Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (22)

21. „Аз мислех, че беше заговор“^[1]

 

Във вторник, 19 ноември 1963 г., Ричард Хелмс донася в Белия дом белгийски автомат, скрит в рекламна пътническа чанта на използваната от него авиокомпания.

Оръжието е военен трофей — ЦРУ е заловило тритонна пратка оръжие, която Фидел Кастро се е опитал да вкара контрабанда във Венецуела. Хелмс го е занесъл в Министерството на правосъдието, за да го покаже на Боби Кенеди, който смята, че трябва да го покажат на брат му. Отиват в Овалния кабинет и говорят с президента как да се борят с Фидел. Светлината на късната есен отслабва, когато президентът става от шезлонга си и поглежда през прозореца към Розовата градина.

Хелмс плъзва оръжието обратно в чантата си и казва: „Радвам се, че Тайната служба не ни залови при внасянето на оръжието тук.“^[2] Президентът, отдаден на мислите си, се обръща от прозореца и се ръкува с Хелмс. „Да — изрича той с усмивка, — това ми дава усещане за увереност.“

Следващия петък Маккоун и Хелмс са в главната квартира и споделят обяда си от сандвичи в апартамента на директора. Високите и широки прозорци на седмия етаж гледат над безкрайно поле дървесни корони чак до хоризонта. Тогава пристигат ужасните новини.

Президентът е застрелян. Маккоун нахлупва меката си шапка и отива до къщата на Боби Кенеди, на минута разстояние с кола. Хелмс слиза в кабинета си и опитва да напише съобщение, телеграма, която да бъде изпратена до всяка резидентура на ЦРУ по света. В момента мислите му са много близки до тези на Линдън Джонсън.

„Това, което профуча през моя ум — спомня си Джонсън, — беше, че ако са застреляли президента ни… кого ще застрелят след това? И какво ставаше във Вашингтон? И кога ще ударят ракетите? Аз мислех, че беше заговор, и повдигнах въпроса. И почти всички, които бяха с мен, го повдигнаха.“^[3]

През следващата година Управлението скрива, в името на националната сигурност, много от нещата, които знае, от новия президент и създадената от него комисия за разследване на убийството. Собственото вътрешно разследване на ЦРУ за атентата се проваля сред объркване и подозрение, хвърляйки все още плътни сенки на съмнение. Този разказ се основава на документите на ЦРУ и на дадените под клетва показания на служителите му, разсекретени между 1998 и 2004 г.

„Ефектът беше поразителен“

„Трагичната смърт на президента Кенеди изисква от нас да гледаме внимателно за всякакви необичайни развития в сферата на разузнаването“ — пише Хелмс в съобщението до резидентурите на ЦРУ от 22 ноември.^[4] В главната квартира Шарлот Бустос веднага забелязва нещо. Тя завежда мексиканските документи на тайната служба и две минути след като радиото обявява, че даласката полиция е задържала Лий Харви Осуалд, изтичва през светлите коридори, стискайки досието на Осуалд и търсейки шефа си Джон Уитън — човека, който отговаря за тайните операции на ЦРУ в Мексико и Централна Америка. Уитън бързо прочита документа.

„Ефектът беше поразителен“ — спомня си той.

Според досието в 10:45 ч. през деня на 1 октомври 1963 г. мъж, представил се като Лий Осуалд, телефонира в съветското посолство в Мексико Сити и пита какво става с молбата му за пътническа виза за Съветския съюз. С неоценимата помощ на мексиканската тайна полиция резидентурата в Мексико Сити е подслушвала съветското и кубинското посолство като част от операцията с кодовото име Пратеник. ЦРУ разполага с обаждането на Осуалд.

„Мексико имаше най-мащабните и активни операции по прихващане на телефонни разговори в целия свят — казва Уитън.^[5] — Дж. Едгар Хувър се изчервяваше, колчем помислеше за резидентурата в Мексико.“ Мнозина американски военни от югозападните щати са били заловени при опит да продават военни тайни или да дезертират при руснаците в Мексико Сити. ЦРУ също извършва фотографско наблюдение на съветското посолство и отваря всяко писмо, което пристига там или излиза оттам.

Но подслушвателните операции са толкова големи, че заливат резидентурата и я удавят в безполезна информация. Минават осем дни, преди тя да прослуша лентата от 1 октомври, да докладва посещението на Осуалд и да попита главната квартира: кой е Лий Осуалд? ЦРУ знае, че той е открито дезертирал в Съветския съюз през октомври 1959 г. американски морски пехотинец. То притежава в архивите си сбирка от доклади на ФБР и Държавния департамент, които показват в подробности опитите на Осуалд да се откаже от американското си гражданство, заплахите му да разкаже на Съветите за американските военни съоръжения в Пасифика, брака му с рускиня и репатрирането му през юни 1962 г.

По време на престоя на Осуалд в Съветския съюз „ЦРУ няма източници, които да могат да докладват за дейността му или за това какво може да прави с него КГБ“ — пише Уитън във вътрешен доклад.^[6] Но „има подозрения, че Осуалд и всички подобни дезертьори са в ръцете на КГБ. Бяхме уверени, че всички дезертьори са разпитвани от КГБ, обкръжени от информатори на КГБ при преселването им в Съветския съюз и дори евентуално вербувани от КГБ за мисия зад граница по-нататък“.

Уитън разбира, че човекът, застрелял президента, може да е комунистически агент. Той вдига телефона и моли Хелмс да заповяда незабавен преглед на всички ленти и транскрипции на операцията Пратеник в Мексико Сити. Резидентът на ЦРУ Уин Скот бързо се обажда на президента на Мексико, чиято тайна полиция работи цяла нощ с подслушваните на ЦРУ, за да намери следи от гласа на Осуалд.

Новините за папката на Осуалд се разпространяват, след като Маккоун се завръща в главната квартира. Следват шест часа объркани конференции, последната свикана в 23:30 часа. Когато Маккоун разбира, че ЦРУ е знаело за пътуването на Осуалд до съветското посолство в Мексико Сити, той е вбесен, нахвърля се на помощниците си, разгневен от пътя, по който Управлението върви.^[7]

Вътрешното разследване на ЦРУ е оформено на 23 ноември, в неделя сутринта. Хелмс се среща с бароните на Управлението, включително с Джеймс Енгълтън, началник на контраразузнаването от 1954 г. Енгълтън очаква случаят Осуалд да му бъде поверен. За негово оскърбление, Хелмс го поверява на Джон Уитън.

Уитън е човек, който знае как да разнищи заговор. С опит в разпитването на военнопленници през Втората световна война, той се присъединява към ЦРУ през 1947 г. Той е първият, който употребява детектора на лъжата в Управлението. В началото на 50-те години го използва в стотици разследвания на двойни агенти, мними дезертьори и фалшификатори на разузнавателна информация в Германия. Разкрил е някои от най-големите измами, пробутани на ЦРУ, включително работата на един мошеник, който продава на виенската резидентура фалшив справочник със съветските свързочни кодове. Друг от разрешените от него случаи е използван от Енгълтън в Италия агент, когото е пуснал срещу пет чужди разузнавателни служби. Агентът се оказва измамник и патологичен лъжец; той най-спокойно разкрива на петте чужди служби, че работи за ЦРУ, и съответно е презавербуван от тях, за да проникне в Управлението. Това не е единствената операция на Енгълтън, демаскирана от Уитън. При всеки случай Хелмс му нарежда да влезе в тъмния и задимен кабинет на Енгълтън и да се изправи пред него.

„Влизах вътре, държейки застрахователната си полица, известявайки предварително най-близките си роднини“ — казва Уитън. Сблъсъците създават „неприятни чувства, изключително неприятни чувства“ между двамата мъже.^[8] От момента, в който на Уитън е поверен случаят на Осуалд, Енгълтън се заема да го саботира.

Към сутринта на 23 ноември ЦРУ вече знае, че Осуалд е посетил на няколко пъти съветското и кубинското посолство в края на септември и през октомври и се е опитал да замине колкото се може по-бързо за Куба, за да остане там, докато дойде съветската виза. „Посещенията му в съветското и кубинското посолство в Мексико Сити очевидно бяха много важна част от първите впечатления, които получихме“ — казва Хелмс.^[9] Скоро следобеда Маккоун бързо се завръща в града и предава новината за кубинската връзка на Осуалд на президента Джонсън, прекъсвайки дълъг разговор между него и президента Айзенхауер, който го предупреждава за контрола, упражняван от Робърт Кенеди над тайните операции.^[10]

В 13:35 часа президентът Джонсън се обажда на свой стар приятел, политическия посредник от Уолстрийт Едуин Уайсъл, и споделя с него: „Това за… този убиец… може да съдържа много повече усложнения, отколкото са известни… може да е по-дълбоко, отколкото се мисли.“^[11] Същия следобед американският посланик в Мексико Том Ман, тексасец и близък довереник на Джонсън, предава собственото си подозрение, че Кастро стои зад убийството.

В неделя сутрин, 24 ноември, Маккоун се завръща в Белия дом, където се събира погребалният кортеж, за да откара ковчега на Джон Кенеди за поклонение в Капитолия. Той информира Линдън Джонсън по-подробно за някои от операциите на ЦРУ за свалянето на правителството на Куба. Но Джонсън все още няма представа, че Съединените щати са се опитвали да убият Кастро през по-голямата част от тези три години. Много малко хора знаят. Единият е Алън Дълес. Другият е Ричард Хелмс. Третият е Боби Кенеди. Четвъртият — много вероятно — е самият Фидел Кастро.

Същия ден резидентурата на ЦРУ в Мексико Сити определя без колебание, че Осуалд е отправил молбата си за виза към съветските разузнавачи на 28 септември. Той е говорил лично с Валерий Костиков, смятан за член на Отдел 13 на КГБ — отдела, отговарящ за убийствата.^[12]

Резидентурата изпраща на главната квартира списък с всички чужденци, които подозира в контакти със съветските разузнавачи в Мексико Сити.^[13] Един от тях е Роландо Кубела, агентът на ЦРУ в последния заговор за убийството на Кастро. Само два дни по-рано, в момента на смъртта на президента Кенеди, водещият офицер на Кубела от ЦРУ Нестор Санчес е дал на кубинеца писалка, превърната в пълна с отрова спринцовка. Докладът от резидентурата в Мексико Сити повдига мъчителния въпрос: не е ли Кубела двоен агент на Фидел?

Кортежът към Капитолия е готов да потегли от Белия дом, когато Лий Харви Осуалд е убит пред телевизионните камери в далаското полицейско управление. Президентът заповядва на ЦРУ да му даде всичко, с което разполага за Осуалд, и то незабавно. Уитън съставя обобщение и го дава на Хелмс, който го връчва на президента след няколко часа. Самият доклад е унищожен или изгубен. Същността му е — по думите на Уитън, — че ЦРУ няма безспорно доказателство Осуалд да е бил агент на Москва или Хавана, но че може и да е.

„Подхождаме много внимателно“

Джон Маккоун представя официална разузнавателна сводка на новия президент на Съединените щати на 26 ноември, четвъртък. „Президентът отбеляза с немалка доза презрение факта, че някои хора в Министерството на правосъдието му предложили в събота да се проведе независимо разследване на убийството на предишния президент — пише Маккоун в паметната бележка за архива. — Президентът Джонсън отхвърлил идеята.“

Седемдесет и два часа по-късно, противно на инстинктите си, Джонсън променя позицията си. На 29 ноември, след Деня на благодарността, той придумва колебаещия се главен съдия във Върховния съд Ърл Уорън да ръководи разследването. Останалите членове на Комисията Уорън са набутани в нея в продължение на бесен петчасов рунд телефонни обаждания. По препоръката на Боби Кенеди президентът се обажда на смаяния и леко пийнал Алън Дълес у дома му. „Помислил ли сте за ефекта от бившата ми работа и професия?“ — пита Дълес. Джонсън припряно го уверява, че е помислил, и затваря телефона. Дълес незабавно звъни на Джеймс Енгълтън.^[14]

Навън е вече тъмно, а президентът се е захванал бързо да събере комисията, преди заглавията на вечерните вестници да са готови. Той преглежда списъка на избраните. Дискретността е ключът, казва Джонсън. „Не можем просто да оставим конгресмени, сенатори, хора от ФБР и други да свидетелстват, че Хрушчов е убил Кенеди, или че Кастро го е убил“. Набляга пред конгресмена Джералд Р. Форд, че иска хора, които знаят как работи ЦРУ. Най-важното му обаждане е в 9 ч. вечерта. На линията от Уайндър, Джорджия, е любимият ментор на Джонсън, човекът, който най-отблизо наблюдава работата на ЦРУ в Конгреса, сенаторът Ричард Ръсел. Въпреки че Джонсън вече е дал името му на телеграфните агенции като член на Комисията Уорън, Ръсел опитва да откаже на президента.

„Съвсем сигурно ще останеш, дяволите да те вземат, да знаеш — крещи президентът. — Ще впишеш името си тука, понеже си шеф на комисията за ЦРУ.“ Джонсън повтаря, че не може да има празни приказки за Хрушчов като убиец на Кенеди.

„Е, не мисля, че той го е направил директно — казва сенатор Ръсел, — но няма да се изненадам, ако Кастро има нещо общо с това.“

Създаването на Комисията Уорън поставя тежка морална дилема пред Ричард Хелмс. „Хелмс разбираше, че разкриването на плановете за убийството щеше да се отрази много зле на Управлението и на него и че можеше наистина да се окаже, че кубинците са извършили убийството като отплата за операциите ни да ликвидираме Кастро. Това щеше да има катастрофален ефект върху него и върху Управлението“ — свидетелства Джон Уитън.^[15]

Хелмс е много наясно. „Подхождахме много внимателно — казва той при секретното си свидетелстване петнайсет години по-късно. — Навремето бяхме много загрижени относно това с какво можем да излезем… Да се обвинява чуждо правителство, че е отговорно за този акт, означава да се разкрият много неща по твърде неприятен начин.“^[16]

Въпросът за разкриването на плановете срещу Кастро създава непоносимо бреме за Боби Кенеди. Той запазва мълчание.

Президентът е заповядал на ФБР да разследва убийството на предишния президент, наредил е на ЦРУ да сътрудничат изцяло и да докладват откритията си на Комисията Уорън, която зависи от тях за фактите по случая. Но неизпълнението на задълженията им е било изключително тежко.

В началото на 1962 г. ЦРУ, ФБР, Пентагонът, Държавният департамент и Службата за имиграция и натурализация са разполагали с досиета за Осуалд. През август 1963 г. в Ню Орлианс той е имал серия спречквания с членовете на Директората на кубинските студенти — финансирана от ЦРУ група противници на Кастро; членовете й докладват на водещия си офицер, че подозират Осуалд в опит да проникне в редовете им. Към октомври 1963 г. ФБР го познава като може би луд марксист, който подкрепя кубинската революция, способен е да приложи насилие и е имал наскоро контакти със съветски разузнавателни офицери. На 30 октомври бюрото научава, че същият работи в Тексаското хранилище за учебни книги в Далас.

Накратко, ядосан дезертьор, обожател на Кастро, за когото ЦРУ има основания да подозира, че е вербуван комунистически агент, който настоятелно иска да се върне в Москва през Хавана, застава на пътя на президентската автомобилна колона в Далас.

ЦРУ и ФБР не сравняват информацията си. ФБР никога не е било близо до това да го проследи и залови. Това е прелюдия на представянето им в седмиците преди 11 септември 2001 г. Става дума за „изключителна некомпетентност“ — както заявява Дж. Едгар Хувър в паметна бележка от 10 декември 1963 г., останала тайна до края на века.

Карта Делоуч, помощник-директорът на ФБР, увещава Хувър да не наказва агентите си за нарушаване на дълга им от страх, че това ще бъде тълкувано като „пряко допускане, че сме отговорни за небрежност, която може да е довела до убийството на президента“.^[17] Въпреки това Хувър наказва седемнайсет от хората си. „Ние не успяхме да осъществим някои от най-важните аспекти на разследването на Осуалд — пише той през октомври 1964 г. — Това трябва да е урок за всички ни, но се съмнявам дали някои го разбират дори и сега.“

Членовете на Комисията Уорън не знаят нищо от това. Както Джон Уитън разбира скоро, ЦРУ също крие от комисията много от нещата, за които знае, че са верни.

Самият Уитън прекарва ужасни моменти, отсявайки фактите от лавината лъжи, която се изсипва от резидентурите на ЦРУ в чужбина. „Дузини хора твърдяха, че били виждали Осуалд тук, там и навсякъде при всякакви конспиративни обстоятелства — от Северния полюс до Конго“ — спомня си той.^[18] Хиляди фалшиви следи вкарват ЦРУ в лабиринт. За да отдели фактите по случая, Уитън трябва да получи от ФБР информация, която да споделят с него. Две седмици минават, преди да може да прочете предварителния следствен доклад на ФБР за Осуалд през декември 1963 г. „За първи път — свидетелства той години по-късно — научих множество важни факти за Осуалд, които ФБР явно е знаело по време на разследването, но не ми ги е съобщило.“

ЦРУ и ФБР никога не съпоставят информация помежду си. Но президентът им е заповядал да си сътрудничат. Единият от отговарящите за връзката на ЦРУ с ФБР е Джим Енгълтън, но „той никога не ми каза за разговорите си с ФБР или за информацията, която е получавал от тях по време на срещите“ — според Уитън. Не можейки да повлияе на началния ход на разследването, Енгълтън е изолирал ръководителя му, осъдил е работата му и е обрекъл усилията му да разкрие фактите по случая.

Хелмс и Енгълтън се съгласяват да не огласяват пред Комисията Уорън и пред следователите на ЦРУ нищо за плановете за убийство на Кастро. Това е „морално осъдителен акт — твърди Уитън петнайсет години по-късно. — Хелмс криеше информацията, защото щеше да му коства работата“. Запознаването с тези факти би било „абсолютно определящ фактор при анализирането на събитията около убийството на Кенеди“ — казва той. В случай че е знаел — „разследването на убийството на Кенеди би изглеждало много по-различно от проведеното“.

Тайните разговори на Енгълтън с Алън Дълес контролират притока на информация от ЦРУ. Решенията, взети от него и Хелмс, биха могли да оформят заключенията на Комисията Уорън. Но според Енгълтън комисията никога не би могла да интерпретира важността на съветската и кубинската връзка по начина, по който той и малкият му екип го правят.

„Щяхме да го видим по-ясно — казва той. — Ние бяхме по-силно ангажирани… Имахме повече опит с Отдел 13 на КГБ и цялата трийсетгодишна история на съветските саботажи и убийства. Знаехме случаите и техния начин на действие.“^[19] Според Енгълтън нямало смисъл да се издават тайни, които са най-добре съхранявани в неговите ръце.

Държането му е възпрепятстване на правосъдието. Разполага само с една защита. Енгълтън вярва, че Москва е изпратила двоен агент, който да прикрие ролята й в убийството на Джон Кенеди.

„Изводите… биха били разтърсващи“

Неговият заподозрян е Юрий Носенко, дошъл в Съединените щати като дезертьор от КГБ през февруари 1964 г., точно когато Енгълтън поема разследването на ЦРУ. Носенко е глезеното детенце на съветския елит — баща му е бил министър на корабостроенето, член на ЦК на КПСС, погребан в Кремълската стена. Юрий постъпва в КГБ през 1953 г., на двайсет и пет годишна възраст. През 1958 г. работи в отдела за американските и британските пътешественици в Съветския съюз. Прехвърля се в американския отдел, шпионира американското посолство през 1961 и 1962 г., след което става заместник-началник на туристическия отдел.

Статутът на баща му го защитава от многото му издънки — всичките резултат от жаждата за водка — до пътуването в Женева през юни 1962 г. като отговорник за сигурността на съветската делегация на конференция по разоръжаването; на нея присъстват представители на осемнайсет държави. Първата вечер Носенко се напива много и при събуждането си открива, че една проститутка е задигнала от него швейцарски франкове на стойност 900 долара. Наказанията на КГБ за злоупотреба със средства са строги.

Носенко е определил като служител на ЦРУ — и то грешно — един от членовете на американската делегация, Дейвид Марк, и търси контакт с него. Марк е бил в Москва преди пет години като политически и икономически съветник в американското посолство. При все че не е бил шпионин, оказвал е дребни услуги на ЦРУ и е обявен от Съветите за persona non grata. Това не се отразява зле на кариерата му; по-късно ще стане посланик и втори човек в разузнавателния отдел на Държавния департамент.

В края на една следобедна среща по Договора за забрана на ядрените опити — спомня си Марк — Носенко се приближава към него и му казва на руски: „Бих желал да говоря с вас… Но не тук. Искам да обядваме заедно.“^[20] Това е очевидна покана. Марк се сеща за ресторант в покрайнините на града и уговаря среща за следващия ден. „Разбира се, веднага уведомих хората от ЦРУ за това и те казаха: Боже, защо си избрал този ресторант? Там ходят всички шпиони.“ Американецът и руснакът обядват, внимателно наблюдавани от двама служители на ЦРУ.

Носенко разказва на Марк за проститутката и липсващите пари. „Трябва да ги възстановя — спомня си го да казва Марк. — Тъй че ще ви дам информация, която ще е много интересна за ЦРУ, а всичко, което искам, са парите.“ Марк го предупреждава: „Вижте, вие ще извършите държавна измяна.“ Но руснакът е готов. Затова те си уреждат друга среща на следващия ден в Женева. Двама служители на ЦРУ бързат натам, за да водят разговора. Единият е Тенант Багли, базиран в Берн служител от съветския отдел, който говори малко руски. Другият е Джордж Кайзвалтър, първият манипулатор на руски шпиони в ЦРУ, който лети от главната квартира.

Носенко пристига пиян за първата им среща. „Много пиян“ — казва той години по-късно. ЦРУ го записва подробно, но записващото устройство се разваля. Записът е монтиран от Багли на основата на спомените на Кайзвалтър. Много детайли се загубват при превода.^[21]

Багли телеграфира на главната квартира на 11 юни 1962 г., като твърди, че Носенко „изцяло доказа своята искреност“, „предоставил е важна информация“ и сътрудничи изцяло. Но през следващите осемнайсет месеца Енгълтън убеждава Багли, че е бил измамен; някога привърженик на Носенко, Багли става неговият най-яростен противник.

Носенко се е съгласил да шпионира за ЦРУ в Москва. Завръща се от Женева със съветската делегация по разоръжаването и се среща с партньорите си от ЦРУ в края на януари 1964 г. На 3 февруари, в деня, когато Комисията Уорън изслушва първия си свидетел, той казва на американците, че иска да дезертира незабавно. Носенко съобщава, че е преглеждал досието на Осуалд в КГБ и че нищо в документа не уличава Съветския съюз в убийството на Кенеди.

Енгълтън е сигурен, че той лъже. Мнението му има катастрофални последици.

Носенко предоставя маса тайни. Но Енгълтън вече е решил, че той е част от съветски заговор. Енгълтън вярва, че КГБ отдавна е проникнало на много високо ниво в ЦРУ. Какво друго може да обясни дългия списък провалени операции в Албания и Украйна, Полша и Корея, Куба и Виетнам? Може би всички операции на ЦРУ срещу Съветите са известни на Москва. Може би те са контролирани от Москва. Може би Носенко е изпратен да защити къртицата в ЦРУ. Единственият приет от Енгълтън дезертьор — Анатолий Голицин, определен от психиатрите на ЦРУ като клиничен случай на параноя — потвърждава и засилва най-дълбоките му страхове.

Най-важното задължение на Енгълтън като директор на контраразузнаването е да защитава ЦРУ и агентите му срещу враговете им. Но много неща са се оплескали по време на вахтата му.^[22] През 1959 г. майор Пьотр Попов, първият важен шпионин на ЦРУ в Съветския съюз, е арестуван и екзекутиран от КГБ. Джордж Блейк, британският шпионин за Москва, разкрил Берлинския тунел още преди прокопаването му, е разкрит през пролетта на 1961 г., което принуждава ЦРУ да смята, че тунелът е бил използван за дезинформационни цели от Съветите. Шест месеца по-късно Хайнц Фелфе, западногерманският колега на Енгълтън, е разкрит като съветски шпионин, след като е нанесъл големи щети на операциите на ЦРУ в Германия и Източна Европа. Година по-късно Съветите арестуват полковник Олег Пенковски, тайния герой на кубинската ракетна криза. Екзекутират го през пролетта на 1962 г.

Освен това съществува и Ким Филби. През януари 1963 г. главният наставник на Енгълтън в контраразузнаването, старият му довереник, компаньонът му по чашка избягва в Москва. Най-накрая е разкрит като съветски шпионин, служил на най-високото равнище в британското разузнаване. Филби е бил подозиран дванайсет години. Още когато попада под подозрение, Уолтър Бидъл Смит изисква доклади от всички, които са имали контакти с него. Бил Харви заявява категорично, че Филби е съветски агент. Джим Енгълтън заявява категорично, че не е.

През пролетта на 1964 г., след години на тежки провали, Енгълтън търси отплата. Той вярва, че ако ЦРУ успее да пречупи Носенко, заговорът може да бъде разкрит — както и убийството на Кенеди.

Хелмс описва проблема в показанията си пред Конгреса, разсекретени през 1998 г.:

Г-н Хелмс: Ако информацията, предоставена от Носенко за Осуалд, е била вярна, то тя води до определено заключение за Осуалд и отношенията му със съветските власти. Ако е била невярна, ако той е пробутвал това на американското правителство по указания на съветската служба, тогава това би трябвало да ни отведе до съвсем различно заключение… Ако може да се установи вън от съмнение, че той е лъгал, и следователно Осуалд е бил агент на КГБ, бих преценил, че изводите — не за ЦРУ и за ФБР, но за президента на Съединените щати и за Конгреса на Съединените щати — биха били разтърсващи.

Въпрос: Можете ли да бъдете по-конкретен?

Г-н Хелмс: Да, мога да бъда конкретен. С други думи, съветското правителство е заповядало президентът Кенеди да бъде убит.

Това е залогът. През април 1964 г. с одобрението на министъра на правосъдието Робърт Ф. Кенеди ЦРУ поставя Носенко в условията на строг тъмничен затвор най-напред в тайна квартира, след това в Кемп Пиъри — тренировъчния лагер на Управлението край Уилямсбърг, Вирджиния.^[23] В ареста на съветския отдел Носенко е третиран по начина, по който и съотечествениците му в ГУЛаг. Дава се оскъдна храна — слаб чай и овесена каша, една-единствена електрическа крушка гори двайсет и четири часа без прекъсване, никаква човешка компания. „Нямах достатъчно храна и бях гладен през цялото време — казва Носенко в разсекретено през 2001 г. твърдение. — Нямах контакт и разговори е никого. Не можех да чета. Не можех да пуша. Дори не можех да изляза на свеж въздух.“

Показанията му са забележително сходни с тези на задържани след 11 септември 2001 г. от ЦРУ затворници: „Бях взет от пазачите, завързаха ми очите и ми сложиха белезници в колата, откараха ме на едно летище и ме качиха в самолета — казва той. — Откараха ме на друго място, където ме натикаха в бетонна стая с решетки на вратата. В стаята имаше само едно стоманено легло с матрак.“ Носенко е подложен на психологическо сплашване и физически тормоз още цели три години. В архивите на Управлението е запазена аудиолента със запис на разпит, провеждан от Тенант Багли в затворническата килия на ЦРУ. Ниският бас на Носенко умолява на руски: „От сърце… от сърце… моля ви да ми повярвате.“ Пронизителният глас на Багли крещи на английски: „Това са лъжи! Това са лъжи! Това са лъжи!“ За работата си Багли е издигнат до заместник-началник на съветския отдел и е декориран с Медала за отлична разузнавателна работа от Ричард Хелмс.

В края на лятото на 1964 г. задачата да каже на Комисията Уорън за Юрий Носенко се пада на Хелмс. Работата е болезнено деликатна. Дни преди комисията да приключи работата си, Хелмс заявява на върховния съдия, че ЦРУ не може да приеме декларациите на Москва за невиновност в убийството на президента. Ърл Уорън не е зарадван от това развитие в последния момент. Окончателният доклад на комисията не споменава съществуването на Носенко.

Хелмс започва да се страхува от последиците от затварянето на Носенко. „Приех, че не можем да го държим постоянно в такива условия, както го бяхме правили, нарушавайки законите на Съединените щати — казва той. — Господ знае какво щеше да стане, ако имахме подобна ситуация днес, понеже законите още не бяха изменени, а аз не знам какво да се прави с хора като Носенко. Тогава търсехме указания от Министерството на правосъдието. Ясно беше, че го държим в нарушение на закона, но какво трябваше да предприемем спрямо него? Да го пуснем и след година да ни кажат: Е, момчета, трябваше да помислите малко повече, преди да правите това. Той беше ключът към убиеца на президента Кенеди.“^[24]

ЦРУ изпраща друг екип да разпита Носенко. Те определят, че той е казвал истината. Най-накрая, пет години след дезертирането му, е освободен, дават му 80 000 долара, нова самоличност и го включват в платежния списък на ЦРУ.

Но Енгълтън и кръжецът му никога не приключват случая. Тяхното търсене на предателя в ЦРУ разкъсва съветския отдел. Ловът на къртицата започва с преследване на служители със славянски фамилии. Достига по командната верига чак до началника на отдела. Парализира руските операции на ЦРУ за цяло десетилетие и през 70-те години.

Двайсет и пет години след дезертирането на Носенко ЦРУ опитва да напише последната глава в тази история. То провежда седем големи проучвания на случая.^[25] Носенко е осъден, оправдан и отново привлечен под отговорност, докато Рич Хойър от Управлението не излиза с окончателно становище в края на Студената война. Хойър започва като привърженик на идеята за заговора, но след това преценява стойността на даденото от Носенко на Съединените щати. Руският шпионин е идентифицирал или е предоставил указания за разследването на 200 чужденци и 238 американци, към които КГБ е проявило интерес. Разкрил е около 300 агенти и връзки на съветското разузнаване в чужбина и около 2000 офицери от КГБ. Посочил е и 52 микрофона, скрити от Съветите в американското посолство в Москва. Обогатил е познанията на ЦРУ за съветските начини за изнудване на чужди дипломати и журналисти. За да се вярва в заговора, четири неща трябва да се приемат на вяра: Първо, че Москва ще продаде цялата тази информация, за да защити една къртица. Второ, че всички комунистически бегълци са прикрити агенти. Трето, че огромният съветски разузнавателен апарат съществува само за да подвежда Съединените щати. И последно — че непроницаема комунистическа конспирация стои зад убийството на Кенеди.

За Ричард Хелмс случаят остава отворена книга. Докато съветската и кубинската разузнавателна служба отворят архивите си — казва той, — тя няма да бъде прочетена. Или убийството на Джон Кенеди е работа на умствено разстроен скитник с евтина пушка и оптичен прицел за седем долара, или истината е по-ужасна. Както Линдън Джонсън казва в края на президентството си: „Кенеди се опитваше да се добере до Кастро, но Кастро се добра до него пръв.“