Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (17)

16. „Той лъжеше всички“

На 1 януари 1959 г. Ричард Бисъл става началник на тайната служба.^[1] Същия ден Фидел Кастро идва на власт в Куба. Една извадена на бял свят през 2005 г. секретна история на ЦРУ описва подробно как Управлението отговаря на заплахата.^[2]

ЦРУ оглежда внимателно Фидел. То не знае как да го разбира. „Много сериозни наблюдатели смятат, че режимът му ще рухне за броени месеци“ — предсказва Джим Ноел, шеф на резидентурата, чиито служители прекарват твърде много време, докладвайки от хаванския Кънтри Клуб.^[3] В главната квартира някои твърдят, че Кастро заслужава оръжията и парите на Управлението. Ал Кокс, шеф на паравоенния отдел, предлага „да влезе в таен контакт с Кастро“ и да му предложи оръжие и амуниции, за да установи демократично управление. Кокс казва на началниците си, че ЦРУ може да достави на Кастро оръжия с кораб и кубински екипаж. Но „най-сигурният начин за помощ би бил да се дадат парите на Кастро, който след това да си купува оръжията — пише Кокс до шефовете. — Вероятно комбинацията от оръжие и пари ще е най-доброто.“^[4] Кокс е алкохолик и мисълта му може да е неясна, но не един от колегите му смята като него. „И хората ми, и аз, всички бяхме фиделисти“ навремето — казва след много години Робърт Рейнълдс, началник на Карибското бюро на ЦРУ.^[5]

През април и май 1959 г., когато току-що победилият Кастро посещава Съединените щати, служител на ЦРУ се среща лично с него във Вашингтон. Той описва Фидел като „нов духовен водач на демократичните и анти диктаторски сили в Латинска Америка“.^[6]

„Ръката ни не бива да личи“

Разгневен, президентът открива, че в ЦРУ грешно са преценили Кастро. „Въпреки че разузнавателните ни експерти в продължение на месеци се колебаеха — пише Айзенхауер в мемоарите си, — събитията постепенно ги водеха към извода, че с идването на Кастро комунизмът е проникнал в това полукълбо.“^[7]

На 11 декември 1959 г., веднъж стигнал до това заключение, Ричард Бисъл изпраща на Алън Дълес паметна бележка, предлагаща „подробно да се обмисли елиминирането на Фидел Кастро“.^[8] Дълес нанася в предложението една жизненоважна поправка. Той зачерква елиминиране — дума, обагрена с нещо повече от намек за убийство. На нейно място поставя отстраняване от Куба и дава зелена светлина.

На 8 януари 1960 г. Дълес нарежда на Бисъл да организира специална група за свалянето на Кастро. Бисъл лично подбира много от същите хора, свалили правителството на Гватемала преди шест години — и излъгал в очите президента Айзенхауер за преврата. Той избира некадърния Трейси Барнс за политическата и психологическата война, талантливия Дейв Филипс за пропагандата, ентусиазирания Рип Робъртсън за паравоенното обучение и непреклонно посредствения Е. Хауърд Хънт да ръководи групите за политическо прикритие.

Шефът им ще е Джейк Естърлайн, ръководил вашингтонската „военна стая“ за операция Успех. Естърлайн е бил резидент във Венецуела, когато за първи път забелязва Фидел Кастро в началото на 1959 г. Той е наблюдавал младия Коменданте, току-що извоювал победата си над диктатора Фулхенсио Батиста на Нова година, как обикаля Каракас и е чул тълпите да го поздравяват като победител.

„Видях — по дяволите, всеки, който имаше очи, можеше да забележи, че една нова и мощна сила действа в това полукълбо — казва Естърлайн. — Трябваше да се заемем с нея.“^[9]

През януари 1960 г. Естърлайн се завръща в главната квартира, за да получи назначението си за командващ специалната група за Куба. Отрядът се оформя като тайна клетка в рамките на ЦРУ. Всички пари, цялата информация и всички решения за кубинския специален отряд минават през Бисъл. Той слабо се интересува от работата на шпионите си и още по-слабо от събирането на вътрешна информация от Куба. Непрекъснато анализира какво ще се случи, ако превратът срещу Кастро успее или се провали. „Не смятам, че тези неща бяха обмислени в дълбочина — казва Естърлайн. — Смятам, че първата им реакция е била: Господи, там си имаме възможен комунист; по-добре да го разкараме, точно както разкарахме Арбенс в Гватемала.“

Бисъл почти не говори за Куба с Ричард Хелмс, втория човек след него в командването на тайната служба. Двамата силно не се харесват и си нямат никакво доверие. Хелмс действително повлиява на една идея, която достига нагоре от кубинския специален отряд. Тя е пропаганден трик: кубински агент, обучен от ЦРУ, да се яви на брега на Истанбул с твърдението, че е политически затворник, току-що скочил от съветски кораб. Той ще заяви, че Кастро заробва хиляди от народа си и ги превозва до Сибир. Планът е известен като „Мокрият кубинец“.^[10] Хелмс го отменя.

На 2 март 1960 г. — две седмици преди президентът Айзенхауер да одобри тайните действия срещу Кастро — Дълес информира вицепрезидента Никсън за операциите, които вече са в ход. Четейки от заверения от Бисъл седем страничен документ със заглавието „Какво правим в Куба“, Дълес определя актове на икономическа война, саботаж, политическа пропаганда и план за използването на „медикамент, който, ако се постави в храната на Кастро, ще го накара да се държи толкова ирационално, че публичното му появяване може да има много разрушителни резултати за него“. Никсън изцяло го одобрява.

Дълес и Бисъл представят плановете си на Айзенхауер и Никсън на лична среща в Белия дом в 14:30 ч. на 17 март 1960 г. Те не предлагат нахлуване на острова. Заявяват на Айзенхауер, че могат да свалят Кастро с хитрина. Ще създадат „отговорна, популярна и обединена кубинска опозиция“, водена от вербувани агенти. Тайна радиостанция ще излъчва пропаганда в Хавана, за да възпламени въстанието. Разузнавачи от ЦРУ ще подготвят в американския лагер за обучение за война в джунглите в Панама шейсет кубинци за проникване на острова. Управлението ще им спусне от въздуха оръжие и амуниции. Бисъл обещава, че Фидел ще падне шест до осем месеца по-късно. Синхронът е болезнено чувствителен: денят на изборите е след седем месеца и половина. Сенаторът Джон Ф. Кенеди и вицепрезидентът Никсън са спечелили с голяма преднина на предварителните избори за президентски кандидати в Ню Хемпшър през предишната седмица.

Секретарят на Айзенхауер — генерал Андрю Гудпастър, води бележки за срещата: „Президентът каза, че не се сеща за по-добър план… Големият проблем е изтичането на информация и сигурността… Всеки трябва да е готов да се закълне, че не и чувал за плана… Ръката ни не бива да личи в нищо от стореното.“ Управлението би трябвало да няма нужда от напомняне, че според устава му всички тайни акции изискват толкова непроницаема секретност, та никакви доказателства да не водят към президента. Но Айзенхауер иска да е сигурен, че ЦРУ ще даде най-доброто от себе си, за да запази точно тази операция покрита.

„Щяхме за платим за тази лъжа“

Президентът и Дик Бисъл се вплитат все по-яростно в борба за контрол над една от най-големите от всички тайни — шпионския самолет U-2. Айзенхауер не е позволил никакви полети над съветска територия след разговорите си с Хрушчов в Кемп Дейвид шест месеца по-рано. Хрушчов се е върнал от Вашингтон, хвалейки куража на президента да търси мирно съвместно съществуване; Айзенхауер иска да остави в наследство „духа на Кемп Дейвид“.

Бисъл се бори възможно най-упорито да поднови тайните операции. Президентът е раздвоен. Той наистина иска събираната от U-2 информация.

Той желае да запълни „изоставането в ракетите“ — лъжливите твърдения на ЦРУ, военновъздушните сили, оръжейните доставчици и политици от двете партии, че Съветите вървят все по-напред в ядреното въоръжаване. Официалните оценки на ЦРУ за съветската военна мощ са основани не на разузнавателна информация, а на политика и предположения. От 1957 г. насетне ЦРУ изпраща на Айзенхауер ужасяващи доклади, че съветското изграждане на междуконтинентални балистични ракети с ядрени бойни глави е много по-голямо и по-бързо от това на американския арсенал. През 1960 г. Управлението предвижда смъртна заплаха за Съединените щати — то казва на президента, че към 1961 г. Съветите ще имат петстотин готови за удар междуконтинентални балистични ракети. Стратегическото военновъздушно командване използва тези оценки като основа за секретен план за изпреварващ удар с над три хиляди ядрени бойни глави, които да унищожат всеки град и военен пункт от Варшава до Пекин. Но тогава Москва няма петстотин насочени към Съединените щати ядрени ракети. Притежава четири.^[11]

Президентът се е притеснявал пет и половина години, че U-2 сам по себе си може да предизвика Трета световна война. Ако самолетът падне над Съветския съюз, може да завлече със себе си и шанса за мир. В месеца след диалозите с Хрушчов в Кемп Дейвид президентът е отхвърлил наскоро предложена нова мисия на U-2 над Съветския съюз — той отново заявява открито на Алън Дълес, че за него проникването в намеренията на Съветите чрез шпионаж е по-важно от откриването на подробности за военните им възможности. Само шпионите, а не машинките, могат ла му съобщят за съветското намерение да се атакува.

Без тези сведения — казва президентът — полетите на U-2 са „провокативни дреболии и могат да им създадат представата, че сериозно се готвим да унищожим съоръженията им“ с тайно нападение.^[12]

Айзенхауер има уговорена за 16 май 1960 г. среща на най-високо равнище с Хрушчов в Париж. Той се страхува, че най-голямото му преимущество — репутацията му на честен човек — ще бъде проиграно, ако самолетът U-2 се разбие, докато Съединените щати са, по думите му, „заети в явно открити разговори“ със Съветите.

На теория само президентът има властта да даде заповед за мисия на U-2. Но Бисъл ръководи програмата, а той е капризен по отношение на летателните си планове. Опитва да избегне президентската власт чрез тайни опити за изнасяне на полетите при британците и китайските националисти. В мемоарите си пише, че Алън Дълес е бил ужасен да научи, че първият полет на U-2 минал пряко над Москва и Ленинград. Директорът въобще не знаел; Бисъл не сметнал за уместно да му каже.

Той спори седмици с Белия дом, преди Айзенхауер най-накрая да се предаде и да се съгласи за полет над Съветския съюз от Пакистан на 9 април 1960 г. На пръв поглед това е успех. Но Съветите знаят, че въздушното им пространство вече е било нарушено веднъж, и стават много бдителни. Бисъл се преборва за още един полет. Президентът определя като краен срок 25 април. Денят идва и си заминава с облаци, закриващи комунистическите цели. Бисъл моли за още време и Айзенхауер му дава шест дни отсрочка. Следващата неделя ще бъде последната дата за полет преди срещата в Париж. Тогава Бисъл опитва да заобиколи Белия дом, като отива при секретаря по отбраната и председателя на Обединения комитет на началник-щабовете, за да получи подкрепата им за още един полет. В усърдието си е забравил да направи план при случай на катастрофа.

На Първи май, както президентът се е притеснявал, U-2 е свален в Средна Русия. Пилотът на ЦРУ Франсис Гари Пауърс е заловен жив. В този ден С. Дъглас Дийон изпълнява длъжността държавен секретар. „Президентът ми каза да работя с Алън Дълес — спомня си Дийон. — Трябваше да излезем с някакво изявление.“ За ужас и на двамата НАСА съобщава, че в Турция бил загубен метеорологичен самолет. Това е легендата на ЦРУ. Директорът на разузнаването или не е знаел за нея, или изобщо я е забравил.

„Не можахме да разберем как се беше случило — казва Дийон, — но трябваше да се измъкнем от това.“

Работата се оказва трудна. Придържайки се към легендата, Белият дом и Държавният департамент в продължение на една седмица лъжат американския народ за полета. Лъжите им стават все по-прозрачни. Последната излиза на 7 май: „Не е имало разрешение за такъв полет.“ Това пречупва духа на Айзенхауер. „Не можеше да допусне Алън Дълес да поеме цялата вина, понеже щеше да изглежда, че президентът не знае какво става в правителството“ — казва Дийон.

На 9 май Айзенхауер влиза в Овалния кабинет и високо заявява: „Искам да подам оставка.“ За първи път в историята на Съединените щати милиони граждани разбират, че президентът им може да ги мами в името на националната сигурност. Доктрината на приемливото опровержение е мъртва. Срещата с Хрушчов е провалена и краткото размразяване в Студената война отново се покрива с лед. Шпионският самолет на ЦРУ разрушава идеята за намаляване на напрежението за почти десетилетие. Айзенхауер е одобрил последната мисия с надеждата да постави на обсъждане лъжата за ракетния пропуск. Но потулването на катастрофата го изкарва лъжец. Вече в оставка, той казва, че за времето на мандата си най-много съжалява за „лъжата, която казахме за U-2. Аз не осъзнавах колко висока цена щяхме да платим за тази лъжа.“^[13]

Президентът знае, че няма да може да се оттегли от поста в дух на международен мир и помирение. Сега той е изключително съсредоточен върху контролирането на колкото може повече места на планетата, преди да напусне службата.

Лятото на 1960 г. става сезон на непрестанна криза за ЦРУ. Червените стрелки, обозначаващи горещи точки в Карибите, Африка и Азия, се увеличават на картите, носени от Алън Дълес и хората му в Белия дом. Горчилката от свалянето на U-2 отстъпва на убийствен гняв.

Първо Дик Бисъл засилва плановете на ЦРУ за събарянето на Куба. Той създава нова резидентура на ЦРУ в Корал Гейбълс, Флорида, с кодовото име Вълна. Казва на вицепрезидента Никсън, че ще му трябва сила от петстотин обучени кубински емигранти — за разлика от шейсетте мъже преди няколко седмици, — за да поведат борбата. Но армейският център за война в джунглите в Панама не може да се справи със стотици необучени новобранци в повече. Ето защо Бисъл праща в Гватемала Естърлайн, който еднолично постига тайно споразумение с президента Мануел Идигорас Фуентес, пенсиониран генерал и ловък мошеник. Мястото, което осигурява, става главният тренировъчен лагер за Залива на свинете, със свое летище, свой публичен дом и свои правила на поведение. Кубинците към ЦРУ го намират „напълно незадоволителен“ — докладва полковникът от морската пехота Джак Хоукинс, главният паравоенен планировчик на Естърлайн. Те живеят в „условията на затворнически лагер“, което поражда „политически усложнения“, „много трудни за преодоляване от ЦРУ“. Въпреки че лагерът е изолиран, гватемалската армия е наясно със съществуването му, а присъствието на чужда военна сила на територията й почти довежда до военен преврат срещу президента.

След това, в средата на август, вежливият и очарователен Дик Бисъл измисля споразумение с мафията срещу Фидел Кастро. Той отива при полковник Шефилд Едуардс, шеф на ЦРУ по сигурността, и го моли за връзка с някой гангстер, който може да осъществи удара. Този път информира Дълес, който дава одобрението си. Един историк на Управлението заключава: „Бисъл вероятно е вярвал, че Кастро ще падне мъртъв от ръката на платения от ЦРУ убиец преди бригадата изобщо да докосне плажа“ на Залива на свинете.^[14]

Хората на Бисъл, без да знаят нищо за плана с мафията, работят върху втори заговор за убийство. Сега въпросът е как да се разположи обучен убиец на ЦРУ на изстрел разстояние от Фидел: „Можем ли да докараме един Рип Робъртсън близо до него? Можем ли да докараме някой истински сърцат кубинец — имам предвид кубинец смелчага?“ — пита Дик Дрейн, началник на операциите на кубинския специален отряд. Отговорът винаги е „не“. Маями е пълен с хиляди кубински емигранти, готови да участват във все по-популярната тайна операция на ЦРУ, но сред тях гъмжи от шпиони на Кастро и той научава доста за плановете на Управлението. Един агент на ФБР — Джордж Дейвис — след няколко месеца слушане на приказливи кубинци в кафенетата и баровете на Маями дава на служител на ЦРУ от Вълна приятелски съвет: невъзможно е да се свали Кастро с тези бъбриви кубински бежанци. Единствената надежда е да се изпрати морската пехота. Колегата му от ЦРУ предава посланието в главната квартира. То е игнорирано.

На 18 август 1960 г. Дълес и Бисъл обсъждат поверително с президента Айзенхауер специалния отряд за Куба за по-малко от двайсет минути. Бисъл моли за още 10,75 милиона долара, за да започне обучението на петстотинте кубинци в Гватемала. Айзенхауер казва „да“, но при едно условие: „При положение че Обединеният комитет, Отбраната, Държавният департамент и ЦРУ са на мнение, че имаме добър шанс за реален успех“ в „освобождаването на кубинците от този кошмар.“ Когато Бисъл опитва да издигне идеята за създаване на американска военна част, която да води кубинците в боя, Дълес го отрязва два пъти, избягвайки дебата и несъгласието.

Президентът — човекът, който е оглавил най-голямата секретна инвазия в американската история — предупреждава водачите на ЦРУ за „опасността да направим погрешни стъпки“ или „да започнем нещо, преди да сме готови“.

„За отбягване още една Куба“

По-късно същия ден на среща на Съвета за национална сигурност президентът заповядва на директора на разузнаването да елиминира човека, когото ЦРУ разглежда като африканския Кастро — министър-председателя на Конго Патрис Лумумба.

Лумумба е избран на свободни избори и се обръща към Съединените щати за помощ, когато страната му отхвърля бруталното колониално управление на Белгия и обявява независимост през лятото на 1960 г. Американска помощ не пристига, защото ЦРУ смята Лумумба за упоен комунистически будала. Така че когато белгийските парашутисти долитат, за да възстановят контрола над столицата, Лумумба приема съветски самолети, камиони и „техници“, за да подкрепят едва работещото му правителство.

През седмицата, в която пристигат белгийските войници, Дълес изпраща Лари Девлин, шеф на брюкселската резидентура, да поеме пункта на ЦРУ в столицата на Конго и да оцени Лумумба като мишена на тайни действия. На 18 август, след шест седмици в страната, Девлин телеграфира на главната квартира:

КОНГО ПРЕЖИВЯВА КЛАСИЧЕСКИ КОМУНИСТИЧЕСКИ ОПИТ ВЗЕМАНЕ ВЛАСТТА… НЕЗАВИСИМО ДАЛИ ЛУМУМБА ИСТИНСКИ КОМУНИСТ ИЛИ ИГРАЕ ИГРАТА ИМ… МОЖЕ БИ ОСТАВА МАЛКО ВРЕМЕ ДА ДЕЙСТВАМЕ ЗА ОТБЯГВАНЕ ОЩЕ ЕДНА КУБА.

Алън Дълес предава есенцията от съобщението на съвещанието на Съвета за национална сигурност същия ден. Според тайните показания на стенографа на СНС Робърт Джонсън, дадени години по-късно пред Сената, веднага след това президентът Айзенхауер се обърнал към Дълес и направо казал, че Лумумба трябва да бъде елиминиран.^[15] След петнайсетина секунди гробовна тишина заседанието продължава. Дълес телеграфира на Девлин осем дни по-късно:

НА НАЙ-ВИСОКО МЯСТО Е НАЛИЦЕ ОПРЕДЕЛЕНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ, ЧЕ АКО ЛЛЛ ПРОДЪЛЖАВА ДА ЗАЕМА ВИСША ДЛЪЖНОСТ, НЕИЗБЕЖНИЯТ РЕЗУЛТАТ В НАЙ-ДОБРИЯ СЛУЧАЙ ЩЕ Е ХАОС, А В НАЙ-ЛОШИЯ ЩЕ ПРОПРАВИ ПЪТЯ КЪМ КОМУНИСТИЧЕСКО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА КОНГО… НИЕ ЗАКЛЮЧАВАМЕ, ЧЕ ОТСТРАНЯВАНЕТО МУ ТРЯБВА ДА Е НЕОТЛОЖНА И ПЪРВОСТЕПЕННА ЦЕЛ И ЧЕ ПРИ СЪЩЕСТВУВАЩИТЕ УСЛОВИЯ ТОВА ЩЕ Е ПРИОРИТЕТ НА НАШИТЕ ТАЙНИ ДЕЙСТВИЯ. СЛЕДОВАТЕЛНО ИСКАМЕ ДА ВИ ДАДЕМ ПО-ШИРОКИ ПЪЛНОМОЩИЯ.

Сидни Готлиб, кривокракият майстор — химик на ЦРУ, донася в Конго рекламна ръчна чанта на ползваната от него авиокомпания, пълна с епруветки със смъртоносни токсини, и я предава на резидента. Тя съдържа подкожна спринцовка, с която смъртоносните капки могат да се инжектират в храна, напитка или туба с паста за зъби. Това е работа на Девлин — да предизвика смърт на Лумумба. Двамата мъже провеждат нервен разговор в апартамента на Девлин на или около 10 септември вечерта. „Попитах по чия заповед са подадени тези инструкции“ — казва Девлин под клетва по време на закрито даване на показания, разсекретени през 1998 г. Отговорът е: „Президентът.“

Девлин свидетелства, че заключил отровите в сейфа на кабинета си и се тормозел какво да прави. Спомня си как е помислил: ще отида по дяволите, ако оставя това така. След известно време изнася стъклениците с отрова на брега на реката Конго и ги заравя. Казва, че се срамувал от заповедта да убие Лумумба. Той знае, че ЦРУ разполага с други средства.

Управлението вече е подбрало следващия водач на Конго: Жозеф Мобуту — „единствения човек в Конго, способен да действа твърдо“ — както казва Дълес на президента на съвещанието на СНС на 21 септември. В началото на октомври ЦРУ дава на Мобуту 250 000 долара, последвани от доставки на оръжия и амуниции през ноември.^[16] Мобуту залавя Лумумба и по думите на Девлин го предава в ръцете на негов „заклет враг“. Базата на ЦРУ в Елизабетвил, близо до границата със Замбия, докладва, че „белгийски офицер от фламандски произход екзекутира Лумумба с автоматен откос“ две нощи преди следващият президент на Съединените щати да встъпи в длъжност. С твърдата подкрепа на ЦРУ Мобуту в крайна сметка постига пълен контрол над Конго след продължила пет години борба за власт. Той е предпочитаният съюзник на Управлението в Африка и клирингова къща за американските тайни операции на континента по време на Студената война. Управлява три десетилетия като един от най-свирепите и продажни диктатори в света, открадвайки милиарди долари приходи от огромните залежи диаманти, минерали и стратегически метали на страната, избивайки множество хора, за да задържи властта.

„Абсолютно незащитима позиция“

С наближаването на изборите през 1960 г. на вицепрезидента Никсън е ясно, че ЦРУ далеч не е готово да атакува Куба. В края на септември той нервно инструктира специалната група: „Не правете нищо сега; чакайте да минат изборите.“ Отлагането дава на Фидел Кастро решаващо предимство. Неговите шпиони му предават, че подкрепяното от американците нахлуване може да стане във всеки момент, и той засилва армията и разузнаването си, налагайки строг контрол над политическите дисиденти, на които ЦРУ се е надявало да са ударните части на преврата. Вътрешната съпротива срещу Кастро започва да губи сила през същото лято, но ЦРУ никога не е обръщало голямо внимание какво всъщност става на острова. Трейси Барнс поверително поръчва проучване на общественото мнение в Куба — то показва, че хората в мнозинството си подкрепят Кастро. Тъй като не харесва резултатите, той просто ги отхвърля.

Опитът на Управлението да спусне оръжия на бунтовниците на острова е фиаско. На 28 септември платформа с картечници, пушки и пистолети колт 45-и калибър за стотина бойци са хвърлени над Куба от самолет на ЦРУ, излетял от Гватемала. Попадат седем мили встрани от целта. Частите на Кастро вземат оръжията, залавят кубинския агент на ЦРУ, изпратен да ги получи, и го убиват. Пилотът се загубва при обратния път и се приземява в Южно Мексико, където местната полиция задържа самолета. Осъществени са общо трийсет такива мисии; най-много три от тях са успешни.

В началото на октомври ЦРУ разбира, че не знае почти нищо за силите срещу Кастро в Куба. „Не бяхме уверени, че не са инфилтрирани“ от шпионите на Кастро, казва Джейк Естърлайн. Вече е сигурен, че Кастро не може да бъде свален с ловки подривни действия. „Положихме значителни усилия за инфилтрация и снабдяване и тези усилия се оказаха неуспешни“ — спомня си Бисъл.^[17] Той решава, че „това, от което има нужда, е ударно действие“ — пълномащабно нахлуване.

ЦРУ няма нито одобрението на президента, нито войските, потребни за изпълнението на тази задача. Петстотинте мъже, обучаващи се в Гватемала, са „абсурдно малобройни“ — казва Бисъл на Естърлайн. И двамата са наясно, че само много по-голяма сила може да успее срещу Кастро, който разполага с шейсетхилядна армия с танкове и артилерия, наред с все по-жестоката и ефикасна служба за вътрешна сигурност.

Бисъл разговаря с мафията по единия телефон, а с Белия дом по другия. Наближават президентските избори. Някъде през първата седмица на ноември основната концепция за кубинската операция не издържа. Естърлайн обявява плана за неработещ, а Бисъл знае, че той е прав. Но не казва на никого. През месеците, седмиците и дните преди нахлуването той отстъпва в измама.

„Той лъжеше всички наред“ — казва Джейк Естърлайн — долу лъже кубинския специален отряд на ЦРУ, горе лъже действащия и новоизбрания президент.

През ноември Джон Кенеди побеждава Ричард Никсън с по-малко от 120 000 гласа. Някои републиканци смятат, че изборът е отмъкнат в избирателните райони на Чикаго. Други сочат купуване на гласове в Западна Вирджиния. Ричард Никсън обвинява ЦРУ. Той е убеден — погрешно, — че „джорджтаунските либерали“ като Дълес и Бисъл тайно са помогнали на Кенеди с вътрешна информация за Куба преди един съдбоносен предизборен телевизионен дебат.

Новоизбраният президент Кенеди веднага обявява повторното назначаване на Дж. Едгар Хувър и Алън Дълес. Решението идва от баща му и е взето с цел политическа и лична защита. Хувър знае някои от по-дълбоките тайни на семейство Кенеди — включително сексуалните задявки на новоизбрания президент с подозирана за нацистки шпионин жена по време на Втората световна война — и е споделил каквото знае с Дълес. Кенеди е наясно с всичко това, защото баща му, бивш член на Консултативния съвет по разузнаване на Айзенхауер, му го е казал на основа на сигурни сведения.

На 18 ноември новоизбраният президент се среща с Дълес и Бисъл в убежището на баща си в Палм Бийч, Флорида. Преди три дни Бисъл е получил заключителния доклад на Естърлайн за кубинската операция. „Първоначалният ни замисъл, изглежда, е неосъществим предвид установения от Кастро контрол — казва Естърлайн. — Смятаният по-рано за възможен вътрешен бунт няма да се осъществи, нито пък отбраната ще позволи такъв тип удар, какъвто се планираше първоначално. Вторият ни замисъл (сила от 1500–3000 души, която да осигури бряг с временно летище) също изглежда неосъществим, освен като съвместна акция на Управлението и Министерството на отбраната.“

С други думи, за да съборят Кастро, Съединените щати трябва да изпратят морската пехота.

„Седях в кабинета си в ЦРУ — спомня си Естърлайн — и си казах: по дяволите, надявам се Бисъл да е достатъчно куражлия и да каже на Джон Кенеди какви са фактите.“ Но Бисъл не обелва и една дума. Неосъществимият план става възможна мисия.

Срещата в Палм Бийч поставя лидерите на ЦРУ в „абсолютно незащитима позиция“ — казва Бисъл на един историк на Управлението. Бележките им за съвещанието показват, че са възнамерявали да обсъждат миналите си победи — особено Гватемала — и множество текущи тайни операции в Куба, Доминиканската република, Централна и Южна Америка и Азия. Но не ги обсъждат. Преди срещата президентът Айзенхауер им казва да се придържат към „ограничен дневен ред“; те тълкуват думите му като забрана да обсъждат всичко, станало им известно на срещите на Съвета за национална сигурност. Като резултат жизненоважна информация за тайните операции на ЦРУ се изгубва при прехода от един към друг президентски мандат.

Айзенхауер никога не е одобрявал инвазия в Куба. Но Кенеди не знае това. Той знае каквото са му казали Дълес и Бисъл.

„Осемгодишно поражение“

В продължение на осем години Алън Дълес е отблъсквал всички опити на външни хора да променят ЦРУ. Той има да защитава репутация — на Управлението и своята. Отричайки всичко, не признавайки нищо, е затаявал истината, за да прикрие провалите на секретните си операции.

Поне от 1957 г. нататък той отбягва гласовете на разума и умереността, пренебрегва все по-настоятелните препоръки на Консултативния съвет по разузнаване към президента, подминава докладите на собствения си генерален инспектор, отнася се презрително с подчинените си. „По това време той беше един уморен старец“, чието професионално държане „можеше да е, и обикновено беше, крайно непоносимо — казва Дик Леман, един от най-добрите анализатори, с които е разполагало Управлението.^[18] — Отношението му към нас отразяваше неговата йерархия на ценностите. Той грешеше, естествено, но ние трябваше да се примирим с това.“

В последните си дни на президентския пост Айзенхауер започва да разбира, че не разполага с шпионска служба, достойна за това име. Достига до заключението, след като прочита дебел куп доклади, които е поръчал с надеждата да промени ЦРУ.

Първият, получен на 15 декември 1960 г., е дело на Обединената изследователска група, създадена от него след свалянето на U-2, за да проучи пейзажа на американското разузнаване. Докладът показва ужасяваща картина на бездействие и безпорядък. Съобщава, че Дълес никога не се е заемал с проблема за изненадващото нападение от съветска страна. Никога не е координирал военна разузнавателна информация с цивилен анализ. Не е създал възможност за предупреждение по време на криза. Пропилял е осем години в тайни операции вместо в управляване на американското разузнаване.

След това, на 5 януари 1961 г., президентският Консултативен съвет по разузнаване излиза с окончателните си препоръки. Той призовава за „пълна преоценка“ на тайните акции: „Не сме в състояние да заключим, че — в крайна сметка — всички програми за тайни действия, започнати от ЦРУ досега, са покривали риска на големите разходи в жива сила, пари и други ресурси.“ Предупреждава, че „концентрацията на ЦРУ върху политическите, психологическите и други свързани с тайните акции дейности все повече го отклонява от изпълнението на главната му мисия — събирането на разузнавателна информация“.^[19]

Съветът настоява президентът да разгледа „пълното отделяне“ на директора на разузнаването от ЦРУ. Съветът заявява, че Дълес е неспособен да го ръководи, докато изпълнява задълженията си по координирането на американското разузнаване — кодирането и декодирането на Агенцията за национална сигурност; нововъзникващите възможности на шпионските спътници и космическата фото рекогносцировка; безконечните караници на армията, флота и авиацията.

„Напомних на президента, че той многократно се е обръщал към този генерален проблем“ — пише Гордън Грей, негов съветник по националната сигурност, след като преглежда доклада заедно с Айзенхауер.^[20] „Знам — отвръща Айк. — Опитах. Не мога да променя Алън Дълес.“

„Беше постигнато много“ — настоява Дълес пред президента на последната среща на Съвета за национална сигурност. Той казва, че всичко е под контрол. Че е закрепил тайната служба. Че американското разузнаване никога не е било толкова активно и ловко. Че координацията и сътрудничеството са по-добри откогато и да било. Предложенията на президентския съвет са нелепи, заявява той. Те са лудост, те са незаконни. Дълес напомня на президента, че по закон е отговорен за координацията на разузнаването, че не може да прехвърля тази отговорност. Без моето ръководство, изрича той, американското разузнаване ще бъде „тяло, носещо се в празното пространство“.

Най-накрая президентът Дуайт Айзенхауер избухва в безсилен гняв. „Структурата на нашата разузнавателна организация е сбъркана“ — казва той на Дълес. Тя е неразумна, трябва да се реорганизира, и отдавна трябваше да сме го направили. Нищо не се е променило след Пърл Харбър. „По този въпрос търпя осемгодишно поражение“ — казва президентът на Съединените щати. Заявява, че ще „остави наследство от пепелища“ на своя приемник.^[21]