Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (37)

36. „Той иска да разруши системата им“

По време на президентската надпревара Джими Картър е заклеймил ЦРУ като позор за нацията. Веднъж дошъл на власт, той стига до подписването на почти толкова заповеди за тайни действия, колкото Никсън и Форд.^[1] Разликата е, че го прави в името на човешките права. Проблемът е да се впрегнат атрофираните сили на Управлението за нова мисия.

Неговото търсене на нов директор на Централното разузнаване потръгва зле. Томас Л. Хюз, бившият началник на Бюрото за разузнаване и проучвания на Държавния департамент, отклонява тази чест. Вместо него е избран авторът на речите на Кенеди — Тед Соренсен. „Донякъде за моя изненада, Картър ми се обади и ме попита дали бих отишъл до Плейнс — спомня си Соренсен. — Имах брат, който беше работил дълги години под прикритие за ЦРУ. Отидох там и водих кратък разговор с Картър и още на другия ден той ме запозна с работата.“^[2] Но по време на Втората световна война той е отказал да служи в армията по религиозни съображения и номинацията му отпада — първият такъв случай в историята на ЦРУ.

„Картър въобще не ме подкрепи, докато висях там“ — с горчивина си припомня Соренсен.

При третия опит новият президент избира почти непознат човек — адмирал Стансфийлд Търнър, командир на Южния фланг на НАТО с база в Неапол, Италия. Търнър ще е третият адмирал в историята на ЦРУ, който ще открие, че то е труден за управляване кораб. Той е първият, който признава, че не е запознат с Управлението. Но скоро утвърждава властта си.

„Това не е правилният начин да се играе играта“

„Много хора си мислят, че президентът Картър ме е привикал и ми е казал: «Разчисти това място и го приведи в ред.» Той никога не е правил това“ — казва Търнър.^[3] — От самото начало беше силно заинтересуван да разполага с добро разузнаване. Той искаше да разбере механизма — от нашите сателити до нашите шпиони и до методите ни за анализиране на случващото се. Той изключително много подкрепяше разузнавателните операции. Същевременно аз напълно съзнавах, че — просто заради характера му — ние ще работим в рамките на законите на Съединените американски щати. Знаех също, че има етични граници на това, което президентът Картър би поискал от нас да направим, и когато идваше моментът да си задам въпроса дали ще доближим тези граници, аз отивах при него и получавах решенията му по въпроса. Почти винаги тези решения бяха да се продължи.

Администрацията на Картър не беше предубедена към тайните операции. Самото ЦРУ имаше проблем с тайните действия, защото се намираше в състояние на шок заради понесените критики.

Тайната служба доста рано изправя Търнър пред дилема на живот и смърт — „Дойдоха при мен и ми казаха: «Имаме един агент. Почти е приет в тази терористична организация, но те са поискали от него още едно нещо като доказателство за верността му. Той трябва да убие един от членовете на правителството. Разрешаваме ли му да направи това?» И аз казах: «Не, изтегляме го.» Знаете, това е компромис. Може би той щеше да спаси няколко човешки живота. Но аз не можех да направя Съединените щати съучастник в убийство, за да се възползвам от тази възможност. Това беше истинският живот, но това беше и репутацията на нашата страна. И аз помислих, че това не е правилният начин да се играе играта.“

Търнър бързо схваща същината на конфликта между шпионите и машинарията. Той набляга в полза на машините над хората, отдавайки много от времето и енергията си на опити да подобри глобалното покритие на американските разузнавателни спътници. Старае се да организира „разузнавателната общност“ като конфедерация чрез създаване на координиращ щаб и единен бюджет. Онези, които служат на каузата, са ужасени от безпорядъка. „Отговарях за събирането на разузнавателната информация от хора — спомня си Джон Холдридж, който е бил заместник на Буш в мисията в Пекин, преди да влезе в щаба на разузнавателната общност. — Гледах фантастичните операции, които ми бяха представени, и се чудех кой, по дяволите, ги е измислил. Те изглеждаха ужасно непрактични и неработещи.“^[4]

И анализаторите не получават високи оценки. Самият президент Картър се изказва, че е озадачен от факта, че ежедневните сводки на ЦРУ са рекапитулация на това, което е прочел във вестниците. Той и Търнър се чудят защо преценките на Управлението изглеждат повърхностни и неуместни. От самото начало Управлението удря на камък с новия президент.

„Картър беше променил утвърдените правила“

Новият екип по националната сигурност на Картър има петима най-високопоставени членове с четири различни програми. Президентът и вицепрезидентът мечтаят за нова американска външна политика, основана на човешките права. Държавният секретар Сайръс Ванс мисли, че контролът над въоръженията е най-важен. Секретарят по отбраната Харолд Браун опитва да произведе ново поколение военна и разузнавателна технология за няколко милиарда долара по-малко, отколкото планира Пентагонът. Съветникът по националната сигурност Збигнев Бжежински е ястребът сред тези бухали и гълъби. Мисленето му е оформено от вековните изпитания на Варшава, причинени от Москва. Иска да помогне на Съединените щати да спечелят сърца и умове в Източна Европа. Той впряга тази амбиция в президентската външна политика и опитва да удари Съветите там, където са най-слаби.

През 1975 г. в Хелзинки президентът Форд и съветският лидер Леонид Брежнев са подписали споразумение, поощряващо „свободното движение на хора и идеи“. Форд и Кисинджър гледат на това само като на фасада. Но други са напълно сериозни: цяло поколение дисиденти в Русия и Източна Европа, на които им е омръзнала злата баналност на съветската държава.

Бжежински нарежда — и Картър одобрява — редица тайни действия на ЦРУ, насочени към Москва, Варшава и Прага. Те заповядват на Управлението да публикува книги и да субсидира печатането и разпространението на списания и вестници в Полша и Чехословакия, да подпомага разпространението на произведенията на дисидентите в Съветския съюз, да подкрепя политическата дейност на украинците и други съветски етнически малцинства, да даде факс машини и касети в ръцете на свободомислещи хора зад Желязната завеса. Те искат да разрушат контрола над информацията, който е в основата на потисничеството в комунистическия свят.

Поведената от Джими Картър политическа война открива нов фронт в Студената война, казва Боб Гейтс, по това време анализатор на Съветския съюз при сътрудниците на Бжежински в Съвета за национална сигурност. „Чрез своята политика по човешките права той стана първият президент след Труман, който пряко оспорва легитимността на съветското управление в очите на собствения му народ. И Съветите веднага разпознаха в това фундаментално предизвикателство: те вярваха, че той иска да разруши системата им.“^[5]

Целите на Картър са по-скромни: той иска да измени съветската система, а не да я премахне. Но тайната служба на Управлението не желае да се заеме със задачата. Белият дом се сблъсква със съпротива срещу заповедите си за увеличаване на тайните действия от страна на шефовете на съветския и източноевропейския отдел. Те имат основание: трябва да пазят ценен агент във Варшава и не искат той да бъде застрашен от идеалите на Белия дом за човешките права. Един полски полковник, Ришард Куклински, предоставя на Съединените щати поглед върху съветските въоръжени сили.^[6] Той е най-високопоставеният източник на Управлението зад Желязната завеса. „Самият полковник Куклински никога не е бил агент на ЦРУ в тесния смисъл на думата — казва Бжежински. — Той беше доброволец. Действаше сам.“ Тайно е предложил услугите си на Съединените щати при свое посещение в Хамбург. Връзката с него е трудна; цели шест месеца преминават в мълчание. Но когато Куклински пътува из скандинавските страни и Западна Европа, той винаги оставя по нещо. През 1977 и 1978 г., докато не попада под подозрение и под наблюдение във Варшава, той доставя информация, която разкрива как Съветите ще поставят всички източноевропейски армии под контрола на Кремъл, ако избухне война. Той разказва на Управлението как Москва ще води тази война в Западна Европа; съветските планове съдържат употребата на четирийсет тактически ядрени оръжия само срещу Хамбург.

Освободен от параноята на Енгълтъновата ера, съветският отдел започва да вербува истински шпиони зад Желязната завеса. „Бяхме се отдалечили от всички величави и славни традиции на ССО и станахме шпионска служба, заета със събирането на разузнавателна информация от чужбина — казва Хавиланд Смит от ЦРУ. — За Бога, та ние можехме да идем в Източен Берлин и да не ни хванат. Можехме да вербуваме източноевропейци. Следяхме и вербувахме съветски граждани. Единственото нещо, което липсва, е, че нямаме нищо за съветските намерения. И не знам как разбирате това. А това е уставът на тайната служба. Ако бяхме съумели да вербуваме някой член на Политбюро, щяхме да сме постигнали всичко.“^[7]

В края на 70-те години Политбюро представлява една корумпирана и грохнала геронтокрация. Империята му е застрашително разпростряна отвъд възможностите си, умираща отвътре. Политически амбициозният ръководител на съветското разузнаване Юрий Андропов е създал лъжлив образ на Съветския съюз като свръхсила за пред своите кретащи началници в Кремъл. Но съветското потьомкинско село измамва и ЦРУ. „Още през 1978 година преценявахме, че съветската икономика е в сериозно затруднение — казва адмирал Търнър. — Ние не направихме скока, който трябваше да направим, който аз трябваше да направя — че икономическото затруднение ще доведе до политическо затруднение. Мислехме, че те ще затегнат коланите под властта на някакъв сталинистки режим и ще продължат да маршируват напред.“

Инстинктивното решение на Джими Картър да утвърждава принципите на човешките права като международен стандарт се разглежда от много членове на тайни служби като благочестив акт. Това, че скромно мобилизира ЦРУ за изучаване на тази малка пукнатина в бронята на Желязната завеса, е едно предпазливо предизвикателство пред Кремъл. Все пак той ускорява началото на края на Съветския съюз. „Всъщност Картър беше променил утвърдените правила на Студената война“ — прави извод Боб Гейтс.

„От конфликт между черни и бели в конфликт между червени и бели“

Президентът Картър опитва да използва ЦРУ и за да отслаби апартейда в ЮАР. Позицията му променя хода на трийсет години външна политика през Студената война.

На 8 февруари 1977 г. в Ситуационната стая на Белия дом президентският екип по националната сигурност се съгласява, че е време Съединените щати да опитат да променят расисткия режим в Южноафриканската република. „Има възможност да превърнем това от конфликт между черни и бели в конфликт между червени и бели — казва Бжежински.^[8] — Ако това е началото на един продължителен и труден исторически процес, в наш интерес е да ускорим този процес.“ Въпросът не е в расата, а в това да се застане от правилната страна на историята. Изпълняващият длъжността директор на Централното разузнаване Ено Кнохе казва: „Ние се стремим към изменения на основните им позиции. Това ще изисква много внимателно наблюдение.“ С други думи, на Съединените щати ще се наложи да започнат да шпионират ЮАР. На 3 март 1977 г. на официално заседание на Съвета за национална сигурност Картър нарежда на ЦРУ да проучи как върху Южноафриканската република и расисткия й съюзник Родезия може да се окаже икономически и политически натиск.

Проблемът бе, че „никой не искаше да обръща внимание на Африка — казва Франк Карлучи, заместник-директор на Централното разузнаване при Картър.^[9] — Ние твърде много се бяхме фокусирали върху Съветския съюз. Една от основните цели на поддържането на резиденти в Африка беше да опитаме и да вербуваме разположените там съветски граждани. Това беше приоритет номер едно.“

Съветите поддържат най-силния враг на апартейда — Африканския национален конгрес. Лидерът на АНК Нелсън Мандела е арестуван и затворен през 1962 г. отчасти благодарение на ЦРУ. Управлението е работило в най-пълна хармония с южноафриканското Бюро за държавна сигурност (БДС). Офицерите на ЦРУ са стояли „рамо до рамо с полицията по сигурността в ЮАР — казва Джери Госънс, резидент за четири африкански страни при президентите Никсън, Форд и Картър. — Говореше се, че те са предали на властите самия Мандела.“^[10]

През 1977 г. Госънс започва работа по Ян Смит — твърдо убедения в превъзходството на бялата раса ръководител на Родезия, както и по проамериканския президент на Замбия Кенет Каунда. Като резидент в столицата Лусака Госънс редовно се среща с Каунда и неговата служба за сигурност. Започва да си създава представа за черните и белите въоръжени сили, изправени едни срещу други из цяла Южна Африка: „Нужно ни беше да знаем колко са тези от Съветския съюз, чехите, източногерманците и севернокорейците, които доставят оръжие и са инструктори. Могат ли да надделеят над родезийците? Необходимо беше наши хора да проникнат в правителствата на държавите по фронтовата линия.“

След това, през 1978 г., Госънс става новият шеф на резидентурата в Претория. Заповедите му от Вашингтон са да шпионира бялото правителство в Южноафриканската република. Сега ЦРУ е част от амбициозно американско усилие по изтласкване на Съветите от Южна Африка, като същевременно се спечелва подкрепата на черните африкански правителства.

„За първи път в историята — казва той — бях инструктиран да започна едностранни операции срещу БДС. Пристигнаха нови хора, които бяха необявени пред правителството. Получих нови цели в южноафриканските въоръжени сили, ядрената им програма и политиката им vis-a-vis в Родезия. Посолството беше изцяло заето с въпроса — какво възнамерява правителството на ЮАР?“ За две години ЦРУ започва да събира разузнавателна информация за апартейдните режими. Тогава тайната полиция в Родезия арестува трима служители на Управлението, които поради несръчност попадат в капан. Южноафриканското разузнаване разкрива четвърти. Франк Г. Уизнър — младши, който отива в Замбия като нов американски посланик, си спомня: „Моята най-голяма криза, най-трудният ми момент дойде в резултат на шпионски скандал с един офицер на ЦРУ.“^[11]

Изпаднала в паника от провалените мисии, главната квартира на Управлението започва да закрива операции и да изтегля шпионите си. Усилията на ЦРУ да изпълни президентската политика за човешките права се оказват недостатъчни.

„Те са своеобразна култура“

Нравите на Картъровата администрация не са добри за духа в главната квартира на ЦРУ. Адмирал Търнър опитва да се придържа към обещанието на Картър никога да не лъже американския народ. Това е дилема за началника на тайната разузнавателна служба, чиито оперативни работници разчитат на измамата, за да успеят. И малкото доверие, което е имал Търнър в тайната служба, постоянно бива съсипвано от подривни действия.

През 1978 г. американският посланик в Югославия Лорънс Игълбъргър, който по-късно ще стане държавен секретар в първата администрация на Буш, се натъква на директива от тайната служба в главната квартира до всички началници на резидентури по света. Зад гърба на Търнър някой с много висок чин е изпратил инструкции важните операции да се пазят в тайна от посланиците в чужбина. Посланието е в пряко нарушение на действащи президентски заповеди отпреди седемнайсет години.

„Попитах моя резидент дали това е вярно — казва Игълбъргър. — Той отговори — да, вярно е. Аз казах: «Добре, искам да изпратите съобщение до адмирал Търнър.» То беше кратко: «Вие сте извън работата в Югославия, докато тази заповед не бъде отменена. С това искам да кажа: няма да идвате в службата и няма да работите в Белград или в Югославия; просто ще затворите дюкяна».“^[12]

Търнър е последовател на „Християнската наука“^[13], който пие гореща вода с лимон вместо кафе или чай. Старите момчета предпочитат във водата им да има уиски. Те презират Търнър на думи и на дело. Години по-късно той пише, че враговете му в тайната служба опитвали да го дискредитират чрез дезинформационни кампании — „едно от основните им умения“.^[14] Главна сред тези кампании е задържалата се четвърт век история, че Търнър е еднолично отговорен за унищожаването на тайната служба през 70-те. Първите големи съкращения са заповядани от Никсън. Джеймс Шлезинджър е отстранил хиляда оперативни агенти. Джордж Буш, при управлението на Форд, е предпочел да игнорира препоръката на собствения си началник на секретните акции, че още 2000 трябва да си ходят. Търнър завършва със съкращаването точно на 825, като започва с петте процента с най-слаби резултати. Той има подкрепата на президента. „Бяхме наясно, че част от неквалифицирания и некомпетентен персонал, уволнен от него, е дълбоко недоволен, но аз изцяло одобрявах“ — пише Джими Картър до автора.

Старите момчета се съпротивляват упорито на Търнър, когато той избира Джон Макмахън да води тайната служба. Макмахън не е един от тях. Той е започнал с разнасяне на куфари за Алън Дълес, а сега ръководи директората на Управлението за науката и технологиите, клона, който произвежда хардуера и софтуера на шпионажа. Той казва на Търнър: „Не, аз съм неправилният човек за това. Те са своеобразна култура. Работят най-добре със свои хора и трябва да разбирате мисленето им. За последен път се занимавах с тях в началото на петдесетте години в Германия. А времената се промениха.“^[15]

През януари 1978 г., след като се противи половин година, Макмахън става третият шеф на тайната служба за осемнайсет месеца. Три седмици след заемането на поста той е призован да се яви на първото заседание на Комисията за надзор над разузнаването в новата Камара на представителите. Тайната служба въстава. „Говорим за апоплексия, те откачиха напълно — казва Макмахън.^[16] — Но това, което знаех, беше, че конгресмените не разбираха ЦРУ или тайните операции, а аз щях да ида и да ги ограмотявам.“ Той събира в една пазарска чанта шпионски прибори и джаджи — миниатюрни камери, аудио бръмбари и тем подобни — и отива на Хълма.^[17] „Казах — нека ви разкажа какво е да се действа в Москва. (Макмахън не е стъпвал в Москва през живота си.) Така, ето част от оборудването, което използваме. И започнах да ги вадя. А те гледаха всичките тези машинки… и просто бяха омагьосани.“ Смаяната комисия дава на шпионите много по-голям бюджет от поискания от президента. Възстановяването на секретната служба, опустошена и деморализирана от удари още от годините на Никсън, започва точно тогава, през есента на 1978 г.

Но в крепостта на американското разузнаване настроението остава мрачно.

„Въпреки сегашните (и утежняващи се) проблеми с духа предполагам, че ЦРУ все ще излезе с някои творчески идеи — казва на Бжежински неговата връзка с Управлението на 5 февруари 1979 г.^[18] — Обаче не бива да се самозалъгваме: съществувалите някога в ЦРУ възможности са много малки точно сега, а служителите, предразположени да поемат обичайните за свършването на работата рискове, са много малко.“

През същата тази седмица светът започва да се срутва върху ЦРУ.

„Спорт, в който бяхме зрители“

На 11 февруари 1979 г. армията на шаха се дезинтегрира и контролът над Техеран е поет от един фанатичен аятолах. Три дни по-късно на няколкостотин мили в източна посока става убийство, което ще стовари върху САЩ също толкова тежко бреме. Американският посланик в Афганистан Адолф Дъбс — Спайк, е грабнат от улиците на Кабул, отвлечен от афгански бунтовници срещу просъветския марионетен режим и убит, когато придружаваната от съветски инструктори афганистанска полиция напада хотела, където го държат. Това е ясен знак, че Афганистан се изплъзва от контрол. Ислямските бунтовници, подкрепяни от Пакистан, набират инерция за революция срещу безбожното правителство в страната си. Гериатричните водачи на Съветския съюз гледат със страх в южна посока. В съветските централноазиатски републики живеят над четирийсет милиона мюсюлмани. Съветите виждат, че пламъците на ислямския фундаментализъм се носят към тяхната граница. На разширено заседание на Политбюро, което започва на 17 март, шефът на съветското разузнаване Юрий Андропов декларира: „Ние не можем да загубим Афганистан.“

През следващите девет месеца ЦРУ не съумява да предупреди президента на Съединените щати за една инвазия, която променя лицето на света.^[19] Управлението е добре запознато със съветските възможности. От съветските намерения то не разбира нищо.

„Съветите няма да имат никакво желание да вкарат в Афганистан голям брой сухопътни войски“ — уверено заявява на 23 март 1979 г. Нешънъл Интелиджънс Дейли, свръхсекретният бюлетин на ЦРУ за Белия дом, Пентагона и Държавния департамент. Същата седмица трийсет хиляди съветски войници започват да се разгръщат край афганистанската граница в камиони, танкове и бронетранспортьори.

През юли и август нападенията на афганските бунтовници зачестяват, гарнизоните на афганистанската армия започват да се бунтуват, а Москва праща един въздушнопреносим батальон във военновъздушната база Баграм край Кабул. Подтикван от Бжежински, президентът Картър подписва заповед до ЦРУ за секретни действия по снабдяването на афганските въстаници с медицинска помощ, пари и пропаганда. Съветите изпращат в Кабул тринайсет генерали, водени от главнокомандващия съветската сухопътна армия. Въпреки това на 24 август ЦРУ уверява президента, че „влошаващата се ситуация не предвещава увеличаване на съветското военно участие под формата на непосредствено влизане в битка“.^[20]

На 14 септември адмирал Търнър казва на президента, че „съветските ръководители може би са на прага на вземането на решение да вкарат свои войски, за да предотвратят падането на режима“ в Афганистан — но постепенно, с малобройни групи военни съветници и няколко хиляди бойци. Неуверено в тази оценка, ЦРУ впряга всичките си специалисти и всички елементи на американското военно разузнаване, записи от електронно подслушване и информация от шпионски спътници, за да бъдат прегледани сведенията по всички правила. На 28 септември експертите единодушно стигат до извод, че Москва няма да нахлуе в Афганистан.

Съветските войски продължават да пристигат. На 8 декември в Баграм каца втори въздушнопреносим батальон. Нешънъл Интелиджънс Дейли преценява тяхното присъствие като ход за укрепване на отбраната срещу бунтовнически нападения над въздушната база. Следващата седмица шефът на резидентурата на ЦРУ докладва по сведения от втора ръка, че по улиците на града са забелязани командоси от съветските специални части.

В понеделник сутринта, 17 декември, адмирал Търнър отива в Белия дом на среща на най-старшите президентски сътрудници — Специалния координационен комитет. Сред присъстващите са вицепрезидентът Уолтър Мондейл, Збигнев Бжежински, секретарят по отбраната Харолд Браун и заместник държавният секретар Уорън Кристофър. Търнър им докладва, че в момента в авиобазата в Баграм има 5300 съветски войници, а освен това два нови съветски командни пункта от северната страна на афганистанската граница. След това заявява: „ЦРУ не вижда в това ударно увеличаване на военните части.“^[21] То е „може би свързано със съветското усещане за разложението на афганската армия и за необходимостта тя да бъде заздравена в даден момент“. Думата нахлуване не се отронва от устните му.

Най-добрите съветски анализатори в ЦРУ — сред тях и Дъг Макийкин, по-късно заместник-директор по разузнаването — работят денонощно, за да подредят за президента познанията си. На 19 декември те излизат с последната си официална преценка. „Темпът на съветското разгръщане не предполага… спешност — казват те.^[22] — Анти бунтовнически операции на цялата територия на страната биха наложили мобилизацията на много повече редовни сухопътни части.“ Накратко, Съветите нямат намерение да нападат.

Три дни по-късно вицеадмирал Боби Рей Инман, директор на Агенцията за национална сигурност — американската империя за електронно подслушване, получава от мястото телеграма — светкавица: нахлуването в Афганистан е предстоящо. Всъщност то вече е в ход. Над стохилядна съветска армия овладява страната. Картър незабавно подписва заповед до ЦРУ за тайна операция по въоръжаването на афганистанската съпротива и Управлението се заема с изграждането на канал за доставки на оръжие през целия свят. Но съветската окупация е свършен факт.

ЦРУ не само пропуска инвазията — то отказва да признае, че я е пропуснало. Защо някой с нормален разсъдък би нахлул в Афганистан — гробище за завоеватели от две хиляди години насам? Не липсата на разузнавателна информация е причина за провала. Причина е липсата на въображение.

Така съветското нашествие става за Съединените щати „спорт, в който бяхме зрители“, както пише повече от двайсет години по-късно звездата на анализа в Управлението Дъг Макийкин. „САЩ можеха да вдигат много шум от местата за публиката, но не можеха да въздействат кой знае колко върху терена. Те трябваше да почакат до следващия рунд на Голямата игра.“^[23]