Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (16)

15. „Много странна война“

Американската представа за света от Средиземноморието до Пасифика е черно-бяла: здрава американска ръка е необходима във всяка столица от Дамаск до Джакарта, за да пази плочките на доминото от падане. Но през 1958 г. стремежът на ЦРУ да свали правителството на Индонезия рикошира толкова лошо, че довежда до възхода на най-голямата комунистическа партия в света извън Русия и Китай. За да бъде победена, ще е нужна истинска война, в която загиват стотици хиляди.

Индонезия се е сражавала за независимост от холандското колониално управление след Втората световна война и я извоюва през 1949 г. Съединените щати подкрепят нейната независимост под властта на новия й лидер — президента Сукарно. Страната попада във фокуса на ЦРУ след Корейската война, когато Управлението разбира, че тя притежава може би двайсет милиарда барела неразработван петрол, лидер, който не желае да се обвързва със Съединените щати, и засилващо се комунистическо движение.

Управлението вдига тревога около Индонезия за първи път в доклад, представен на Съвета за национална сигурност на 9 септември 1953 г. След като изслушва потресаващото описание на положението от ЦРУ, Харолд Стасен, тогава директор на Управлението за взаимна сигурност — организацията за военна и икономическа помощ, наследила Планът Маршал, — казва на вицепрезидента Никсън и на братята Дълес, че те „могат да помислят за мерки от страна на това правителство, които ще причинят падането на новия режим в Индонезия, тъй като очевидно е доста лош. Ако е проникнат от комунисти толкова, колкото, изглежда, ЦРУ вярва, би било по-разумно да се опитаме да се отървем от него, отколкото да го крепим.“^[1] Но когато четири месеца по-късно Никсън информира служителите от ЦРУ във Вашингтон след срещата си със Сукарно по време на световна обиколка, той докладва, че индонезийският лидер има „изключително влияние върху народа; изцяло не комунист е; няма съмнение, че е главната «карта» на Съединените щати.“^[2]

Братята Дълес силно се съмняват в Никсън. Сукарно се е обявил за несражаващ се в Студената война, а в техните очи неутрални няма.

ЦРУ сериозно обмисля да убие Сукарно през пролетта на 1955 г. „Такава възможност се планираше — спомня си Ричард Бисъл.^[3] — Планирането достигна чак до намирането на инструмент — убиец, който, сметна се, би могъл да бъде нает за тази цел. Планът никога не бе завършен, никога не бе изпипан до момент, в който да изглежда осъществим. Трудността бе във възможността да се създаде ситуация, в която потенциалният агент ще има достъп до мишената.“

„Сваляне с избори“

Докато Управлението обмисля убийството му, Сукарно свиква международна конференция с участието на двайсет и девет азиатски, африкански и арабски държавни глави в Бандунг, Индонезия. Те предлагат глобално движение на държави, свободни да избират пътя си, необвързани нито с Москва, нито с Вашингтон. Деветнайсет дни след края на конференцията в Бандунг ЦРУ получава нова заповед за тайна акция от Белия дом с номер СНС 5518, разсекретена през 2003 г.

Тя оторизира Управлението да използва „всички възможни секретни средства“ — включително плащания за купуването на индонезийски гласоподаватели и политици, политическа война за спечелване на приятели и отслабване на потенциални врагове, паравоенни сили, — за да пази Индонезия от завой наляво.^[4]

Според постановленията на заповедта ЦРУ налива около 1 милион долара в хазната на най-силните политически опоненти на Сукарно, партията Масджуми, по време на общодържавните парламентарни избори от 1955 г., първите, проведени в постколониална Индонезия. Операцията не успява: партията на Сукарно печели, Масджуми остава втора, а ИКП — Индонезийската комунистическа партия, четвърта с 16 процента от гласовете. Резултатите разтревожват Вашингтон. ЦРУ продължава да финансира избраните от него политически партии и „някои политически фигури“ в Индонезия, както разказва Бисъл в една своя устна история.^[5]

През 1956 г. червеният сигнал за тревога светва отново, когато Сукарно посещава Москва и Пекин, както и Вашингтон. Когато Сукарно заявява, че се възхищава от американската форма на управление, Белият дом се съгласява. Чувства се обаче предаден, когато той не възприема западната демокрация като модел за управление на Индонезия — архипелаг, разпрострян върху повече от триста мили, от близо хиляда обитаеми острова, с тринайсет основни етнически групи при предимно ислямско население от над осемдесет милиона души — петата по население страна в света през 50-те години.

Сукарно е завладяващ оратор, който говори публично три или четири пъти в седмицата, събира народа с патриотични излияния, опитва се да обедини страната. Малцината американци в Индонезия, които разбират речите му, докладват, че един ден цитира Томас Джеферсън, а на другия декламира комунистическа теория. ЦРУ никога не проумява Сукарно напълно. Но правата му според СНС 5518 са толкова широки, че могат да оправдаят почти всяко действие срещу него.

Новият началник на далекоизточния отдел на ЦРУ Ал Улмър харесва този вид свобода. По тази причина обича Управлението. „Шетахме из целия свят и правехме каквото искаме — казва той четирийсет години по-късно. — Господи, ние се забавлявахме.“^[6]

По собствените му думи, Улмър е живял на широка нога по време на дългия си мандат като началник на резидентурата в Атина — с положение между това на холивудска звезда и държавен глава. Той помага на Алън Дълес да изживее романтично увлечение с кралица Фредерика Гръцка и удоволствията от плаването с яхти в компанията на корабни магнати. Наградата му е далекоизточният отдел.

В едно интервю Улмър заявява, че не знаел почти нищо за Индонезия, когато поема отдела. Но Алън Дълес му вярва и му се доверява напълно. Той си спомня ярко и разговор с Уизнър в края на 1956 г., точно преди грохването на последния. Припомня си как Уизнър твърди, че сега е времето горещината да се обърне към Сукарно и краката му да бъдат държани до огъня.

Началникът на резидентурата на Улмър в Джакарта му казва, че Индонезия е узряла за комунистическо превземане отвътре. Резидентът Вал Гудел е магнат от каучуковата индустрия с явно колониалистки манталитет. Същността на огнените му телеграми бива предавана в бележки, носени от Алън Дълес на седмичните заседания в Белия дом през първите четири месеца на 1957 г.^[7] „Ситуация критична… Сукарно таен комунист… Изпратете оръжия.“ Бунтовни армейски офицери на остров Суматра били ключът към бъдещето на страната, казва Гудел на главната квартира. „Суматранците са готови за битка — телеграфира той, — но не им достигат оръжия.“^[8]

През юли 1957 г. резултатите от местните избори показват, че ИКП е на път да стане третата най-мощна политическа партия в Индонезия, издигайки се от четвъртото място. „Сукарно настоява на комунистическо участие в управлението на Индонезия — докладва Гудел — заради шестте милиона индонезийци, гласували за Комунистическата партия.“ ЦРУ описва този възход като „впечатляващи успехи“, които дават на комунистите „изключителен престиж“. Ще се обърне ли Сукарно към Москва и Пекин? Никой няма и най-малката представа.

Шефът на резидентурата е решително несъгласен със заминаващия си американски посланик в Индонезия Хю Къминг, според когото Сукарно е все още достъпен за американско влияние. От началото Гудел се бори с новия посланик Джон М. Алисън, служил като американски представител в Япония и помощник държавен секретар за Далечния изток. Двамата бързо стигат до задънена улица. Ще използват ли Съединените щати дипломатическо влияние или груба сила?

Изглежда, никой не е наясно каква е външната политика на Съединените щати по този въпрос. На 19 юли 1957 г. заместник-директорът на разузнаването Чарлз Пиър Кабел „препоръчва директорът отново да опита да идентифицира политиката на Държавния департамент за Индонезия“ — заявяват протоколите от заседанието на началниците на ЦРУ.^[9] „Директорът се съгласи да го направи.“

Белият дом и ЦРУ изпращат емисари в Джакарта, които да преценят ситуацията. Алън Дълес изпраща Ал Улмър; президентът Айзенхауер — Ф. М. Диърборн — младши, негов специален помощник по операциите за сигурността. Диърборн неохотно посочва на Айзенхауер, че почти всички американски съюзници в Далечния изток са нестабилни. Чан Кайши ръководи „диктатура“ в Тайван. Президентът Дием поставя политически „моноспектакъл“ в Южен Виетнам. Лидерите на Лаос са корумпирани. Синман Ри от Южна Корея е много непопулярен.

Но проблемът в Индонезия със Сукарно е различен, докладва президентският пратеник: става дума за „сваляне с избори“ — една от опасностите на демокрацията.^[10]

Ал Улмър вярва, че трябва да открие най-мощните антикомунистически сили в Индонезия и да ги подкрепи с оръжие и пари. Той и Гудел се разправят ожесточено с посланик Алисън „цял безплоден следобед“ на верандата на посолството в Джакарта.

Хората от ЦРУ не приемат факта, че почти цялото командване на индонезийската армия остава професионално лоялно на правителството, персонално антикомунистическо и политически проамериканско. Те вярват, че помощта на ЦРУ за бунтовнически армейски офицери може да спаси Индонезия от комунистическо завземане на властта. С подкрепата на Управлението те могат да създадат отцепническо индонезийско правителство на Суматра, а след това да завземат столицата. Улмър се завръща във Вашингтон, осъждайки Сукарно като „неспасяем случай“ и Алисън като „мек по отношение на комунизма“. Той повлиява на братята Дълес и по двата въпроса.

Няколко седмици по-късно по препоръката на ЦРУ посланик Алисън, един от най-опитните азиатски експерти, останали в Държавния департамент, е снет от поста си и незабавно преназначен в Чехословакия.

„Уважавах много Фостър и Алън Дълес — пише Алисън. — Но те не познаваха азиатците добре и бяха винаги склонни да съдят за тях по западните стандарти“. По въпроса за Индонезия „и двамата бяха активисти и настояваха нещо да се направи веднага“. Били са убедени от докладите на резидентурата, че комунистите разлагат отвътре и контролират индонезийската армия и че Управлението може да попречи на заплахата. ЦРУ е изработило самоадресирана покана за въстание.

„Синовете на Айзенхауер“

На заседанието на Съвета за национална сигурност от 1 август 1957 г. докладите на ЦРУ довеждат до експлозия. Алън Дълес заявява, че Сукарно е „преминал точката, от която няма завръщане“ и че „от този момент ще играе комунистическата игра“.^[11] Вицепрезидентът Никсън се хваща за темата и предлага „Съединените щати да работят с индонезийската военна организация, за да мобилизират опозиция на комунизма“. Франк Уизнър казва, че ЦРУ може да подпомогне въстание, но той не може да гарантира „абсолютен контрол“, след като е започнало — „винаги са възможни изненадващи резултати“. На следващия ден съобщава на колегите си, че „влошаването на ситуацията в Индонезия се разглежда с най-голяма сериозност във висшите кръгове на американското правителство“.^[12]

Фостър Дълес застава изцяло зад преврата. Той поставя бившия посланик Хю Къминг, вече пет месеца вън от Индонезия, начело на комитет, ръководен от служители на ЦРУ и Пентагона. Групата представя препоръките си на 13 септември 1957 г. Тя настоява САЩ, да предоставят тайна военна и икономическа помощ на стремящи се към власт армейски офицери.

Но тя повдига и фундаментални въпроси за последиците от тайните американски действия. Въоръжаването на бунтовните офицери „може да увеличи вероятността от разкъсването на Индонезия, страна, създадена с американска подкрепа и помощ“: отбелязват членовете на групата Къминг.^[13] „Понеже Съединените щати изиграха много важна роля в създаването на независима Индонезия, няма ли да загубят много в Азия и останалия свят, ако тя се разпадне, особено — както изглежда неизбежно — ако участието ни в разпадането стане известно?“ Въпросът остава без отговор.

Според документи на ЦРУ, придобити от автора, на 25 септември президентът Айзенхауер заповядва на Управлението да свали от власт правителството в Индонезия.^[14] Той слага началото на три мисии. Първо: да се предоставят „оръжия и друга военна помощ“ на „анти сукарновски военни командири“ из Индонезия. Второ: да се „засилят решителността, волята и сцеплението“ на бунтовните армейски офицери на островите Суматра и Сулавеси. Трето: да се подкрепят и „подбудят към действие, поотделно или в унисон, некомунистически и антикомунистически елементи“ сред политическите партии на главния остров Ява.

Три дни по-късно индийският седмичник Блиц — издание, контролирано от съветското разузнаване — публикува дълга статия с провокативното заглавие: АМЕРИКАНСКИ ЗАГОВОР ЗА СВАЛЯНЕТО НА СУКАРНО. Индонезийската преса взема историята и я разтяга. Тайната акция е останала секретна за около седемдесет и два часа.

Ричард Бисъл изпраща самолети U-2 над архипелага и начертава пътищата за доставка на оръжие и амуниции на бунтовниците по море и по въздух. Той никога не е ръководил паравоенни операции или съставял военни планове. Намира го за очарователно.

Планирането на операцията отнема три месеца. Уизнър отлита до резидентурата на ЦРУ в Сингапур, точно срещу Северна Суматра — от другата страна на Малакския проток, за да организира политическите операции.^[15] Улмър създава военни командни постове в двете най-големи американски бази в региона — военновъздушната Кларк и военноморската Субик бей във Филипините. Джон Мейсън, ръководителят на далекоизточните операции на Улмър, събира малък екип служители — специалисти по паравоенните операции на Филипините; мнозина са ветерани от действията на ЦРУ по време на Корейската война. Те влизат в контакт с неколцина разбунтувани индонезийски военни в Суматра и с друг контингент стремящи се към власт командири на остров Сулавеси, североизточно от Ява. Мейсън работи с Пентагона, за да събере пратка картечници, карабини, винтовки, минохвъргачки, ръчни гранати и амуниции, достатъчни за осем хиляди войници, и планира да снабди въстаниците на Суматра и Сулавеси по море и по въздух. Първата доставка оръжие потегля от Субик бей на военния кораб Томастън с курс към Суматра на 8 януари 1958 г. Мейсън следва кораба с подводницата Блугил. Оръжията пристигат следващата седмица в пристанището Паданг, Северна Суматра, на 225 мили южно от Сингапур. Разтоварването се извършва без никаква секретност. То привлича значителна тълпа.

На 10 февруари индонезийските въстаници хвърлят дръзко предизвикателство към Сукарно от новосъздадената, финансирана от ЦРУ, радиостанция в Паданг. Те настояват за ново правителство и за обявяване на комунизма извън закона в рамките на пет дни. След като не получават отговор от Сукарно — който се забавлява в гейша баровете и баните на Токио, — обявяват създаването на революционно правителство, чийто подбран и заплатен от ЦРУ външен министър е полковник Малудин Симболон, английски говорещ християнин. Докато четат исканията си по радиото, бунтовниците предупреждават външните сили да не се намесват във вътрешните работи на Индонезия. Междувременно ЦРУ приготвя нови оръжейни доставки от Филипините и очаква първите признаци на общонародно въстание срещу Сукарно.

Резидентурата в Джакарта съобщава на главната квартира да очаква дълъг, бавен и инертен период на политическо маневриране, при което „всички фракции ще се стремят да избегнат насилието“.^[16] Осем дни по-късно, на 21 февруари, индонезийската авиация превръща радиостанциите на революционерите на остров Суматра в развалини, а флотът блокира позициите им покрай брега. Индонезийските агенти на ЦРУ и американските им съветници се оттеглят в джунглата.

Управлението, изглежда, не е обърнало внимание, че някои от най-влиятелните командири в индонезийската армия са били обучени в Съединените щати и наричат себе си „синовете на Айзенхауер“.^[17] Същите хора се бият с бунтовниците. Армията, ръководена от антикомунисти, е във война с ЦРУ.

„Най-добрата тайфа, която можахме да съберем“

Часове след като първите бомби падат над Суматра, братята Дълес си говорят по телефона. Фостър казва, че е „за това да се направи нещо, но е трудно да се измисли какво или защо“.^[18] Ако Съединените щати бъдат „въвлечени в гражданска война“ на другия край на света — заявява той, — как биха могли те да обяснят случая на Конгреса или на американския народ? Алън отговаря, че събраните от ЦРУ сили са „най-добрата тайфа, която можахме да съберем“ и предупреждава, че „няма твърде много време за обсъждане на всичко, което трябва да обсъждаме“.

Когато Съветът за национална сигурност се среща през същата седмица, Алън Дълес казва на президента, че „Съединените щати са изправени пред много трудни проблеми“ в Индонезия.^[19]

Според протоколите на СНС „той очерта последните събития, повечето от които са изложени във вестниците“, след което предупреждава: „ако това дисидентско движение се изчерпи“, то той „смята за напълно сигурно, че Индонезия ще премине към комунистите“. Фостър Дълес заявява, че „не можем да допуснем това да се случи“. Президентът се съгласява, че „ще трябва да нападнем, ако наистина има заплаха от комунистически преврат“. Причината да се вярва в тази заплаха са лъжливите тревоги на ЦРУ.

Алън Дълес е казал на Айзенхауер, че войските на Сукарно „не са много ентусиазирани за атака срещу Суматра“. Часове по-късно донесенията от Индонезия заливат главната квартира на ЦРУ, съобщавайки, че същите тези войски са „бомбардирали и блокирали въстаническите укрепления при първия си опит да смажат въстанието с всички достъпни средства“ и че „планират въздушнодесантна, морска и сухопътна операция срещу Централна Суматра“.

Американските военни кораби се събират край Сингапур, на десет минути полет с реактивен самолет от брега на Суматра. Корабът Тикондерога, самолетоносач с два батальона морски пехотинци на борда, пуска котва заедно с два разрушителя и един тежък кръстосван. На 9 март, когато военноморското тактическо обединение се събира, Фостър Дълес прави публично изявление, в което открито призовава за въстание срещу „комунистическия деспотизъм“ на Сукарно. Генерал Насутион, командващ армията на последния, отговаря с изпращането на два батальона войници на флотилия от осем кораба, придружавани от ято самолети. Те се събират край северния бряг на Суматра, на дванайсет мили от пристанището на Сингапур.

Новият американски посланик в Индонезия Хауърд Джоунс телеграфира на държавния секретар, че генерал Насутион е надежден антикомунист и че бунтовниците нямат шансове за победа. Със същия успех би могъл да пъхне съобщението си в бутилка и да я хвърли в морето.

Началникът на оперативния отдел на генерал Насутион — полковник Ахмед Яни, е един от „синовете на Айзенхауер“ — изцяло проамерикански настроен, випускник на курса за командири и генералщабни офицери на американската армия във Форт Левънуърт и приятел на майор Джордж Бенсън, американски военен аташе в Джакарта. Полковникът, подготвяйки голяма офанзива срещу бунтовниците на Суматра, моли майор Бенсън за карти, които да го подпомогнат при задачата му. Майорът, неподозиращ за тайната операция на ЦРУ, ги дава с удоволствие.

Във военновъздушната база Кларк на Филипините командирите на ЦРУ са събрали група самолетни екипажи с численост двайсет и двама души, командвани от полски пилоти, които работят за Управлението от нещастната албанска операция осем години по-рано. Първият от полетите им пренася пет тона оръжия и амуниции, плюс купища пари за бунтовниците на Суматра. Засечени са от патрулите на генерал Насутион минути след влизането си в индонезийското въздушно пространство. Парашутистите на Насутион с удоволствие прибират всички сандъци, спуснати от пилотите на ЦРУ.

На изток, в Сулавеси, войната на ЦРУ се развива също толкова добре. Летци от американския флот излитат на разузнавателна мисия, за да набележат потенциални цели на острова. Подпомаганите от САЩ бунтовници показват колко струват, като стрелят по самолета с 50-милиметровите картечници, доставени от Управлението. Американският екипаж едва оцелява при принудителното кацане двеста мили на север, на Филипините. Полските пилоти на ЦРУ получават списъка с целите от разузнавателния полет. Две двойки двучленни екипажи пристигат на едно временно летище на Сулавеси. Подновените им самолети B-26 са въоръжени с шест двеста и двайсет килограмови бомби и тежки картечници. Единият от тях успешно атакува индонезийско военно летище. Вторият се разбива при излитането. Двама храбри поляци се завръщат при британските си съпруги в найлонови торби; сложна измислица дегизира смъртта им.

Последната надежда на ЦРУ са бунтовниците на Сулавеси и изолираните острови в североизточните краища на архипелага. Причината е, че в края на април войските на Сукарно унищожават въстаниците на Суматра. Петимата служители от ЦРУ на острова се спасяват, както могат. Тръгват на юг с джип, докато горивото им свършва, после вървят през джунглата до брега, крадейки храна от дюкяните из изолираните села, за да се препитават. Когато стигат океана, завземат едно рибарско корабче и съобщават координатите си по радиостанцията на резидентурата в Сингапур. Подводницата Танг от американския флот пристига, за да ги спаси.

Операцията на Суматра „на практика се провали“ — мрачно докладва Алън Дълес на Айзенхауер на 25 април. „Изглежда, че въстаническите сили на острова нямаха желание да се сражават — казва директорът на президента. — Въстаническите водачи изобщо не можаха да изяснят на войниците си защо се бият. Това беше много странна война.“^[20]

„Осъдиха ме за убийство“

Айзенхауер иска да запази операцията опровержима. Той заповядва нито един американец да не бъде включван „в каквито и да са операции от военен характер в Индонезия“.^[21] Дълес не изпълнява нареждането му.

Пилотите на ЦРУ са започнали да бомбардират и обстрелват периферните острови на Индонезия на 19 април 1958 г. Тези въздушни сили са описани в обобщената информация на ЦРУ за Белия дом и президента на Съединените щати като „въстанически самолети“ — индонезийски самолети, управлявани от индонезийци, не американски машини, пилотирани от служители на Управлението. Един от американците, управлявали въпросните самолети, е Ал Поуп. Двайсет и пет годишен, той е ветеран е четири години опасни секретни задачи. Отличава се със смелост и разпаленост.

„Наслаждавах се да убивам комунисти — казва той през 2005 г.^[22] — Харесваше ми да убивам комунисти, където и да ми паднеха.“

Първата си мисия в Индонезия изпълнява на 27 април. През следващите три седмици той и другите пилоти от ЦРУ удрят военни и цивилни цели в селата и пристанищата на Североизточна Индонезия. На 1 май Алън Дълес докладва на Айзенхауер, че въздушните удари били „твърде неефективни, понеже доведоха до потапянето на британски и на панамски товарен кораб“.^[23] Стотици цивилни загиват, според доклада на американското посолство. Четири дни по-късно Дълес нервно съобщава на Съвета за национална сигурност, че бомбардировките са „предизвикали голям гняв“ сред населението на Индонезия, тъй като било обявено, че американски пилоти са били зад щурвалите.^[24] Обвиненията са верни, но президентът на Съединените щати и държавният секретар ги отричат публично.

Американското посолство и адмирал Феликс Стъмп, командващ американските сили в Пасифика, сигнализират във Вашингтон, че операцията на ЦРУ е очевиден провал. Президентът изисква от директора на разузнаването да даде обяснение. Група служители от главната квартира на Управлението се захваща да слепи хронология на индонезийската операция. Те отбелязват, че въпреки огромната „сложност“ и „деликатност“ на операцията, изискващи „внимателна координация“, тя била импровизирана „от ден за ден“. Поради мащаба и обхвата си „не би могла да бъде проведена като напълно секретна операция“.^[25] Провалът на секретността нарушава устава на Управлението и преките заповеди на президента.

Ал Поуп прекарва ранните часове на 18 март, неделя, над град Амбон в Източна Индонезия, като потапя военен кораб, бомбардира пазар и разрушава една черква. Официалният списък на жертвите съдържа шестима цивилни и седемнайсет военни. След това Поуп започва да преследва седем хиляди тонен кораб, превозващ повече от хиляда индонезийски войници. Но неговият B-26 е на прицелите на противосамолетните оръдия на кораба. Освен това той е преследван от индонезийски изтребител. Уцелен отзад и отдолу, самолетът му избухва в пламъци на шест хиляди фута височина.^[26] Поуп нарежда на индонезийския си радист да скочи, изхвърля капака на кабината, натиска копчето на катапулта и скача с парашут. Когато се преобръща назад, кракът му удря опашката на самолета. Бедрената му кост се раздробява при ханша. Последната бомба се разминава на около четирийсет фута^[27] с транспортния кораб и запазва живота на стотици. Поуп пада бавно на земята, гърчейки се от болка на края на парашута си. В джоба на авиаторския си костюм той държи военната си книжка, отчетите за полети и членска карта за офицерския клуб в базата Кларк. Документите го посочват като такъв, какъвто е — американски офицер, бомбардиращ Индонезия по заповед на правителството си. Биха могли да го застрелят на място. Вместо това го поставят под арест.

„Осъдиха ме за убийство и ме осъдиха на смърт — казва той. — Казаха, че не съм военнопленник и нямам права по Женевската конвенция.“^[28]

Съобщението, че Поуп е изчезнал в битка, достига главната квартира на ЦРУ същата неделна вечер. Директорът на разузнаването се съвещава с брат си. Приемат, че са загубили войната.

На 19 май Алън Дълес изпраща телеграма до подчинените си в Индонезия, Филипините, Тайван и Сингапур — оттегляте се, спирате парите, затваряте линията за доставка на оръжие, унищожавате доказателствата и отстъпвате. Протоколите на заседанието в главната квартира от онази сутрин отразяват гнева му от „очевадната неразбория“.^[29]

Време е Съединените щати да сменят съюзника. С възможно най-голяма бързина американската външна политика сменя курса си. Докладите на ЦРУ моментално отразяват промяната. На 21 май Управлението съобщава на Белия дом, че индонезийската армия потъпква комунизма и че Сукарно говори и се държи по начин, благоприятен за Съединените щати.^[30] Сега вече бившите приятели на ЦРУ заплашват американските интереси. „Разбира се, операцията беше пълен провал“ — казва Ричард Бисъл.^[31] Сукарно рядко пропуска да го спомене през остатъка на управлението си. Той знае, че ЦРУ се е опитало да събори правителството му, знаят го и армията му, а и политическата класа на Индонезия. Крайният ефект е засилване на местните комунисти, чиито влияние и сила нарастват през следващите седем години.

„Казаха, че Индонезия била провал — с горчивина размишлява Ал Поуп. — Но ние им разказахме играта. Убихме хиляди комунисти, въпреки че половината от тях вероятно дори не знаеха какво е комунизъм.“

Единственото съвременно споменаване на службата на Поуп в Индонезия е един ред в доклад на ЦРУ до Белия дом от 21 май 1958 г. Той е лъжлив и цялостно звучи така: „Въстанически самолет B-26 свален по време на атака срещу Амбон на 18 май.“^[32]

„Проблемите ни нарастват с всяка година“

Индонезия е последната операция на Франк Уизнър като началник на тайната служба. През юни 1958 г. той се завръща от Далечния изток на ръба на нормалността си, а към края на лятото полудява.^[33] Диагнозата е „психотична мания“. Симптомите са били налице в продължение на години — желанието да промени света със силата на волята, възвишените речи, самоубийствените мисии. Психиатрите и примитивните нови психотропни лекарства не помагат. Лечението е електрошок. В продължение на шест месеца главата му е стягана в специално менгеме и през нея е пропускан ток — достатъчно силен, за да запали стоватова крушка. Уизнър излиза по-малко бляскав и по-малко дързък и заминава да служи като началник на резидентурата в Лондон.

След като индонезийската операция се проваля, на ред заседания на Съвета за национална сигурност Дълес говори несвързано, изричайки неясни и злокобни предупреждения за заплахата от Москва. Президентът започва да се чуди на глас дали знае какво върши. Веднъж изумено задава въпроса: Алън, нима се опитваш да ме наплашиш, за да започна война?

В главната квартира Дълес задава въпроса на най-старшите си служители: къде точно трябва да отиде, за да намери разузнавателна информация за Съветския съюз? На съвещание на заместник-директорите на 23 юни 1958 г. казва, че е „в недоумение към коя част на Управлението да се обърне, когато иска специфична информация за Съветския съюз“.^[34] Управлението въобще не разполага с такава. Докладите му за Съветите са чисто празнословие.

Абът Смит от ЦРУ, един от най-добрите му анализатори и по-късно началник на Националната служба за прогнозиране, поглежда назад в десетилетната работа и в края на 1958 г. написва: „Изградили сме си картина на СССР и каквото и да се случи, то трябва да бъде натаманено към въпросната картина. Разузнавачите анализатори едва ли могат да извършат по-тежък грях.“^[35]

На 16 декември 1958 г. Айзенхауер получава доклад от своя Консултативен съвет по разузнаване, който го съветва да реорганизира ЦРУ.^[36] Членовете на съвета се страхуват, че Управлението е „неспособно да направи обективни преценки на собствената си разузнавателна информация, както и на операциите си“. Водени от бившия секретар по отбраната Робърт Лъвет, те настояват пред президента да измъкне тайните операции от ръцете на Алън Дълес.

Дълес, както винаги, отбива всички усилия за промяна на ЦРУ. Той казва на президента, че Управлението няма никакъв кусур. В главната квартира заявява на старшите си подчинени, че „проблемите ни нарастват с всяка година“.^[37] Дълес обещава на президента, че заместникът на Уизнър ще оправи мисиите и организацията на тайната служба. Разполагал с точния човек за работата.