Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (3)

2. „Логиката на силата“

Сред развалините на Берлин Алън Дълес, най-висшият офицер на ССО в Германия, е намерил блестящо жилище с достатъчен персонал за новата си главна квартира през лятото на 1945 г. Любимият му заместник, Ричард Хелмс, започва опити да шпионира Съветите.

„Трябва да не забравяте^[1] — казва Хелмс половин век по-късно, — че в началото ние не знаехме нищо. Информацията ни за дейността на другата страна, за намеренията им, за способностите им бе никаква или почти никаква. Ако някой донесеше неща като телефонен указател или план на летище, то беше направо първокласна работа. Ние бяхме в пълно неведение за голяма част от света.“

Хелмс е щастлив да се завърне в Берлин, където си е създал име като двайсет и три годишен репортер от телеграфна агенция, вземайки интервю от Хитлер по време на Олимпиадата от 1936 г. Той е смаян от премахването на ССО. В оперативния център на подразделението в Берлин — реквизирана фабрика за газирано вино — гневът и алкохолът се леят свободно в нощта, в която пристига президентската заповед. Няма да има главна квартира на американското разузнаване, както е предвиждал Дълес. В чужбина ще остане само базов екип. Хелмс просто не може да повярва, че мисията може и да приключи. Той е обнадежден няколко дни по-късно, когато от главната квартира на ССО във Вашингтон пристига съобщение да държи положението.

„Святото дело на централното разузнаване“

Съобщението идва от заместника на Донован — бригаден генерал Джон Магрудър, стар войник, който е в армията от 1910 г. Той твърдо вярва, че без разузнавателна служба новото превъзходство на Съединените щати в света ще зависи от късмета или от британците. На 26 септември 1945 г., шест дни след като президентът Труман е ликвидирал ССО, генерал Магрудър се разхожда из безкрайните коридори на Пентагона. Моментът е удобен: същата седмица е подал оставка министърът на войната Хенри Стимсън, а той винаги е бил противник на идеята за ЦРУ. „Изглежда ми напълно неприемливо“^[2] — казва той на Донован няколко месеца по-рано. Сега обаче Магрудър се възползва от възможността, която предоставя оттеглянето на Стимсън.

Генералът се среща със стар приятел на Донован, помощник-министъра на войната Джон Макклой, една от големите задкулисни политически фигури на Вашингтон. Заедно двамата отменят разпореждането на президента.

В този ден Магрудър излиза от Пентагона със заповед от Макклой, която нарежда „текущите операции на ССО да бъдат изпълнявани, за да се запазят“.^[3] Въпросното парче хартия съхранява надеждата за създаване на Централно разузнавателно управление. Шпионите ще останат по местата си под ново име — Отдел за стратегически операции (ОСО). След това Макклой моли добрия си приятел Робърт А. Лъвет, помощник-министър за въздушната война и бъдещ министър на отбраната, да учреди тайна комисия, която да планира начина на действие на американското разузнаване, и да каже на Хари Труман какво трябва да бъде направено. Магрудър уверено информира хората си, че „святото дело на Централното разузнаване“^[4] ще победи.

Поощрен от замяната на президентската присъда с по-лека, Хелмс се захваща с работа в Берлин. Той уволнява офицерите, набъркали се в черния пазар на града, в който всичко и всеки е за продан — две дузини кутии „Кемъл“, купени за 12 долара в американската военна лавка, осигуряват „Мерцедес Бенц“ от 1939 г. Той търси немски учени и шпиони, които да измъкне на Запад, за да не остави уменията им на Съветите и за да ги постави в услуга на Съединените щати. Но тези задачи скоро минават на заден план пред стремежа да се проучи новият неприятел. През октомври „беше много ясно, че основната ни цел ще бъде какво кроят руснаците“ — спомня си Том Полгар, тогава двайсет и три годишен офицер в базата в Берлин.^[5] Съветите вече завземат железните линии и превземат отвътре политическите партии на Източна Германия. Отначало най-доброто, което могат да направят американските шпиони, е да опитат да проследят движението на съветските военни транспорти към Берлин, показвайки на Пентагона, че някой се стреми да наблюдава Червената армия. Ядосани от отстъплението на Вашингтон пред съветското напредване, работещи на фона на съпротивата на висшите американски военни в Берлин, Хелмс и хората му правят опит да вербуват немски полицаи и политици, за да установят разузнавателни мрежи на Изток. „През ноември наблюдавахме пълното завземане на източногерманската система от руснаците“ — казва Питър Зихел, друг двайсет и три годишен офицер от ОСО в Берлин.^[6]

Тогава Обединеният комитет на началник-щабовете и енергичният министър на флота Джеймс В. Форестол започват да се страхуват, че Съветите, точно както нацистите преди тях, ще завладеят цяла Европа и след това ще напреднат към Източното Средиземноморие, Персийския залив, Северен Китай и Корея. Едно погрешно движение може да доведе до неудържима конфронтация. И с нарастването на страха от нова война бъдещите лидери на американското разузнаване се разделят на два враждебни лагера.

Едните вярват в бавното и търпеливо събиране на тайна информация чрез шпионаж. Другите вярват в тайната война — в пренасянето на битката на вражеска територия чрез операции под прикритие. Шпионажът иска да познава света. Това беше Ричард Хелмс. Тайните акции искат да го променят. Това ще бъде Франк Уизнър.

Уизнър е очарователният син на земевладелци от Мисисипи, елегантен фирмен адвокат в специално ушита униформа. През септември 1944 г. той долита в Букурещ като нов началник на резидентурата на ССО. Червената армия и малка американска военна мисия са установили контрол над столицата и инструкциите до Уизнър са да следи руснаците. Той е на върха на славата си, сговаряйки се с младия крал Михай, кроейки тайни планове за спасяването на свалени съюзнически авиатори и реквизирайки трийсетстайното жилище на един букурещки бирен барон. Под блясъка на полилеите руските офицери се смесват с американците и вдигат наздравици с шампанско. Уизнър е развълнуван — той е един от първите хора от ССО, контактували с руснаците — и гордо докладва до главната квартира, че е осъществил успешна връзка със съветската разузнавателна служба.^[7]

Той е американски шпионин по-малко от година. Руснаците играят играта повече от два века. Те вече имат добре поставени агенти в ССО и бързо проникват сред приближените румънски съюзници и агенти на Уизнър. В средата на зимата Съветите вземат столицата под свой контрол, събират десетки хиляди румънци от немски произход в железопътни вагони и ги откарват на Изток към заробване и смърт. Уизнър наблюдава двайсет и седем закрити вагона с човешки товар да излизат от Румъния. Споменът ще го преследва през целия му живот.

Той е дълбоко разтърсен в момента, в който пристига в щабквартирата на ССО в Германия, където с Хелмс стават разтревожени съюзници. Двамата заедно отлитат до Вашингтон през декември 1945 г. и докато разговарят по време на осемнайсетчасовия полет, разбират, че не са наясно дали, когато кацнат, САЩ ще имат някаква тайна служба.

„Една очевидно незаконна организация“

Във Вашингтон битката за бъдещето на американското разузнаване става напрегната. Обединеният комитет на началник-щабовете се бори за служба, която да е твърдо под техен контрол. Армията и флотът изискват служби за себе си. Дж. Едгар Хувър желае ФБР да ръководи шпионажа по света. Държавният департамент се стреми към господство. Дори министърът на съобщенията се включва в състезанието.

Генерал Магрудър формулира проблема: „Тайните разузнавателни операции водят със себе си постоянно нарушаване на всички правила — пише той.^[8] — Направо казано, такива операции са по необходимост извън закона, а понякога — незаконни.“ Той твърди убедително, че Пентагонът и Държавният департамент не могат да рискуват с осъществяването на такива мисии. Те трябва да бъдат поети от нова секретна организация.

Но почти никой не е останал, за да попълни редовете й. „Усилието за събиране на информация повече или по-малко спря“ — твърди полковник Бил Куин, подчинен на генерал Магрудър в Отдела за стратегически операции.^[9] Пет от всеки шест ветерани на ССО са се върнали към стария си живот. Те виждат останалото от американското разузнаване като „нещо очевидно паянтово и неустойчиво^[10] — казва Хелмс, — една очевидно незаконна организация с непредсказуема продължителност на живота“. Броят им намалява с около 10 000 за три месеца, за да достигне 1967 в края на 1945 г. Резидентурите в Лондон, Париж, Рим, Виена, Мадрид, Лисабон и Стокхолм губят почти всичките си офицери. От двайсет и три азиатски поста петнайсет са затворени. На четвъртата годишнина от Пърл Харбър, убеден, че Труман е дерайлирал американското разузнаване, Алън Дълес се връща на бюрото си в Съливан и Кромуел, нюйоркската адвокатска фирма, в която брат му Джон Фостър Дълес е партньор. Франк Уизнър взема пример и също се връща в Ню Йорк, в своята адвокатска фирма Картър и Ледярд.

Останалите разузнавачи аналитици са изпратени да създадат ново проучвателно бюро в Държавния департамент. Там с тях се отнасят като с интернирани лица. „Не смятам, че е имало или че ще има по-тъжен или мъчителен период в живота ми“ — пише Шърман Кент, по-късно отец — основател на разузнавателната дирекция на ЦРУ.^[11] Най-талантливите скоро напускат отчаяни и се връщат към своите университети и вестници. Изглежда, няма резерви. Ето защо в американското правителство няма да има съгласувани разузнавателни доклади за много години напред.

Президентът Труман разчита на директора по бюджета Харолд Д. Смит да ръководи системното разграждане на американската военна машина. Но демобилизацията се превръща в дезинтеграция. В деня на разпускането на ССО Смит предупреждава президента, че Съединените щати рискуват да се върнат към преобладаващото преди Пърл Харбър състояние на невежество.^[12] Той се страхува, че американското разузнаване е „величествено изпортено докрай“.^[13] На набързо свикано събиране в Белия дом на 9 януари 1946 г. адмирал Уилям Д. Лийхи, свадливият военен началник-щаб на Труман, без церемонии казва на президента, че „разузнаването е било третирано позорно“.^[14]

Труман разбира, че е създал безпорядък, и решава да го оправи. Той призовава заместник-директора на военноморското разузнаване, контраадмирал Сидни У. Сауърс. Запасняк, Сауърс е верен член на Демократическата партия от Мисури, богат бизнесмен, направил състоянието си със застраховки за живот и в магазините Пигли Уигли — първите супермаркети на самообслужване в страната. Той служи в създадената от държавния секретар за флота Джеймс Форестол следвоенна комисия за проучване на перспективите пред разузнаването, но най-голямата му цел е бързо връщане в Сейнт Луис.

За свой ужас Сауърс разбира, че президентът ще го назначи за първия директор на разузнавателната служба. Адмирал Лийхи записва момента на встъпване в длъжност в служебния си дневник на 24 януари 1946 г.: „На обед днес в Белия дом, в присъствието само на членове на администрацията, контраадмирал Сауърс и аз получихме черни наметала, черни шапки и дървени ками от Труман.“^[15] След това президентът произвежда Сауърс за началник на „Групата подслушвачи с плащ и кинжал“ и „Директор на централизираното подслушване“. Водевилният акт поставя смаяния запасняк начело на пропадналата и кратковременна организация, наречена Централна разузнавателна група. Сауърс командва почти 2000 разузнавачи и помощен персонал, които контролират папките и досиетата на около 400 000 лица. Много от хората нямат представа какво вършат или какво трябва да вършат. След полагането на клетва някой пита Сауърс какво той би искал да прави. Отговорът е: „Да си ходя вкъщи.“

Подобно на всеки директор на Централното разузнаване след него той получава големи отговорности без съответната власт. Няма указания от Белия дом. Проблемът всъщност е, че никой не знае какво иска президентът — и най-вече самият той. Труман заявява, че има нужда само от ежедневна разузнавателна информационна сводка, която да го спаси от четенето на дебела две стъпки камара от телеграми всяка сутрин.^[16] На първоначалния персонал в Централната разузнавателна група изглежда, че това е единственият аспект от работата им, който той има предвид.

Други хора виждат мисията много различно. Според твърдението на генерал Магрудър в Белия дом съществува мълчаливо съгласие, че Централната разузнавателна група ще управлява тайна служба. Ако е било така, и една дума от въпросното съгласие не се появява на хартия. Президентът никога не говори за службата, ето защо почти никой в правителството не признава легитимността й. Пентагонът и Държавният департамент отказват да говорят със Сауърс и хората му. Армията, флотът и ФБР се отнасят към тях с изключително презрение. Сауърс изкарва едва сто дни на поста директор, въпреки че продължава да служи на президента като съветник. След себе си оставя само един документ от значение, съвършено секретна бележка със следното настояване — „Спешно е необходимо да се придобие разузнавателна информация от възможно най-високо качество за СССР, за възможно най-кратко време.“^[17]

Тогава единствените американски наблюдения върху Кремъл идват от новоназначения американски посланик в Москва — бъдещия директор на разузнаването генерал Уолтър Бидъл Смит, и неговия най-високопоставен сътрудник в Русия Джордж Кенан.

„Какво иска Съветският съюз?“

Бидъл Смит е син на бакалин от Индиана, издигнал се от прост редник до генерал без финеса на Уест Пойнт или степен от колеж. Началник-щаб на Айзенхауер по време на Втората световна война, той е премислил всяка битка в Северна Африка и Европа. Офицерите му го уважават и се страхуват от него; той е строгият помощник на Айк. Работи до изтощение. След преливания на кръв при кръвоизлив на язвата, получен на края на късен обяд с Айзенхауер и Уинстън Чърчил, Смит се измъква със скандал от британската болница обратно в палатката на командира си. Обядвал е с руски военни, участвал е и в мъчителни заседания в съюзническата главна квартира в Алжир, на които се планират съвместни операции срещу нацистите. Лично е приел нацистката капитулация, която слага край на войната в Европа, гледайки с презрение немските командири в очуканата червена училищна сграда в Реймс, в която е изнесен щабът на американските сили. На 8 май 1945 г., деня на победата в Европа, се среща за няколко минути с Алън Дълес и Ричард Хелмс в Реймс. Дълес, измъчван от подагра, накуцващ на патерица, пристига, за да види Айзенхауер и да спечели одобрението му за създаването на всесилен американски разузнавателен център в Берлин. Айк обаче няма време за Дълес тази сутрин — лошо предзнаменование.

Бидъл Смит пристига в Москва през март 1946 г., за да бъде обучен от Джордж Кенан, шарже д’афер в американското посолство. Кенан е прекарал много години в Русия, много тежки часове, опитвайки се да разгадае Йосиф Сталин. Червената армия е завзела почти половината от Европа в хода на войната, награда, спечелена на ужасната цена на 20 милиона мъртви руснаци. Силите й са освободили цели нации от нацистите, но ето че сянката на Кремъл вече пада над повече от 100 милиона души извън руските граници. Кенан предвижда, че Съветите ще задържат завоеванията си с груба сила. Той е предупредил Белия дом да се готви за открито противопоставяне.

Няколко дни преди идването на Бидъл Смит в Москва Кенан изпраща най-знаменитата телеграма в историята на американската дипломация — „дългата телеграма“, портрет на съветската параноя в осем хиляди думи. Читателите му — най-напред неколцина, по-късно милиони, изглежда, разбират само един ред: Съветите са неподатливи на логиката на разума, но много чувствителни към „логиката на силата“. Кенан бързо ще се прослави като най-големия познавач на Кремъл в американското правителство. „Бяхме привикнали поради военновременния си опит да имаме голям враг пред себе си — ще заключи той много по-късно.^[18] — Неприятелят трябва винаги да е в центъра. Той трябва да е тотално зло.“

За Бидъл Смит Кенан е „най-добрият възможен наставник за новопристигнал началник на дипломатическа мисия“.^[19]

В една студена звездна нощ през април 1946 г. Бидъл Смит влиза в Кремъл в лимузина, на която се развява американското знаме.^[20] На портите съветски разузнавателни офицери проверяват самоличността му. Колата минава покрай старите руски черкви и огромната счупена камбана в основите на висока кула зад кремълските стени. Отдаващи чест войници във високи черни ботуши и панталони с червени лампази го въвеждат в сградата. Дошъл е сам. Превеждат го през дълъг коридор, през високи двойни врати, покрити с тъмнозелена ватирана кожа. Най-накрая, в зала за конференции с висок таван, генералът среща генералисимуса.

Бидъл Смит е приготвил двоен въпрос за Сталин: „Какво иска Съветският съюз, и докъде ще отиде Русия?“

Сталин гледа в далечината, пушейки цигара и драскайки асиметрични сърца и въпросителни знаци с червен молив. Той отрича планове срещу която и да е страна. Отхвърля предупреждението за падналата в Европа Желязна завеса, отправено от Уинстън Чърчил няколко седмици по-рано в Мисури.

Сталин заявява, че Русия знае кои са нейните врагове.

„Възможно ли е наистина да вярвате, че Съединените щати и Великобритания са се съюзили, за да пречат на Русия?“ — пита Бидъл Смит.

„Да“ — казва Сталин.

Генералът повтаря — „Докъде ще отиде Русия?“

Сталин го поглежда и му казва — „Няма да ходим много по-надалеч.“

Колко много по-надалеч? Никой не знае. Каква е мисията на американското разузнаване пред новата съветска заплаха? Никой не е наясно.

„Жонгльор — чирак“

На 10 юни 1946 г. генерал Хойт Ванденберг става вторият директор на разузнаването. Пилот, красавец, водил тактическата въздушна война на Айзенхауер в Европа, в момента той управлява несолидна организация, базирана в група безлични, зидани постройки в далечния край на Фоги Ботъм, на върха на малка скала, извисяваща се над река Потомак. Командният му пункт се намира на улица 2430 Е, в старата главна квартира на ССО, в обкръжението на изоставен газов завод, пивоварна с кули и пързалка за ролкови кънки.

На Ванденберг му липсват три основни инструмента: пари, власт и хора. Според Лорънс Хюстън, главен юридически съветник на Управлението от 1946 до 1972 г., Централната разузнавателна група е извън закона. Президентът не може да създаде федерална агенция от нищото. Без одобрението на Конгреса разузнаването не може да харчи законно пари. Липсата на пари значи липса на власт.

Ванденберг се заема да вкара Съединените щати отново в разузнавателната игра. Той създава нова Служба за специални операции (ССпО), която да се занимава с шпионажа и саботажа в чужбина, и се преборва за 15 милиона долара, подадени под масата от неколцина конгресмени, за да бъдат извършени съответните мисии. Вандерберг иска да знае всичко за съветските сили в Източна и Централна Европа — техните движения, възможности, намерения — и той заповядва на Ричард Хелмс да доставя сведения бързо. Хелмс, начело на разузнаването в Германия, Австрия, Швейцария, Полша, Чехословакия и Унгария, с 228 човека чужд персонал, казва, че се чувствал като „жонгльор — чирак, който се опитва да задържи във въздуха надута плажна топка, отворено шише с мляко и заредена картечница“.^[21] Из цяла Европа „легион политически изгнаници, бивши разузнавателни офицери, бивши агенти и всякакъв вид предприемачи се превръщаха във важни личности на разузнаването, уреждайки продажбата на произведена по поръчка информация“. Колкото повече харчат шпионите му за купуване на разузнавателна информация, толкова по-малка е ценността й. „Ако има по-нагледни примери за хвърлянето на пари по разрешаването на неанализиран проблем, не ми идват наум“ — пише той.^[22] Нещата, представяни като информация за Съветите и техните сателити, са мозайка от измами, произведени от талантливи лъжци.

По-късно Хелмс установява, че поне половината от информацията за Съветския съюз и Източна Европа в папките на ЦРУ е чиста лъжа. Бюрата му в Берлин и Виена са станали работилници за фалшиви сведения. Малцина от неговите офицери или анализатори могат да отделят фактите от измислицата. Става дума за постоянен проблем: повече от половин век по-късно ЦРУ се сблъска със същия вид фалшификация, като търсеше да разкрие оръжията за масово поразяване на Ирак.

От деня на встъпването си на служба Ванденберг е разтревожен от ужасяващи новини от чужбина. Всекидневните му бюлетини произвеждат горещина, но дават малко светлина. Невъзможно е да се определи дали отчетите са верни, но въпреки това те се придвижват нагоре по командната верига. Съобщение: пиян съветски офицер се похвалил, че Русия ще удари без предупреждение. Съобщение: командващият съветските сили на Балканите вдигнал наздравица за предстоящото падане на Истанбул. Съобщение: Сталин се бил приготвил да нахлуе в Турция, да обкръжи Черно море и да завладее Средиземноморието и Близкия изток. Пентагонът установява, че най-добрият начин да се спре съветска офанзива е да се прережат снабдителните линии на Червената армия в Румъния. Старшите офицери в щаба започват да чертаят бойни планове под ръководството на Обединения комитет на началник-щабовете.

Военните нареждат на Ванденберг да подготви първите тайни операции на Студената война. При опита си да изпълни заповедта генералът променя основната задача на Централната разузнавателна група. На 17 юли 1946 г. той изпраща двама от помощниците си да посетят юридическия съветник на Труман от Белия дом Кларк Клифърд. Те заявяват, че „първоначалната концепция за Централната разузнавателна група вече трябва да бъде променена“, за да стане „работеща агенция“.^[23] Без всякакво правно основание промяната се извършва. Същия ден Вандерберг лично помолва военния министър Робърт Патерсън и държавния секретар Джеймс Бърнс да пуснат в джоба му допълнителни 10 милиона долара под формата на тайни фондове, за да се финансира работата на „разузнавателните агенти по целия свят“.^[24] Те го правят.

Службата за специални операции на Ванденберг си поставя за цел да създаде нелегална съпротивителна сила в Румъния. Франк Уизнър е оставил в Букурещ мрежа от агенти, отчаяно решени да работят с американците, но и дълбоко инфилтрирани от съветското разузнаване. Чарлз У. Хослър, първият началник — резидентура на ССпО в Букурещ, се вижда заобиколен от „конспирация, интрига, низост, двуличие, безчестие и понякога убийства“^[25] в средата на фашисти, комунисти, монархисти, индустриалци, анархисти, умерени, интелектуалци и идеалисти — „социално и политическо обкръжение, за което младите американски офицери бяха зле подготвени“.

Ванденберг заповядва на лейтенант Айра С. Хамилтън и майор Томас Р. Хол, работещи в малката американска военна мисия в Букурещ, да направят от румънската Национална селска партия съпротивителна сила. Майор Хол, офицер от ССО на Балканите, говори малко румънски. Лейтенант Хамилтън въобще не го говори. Негов водач е единственият важен агент, вербуван от Уизнър преди две години: Тудор Манакатиде, отначало сержант в щаба на разузнаването на румънската армия, в момента служител в американската военна мисия, преводач през деня и шпионин през нощта. Манакатиде води Хамилтън и Хол на срещи с лидерите на Селската партия. Американците предлагат тайната подкрепа на Съединените щати — оръжие, пари и разузнавателна информация. На 5 октомври, работейки с новата централна разузнавателна база в окупирана Виена, американците промъкват тайно в Австрия бившия външен министър на Румъния и петима членове на евентуалната освободителна армия, като ги упояват, напъхват ги в пощенски чували и ги превозват до законспирирано място.

Съветското разузнаване и румънската тайна полиция се нуждаят само от няколко седмици, за да надушат чуждите шпиони. Американците и главният им агент се спасяват както могат, докато комунистическите сили за сигурност смазват главните румънски съпротивителни сили. Водачите на Селската партия са обвинени в измяна и затворени. Манакатиде, Хамилтън и Хол са осъдени задочно на публичен процес, след като свидетели декларират под клетва, че тримата са се представяли за агенти на нова американска разузнавателна служба.

На 20 ноември 1946 година Франк Уизнър отваря Ню Йорк Таймс и прочита в кратка статия на стр. 10, че старият му агент Манакатиде, „в миналото работил за американската легация“, е бил осъден на доживотен затвор, „тъй като придружил някой си лейтенант Хамилтън от американската военна мисия на конгрес на Националната селска партия“. В края на зимата почти всички от румънците, работили за Уизнър по време на войната, са затворени или убити; личният му секретар се е самоубил. Една брутална диктатура поема управлението на Румъния, като възхода й е ускорен от провала на американските тайни операции.

Уизнър напуска юридическата си фирма, отива във Вашингтон и си осигурява в Държавния департамент пост, от който наблюдава окупираните зони на Берлин, Виена, Токио, Сеул и Триест. Амбициите му са по-големи. Убеден е, че Съединените щати трябва да се научат да се бият по нов начин, със същите умения и секретност, с които го върши и неприятелят им.