „Американското разузнаване е било щедро с него — отбелязва Горбачов. — Намерили са в него два милиона рубли.“^[8] Това прави повече от половин милион долара. Сега КГБ знае тарифата на шпионите от световна класа.

Управлението мисли, че Хауърд би могъл спокойно да е предал Толкачов. Но той не може да е отговорен за повече от три от дванайсетте загуби, които зачеркват списъка на ЦРУ от съветски шпиони. Някой друг или нещо друго трябва да носи вината. Консултативният съвет по разузнаване към президента разглежда случая и докладва за „фундаментално неумение на всички в съветския отдел да помислят немислимото“ — че в тайната служба може да се крие предател. Кейси е чел доклада и е смъмрил Клеър Джордж. „Ужасен съм — пише той — от смайващото самодоволство пред лицето на тази катастрофа.“ Но Кейси не му обръща внимание. Той назначава трима души — единия от тях на половин работен ден — да разследват смъртта на най-ценените чужди агенти на ЦРУ.

Показател за гласуваното на Уебстър доверие от страна на старшите ръководители на тайната служба е, че те никога не му казват цялата истина по този въпрос. Той не знае, че това представлява най-лошият случай на проникване в историята на Управлението. Знае само, че се води разследване на ниско равнище: „Едно учение, нищо повече. Ако открият нещо, чудесно — казва той. — Това е всичко, което чух за работата.“^[9]

Разследването се проваля и изправеният пред ЦРУ контраразузнавателен кошмар се засилва по времето на Уебстър.

През юни 1987 г. майор Флорентино Аспиага Ломбард, шефът на кубинското разузнаване в Чехословакия, минава през границата до Виена, влиза в американското посолство и дезертира при Джим Олсън, шефът на резидентурата на ЦРУ.^[10] Той разкрива, че всеки вербуван от Управлението през последните двайсет години кубински агент е бил двоен агент — преструвайки се на лоялен към САЩ, е работел тайно за Хавана. Това е истински шок и е трудно за вярване. Но след дълго и болезнено проучване анализаторите на ЦРУ мрачно заключават, че майорът казва истината. През същото лято нова мрежа от военни и разузнавателни офицери от Съветския съюз и съветския блок започват да предоставят струйка свежа информация за смъртта на агентите на ЦРУ. Струйката прераства в поток, после в пълноводна река, като изминават седем години преди ужасяващото разкритие, че всичко това е било дезинформация, предоставена, за да смути и подведе ЦРУ.

„Те наистина направиха нещо добро“

Скоро след полагането на клетва Уебстър се обръща към Боб Гейтс и го пита: Добре, Боб, какво става в Москва? Какво е намислил Горбачов? Той никога не е доволен от отговорите. „Имаше и хора с наполовина пълна чаша, и хора с наполовина празна чаша — въздиша Уебстър. — Едните срещу другите.“

ЦРУ не знае, че на срещата на Варшавския договор от май 1987 г. Горбачов е заявил, че Съветите няма да нахлуят в Източна Европа, за да закрепят империята си. ЦРУ не знае, че през юли 1987 г. Горбачов е казал на лидера на Афганистан, че Съветите скоро ще започнат да изтеглят окупационните си войски. Управлението е изумено през декември 1987 г., когато тълпи от възторжени американски граждани приветстват Горбачов като герой из улиците на Вашингтон. Хората от улицата, изглежда, разбират, че водачът на комунистическия свят иска да приключи Студената война. ЦРУ не проумява това. Боб Гейтс прекарва следващата година в питане на подчинените си защо Горбачов постоянно ги изненадва.

В продължение на повече от трийсет години Съединените щати са похарчили близо четвърт трилион долара за шпионски спътници и оборудване за електронно подслушване, изградени, за да наблюдават Съветската армия. На хартия тези програми са отговорност на директора на Централното разузнаване, но в действителност са осъществявани от Пентагона. Те предоставят данните за безкрайните преговори със Съветите за Договора за ограничаване на стратегическите въоръжения (САЛТ), като може да се твърди, че тези преговори са помогнали Студената война да остане студена. Но Вашингтон и Москва никога не се отказват от коя да е оръжейна система, която са поискали да изградят. Арсеналите им остават в състояние да унищожат света сто пъти. Най-накрая САЩ отхвърлят и самата идея за контрол над въоръженията.

Но през август 1988 г. развръзката идва в миг на абсолютна ирония. Франк Карлучи, вече секретар по отбраната на Рейгън, отива в Москва за среща с колегата си — съветския министър на отбраната Дмитрий Язов, и чете лекция на генералите и адмиралите във Военната академия Ворошилов. „Как така знаете толкова много за нас?“ — пита един от тях Карлучи. „Сигурно го правим със спътниците — отговаря той. — За нас ще е много по-лесно, ако просто направите това, което правим и ние, и публикувате военния си бюджет.“ Залата избухва в смях и по-късно Карлучи запитва съпровождащия го руски офицер какво е било толкова смешно. „Вие не разбирате — казва руснакът. — Вие атакувахте сърцето на системата им“ — секретността. Преките контакти между американските и съветските военни ръководители позволяват на руснаците да разберат две неща. Първо, американците не искат да ги унищожат. Второ, може и да са силни колкото американците в ядрени ракети, но това няма никакво значение. Във всяко друго отношение са много по-слаби. Наясно са, че затворената им система, построена върху секретност и лъжи, не може да победи едно отворено общество.

Разбират, че играта е приключила. А Централното разузнаване не го разбира.

През тази година ЦРУ все пак успява да постигне три стимулиращи успеха. Първият настъпва с бягството на полковник Чан Сиени, заместник-директор на тайванския Институт за проучване на ядрената енергия, в Съединените щати. В продължение на двайсет години той е работил тайно за Щатите — още откакто ЦРУ го е вербувало като кадет. Институтът му, привидно създаден за граждански изследвания, е построен с помощта на американски плутоний, южноафрикански уран и международна техническа помощ. В него лидерите на Тайван са сформирали поделение, което да създаде атомна бомба. Това оръжие има само една мислима цел: континенталната част на Китай. Комунистическите вождове на Китай са се зарекли да нападнат, ако Тайван разгърне ядрено оръжие. САЩ изискват спиране на програмата. Тайван излъгва по въпроса и продължава с голяма бързина. Един от малцината американци, знаещи за дългата служба на полковник Чан, е Джим Лили от ЦРУ, който е служил като шеф на резидентурите в Китай и Тайван и скоро ще стане американски посланик в Китай. „Подбирате някой новодошъл, поставяте му подходящия водещ офицер, вербувате го внимателно на идеологическа основа — при все че и парите играят роля — и поддържате контакт“ — казва Лили. Полковник Чан дава сигнал за тревога на водещия си офицер, дезертира и доставя неопровержимо доказателство за напредъка на програмата за ядрени оръжия. Един шпионин на ЦРУ с двайсетгодишен стаж е помогнал за спиране на разпространението на ядрените оръжия. „Това бе случай, в който те наистина направиха нещо добро — казва Лили. — Те измъкнаха човека. Взеха документацията. И застанаха срещу тайванците.“^[11] Снабден с доказателствата, Държавният департамент притиска здраво тайванското правителство, което най-накрая заявява, че има възможност да създаде ядрени оръжия, но не възнамерява да го прави. Това е контролът над въоръженията в най-добрия му вид.

В онзи момент е осъществен брилянтният заговор срещу организацията на Абу Нидал — една банда, убивала, отвличала и тероризирала хора от Запада из Европа и Близкия изток в продължение на дузина години.^[12] Операцията включва три чужди правителства и един бивш американски президент. Тя е дело на новия Център по контратероризъм на ЦРУ и започва след като по време на среща през март 1987 г. Джими Картър предоставя разузнавателна информация за Абу Нидал на президента на Сирия Хафез ал Асад. Асад прогонва терориста. През следващите две години с помощта на ООП и на йорданското и израелското разузнаване Управлението подема психологическа война срещу Абу Нидал. Постоянен и силен поток дезинформация го убеждава, че главните му помощници са предатели. През следващата година той убива седем от тях и много от подчинените им и осакатява организацията си. Кампанията достига кулминацията си, когато двама от хората на Абу Нидал дезертират и атакуват главната му квартира в Ливан, убивайки осемдесет души. Организацията е съсипана — въодушевяваща победа за Центъра по контратероризъм на ЦРУ и за близкоизточния отдел на Том Туетън, бъдещ началник на тайната служба.

Третият голям успех — така се струва на всички тогава — е триумфът на афганските бунтовници.

Всички други сили на борците за свобода на ЦРУ се разпадат. Контрите подписват примирие дни след като тайната подкрепа на Управлението е прекъсната за последен път. В Никарагуа гласовете заменят куршумите. Един заблудил се отряд бойци срещу Кадафи броди из Судан. ЦРУ трябва да прекрати това зле подготвено въстание и да изтегли войските му от Северна Африка, като ги прехвърля най-напред в Конго, а след това в Калифорния.^[13] Дипломацията заменя тайните акции в Южна Африка и потоците оръжия от Вашингтон и Москва пресъхват. Програмата на Кейси за подкрепа на камбоджанска бунтовническа армия, която да се бие срещу силите на Ханой — опит да се върне на победителите във Виетнамската война, — е изключително зле организирана, като парите и оръжието се оказват в ръцете на корумпирани тайландски генерали.^[14] Тази програма обвързва съюзниците на ЦРУ с касапите на Камбоджа — Червените кхмери. Колин Пауъл, който служи като заместник-съветник по националната сигурност на Рейгън след чистката по Иран-_контри_, предупреждава, че Белият дом трябва да обмисли добре операцията. След време тя е прекратена.

Само муджахидините, афганските свещени войни, пускат кръв и предвкусват победата. Афганистанската операция на ЦРУ вече е програма за 700 милиона долара годишно. Тя покрива около 80% от бюджета на тайната служба. Въоръжени с противовъздушни ракети Стингър, афганските бунтовници убиват съветски войници, свалят тежковъоръжените съветски хеликоптери и засягат дълбоко образа, който Съветите са си изградили за себе си. ЦРУ е направило, каквото е решило: да даде на Съветите техния Виетнам. „Ние ги убивахме един по един — казва Хауърд Харт, ръководил мисията за въоръжаване на афганците от 1981 до 1984 г.^[15] — И те се завърнаха у дома си. А това беше терористична кампания.“

„Избягахме от този проблем“

Съветите обявяват, че ще се изтеглят завинаги, щом Рейгъновата администрация се оттегли от властта. Наръчниците на ЦРУ не отговарят на въпроса какво ще се случи, когато една войнстваща ислямска армия победи безбожните нашественици в Афганистан. Том Туетън, вторият човек в тайната служба през лятото на 1988 г., има за задача да разбере какво ще произлезе от афганските въстаници. Според него бързо му станало ясно, че „нямаме никакъв план“.^[16] ЦРУ просто решило: „Ще се установи «афганистанска демокрация». И тя няма да е нещо хубаво.“

Съветската война е свършила. Но афганският джихад на ЦРУ не е. Робърт Оукли, американски посланик в Пакистан от 1988 до 1991 г., поддържа мнението, че Съединените щати и Пакистан трябва „драстично да ограничат помощта ни за истинските радикали“ в Афганистан, както и да работят, за да направят муджахидините по-умерени.^[17] „Но ЦРУ не можеше или не искаше да стегне пакистанските си партньори — казва той. — Затова ние продължихме да подкрепяме някои от радикалите.“ Главният от тях е афганистанският бунтовнически водач Гулбуддин Хекматиар, който е получил стотици милиони долари под формата на оръжия от ЦРУ и е укрил много от тях. Той се готви да ги обърне срещу народа на Афганистан в преследване на тоталната власт.

„Имах още един проблем с Управлението — казва посланик Оукли. — Същите хора, които се биеха със Съветите, печелеха от търговията с наркотици.“ Афганистан е бил и остава най-големият източник на хероин в света, с безкрайни полета от опиумни макове, които се жънат два пъти в годината. „Подозирам, че пакистанските разузнавателни служби може да са участвали и че ЦРУ не е желаело да разваля отношенията си с тях заради този въпрос“ — казва Оукли.

„Продължих да моля резидентурата да се сдобие с информация за този трафик от източниците си в Афганистан — разказва той. — Отрекоха да имат източници с възможност да го направят. Не можеха да отрекат, че имат източници, тъй като получавахме информация за оръжия и други работи. Дори повдигнах въпроса пред Бил Уебстър. Въобще не получих задоволителен отговор. Нищо не се случи.“

Уебстър кани лидерите на афганистанската съпротива на обяд във Вашингтон. „Те не бяха лесна компания“ — спомня си той. Хекматиар е сред почетните гости. Когато го срещнах в Афганистан след няколко години, той се зарече да създаде ново ислямско общество и каза: Ако за това са нужни още милион убити, така да бъде. Докато пиша, ЦРУ все още го преследва из Афганистан, където той и силите му убиват американски войници и съюзниците им.

Последният съветски войник напуска Афганистан на 15 февруари 1989 г. Оръжията на ЦРУ продължават да пристигат. „Никой от нас не видя главната последица“ — казва посланик Оукли. В рамките на една година в провинциалните столици и из разрушените села на Афганистан започват да се появяват облечени в бели роби саудитци. Те се провъзгласяват за емири. Купуват лоялността на селските старейшини и започват да изграждат свои малки империи. Това са емисарите на една нова сила със световен обхват, която ще бъде наричана Ал Кайда.

„Избягахме от този проблем — казва Уебстър. — Не биваше да го правим.“