Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (18)

17. „Никой не знаеше какво да прави“

Наследството е предадено в утрото на 19 януари 1961 г., когато старият генерал и младият сенатор се срещат сами в Овалния кабинет. С лошо предчувствие Айзенхауер представя набързо на Кенеди стратегемите на националната сигурност: ядрените оръжия и тайните операции.

Двамата излизат и в президентския кабинет се срещат със стария и новия държавен секретар и секретарите по отбраната и финансите. „Сенатор Кенеди поиска мнението на президента дали Съединените щати да подкрепят партизанските операции в Куба, дори ако това замеси открито САЩ — записва един стенограф същата сутрин.^[1] — Президентът отговори: «Да, тъй като не можем да оставим сегашното правителство там да продължи…» Той също каза, че ситуацията може да бъде облекчена, ако се заемем с Доминиканската република в същия момент.“ Идеята на Айзенхауер, че един преврат в Карибите може да уравновеси другия, е уравнение, което никой във Вашингтон не е изчислил.

Когато на следващата сутрин Кенеди става за полагането на клетвата си, корумпираният лидер на Доминиканската република — генералисимус Рафаел Трухильо, е на власт от трийсет години. Подкрепата от американското правителство и американските делови среди е помогнала за оставането му на поста. Той управлява със сила, измама и страх; забавлява се, като окачва праговете си на месарски куки. „Имаше си камери за изтезания, вършеше и политически убийства — казва генералният консул Хенри Диърборн, най-високопоставеният американски дипломат в Доминиканската република в началото на 1961 г.^[2] — Но той поддържаше закона и реда, разчисти мястото, направи го хигиенично, построи инфраструктура и не досаждаше на Съединените щати. За нас това беше чудесно.“ Но Трухильо е станал нетърпим, продължава Диърборн. „Когато отидох там, престъпленията му бяха станали такива, че имаше голям натиск от различни политически групи, групи за гражданските права и други не само в Щатите, но и из цялото полукълбо, че просто нещо трябва да се направи по отношение на този човек.“

Диърборн е оставен да ръководи американското посолство в Санто Доминго, след като Съединените щати прекъсват дипломатически отношения с Доминиканската република през август 1960 г. Повечето от американските дипломати и шпиони напускат острова. Но Ричард Бисъл е помолил Диърборн да остане и да изпълнява длъжността началник на резидентурата на ЦРУ. Генералният консул се съгласява.

На 19 януари 1961 г. Диърборн е известен, че пратка от малки оръжия е на път към група доминикански конспиратори, които искат да убият Трухильо. Специалната група с Алън Дълес начело е взела решението преди една седмица. Диърборн помолва за одобрението на Управлението, за да въоръжи доминиканците с три карабини, оставени в посолството от американски моряци. Заместникът на Бисъл по тайните акции Трейси Барне дава зелена светлина. Тогава ЦРУ изпраща три пистолета 38-и калибър на доминиканците. Бисъл разрешава втора пратка от четири картечници и 240 комплекта боеприпаси. Картечниците остават в американското консулство в Санто Доминго, след като членове на новата администрация поставят въпроса каква ще е световната реакция, ако се разбере, че Съединените щати доставят оръжия за убийство с дипломатическа поща.

Диърборн получава лично одобрена от президента Кенеди телеграма, в която се казва: „Не ни пука, ако доминиканците убият Трухильо, става. Но не искаме това да лепне върху нас.“ Наистина така и става. Когато убийците на Трухильо го застрелват две седмици по-късно, димящият пистолет може да е бил, а може и да не е бил на Управлението. Няма пръстови отпечатъци. Но убийството е случаят, в който ЦРУ е най-близо до извършването на такъв акт по заповед на Белия дом.

Главният прокурор на Съединените щати Робърт Ф. Кенеди нахвърля някои бележки, след като научава за атентата. „Големият проблем в момента — пише той — е, че не знаем какво да правим.“^[3]

„Аз се срамувах от страната си“

Когато ЦРУ се устремява към нахлуването в Куба, „работата започна да се изплъзва от контрол“ — казва Джейк Естърлайн. Движещата сила е Бисъл. Той продължава да доработва плана, отказвайки да признае, че ЦРУ не може да свали Кастро, и затваряйки очите си за факта, че секретността на операцията е пропаднала отдавна.

На 11 март Бисъл отива в Белия дом с четири различни плана. Нито един от тях не удовлетворява президента Кенеди. Той дава на шефа на тайната служба три дни, за да дойде с нещо по-добро. Откритието на Бисъл и неговият избор за нова десантна зона са три широки плажа в Залива на свинете. Мястото отговаря на новото политическо изискване на администрацията: при слизането на брега кубинците трябва да завземат временно летището и да установят политически плацдарм за едно ново кубинско правителство.

Бисъл уверява президента, че тази операция ще успее. Най-лошото възможно нещо било, че въстаниците на ЦРУ щели да се сблъскат с частите на Кастро на брега и да напреднат в планините.^[4] Но теренът в Залива на свинете е непроходима плетеница от мангрови корени и кал. Никой във Вашингтон не го знае. Едрите топографски карти на ЦРУ, подсказващи, че блатистата земя може да бъде партизански район, са начертани през 1895 година.

През следващата седмица агентите за връзка на ЦРУ с мафията опитват да убият Кастро. Те дават отровни хапчета и хиляди долари на Тони Варона, един от най-видните кубинци на ЦРУ (описан от Естърлайн като „негодник, измамник и крадец“, по-късно Варона се среща с президента Кенеди в Белия дом). Варона успява да предаде шишенцето отрова на ресторантски служител в Хавана, който трябва да я пусне във фунийката със сладолед на Кастро. Кубинските разузнавачи откриват шишенцето в хладилник, замръзнало за охладителната тръба.

През пролетта президентът все още не е одобрил план за атака. Той не разбира как ще се развива нахлуването. В сряда, 5 април, отново се среща с Дълес и Бисъл, но не може да проумее стратегията им. В четвъртък, 6 април, ги пита дали планираното от тях бомбардиране на малобройните въздушни сили на Кастро няма да премахне преимуществото на изненадата за нападателите. Никой няма отговор.

В събота вечер на 8 април Ричард Бисъл отговаря на настоятелния звън на домашния си телефон. Джейк Естърлайн се обажда от военния кабинет (известен като „Окото“) на ЦРУ във Вашингтон и казва, че той и паравоенният му планировчик полковник Хоукинс трябва да видят Бисъл лично колкото може по-скоро. В неделя сутринта Бисъл отваря входната си врата, за да съзре Естърлайн и Хоукинс в състояние на трудно овладяван гняв. Те влизат във всекидневната му, сядат и му казват, че нахлуването на Куба трябва да бъде спряно.

Твърде късно е да се спре сега, казва Бисъл — предвидено е превратът срещу Кастро да започне след седмица. Естърлайн и Хоукинс заплашват с оставки. Бисъл се усъмнява в лоялността и патриотизма им. Те се разколебават.

„Ако не искате катастрофа, на всяка цена трябва да ликвидираме цялата въздушна сила на Кастро“ — казва Естърлайн на Бисъл не за първи път. И тримата са наясно, че трийсет и шестте бойни самолета на Кастро са в състояние да убият стотици от кубинците на ЦРУ при слизането им на брега. Вярвайте ми, казва Бисъл. Обещава да убеди президента Кенеди да унищожи авиацията на Кастро. „Уговори ни да продължим — спомня си с горчивина Естърлайн. — Каза: обещавам ви, че няма да има намаляване на въздушните нападения.“

Но в решителния момент Бисъл намалява американската сила, изпратена да унищожи самолетите на Кастро, наполовина — от шестнайсет на осем бомбардировача. Прави го, за да угоди на президента, който иска тих удар. Бисъл го измамва, че ЦРУ ще нанесе такъв.

В събота, 15 април, осем американски бомбардировача модел B-26 атакуват три кубински летища, докато бригадата на ЦРУ от 1511 души се отправя към Залива на свинете. Пет кубински самолета са унищожени и вероятно още около дузина — повредени. Половината от авиацията на Кастро оцелява. Легендата на ЦРУ е, че нападателят е самотен дезертьор от кубинската военна авиация, който кацнал във Флорида. Същия ден Бисъл праща Трейси Барнс в Ню Йорк, за да пробута разказа на американския посланик в ООН Адлай Стивънсън.

Бисъл и Барнс го правят на глупак, сякаш е техен агент. Точно като държавния секретар Колин Пауъл в навечерието на нахлуването в Ирак Стивънсън предлага измислицата на ЦРУ на света. За разлика от Пауъл, на следващия ден той разбира, че е бил измамен.

Съобщението, че Стивънсън е уличен в публична лъжа, вцепенява от изненада държавния секретар Дийн Ръск, който вече има основания да е гневен на ЦРУ. Часове по-рано, след друга провалена операция, Ръск е трябвало да изпрати официално извинително писмо до премиер-министъра на Сингапур Ли Куан Ю.^[5] Сингапурската тайна полиция е нахлула в квартира на Управлението, където бива разпитван един нает от ЦРУ министър от кабинета. Ли Куан Ю, ключов американски съюзник, казва, че началникът на резидентурата му предлага подкуп от 3,3 милиона долара, за да си замълчи.

В 18 часа следобед в неделя, 16 април, Стивънсън телеграфира на Ръск от Ню Йорк, за да предупреди за „много сериозния риск от друга катастрофа като с U-2 при такава некоординирана акция“. В 21:30 часа съветникът на президента по националната сигурност Макджордж Бънди се обажда на заместник-директора на Дълес — генерал Чарлз Пиър Кабел. Бънди заявява, че ЦРУ не може да започне въздушни удари срещу Куба, освен ако „не бъдат извършени от място на бреговия плацдарм“ в Залива на свинете.^[6] В 22:15 часа Кабел и Бисъл се втурват към елегантния кабинет на държавния секретар на седмия етаж. Ръск им обяснява, че самолетите на ЦРУ могат да влязат в бой, за да защитават плацдарма, но не и да атакуват кубински летища, пристанища или радиостанции. „Попита дали бих искал да говоря с президента — пише Кабел. — Г-н Бисъл и аз бяхме впечатлени от крайно деликатната ситуация с посланик Стивънсън и ООН и от риска за цялостната политическа позиция на Съединените щати — ситуация, създадена от лъжите на Бисъл и Барнс, и следователно не видяхме смисъл в това да говоря лично с президента.“ Хванат в капан от собствените си измислици, Бисъл избира да не се бори. В мемоарите си отдава своето мълчание на страхливост.

Когато Кабел се връща във военния кабинет на ЦРУ, за да докладва какво се е случило, Джейк Естърлайн сериозно обмисля да го убие със собствените си ръце. Управлението ще остави своите кубинци да умрат „като мишени на оня проклет плаж“ — казва той.

Заповедта на Кабел за спиране на операцията заварва пилотите на ЦРУ в Никарагуа в кабините им, докато включват двигателите. В 4:30 часа в понеделник, 17 април, Кабел се обажда на Ръск в дома му и моли за президентско разрешение за повече въздушни сили, които да защитят корабите на ЦРУ, натоварени до перилата с амуниции и военни материали. Ръск се обажда на президента Кенеди във вирджинското му имение Глен Ора и дава линията на Кабел.

Президентът казва, че не знаел, че ще има въздушни удари в сутринта на деня на десанта.^[7] Молбата е отхвърлена.

Четири часа по-късно един изтребител бомбардировач „Сий Фюри“ пикира над Залива на свинете. Обученият в САЩ пилот 3 капитан Енрике Карерас, е асът на военната авиация на Фидел Кастро. Той се прицелва в „Рио Ескондидо“, нает от ЦРУ ръждясал товарен кораб от Ню Орлианс. На югоизток, от борда на адаптирания десантен съд от Втората световна война „Благар“ паравоенният офицер от ЦРУ Грейстън Линч стреля по кубинския самолет е дефектна 50-милиметрова картечница. Капитан Карерас изстрелва ракета, която удря предната палуба на „Рио Ескондидо“ шест фута под парапета, както и стотици 55-галонови варели, пълни с авиационен бензин. Огънят възпламенява три хиляди галона самолетно гориво и 145 тона амуниции в предния трюм. Екипажът изоставя кораба и се спасява с плуване. Съдът експлодира в огнено кълбо, което произвежда гъбообразен облак, издигнал се на половин миля над Залива на свинете. На шестнайсет мили разстояние, на брега, застлан с ранените и убитите на бригадата, командосът от ЦРУ Рип Робъртсън решава, че Кастро е хвърлил атомна бомба.

Президентът Кенеди призовава адмирал Арли Бърк, командващ американския флот, да спаси ЦРУ от провал. „Никой не знаеше какво да прави, нито дори ЦРУ, които ръководеха операцията и отговаряха изцяло за нея, не знаеха какво да правят или какво става — казва адмиралът на 18 април. — Били сме държани в неведение за това и са ни казвани само полуистини.“

В продължение на две отчаяни денонощия кубинците на Кастро и тези на ЦРУ се избиват едни други. През нощта на 18 април Пепе Сан Роман, командир на бригадата, се обръща към Линч по радиото: „Хора, разбирате ли колко отчаяна е ситуацията? Подкрепяте ли ни, или се измъквате?… Моля ви, не ни изоставяйте. Свърших танковите боеприпаси и тези за базука. Танковете ще ме ударят на зазоряване. Няма да бъда евакуиран. Ще се бием до края, ако трябва.“ Сутринта идва, но не се появява никаква подкрепа. „Нямаме боеприпаси и се бием на брега. Моля, изпратете помощ. Не можем да удържим“ — вика Сан Роман по радиостанцията си. Хората му загиват, стоейки до коленете във водата.

„Ситуация за въздушна подкрепа с плацдарм изцяло извън ръцете ни — телеграфира шефът за въздушните операции на ЦРУ на Бисъл по обед. — Досега загубени 5 кубински пилоти, 6 помощник-пилоти, 2 американски пилоти и един помощник-пилот.“ Общо четирима американски пилоти, наети от ЦРУ от Националната гвардия на Алабама, са убити в сражение. В продължение на години Управлението крие причините за смъртта им от вдовиците и семействата им.

„Все още вярваме — чете се в телеграмата на шефа на въздушните операции. — Очакваме вашите указания.“ Бисъл обаче няма такива. Към два часа следобед на 19 април Сан Роман проклина ЦРУ, стреля в радиостанцията си и прекратява боя. За шейсет часа 1189 човека от кубинската бригада са пленени, а 114 убити.

„За първи път за трийсет и седемте ми години служба — написва Грейстън Линч — аз се срамувах от страната си.“

Същия ден Робърт Кенеди изпраща пророческо послание до брат си. „Дойде моментът за сваляне на картите, понеже след година или две ситуацията ще бъде много по-лоша — пише той. — Ако не искаме Русия да установи ракетни бази в Куба, по-добре да решим сега какво искаме да направим, за да ги спрем.“^[8]

„Да вземем кофата с мръсотия и да я покрием с нещо друго“

Президентът Кенеди казва на двама от съветниците си, че Алън Дълес го е уверил лично в Овалния кабинет, че Заливът на свинете ще бъде сигурен успех: „Господин президент, стоях точно тук, до бюрото на Айк, и му казах, че съм уверен, че гватемалската ни операция ще успее, и — господин президент! — перспективите пред този план са даже по-добри, отколкото пред онзи.“^[9] Ако е наистина така, е смайваща лъжа. Всъщност Дълес е казал на Айзенхауер, че шансовете на ЦРУ в Гватемала са в най-добрия случай едно към пет, а без авиация — нула.

В момента на десанта Алън Дълес държи реч в Пуерто Рико. Публичното му заминаване от Вашингтон е било част от план за отвличане на вниманието, но вече изглежда като изоставяне на кораба от адмирала. При завръщането си — спомня си Боби Кенеди — изглеждаше като жив мъртвец, с лице, заровено в треперещите му ръце.

На 22 април президентът свиква Съвета за национална сигурност, инструмент на Управлението, който досега е презирал.^[10] След като заповядва на обезумелия Дълес да започне да „организира покриване на дейността на Кастро в Съединените щати“ — задача, която противоречи на устава на ЦРУ — президентът нарежда на генерал Максуел Тейлър, новия военен съветник на Белия дом, да работи с Дълес, Боби Кенеди и адмирал Арли Бърк по представяне на критично разследване на Залива на свинете. Ръководената от Тейлър Комисия за разследване се събира същия следобед, като Дълес стиска копие от СНС 5412/2 — разрешението за тайните операции на ЦРУ от 1955 г.

„Аз съм първият, който ще признае, че не смята, че ЦРУ трябва да ръководи паравоенни операции — казва Дълес на комисията, облаче дим, прикриващо десетилетието непоколебима подкрепа за такива операции.^[11] — Все пак мисля, че вместо да унищожим всичко и да започнем отначало, трябва да вземем доброто, с което разполагаме, да прекратим нещата, които са наистина отвъд компетентността на ЦРУ, след това да синхронизираме службата и да я направим по-ефективна. Трябва да разгледаме внимателно документите от серията 5412 и да ги поправим по такъв начин, че паравоенните операции да бъдат управлявани другояче. Няма да е лесно да открием къде да ги сложим; много е трудно нещата да се запазят в тайна.“

Работата на Комисията на Тейлър скоро показва на президента, че се нуждае от нов начин за извършване на тайните операции. Сред последните свидетели пред комисията е един умиращ мъж, който говори сериозно и ясно по най-големите проблеми пред ЦРУ. Показанията на генерал Уолтър Бидъл Смит отекват със смразяваща тежест и днес:

Въпрос: Как можем в една демокрация да използваме всички налични средства, без да се налага напълно да реорганизираме Управлението?

Генерал Смит: Една демокрация не може да води война. Когато воювате, приемате закон, даващ извънредна власт на президента. Населението на страната приема, че когато извънредната ситуация приключи, правата и властите, временно делегирани на главата на изпълнителната власт, ще бъдат върнати на щатите, окръзите и на народа.

Въпрос: Често се казва, че понастоящем сме в състояние на война.

Генерал Смит: Да, сър, това е вярно.

Въпрос: Предлагате ли да се доближим до военновременната власт на президента?

Генерал Смит: Не. Все пак американският народ не смята, че е във война в настоящия момент, и като следствие не желае да прави жертвите, необходими за воденето на война. Когато сте във война, дори Студена война, ако искате, трябва да имате една аморална агенция, която да действа секретно… Мисля, че ЦРУ е станало популярно до такава степен, че секретната работа може би трябва да бъде прехвърлена другаде.

Въпрос: Мислите ли, че трябва да отделим тайните операции от ЦРУ?

Генерал Смит: Време е да вземем кофата с мръсотия и да я покрием с нещо друго.^[12]

Три месеца по-късно Уолтър Бидъл Смит умира на петдесет и шест годишна възраст.

Генералният инспектор на ЦРУ Лайман Къркпатрик извършва собствено разследване на Залива на свинете. Заключава, че Дълес и Бисъл не са информирали акуратно и реалистично за операцията двама президенти и две администрации. Ако ЦРУ иска да остане в играта — твърди Къркпатрик, — ще трябва драстично да подобри организацията и управлението си. Заместникът на Дълес, генерал Кабел, го предупреждава, че ако докладът попадне във враждебни ръце, ще унищожи Управлението.

Дълес се съгласява изцяло. Той се постарава докладът да бъде погребан. Деветнайсет от двайсетте отпечатани копия са поискани обратно и унищожени. Единственото оцеляло е заключено за почти четирийсет години.

През септември 1961 г. Алън Дълес се пенсионира като директор на разузнаването. В горите на Вирджиния, на западния бряг на Потомак и на седем мили от края на столицата, строителите все още довършват голямата сграда на ЦРУ, за чието построяване той се е борил с години. Поръчал е в централното фоайе да бъде гравиран надпис с текста от Евангелието от Йоан: „И вие ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ Медальон с образа му е окачен на същото място. Надписът гласи: Si monumentum requiris, circumspice — „Ако търсиш паметника му, огледай се.“

Ричард Бисъл остава за още шест месеца. По-късно в секретни свидетелски показания признава, че прехваленото умение на тайната му служба е фасада — тя не е „място, където может да търсите професионална компетентност“. Когато напуска, президентът забожда Медала за национална сигурност на ревера му. Той казва: „Високата му цел, неограничената енергия и непоколебимата отдаденост на дълга са образец за разузнавателната служба. Той оставя трайно наследство.“^[13]

Част от това наследство е загубеното доверие. През следващите деветнайсет години нито един президент няма да се довери и да повярва напълно на Централното разузнавателно управление.

„Сега сте в десетката на мишената“

В гнева си след Залива на свинете Джон Кенеди най-напред иска да унищожи ЦРУ. След това откъсва тайната служба на Управлението от смъртната хватка, с която е вкопчена към него, предавайки контрола на брат си. Това е едно от най-неразумните решения на президентството му. Робърт Ф. Кенеди, трийсет и пет годишен, известен с безмилостността си, хипнотизиран от секретността, поема командването на най-деликатните тайни операции на Съединените щати. Двамата „отвързват“ тайните акции с безпрецедентна интензивност. Айк се е захванал със 170 големи секретни операции на ЦРУ за осем години. Братята Кенеди стартират 163 големи тайни операции за по-малко от три.

Президентът е искал да направи Р. Кенеди^[14] новия директор на разузнаването, но брат му смята за най-добре да се избере човек, който може да му даде политическа защита след Залива на свинете. След като се оглеждат с месеци, те се спират на един старши държавник от ерата на Айзенхауер — Джон Маккоун.

Почти шейсетгодишен, строго консервативен калифорнийски републиканец, набожен римокатолик и яростен антикомунист, Маккоун много вероятно би бил секретар по отбраната, ако Никсън е бил избран през 1960 г. Той е направил състояние от строеж на кораби на Западния бряг по време на Втората световна война, а после е служил като заместник на секретаря по отбраната Джеймс Форестол, създавайки първия бюджет на новото Министерство на отбраната през 1948 г. Като подсекретар на въздушните сили по време на Корейската война е помогнал да бъде създадена първата наистина глобална военна сила от следвоенния период. Като председател на Комисията по атомна енергия при Айзенхауер е надзиравал американските фабрики за ядрени оръжия и заема място в Съвета за национална сигурност.

Ричард Хелмс описва новият шеф на тайните операции Маккоун като „взет направо от конкурс за главни роли в Холивуд — с бяла коса, румени бузи, бърза походка, безупречни черни костюми, очила без рамки, хладен маниер и твърда самоувереност“.^[15]

Новият директор „не бе човек, когото хората щяха да обичат“ — казва главният му администратор Ред Уайт, но той бързо става „много близък с Боби Кенеди“.^[16] Маккоун най-напред се сближава с Боби като едноверец и антикомунист. Голямата бяла дъсчена къща на министъра на правосъдието — Хикъри Хил — е само на няколкостотин ярда^[17] от новата главна квартира на Управлението. Кенеди често спира в ЦРУ сутрин на път за работата си в Министерството на правосъдието, наминавайки след ежедневното съвещание на Маккоун с персонала в 8:00 часа сутринта.

Маккоун оставя единствена по рода си подробна ежедневна хроника на работата, мислите и разговорите си, много от които са разсекретени едва през 2003 и 2004 г. Меморандумите му предоставят ежеминутен отчет за неговите години като директор. Заедно с хиляди страници разговори, тайно записани от президента Кенеди в Белия дом, много от тях неразчетени акуратно до 2003 и 2004 г., те описват в детайли най-опасните дни на Студената война.

Преди полагането на клетвата си Маккоун се опитва да получи цялостната картина на операциите на Управлението.^[18] Той обикаля Европа с Алън Дълес и Ричард Бисъл, отива на среща на резидентите за Далечния изток в планински курорт северно от Манила и се заравя в хартия.

Но Дълес и Бисъл пропускат някои подробности. Те не смятат за уместно да кажат на Маккоун за най-голямата, най-продължителната и най-незаконната програма на ЦРУ в Съединените щати: отварянето на експресната поща, пристигаща и излизаща от страната. От 1952 г. насетне, работейки в главната пощенска станция на международното летище в Ню Йорк, служителите по сигурността на ЦРУ отварят писма и контраразузнавачите на Джим Енгълтън пресяват информацията. Дълес и Бисъл не казват на Маккоун и за плановете на ЦРУ за убийството на Фидел Кастро, временно спрени след Залива на свинете. Почти две години ще изминат, преди директорът да научи за тях; той няма да разбере нищо за отварянията на пощата преди останалата част от гражданството на страната.

След Залива на свинете президентът Кенеди бива убеден да преустрои клиринговите къщи за тайни операции, които е разрушил след встъпването си в длъжност. Възстановен е Консултативният съвет по разузнаване към президента. Специалната група (по-късно преименувана в Комитет 303) е учредена отново, за да надзирава тайната служба, и неин председател за следващите четири години ще бъде съветникът по националната сигурност — хладният, рязък и коректен Макджордж Бънди от Гротън и Йейл, бивш декан на Факултета по хуманитарни и точни науки в Харвард. Членове са Маккоун, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете, и старшите заместници от Държавния департамент и Министерството на отбраната. Но до много късен етап при администрацията на Кенеди на шефовете на тайните операции в ЦРУ е оставено да решават дали да се консултират със Специалната група. Има много операции, за които Маккоун и Специалната група знаят малко или нищо.^[19]

През ноември 1961 г. при изключително висока секретност Джон и Боби Кенеди създават нова група за планиране на тайни акции: Специалната група (разширен състав). Тя е личната служба на Р. Кенеди и има една мисия: елиминирането на Кастро. В нощта на 20 ноември, девет дни преди полагането на клетва като директор, Маккоун вдига домашния си телефон и чува президента, който го вика в Белия дом. Пристигайки следващия следобед, той открива братята Кенеди в компанията на дългурестия петдесет и три годишен бригаден генерал Ед Лансдейл. Специалността му са противопартизанските действия, а запазената му марка е спечелването на сърцата в Третия свят с американска изобретателност, долари и измама. Работи за ЦРУ и Пентагона отпреди Корейската война, служил е като представител на Франк Уизнър в Манила и Сайгон, където помага на проамериканските лидери да вземат властта.

Лансдейл е представен като новия началник на операциите в Специалната група (разширен състав). „Президентът обясни, че генерал Лансдейл е ангажиран в проучването на възможна акция в Куба, действайки по нареждане на министъра на правосъдието, и че той, президентът, желае незабавен план за акция, който да му бъде представен в рамките на две седмици — записва Маккоун в документите си в ЦРУ.^[20] — Министърът на правосъдието изрази сериозно притеснение за Куба и необходимостта от незабавно динамично действие.“ Маккоун им казва, че ЦРУ и останалата част от администрацията на Кенеди са в състояние на шок от Залива на свинете насетне — „и следователно вършат много малко работа“.

Маккоун смята, че нищо, освен истинска война няма да събори Кастро. Той също така е уверен, че ЦРУ е неспособно да води война — тайна или не. Казва на президента Кенеди, че Управлението не може да продължи да бъде възприемано като „отдел на плаща и кинжала… предназначен да събаря правителства, да убива държавни глави, да се набърква в политическите работи на чужди държави“.^[21] Маккоун напомня на президента, че според закона ЦРУ има една основна отговорност — „да обединява цялата информация“, събрана от Съединените щати, и след това да я анализира, оцени и докладва в Белия дом. Тогава президентът подписва заповед, съставена от Маккоун, с което братята Кенеди приемат, че той ще бъде „главният разузнавателен служител на правителството“. Работата му ще бъде „точното координиране, съпоставяне и оценяване на информацията от всички източници“.

Освен това Маккоун вярва, че е бил взет на служба, за да оформя външната политика на Съединените щати. Това не е, нито би трябвало да бъде ролята на главния разузнавателен служител на страната. Но въпреки че съждението му често се оказва по-здраво от това на харвардците на най-високите нива в правителството, той бързо открива, че братята Кенеди имат някои нови идеи относно обслужването на американските интереси от него и от ЦРУ. В деня, когато полага клетва пред президента Кенеди, той открива, че негова милост, Р. Кенеди и лицемерният генерал Лансдейл отговарят за Кастро.

„Сега сте в десетката на мишената и ви приветствам с добре дошли на мястото“ — казва Джон Кенеди на Маккоун при полагането на клетвата.^[22]

„Невъзможни“

Още от началото президентът иска от Маккоун да открие начин да се пробие Берлинската стена. Стената е издигната — най-напред бодлива тел, после бетон — през август 1961 г. Тя би могла да е изключителен политически и пропаганден успех за Запада, нагледно доказателство, че прекалените лъжи на комунизма повече не могат да удържат милиони източногермански граждани от бягство. Тя би могла да е златна възможност за ЦРУ.

В седмицата на издигането на стената Кенеди изпраща вицепрезидента Линдън Б. Джонсън в Берлин, където той получава извънредно секретна информационна справка от началника на базата на ЦРУ Бил Грейвър. Джонсън съзерцава впечатляващо разграфена диаграма, показваща всички агенти на ЦРУ на Изток.

„Видях тази справка — казва Хавиланд Смит, тогава изгряваща звезда в берлинската база. — Ако слушахте думите на Грейвър, имахме агенти в «Комплекса Карлсруе», съветския разузнавателен център, агенти в полската военна мисия, в чешката военна мисия — бяхме проникнали навсякъде в Източен Берлин. Но ако знаехте с какво разполагаме, излизаше, че внедряването в полската военна мисия е вестникарят на ъгъла. Голямото проникване в съветския военен комплекс беше един Dachermeister — майсторът, който поправя покрива.“

„Берлин беше измама“ — казва той.^[23] Управлението лъже за постиженията си следващия президент на Съединените щати.

Дейвид Мърфи, тогава начело на източноевропейския отдел на ЦРУ, се среща с президента Кенеди в Белия дом в седмицата след построяването на стената. „Администрацията на Кенеди ни притискаше много здраво, за да ни убеди да изработим планове за тайни паравоенни действия и за поощряването на опозицията в Източна Германия — казва той, — но операции в Източна Германия бяха невъзможни.“^[24]

Причината най-накрая излиза наяве в разсекретен през юни 2006 г. документ за проверка, извършена лично от Дейвид Мърфи, който дава безпощадна оценка на щетите.

На 6 ноември 1961 г. шефът на западногерманското контраразузнаване Хайнц Фелфе е арестуван от своите сили за сигурност. Фелфе е закоравял нацист, присъединил се към организацията на Гелен през 1951 г., две години след като я поема ЦРУ. Издига се бързо в нея и продължава да израства, след като тя се превръща в разузнавателната служба на Западна Германия — BND — през 1955 г.^[25]

Но Фелфе е работил за Съветите през цялото време. Проникнал е в западногерманската служба и чрез нея — в резидентурата и базите на ЦРУ Може да манипулира и мами служителите на ЦРУ в Германия, докато те вече не са наясно дали събраната от тях зад Желязната завеса информация е истинска или фалшива.

Фелфе може да „започне, направлява или спре всяка операция на BND, а по-късно и някои на ЦРУ“ — тъжно отбелязва Мърфи. Фелфе е разкрил на източногерманското разузнаване съществените подробности на всяка мисия на ЦРУ срещу Москва от юни 1959 до ноември 1961 г. Сред тях са приблизително седемдесет големи операции, идентичностите на повече от сто служители на ЦРУ и около петнайсет хиляди секрета.

Управлението е вън от играта в Германия и Източна Европа.^[26] Поправянето на щетите отнема едно десетилетие.

„Президентът иска някаква акция, и то незабавно“

Берлинската стена — и всичко останало — бледнее пред желанието на Кенеди да отмъсти за загубената в Залива на свинете фамилна чест. Свалянето на Кастро е „главен приоритет на правителството на Съединените щати — заявява Боби Кенеди на Маккоун на 19 януари 1962 г.^[27] — Няма да се пестят време, пари, усилия или хора.“ Но новият директор го предупреждава, че Управлението има малко истинска разузнавателна информация, на чиято основа да действа. „От 27 или 28 агенти на ЦРУ в Куба в момента само с 12 се поддържат контакти, и тези контакти са редки“ — съобщава той на министъра на правосъдието.^[28] Седем от кубинците на ЦРУ са били заловени преди четири седмици, след проникването си на острова.

По заповед на Р. Кенеди Лансдейл съставя списък със задачи за ЦРУ: спечелете и използвайте Католическата църква и кубинската престъпност срещу Кастро, разединете режима отвътре, саботирайте икономиката, разложете тайната полиция, унищожете посевите с биологически или химически оръжия и сменете режима преди следващите избори за Конгрес през ноември 1962 г.^[29]

„Ед имаше аура — разказва Сам Халпърн, новият заместник-началник на кубинския отдел, ветеран от ССО, който познава Лансдейл от десет години.^[30] — Някои вярваха, че Ед е нещо като вълшебник. Но аз ще ви кажа какво беше той. Той беше най-вече връзкар. Връзкар от «Медисън Авеню», тип «Мъжът със сивия вълнен костюм».^[31] Погледнете плана му за освобождаване от Кастро и от режима на Кастро. Той е пълна безсмислица.“ Планът се смалява до празното обещание: сваляне на Кастро без изпращане на морската пехота.

Халпърн казва на Ричард Хелмс: „Това е политическа операция в град Вашингтон, окръг Колумбия, и тя няма нищо общо със сигурността на Съединените щати.“ Предупреждава, че ЦРУ няма информация за Куба. „Не знаем какво става — заявява той на Хелмс. — Не знаем кой на кого какво прави. Нямаме никаква представа за техния ред като политическа организация и структура. Кой кого мрази? Кой кого обича? Нямаме нищо.“ Пред същия проблем ЦРУ ще се изправи, когато се сблъска с Ирак четирийсет години по-късно.

Хелмс се съгласява. Планът е фантастика.

Братята Кенеди не желаят да слушат това. Те искат бърз, безшумен саботаж, за да съборят Кастро. „Да действаме, по дяволите — излайва министърът на правосъдието.^[32] — Президентът иска някаква акция, и то незабавно.“ Хелмс бързо козирува и се заема с работата. Той създава нова специална група, която да докладва на Ед Лансдейл и Робърт Кенеди. Събира екип от целия свят, организирайки най-голямата и до днес мирновременна разузнавателна операция на ЦРУ с около шестстотин служители на Управлението във и около Маями, почти пет хиляди наемници, и третия по големина флот в Карибите, съставен от подводници, патрулни кораби, катери на бреговата охрана, хидроплани и Гуантанамо като база. Пентагонът и Белият дом предлагат някои „луди“ — по думите на Хелмс — „планове“ срещу Фидел. Те включват взривяването на американски кораб в пристанището на Гуантанамо и симулирането на терористична атака срещу американски пътнически самолет, за да се оправдае ново нахлуване.

За операцията трябва кодово име и Сам Халпърн предлага Мангуста.

„Няма нищо на хартия, разбира се“

Хелмс избира строителя на берлинския тунел Уилям Харви да ръководи екипа на Мангуста. Харви нарича проекта „Специална група У“, по името на Уилям Уокър, американския флибустиер, командвал частна армия в Централна Америка и самопровъзгласил се за император на Никарагуа през 50-те години на XIX век. Изборът е доста странен — освен ако не познавате Бил Харви.

Уилям Харви е представен на Кенеди като Джеймс Бонд на ЦРУ. Изглежда, това е омаяло Дж. Кенеди, страстен читател на шпионските романи на Иън Флеминг, понеже единственото общо нещо между Бонд и Харви е слабостта към мартинито. Дебел, ококорен, винаги с пистолет на кръста, Харви изпива няколко двойни питиета на обяд и се връща на работа, мърморейки неясно, проклинайки деня, в който е срещнал Р. Кенеди. Боби Кенеди „искаше бързи действия, искаше и бързи отговори — разказва изпълнителният асистент на Маккоун, Уолт Елдър.^[33] — Харви нямаше бързи действия или бързи отговори.“

Но има едно тайно оръжие.

Белият дом на Кенеди два пъти е заповядал на ЦРУ да създаде отряд убийци. При много сериозно разпитване от следователите на Сената и от президентската комисия през 1975 г. Ричард Бисъл твърди, че заповедите са дошли от съветника по националната сигурност Макджордж Бънди и неговия сътрудник Уолт Ростоу и че президентските хора „не биха дали такова насърчение, освен ако не са били уверени, че то ще получи одобрението на президента“.^[34]

Бисъл е предал заповедта на Бил Харви, който прави каквото му наредят. Завърнал се е в главната квартира през септември 1959 г. след дълъг срок като началник на берлинската база, за да командва „Отдел Д“ на тайната служба. Служителите на отдела проникват в чужди посолства зад граница, за да крадат наръчници с кодове и шифри за подслушвачите в Агенцията за национална сигурност. Те се наричат „Хората от втория етаж“ и уменията им се простират от разбиване на ключалки до кражба и по-нататък. Отделът е в контакт с престъпници в чужди столици, които могат да бъдат призовани да извършат взломни кражби, отвличане на посолски куриери и разнообразни углавни престъпления в името на американската национална сигурност.

През февруари 1962 г. Харви създава проект за „изпълнително действие“ с кодовото име Пушка и наема услугите на един чужд агент, жител на Люксембург, но човек без страна, работещ по договор за „Отдел Д“. Харви възнамерява да го използва за убийството на Фидел Кастро.

През април 1962 г. той използва друг подход, както показват документите на ЦРУ. Среща се с гангстера Джон Росели в Ню Йорк. От д-р Едуард Гън, началник на отдела за операции на Медицинската служба на ЦРУ, е взел нова опаковка отровни хапчета, изработени, за да бъдат пуснати в чая или кафето на Кастро. След това отива в Маями и ги предава на Росели заедно с натоварен с оръжия камион.

На 7 май 1962 г. министърът на правосъдието е информиран в подробности за проекта Пушка от главния юридически съветник на ЦРУ Лорънс Хюстън и началника на безопасността на Управлението Шефилд Едуардс. Р. Кенеди „страшно побеснява“ — не заради самия план за убийството, а заради ролята на мафията в него.^[35] Той не прави нищо, за да спре опитите на ЦРУ да убие Кастро.

Ричард Хелмс, поел командването на тайната служба преди три месеца, дава на Харви разрешението за Пушка. Ако Белият дом иска сребърен куршум, той вярва, че работата на Управлението е да опита да го открие. Смята, че е най-добре да не казва на Маккоун, правилно преценявайки, че директорът ще има много силни религиозни, правни и политически възражения.

Веднъж поставих въпроса лично на Хелмс: „Президентът Кенеди искаше ли Кастро мъртъв?“ „Няма нищо на хартия, разбира се — отговори той спокойно. — Но съм сигурен, че го искаше.“^[36] Хелмс смята, че политическото убийство в мирно време е морално отклонение. Но има и практически съображения. „Ако се замесите в елиминирането на чужди лидери, а това се обмисля от правителствата по-често, отколкото се признава, винаги се появява въпросът кой е следващият — забелязва той. — Ако убиете нечии лидери, защо да не убият вашите?“^[37]

„Истинска несигурност“

Когато Джон Маккоун става директор на разузнаването, „ЦРУ търпеше неприятности и духът бе много отпаднал — спомня си той.^[38] — Първият ми проблем бе да опитам да изградя отново доверието“.

Но главната квартира на ЦРУ е обърната с главата надолу в продължение на шест месеца от неговото царуване. Маккоун започва да уволнява стотици от хората в тайната служба — целейки първо да прочисти „склонните към провали“, „биещите жените си“ и „пристрастените към алкохола“ — отбелязва заместник-директорът му генерал Маршал С. Картър.^[39] Уволненията, остатъчните трусове от Залива на свинете и почти ежедневните порции пердах от Белия дом по повод на Куба създават „истинска несигурност относно евентуалното бъдеще на Управлението“ — пише до Маккоун изпълнителният му директор Лайман Къркпатрик в меморандум от 26 юли 1962 г. Той намеква, че може би „незабавно трябва да се направи нещо за възстановяване на духа в Управлението“.

Според Хелмс единственото лечение е завръщането към основните правила на шпионажа. С известни опасения той изважда най-добрите си мъже от парализираните отдели за Съветския съюз и Източна Европа и ги насочва към Куба на Кастро. Под свое командване във Флорида той има неколцина души, които са се научили как да вкарват и изкарват агенти и куриери от контролирани от комунистите зони като Източен Берлин. ЦРУ създава център за събиране на информация в Опа-Лока, в който взема интервюта от хиляди хора, напуснали Куба с товарни самолети и частни плавателни съдове. Центърът разпитва около 1300 кубински бежанци; освен с политическа, военна и икономическа разузнавателна информация те снабдяват Управлението с документи и предмети от всекидневието — дрехи, монети, цигари, — за да помогнат за дегизировката на проникващите на острова агенти.^[40] Пунктът в Маями твърди за четирийсет и пет човека, изнасящи информация от Куба през лятото на 1962 г.^[41] Някои пристигат във Флорида за десетдневен ускорен курс на ЦРУ и се завръщат с моторница под прикритието на нощта. Малката шпионска мрежа, която изграждат в Куба, е единственото постижение на струващата 50 милиона долара операция Мангуста.

Боби Кенеди продължава напразно да призовава за командоси, които тайно да взривят електроцентралите, фабриките и захарните заводи на Куба. „Може ли ЦРУ всъщност да се надява да осъществи такива удари? — обръща се Лансдейл към Харви.^[42] — Защо това се нарича възможност?“ Харви отговаря, че създаването на сила, способна да събори Кастро, ще отнеме още две години и 100 милиона долара отгоре.

ЦРУ е толкова заето с провеждането на тайни акции, че не вижда назряващата в Куба заплаха за националната сигурност на Съединените щати.