Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (23)

22. „Застрашителната тенденция“

Тайните операции на братята Кенеди преследват Линдън Джонсън през целия му живот. Той непрекъснато повтаря, че Далас е бил Божие възмездие за Дием. „Всички ние се сговорихме, намерихме една проклета банда убийци, нападнахме и го убихме“ — скърби той.^[1] По време на първата му година на поста Сайгон е разтърсван от преврат след преврат, едно въстаническо движение в сянка започва да убива американци във Виетнам, а страхът му, че ЦРУ е инструмент за политически убийства, го измъчва и расте.

Сега той разбира, че Боби Кенеди разполага с голяма власт над тайните операции. Вижда го като заклет съперник за президентството. На среща с Джон Маккоун в Овалния кабинет на 13 декември 1963 г. Джонсън направо пита дали и кога Кенеди ще напусне правителството. Маккоун казва, че: „Министърът на правосъдието възнамерява да остане министър на правосъдието, но не е ясно до каква степен президентът желае той да остане свързан с разузнавателната работа, проблемите на СНС, противопартизанските действия.“^[2] Отговорът скоро се разбира: дните на Боби като звероукротител на тайната служба са свършили. Той напуска седем месеца по-късно.

На 28 декември Маккоун отлита до ранчото на Джонсън в Тексас за закуска и осведомителна среща след пътуване до Сайгон. „Президентът незабавно показа желанието си да «промени образа на ЦРУ» от неговата роля с плащ и кинжал“ — записва Маккоун.^[3] Директорът не може да не се съгласи напълно. Единствената легална роля на Управлението е да събира, анализира и докладва разузнавателна информация — казва Маккоун — а не да организира конспирации за събарянето на чужди държави. Джонсън заявява, че „му е омръзнало всеки път, когато се спомене неговото име или това на ЦРУ, те да бъдат асоциирани с мръсни номера“.

Но Линдън Джонсън лежи буден нощем, опитвайки се да реши дали да настъпи с всички сили във Виетнам, или да се измъкне. Без американска подкрепа Сайгон ще падне. Той не желае да се намесва с хиляди американски войници. Той не иска да бъде видян да се изтегля. Единственият път между дипломацията и войната са тайните операции.

„Никой да не може да ръководи разузнавателната работа“

В началото на 1964 г. Маккоун и новият му сайгонски резидент Пер де Силва имат само лоши новини за президента. Маккоун е „крайно разтревожен за ситуацията“.^[4] Смята, че разузнавателните данни „по преценката ни за хода на войната бяха очевидно погрешни“. Предупреждава Белия дом и Конгреса, че Виетконг получават съществена помощ от Северен Виетнам и вероятно от другаде и че тази помощ може да нарасне. Спирането й чрез затварянето на границите, обширните водни пътища и дългата брегова линия е трудно, ако не и невъзможно. Апелът на В(иет)_К_(онг) към народа на Южен Виетнам е ефективен по политически причини, той спечели попълнения за въоръжените им сили и неутрализира съпротивата.

Проектът Тигър — двегодишната паравоенна програма на сайгонската резидентура срещу Северен Виетнам, завършва със смърт и предателство. Пентагонът предлага да започне отново, заедно с ЦРУ. Оперативен план 34A се свежда до едногодишна серия тайни рейдове, която да убеди Ханой да изостави въстанието си в Южен Виетнам и Лаос. Гвоздеят на програмата е друга група операции по спускане на разузнавателни и диверсионни екипи е парашут в Северен Виетнам едновременно с морски нападения по брега. Диверсантите ще са войници от южновиетнамските специални части, допълнени от китайски националисти и корейски командоси, всички обучени от ЦРУ. Маккоун не е уверен, че атаките ще променят решението на Хо Ши Мин. „Президентът трябва да бъде осведомен, че това не е най-великото откритие след изнамирането на фъстъченото масло досега“ — казва той.^[5]

По заповед Управлението предава на Специалната оперативна група на Пентагона във Виетнам своята мрежа от азиатски паравоенни части. Хелмс предупреждава за „застрашителната тенденция“, която откъсва ЦРУ от шпионажа и го насочва към ролята на обикновено помощно военно съединение. Изпълнителният директор на Управлението Лайман Къркпатрик предвижда „фрагментирането и разрушаването на ЦРУ, като тайната служба ще бъде погълната от Обединените началник-щабове“. Страховете му са пророчески.

През март 1964 г. президентът отново изпраща Маккоун и Макнамара в Сайгон. Директорът се завръща, за да докладва на президента, че войната не върви добре. „Г-н Макнамара даде много оптимистична картина, нещата били добре — казва Маккоун в устна история за Президентската библиотека Линдън Б. Джонсън. — Трябваше да заема позицията, че докато Линията Хо Ши Мин е открита и доставките и конвоите хора могат да влизат безпрепятствено, не можем да кажем, че всичко е толкова добро.“

Това е началото на края на кариерата на Джон Маккоун като директор на разузнаването. Линдън Джонсън затваря вратата към Овалния кабинет. Връзката между ЦРУ и президента се ограничава до двуседмичния доклад за световните събития. Той го чете в удобен момент, ако и когато иска. На 22 април Маккоун казва на Бънди, че е „много неудовлетворен от факта, че президентът Джонсън не получава директни разузнавателни сводки от мен, както беше обичайно с президента Кенеди и президента Айзенхауер“.^[6] Седмица по-късно Маккоун пише за Джонсън: „не го виждам често и това ме безпокои“. През май Джонсън и Маккоун изиграват заедно осем сеанса голф в клуба „Бърнинг Трий“. Но те не провеждат съществен разговор до октомври. Президентът вече е бил единайсет месеца на поста си, преди да запита Маккоун колко голямо е ЦРУ, колко струва и как точно може да му служи. Съветът на директора е изслушван и следван рядко. Без президентското ухо той няма власт, а без тази власт ЦРУ започва да дрейфува при опасния етап на морския преход от 60-те години.

Несъгласието на Маккоун с Макнамара за Виетнам разкрива по-дълбоко политическо разцепление. Съгласно закона директорът на Централното разузнаване е председател на съвета на всички американски разузнавателни служби. Но Пентагонът се е борил десетилетия, за да принуди директора да свири втората цигулка в нестройния оркестър, наречен „разузнавателна общност“. В продължение на шест години Консултативният съвет по разузнаване към президента е предлагал директорът да ръководи цялата общност и да остави един главен оперативен служител, който да се опитва да ръководи ЦРУ. Алън Дълес твърдо се съпротивява на идеята и отказва да обръща внимание на всичко, което не е тайна акция. Маккоун продължава да повтаря, че иска да излезе от занаята на „плаща и кинжала“. Но през 1964 г. тайната служба на ЦРУ изяжда близо две трети от бюджета на Управлението и 90% от времето на Маккоун. Той желае да затвърди законно установената си власт над американското разузнаване. Има нужда от правомощия, съответстващи на отговорността му. Никога не ги получава. Пентагонът го подкопава на всяка крачка.

През последното десетилетие са се развили три главни направления на американското разузнаване. И трите са под титулярното ръководство на директора. Въпросната власт съществува само на хартия. Смята се, че директорът надзирава Агенцията за национална сигурност (АНС) — все по-огромния инструмент за електронно подслушване на американското разузнаване. АНС е създадена през 1952 г. от Труман по настояване на Уолтър Бидъл Смит след унищожителните сюрпризи на Корейската война. Но секретарят по отбраната контролира парите и управлението на АНС. Макнамара контролира и новата Агенция за военно разузнаване (АВР), която е основал след Залива на свинете с намерението да координира информационната каша, произвеждана от армията, флота, авиацията и морската пехота.^[7] След това се появява и Националната разузнавателна служба (НРС), родена през 1962 г., за да строи шпионски спътници. През пролетта на 1964 г. генералите от авиацията опитват да завземат от ЦРУ контрола над програмата на НРС за милиард долара годишно. Посягането към властта засяга крехката нова служба.

„Готов съм да кажа на секретаря по отбраната и президента, че могат да вземат НРС и да си я заврат… — заплашва Маккоун. — Смятам, че нещото, което трябва да свърша, е да се обадя на президента и да му кажа да си вземе нов директор на разузнаването… Бюрократите в Пентагона се опитват да съсипят нещата, та никой да не може да ръководи разузнавателната работа.“^[8]

Маккоун опитва да подаде оставка същото лято, но Линдън Джонсън му нарежда да остане на поста си поне до деня на изборите. Войната във Виетнам е вече в разгара си и демонстрирането на лоялност е най-нужно.

„Стреляли по летящите риби“

Войната е одобрена с резолюцията за Тонкинския залив, прокарана през Конгреса след събитието, обявено от президента и Пентагона за непровокирана атака на Северен Виетнам срещу американски кораби в международни води на 4 август. АНС, която подбира и контролира разузнавателната информация, твърди, че доказателствата са непоклатими. Робърт Макнамара се заклева в това. Официалната история на флота за Виетнамската война нарича въпросните доказателства решаващи.

Това не е просто почтена грешка. Войната във Виетнам започва с политически лъжи, основани на фалшиви разузнавателни данни. Ако ЦРУ е работело според устава си, ако Маккоун е изпълнил задълженията си по закон, както той ги е виждал, лъжливите доклади не биха оцелели повече от няколко часа. Но пълната истина излиза наяве чак през ноември 2005 г. — в изключително подробно признание, издадено от Агенцията за национална сигурност.^[9]

През юли 1964 г. Пентагонът и ЦРУ стигат до извода, че започналите шест месеца по-рано атаки по Оперативен план 34А са били серия безцелни дребни убождания — точно както е предупредил Маккоун. Съединените щати увеличават диверсионните нападения по море под командата на Тъкър Гугелман от ЦРУ — белязан от битките морски пехотинец, който много години по-късно ще стане последният американец, убит във военни действия във Виетнам. За да подкрепи силите си, Вашингтон засилва наблюдението над Севера. Флотът е започнал програма за подслушване на зашифрованите вражески комуникации — техническият термин е комуникационно разузнаване, или СИГИНТ — като операция с кодовото име Десото. Мисиите й започват в черни кутии с размерите на корабен контейнер, закрепени за палубата на разрушител край виетнамския бряг. Във всяка кутия има антени и монитори, обслужвани от поне дузина офицери от Морската група за безопасност. Те подслушват северновиетнамските военни съобщения, като данните, които събират, се разшифроват и превеждат от Агенцията за национална сигурност.

Обединените началник-щабове изпращат кораба „Мадокс“, командван от капитан Джон Херик, на мисия Десото със заповеди да „стимулира и фиксира“ северновиетнамската реакция на рейдовете на командосите. Заповедите са „Мадокс“ да остане на осем морски мили от материка и на четири възела от крайбрежните острови на Северен Виетнам в Тонкинския залив. Съединените щати не признават международния лимит от дванайсет мили във Виетнам. През последната юлска и първата августовска нощ на 1964 г. „Мадокс“ наблюдава атака по Оперативен план 34А срещу остров Хон Ме, намиращ се срещу централния бряг на Северен Виетнам в Тонкинския залив. Той проследява контраатаката на Севера, виждайки патрулните катери съветско производство, въоръжени с торпеда и картечници, да се събират край острова.

Следобедът на 2 август „Мадокс“ засича приближаването на три от катерите. Капитан Херик изпраща спешно съобщение до командирите на Седми флот: ще стреля по тях в случай на необходимост. Той иска помощ от разрушителя „Търнър Джой“ и от изтребителите на самолетоносача „Тикондерога“. Скоро след 3 часа следобед „Мадокс“ стреля три пъти срещу северновиетнамските патрулни катери. Изстрелите никога не са докладвани или признати от Пентагона или Белия дом — те поддържат, че комунистите са стреляли първи. „Мадокс“ все още стреля, когато четири военноморски изтребителя F-8E удрят патрулните катери, убивайки четирима моряци, увреждайки тежко два от корабите и взривявайки третия. Комунистическите им капитани избягват и се скриват в крайбрежните заливчета в очакване на заповеди от Хайфон. „Мадокс“ е получил една дупка от куршум на картечница.

На 3 август президентът Джонсън обявява, че американското патрулиране в Тонкинския залив ще продължи, а Държавният департамент съобщава, че е изпратил първата си дипломатическа нота до Ханой, предупреждавайки за „тежките последици“ от „по-нататъшни непровокирани военни действия“. В този момент друга провокационна мисия по Оперативен план 34А е изпратена, за да саботира радарна станция на северновиетнамския бряг, на остров Хон Мат.

След това, в бурната нощ на 4 август, американските капитани на разрушителите, командирите на Седми флот и началниците им в Пентагона получават спешно предупреждение от операторите на СИГИНТ на брега — трите северновиетнамски патрулни катера, срещнати край остров Хон Ме на 2 август, се завръщат. Във Вашингтон Робърт Макнамара се обажда на президента. В 10 ч. вечерта в залива на Тонкин — 10 ч. сутринта вашингтонско време — американските разрушители изпращат съобщение, че са атакувани.^[10]

Операторите на радарите и сонарите на „Мадокс“ и „Търнър Джой“ сигнализират за призрачни петна в нощта. Капитаните им откриват огън. Разсекретеният през 2005 г. доклад на АНС описва как двата разрушителя „се въртят бясно в тъмните води на Тонкинския залив, като «Търнър Джой» дава над 300 лудешки изстрела“ — при което и двата кораба извършват интензивни отстъпващи маньоври. „Точно това високоскоростно въртене на американските кораби във водата създава всички допълнителни сонарни данни за повече торпеда.“ Те са стреляли по собствените си сенки.

Президентът незабавно заповядва същата нощ да започне въздушен удар срещу северновиетнамските военноморски бази.

За по-малко от час капитан Херик докладва:

ЦЯЛАТА АКЦИЯ ОСТАВЯ МНОГО НЕЯСНОТИ.

Деветдесет минути по-късно тези неясноти се изпаряват във Вашингтон. АНС заявява на секретаря по отбраната и на президента, че е прихванато северновиетнамско флотско комюнике с текст:

ПОЖЕРТВАНИ ДВА КОРАБА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ СА ОКЕЙ.

Но след началото на американските въздушни удари срещу Северен Виетнам АНС преглежда отново прихващанията на съобщения за деня. Няма нищо. Всички подслушвачи за СИГИНТ в Южен Виетнам и Филипините гледат отново. Нищо. АНС отново проучва съобщението, което е дала на президента, проверявайки повторно превода и печата за часа на оригинала.

При новия преглед съобщението се оказва:

ПОЖЕРТВАНИ ДВАМА ДРУГАРИ, НО ВСИЧКИ СА ХРАБРИ.

То е било съставено или непосредствено преди, или когато „Мадокс“ и „Търнър Джой“ откриват огън на 4 август. В него не се съобщава за случилото се през нощта. То е за първия сблъсък две нощи по-рано, на 2 август.

АНС погребва този очебиен факт. Агенцията не казва на никого. Нейните анализатори и лингвисти преглеждат трети и четвърти път печата за часа. Всички — всички, дори и съмняващите се — решават да пазят мълчание. Между 5 и 7 август ръководството на АНС съединява пет отделни доклада и резюмета. След това съставя официална хронология, официалната версия на истината, последната дума за случилото се в Тонкинския залив, историята, която да бъде запазена за бъдещите поколения разузнавателни анализатори и военни командири.

В хода на събитията някой в АНС унищожава вещественото доказателство — прихванатото съобщение, което Макнамара е показал на президента. „Макнамара беше взел необработени данни от СИГИНТ и показал на президента това, което са сметнали за сведение за втора атака — казва Рей Клайн, тогава заместник-директор на разузнаването.^[11] — И точно това беше нещото, което Джонсън търсеше.“ В един рационален свят задачата на ЦРУ би била да погледне внимателно сведенията от Тонкинския залив и да даде своя интерпретация на значението им. Светът обаче не е вече рационален. „Беше твърде късно, за да има значение — твърди Клайн. — Самолетите бяха излетели.“

В самопризнанието на АНС от ноември 2005 г. се казва: „Преобладаващата група доклади, в случай че са били използвани, биха изяснили, че не е имало атака. Като последица започва съзнателно усилие, което да демонстрира, че нападението се е случило… активно усилие, което да нагласи данните от СИГИНТ в съответствие с твърдението за случилото се през вечерта на 4 август в Тонкинския залив.“ Разузнавателните данни — заключава докладът — „са били преднамерено изопачени, за да подкрепят представата, че е имало атака.“ Американските разузнавателни служители „са отстранили противоречащите данни“.

Линдън Джонсън от два месеца е бил готов да бомбардира Северен Виетнам. По негова заповед Бил Бънди, помощник държавен секретар за Далечния изток, брат на съветника по националната сигурност и ветеран анализатор в ЦРУ, е съставил резолюция за война, която да бъде дадена на Конгреса в подходящия момент.

Подправените сведения се съгласуват чудесно с предварително избраната политика. На 7 август Конгресът одобрява войната във Виетнам. Палатата на представителите гласува с 416 „за“ и нито един „против“. Сенатът гласува с 88 „за“ и 2-ма „против“. Това е — казва Клайн — „гръцка трагедия“, акт на политически театър, повторен четири десетилетия по-късно, когато фалшиви разузнавателни данни за иракския арсенал стоят зад обосновката за война на друг президент.

За Линдън Джонсън остава да обобщи какво наистина се е случило в Тонкинския залив, което той ще направи четири години по-късно. „По дяволите — казва президентът, — тия тъпи моряци просто са стреляли по летящите риби.“^[12]