Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (10)

9. „Най-големият триумф на ЦРУ“^[1]

 

През януари 1953 г., няколко дни преди встъпването в длъжност на Айзенхауер, Уолтър Бидъл Смит повиква Ким Рузвелт в централата на ЦРУ и го пита: „Кога ще тръгне проклетата ни операция?“^[2]

Два месеца по-рано, в началото на ноември 1952 г., Рузвелт, шеф на близкоизточните операции на ЦРУ, е отишъл в Техеран, за да разчисти една бъркотия за приятелите си в британското разузнаване. Министър-председателят на Иран Мохамад Мосадък е хванал британците в опит да го свалят. Изгонил е всички от посолството им, включително шпионите. Рузвелт пристига, за да запази и да заплати на мрежата ирански агенти, които са работили за британците, но са щастливи да приемат американската щедрост. На път за вкъщи той спира в Лондон, за да докладва на британските си колеги.

Научава, че премиер-министърът Уинстън Чърчил иска Управлението да помогне да победят Иран. Иранският петрол е изстрелял Чърчил до властта и славата четирийсет години по-рано. Сега сър Уинстън го иска отново.

В навечерието на Първата световна война Чърчил като Първи лорд на адмиралтейството е прехвърлил кралския флот от въглища на петрол. Той поддържа купуването на 51 процента от новата Англо-персийска петролна компания, която е добила първия ирански нефт пет години по-рано. Британците вземат лъвския пай. Иранският нефт не само снабдява новата армада на Чърчил, но приходите поемат и разноските й. Петролът става източникът на сила за британското финансово министерство. Докато Британия владее вълните, нейни, руски и турски войски прегазват Северен Иран, като унищожават голяма част от земеделието на страната и предизвикват глад, убил може би два милиона души. От описания хаос се възправя един казашки командир, Реза Хан, който взема властта с измама и сила. През 1925 г. той е провъзгласен за шах на Иран. Политикът — националист Мохамад Мосадък е един от четиримата членове на иранския парламент, Маджлиса, които му се противопоставят.

Маджлисът скоро открива, че британският петролен гигант, вече Англо-иранската петролна компания, системно мами правителството за милиарди. Омразата към британците и страхът от Съветите се разгарят толкова силно през 30-те години, че нацистите проникват дълбоко в Иран — толкова дълбоко, че Чърчил и Сталин нахлуват в страната през август 1941 г. Те отстраняват Реза Хан и поставят на трона неговия отстъпчив двайсет и една годишен син с влажен поглед Мохамад Реза шах Пахлави.

Докато съветската и британската армия окупират Иран, американските части използват летищата и шосетата му, за да превозят военна помощ за около 18 милиарда долара до Сталин. Единственият важен американец в Иран по време на Втората световна война е генерал Норман Шварцкопф, който организира жандармерията на страната, тоест нейната селска полиция (неговият син и съименник е командир на съюзната армия във войната срещу Ирак, операция Пустинна буря, през 1991 г.). Рузвелт, Чърчил и Сталин провеждат военновременна конференция в Техеран през 1943 г., но съюзниците оставят след себе си гладуваща страна, в която работниците в нефтената индустрия печелят петдесет цента на ден и младият шах държи властта чрез изборни измами. След войната Мосадък призовава Маджлиса да предоговори британската нефтена концесия. Англо-иранската петролна компания контролира най-богатите известни запаси в света. Нейната крайбрежна рафинерия в Абадан е най-голямата на земята. Но докато британските служители и техници се забавляват в частни клубове и плувни басейни, иранските работници живеят в коптори без течаща вода, електричество или канализация; несправедливостта предизвиква подкрепа за комунистическата партия на Иран — Туде, която заявява членска маса от 2500 души по онова време. Британците получават два пъти повече приходи от петрола от иранците. Иран вече изисква подялба наполовина. Британците отказват. Те опитват да въздействат на общественото мнение, като плащат на политици, вестникарски редактори и освен това на директора на държавното радио.

Шефът на британското разузнаване в Техеран Кристофър Монтагю Удхауз предупреждава съотечествениците си, че си търсят белята. Тя ги сполетява през април 1951 г., когато Маджлисът гласува национализиране на иранската петролна индустрия. След няколко дни Мохамад Мосадък става министър-председател на Иран. В края на юни британските бойни кораби са край бреговете на страната. През юли американският посланик Хенри Грейди докладва, че британците — в пристъп на „върховна глупост“ — опитват да съборят от власт Мосадък. През септември те втвърдяват международния бойкот на иранския петрол — акт на икономическа война, целящ да унищожи иранския премиер. Тогава Чърчил се завръща във властта като премиер-министър. На седемдесет и шест години е; Мосадък е на шейсет и девет. И двамата са упорити старци, ръководещи държавните дела по пижама. Британските командири съставят планове за овладяване на нефтените полета и на рафинерията в Абадан със седемдесетхилядна армия. Мосадък пък отнася случая до ООН и Белия дом, като публично набляга на чара си и частно предупреждава Труман, че една британска атака може да подпали Трета световна война. Труман категорично заявява на Чърчил, че Съединените щати никога няма да подкрепят такова нахлуване. Чърчил парира, че цената за британската военна подкрепа в Корейската война е американска политическа подкрепа за позицията му в Иран. Двамата достигат до задънена улица през лятото на 1952 г.

„ЦРУ прави политика задочно“

Британският шпионин Монти Удхауз отлита до Вашингтон за среща с Уолтър Бидъл Смит и Франк Уизнър. На 26 ноември 1952 г. те обсъждат как да „свалят Мосадък“.^[3] Заговорът им започва в здрача на прехода между два президентски мандата — с отслабването на властта на Труман плановете за преврат се развихрят. Както казва Уизнър, когато заговорът вече е в ход, има моменти, когато „ЦРУ прави политика задочно“.^[4] Официалната външна политика на Съединените щати е подкрепа за Мосадък. Но ЦРУ се заема да го лиши от власт без санкцията на Белия дом.

На 18 февруари 1953 г. новоназначеният директор на Британската разузнавателна служба пристига във Вашингтон. Сър Джон Синклеър, любезен шотландец, известен на обществеността като Си, а на приятелите си като Синдбад, се среща с Алън Дълес и предлага Ким Рузвелт за командващ операцията по преврата. Британците дават на плана си прозаичното заглавие операция Ботуш. Рузвелт има по-величествено име: операция Аякс — на митичния герой от Троянската война (странен избор, понеже според легендата Аякс полудял, избил стадо овце, мислейки, че са войни, и се самоубил от срам, след като си възвърнал разсъдъка).

Рузвелт ръководи със замах. Две години е работил по политически, пропагандни и военни операции, за да отблъсне очакваното съветско нахлуване в Иран. Служителите на ЦРУ вече са натрупали достатъчно пари и оръжие, с които да поддържат десет хиляди племенни войни в продължение на шест месеца. Рузвелт има пълномощие да атакува Туде — малката, влиятелна и незаконна комунистическа партия на Иран. Сега той сменя мишената и си поставя за цел да подкопае подкрепата за Мосадък сред главните политически и религиозни партии на Иран.

Рузвелт започва ескалирането на кампания от рушветчийство и подривни операции. Хората от Управлението и иранските им агенти наемат верността на политически мошеници, на светци и на гангстери. Те купуват услугите на улични банди, които разпръсват митинги на Туде с юмруци, и на молли, които изобличават Мосадък от джамиите. ЦРУ няма десетилетията опит на британците в Иран, няма дори и приблизително толкова вербувани местни агенти. Но има повече пари за харчене: поне милион долара годишно — голямо богатство в една от най-бедните страни в света.

ЦРУ взема пример от поддържаната от британското разузнаване мрежа за купуване на влияние. Тя е под контрола на братята Рашидян — тримата синове на ирански англофил, които контролират кораби, банки и недвижими имоти. Рашидян имат влияние над членове на иранския парламент. Те господстват над водещите търговци на чаршията, неофициалните законодатели на Техеран. Подкупват сенатори, висши офицери от армията, редактори и издатели, разбойнически банди и поне един от хората в кабинета на Мосадък. Информацията купуват с бисквитени кутии, напълнени с пари. Кръгът им включва дори главния прислужник на шаха. Този кръг ще се окаже катализатор в преврата.

Алън Дълес се явява на срещата на Съвета за национална сигурност на 4 март 1953 г. със седем страници осведомителни бележки, фокусирани върху „последиците от съветско завземане на властта“ в Иран.^[5] Страната е изправена пред „назряваща революционна ситуация“ и ако стане комунистическа, всички плочки от доминото в Близкия изток ще паднат. Шейсет на сто от петрола на свободния свят ще бъде в ръцете на Москва. Катастрофалната загуба ще „намали сериозно военните ни резерви“ — предупреждава Дълес; петролът и бензинът в САЩ ще трябва да бъдат рационирани. Президентът не приема нищо от това. Той смята, че може би е по-добре да се предложи заем от сто милиона долара на Мосадък, за да бъде стабилизирано правителството му, вместо да бъде събаряно.^[6]

Монти Удхауз тактично внушава на американските си колеги в ЦРУ, че могат да следват различен подход при представянето на проблема на Айзенхауер. Те не могат да поддържат, че Мосадък е комунист.^[7] Но могат да твърдят, че колкото по-дълго остава той на власт, толкова по-голяма е опасността Съветите да нахлуят в Иран.

Мосадък попада точно в този капан. Блъфирайки неумело, той размахва призрака на съветската заплаха пред американското посолство в Техеран. Очаква да бъде „спасен от американците“^[8], по думите на Джон X. Стутсман, американски дипломат, който го познава добре и служи в Държавния департамент като секретар по иранските въпроси през 1953 г. „Мосадък усещаше, че ако изрита британците и заплаши американците с руската хегемония, ние ще се настаним. Тук не сбърка твърде много.“

На 18 март 1953 г. Франк Уизнър информира Рузвелт и Удхауз, че имат разрешение от Алън Дълес. На 4 април главната квартира на ЦРУ изпраща 1 милион долара на техеранската резидентура. Но Айзенхауер все още изпитва съмнения, подобно на останалите ключови участници в плана за събаряне на правителството в Иран.

Няколко дни по-късно президентът държи убедителна реч със заглавие Шансът за мир, в която декларира, че „правото на всяка нация да създава правителство и икономическа система по свой избор е неотменимо“, както и че „опит на коя да е държава да диктува на други държави тяхната форма на управление е незащитим“. Тези идеи съвпадат с вижданията на шефа на техеранската резидентура на ЦРУ Роджър Гоиран, който запитва Центъра защо им е на Съединените щати да се обвързват с традициите на британския колониализъм в Близкия изток. Това е историческа грешка, твърди той, катастрофа с дългосрочни последици за американските интереси. Алън Дълес го извиква във Вашингтон и го отстранява от поста му. Американският посланик в Иран Лой Хендерсън, който участва в плановете от началото, е решително против избора на британците за водач на преврата — развратния генерал-майор в оставка Фазлола Захеди. Мосадък е казал на посланика, че е наясно, че Захеди е подкрепян от британците предател.

Въпреки това последните посочват, а ЦРУ подкрепя Захеди — единствения открито стремящ се към властта човек, смятан за проамерикански настроен. В края на април той се укрива след отвличането и убийството на шефа на националната полиция на Иран — и с основание, тъй като подозираните в убийството са негови привърженици. В продължение на единайсет седмици не се показва отново.

През май заговорът набира сили, при все че още няма президентското одобрение. Вече е достигнал фазата на беловата. Захеди, въоръжен със 75 хиляди долара в брой от ЦРУ, ще създаде военен секретариат и ще избере полковници, които да извършат преврата. Група религиозни фанатици с името Войни на исляма — „терористична банда“ според историята на ЦРУ за преврата — ще заплашва живота на личните и политическите поддръжници на Мосадък в правителството и извън него. Те ще инсценират нападения над уважавани религиозни водачи, които да изглеждат като работа на комунистите. Като част от пропагандна кампания за контрол над пресата и четящата публика на Иран на стойност 150 000 долара ЦРУ сътворява памфлети и плакати, в които се заявява, че: „Мосадък е благосклонен към партията Туде и СССР… Мосадък е враг на исляма… Мосадък преднамерено унищожава духа на армията… Мосадък съзнателно води страната към икономически колапс… Мосадък е корумпиран от властта“. В решаващия ден заговорниците, водени от военния секретариат на Захеди, ще завземат сградата на Генералния щаб на армията, Радио Техеран, дома на Мосадък, централната банка, управлението на полицията, телефона и телеграфа. Мосадък и кабинетът му ще бъдат арестувани. Още пари, 11 000 долара седмично, отиват за купуването на достатъчно депутати от Маджлиса, които да гарантират, че мнозинство ще обяви Захеди за новия премиер-министър. Последната подробност има предимството, че дава на преврата видимост на законност. От своя страна Захеди ще се закълне във вярност на шаха и ще възстанови монархията му на власт.

Ще изиграе ли ролята си слабоволевият шах? Посланик Хендерсън не вярва, че той има смелостта да подкрепи един преврат. Но Рузвелт е на мнение, че ще е безнадеждно да се продължава без него.

На 15 юни Рузвелт отива в Лондон, за да покаже плана на експертите на британското разузнаване. Заседават в една съвещателна зала на британската главна квартира, декорирана с табела с надпис: „Дръжте изкъсо посетителите си“. Възражения няма. Все пак сметката плащат американците. Британците са замислили преврата, но лидерите им не могат да играят водеща роля в извършването му. На 23 юни външният министър Антъни Идън е подложен на сериозна коремна операция в Бостън. Същия ден Уинстън Чърчил претърпява тежък мозъчен удар и за малко не умира; новините са държани в такава тайна, че ЦРУ не разбира нищо.

През следващите две седмици Управлението създава командна верига с две разклонения. Едното ще направлява военния секретариат на Захеди. Другото ще контролира политическата война и пропагандната кампания. И двете докладват директно на Франк Уизнър. Ким Рузвелт се подготвя да отлети за Бейрут, да премине през Сирия и Ирак до Иран и да се свърже с братята Рашидян. ЦРУ чака зелена светлина от президента на Съединените щати.

Тя светва на 11 юли. И от този момент нататък почти всичко тръгва зле.

„След вас, ваше величество“

Секретността на операцията е нарушена преди ден първи. На 7 юли ЦРУ прослушва радиоемисия на Туде. Нелегалното радио предупреждава иранците, че американското правителство заедно с много „шпиони и предатели“, сред тях и генерал Захеди, действат, за „да ликвидират правителството на Мосадък“.^[9] Самият Мосадък има свои източници на военно и политическо разузнаване, независими от Туде, и знае срещу какво е изправен.

Тогава ЦРУ открива, че няма войски за преврата. Генерал Захеди няма и един войник под свой контрол. Управлението няма представа за военната ситуация в Техеран, няма и списък на иранската армия. Ким Рузвелт се обръща към бригаден генерал Робърт А. Макклуър, бащата на американските сили за специални операции.^[10] Макклуър е бил шеф на разузнаването на Айзенхауер по време на Втората световна война, ръководил е Поделението за психологическа война на армията по време на Корейската война и се е специализирал в надзираването на съвместни операции с ЦРУ. Работил е рамо до рамо с Дълес и Уизнър и няма доверие на нито един от тях.

Генерал Макклуър е отишъл в Техеран да ръководи американската консултативна група за военно подпомагане, създадена през 1950 г., да дава на перспективни ирански офицери военна подкрепа, обучение и съвети. Като част от провежданата от ЦРУ война на нерви той прекъсва контактите на американците с подкрепящите Мосадък командири. Рузвелт разчита изцяло на Макклуър за информация за иранската армия и за политическата лоялност на старшите й офицери. Президентът Айзенхауер лично настоява генералът да получи втора звезда след преврата, обръщайки внимание на неговите „много добри отношения с шаха и други високопоставени лица, от които ние сме заинтересувани“. ЦРУ вербува един полковник, служил като иранска свръзка с групата за военно подпомагане на Макклуър, за да помогне при осъществяването на преврата. Той тайно спечелва около четирийсет офицери.

Единственият липсващ елемент вече е шахът.

Полковникът от ЦРУ Стивън Дж. Мийд отлита до Париж, за да се срещне с волевата и непопулярна близначка на шаха принцеса Ашраф. Сценарият на ЦРУ предвижда тя да се върне от изгнание и да убеди брат си да подкрепи генерал Захеди. Но принцеса Ашраф не може да бъде открита. Британският агент Асадолах Рашидян я проследява на Френската Ривиера. Нужни са десет дни, за да бъде прикоткана за граждански полет до Техеран. Стимулите включват голяма сума в брой и палто от норки от британското разузнаване заедно с обещание от полковник Мийд, че Съединените щати ще подпомагат финансово владетелската фамилия, ако превратът пропадне. След бурен сблъсък лице в лице с близнака си на 30 юли тя напуска Техеран с погрешното убеждение, че му е вдъхнала твърдост. На 1 август ЦРУ довежда и генерал Норман Шварцкопф, за да подкрепи шаха. Последният, боейки се, че в двореца му има инсталирани микрофони, завежда генерала в голямата бална зала, дръпва една масичка в средата и прошепва, че няма да продължава с преврата. Шахът не е уверен, че армията ще го подкрепи.

Ким Рузвелт прекарва следващата седмица в сноване около двореца на шаха, притискайки безмилостно стопанина му и предупреждавайки го, че отказът да следва ЦРУ може да доведе до комунистически Иран или „втора Корея“ — във всеки случай смъртна присъда за монарха и семейството му. Ужасен, владетелят избягва в резиденцията си на Каспийско море.

Рузвелт импровизира трескаво. Той изисква от шаха указ за уволняване на Мосадък и назначаването на генерал Захеди за министър-председател. Рузвелт заповядва на полковника, командващ имперската гвардия, да представи подписано копие от този съмнителен в правно отношение документ на Мосадък под дулото на пистолет и да го арестува, ако последният откаже да се подчини. На 12 август полковникът се отправя подир шаха към Каспийско море и се връща на следващата вечер с подписани копия на указите. В този момент иранските агенти на Рузвелт се изсипват по улиците на Техеран. Журналистите и печатарските машини бълват пропаганда: Мосадък е комунист, Мосадък е евреин. Уличните гангстери на ЦРУ, представяйки се за членове на Туде, нападат молли и оскверняват една джамия. Мосадък нанася контраудар, като разпуска Маджлиса — по закон само той може да го отстрани, а не шахът — и така прави сенаторите и депутатите, чиито гласове са купени от ЦРУ, безполезни.

Рузвелт продължава. На 14 август телеграфира в главната квартира със спешната молба за още 5 милиона долара, за да „подпре“ генерал Захеди. Превратът е нагласен за същата вечер — и Мосадък го знае. Той мобилизира техеранския гарнизон и обгражда дома си с танкове и войници. Когато гвардейският командир отива да арестува премиер-министъра, лоялните офицери го задържат. Захеди се скрива в тайна квартира на ЦРУ, надзираван от един от офицерите на Рузвелт, новобранеца Роки Стоун. Набързо събраният от Управлението кадър ирански полковници се разпада.

На 16 август в 5:45 ч. сутринта Радио Техеран излиза в ефир със съобщението, че превратът се е провалил. Ръководството на ЦРУ няма идея какво да прави. Алън Дълес е напуснал Вашингтон седмица по-рано за удължена европейска ваканция, щастливо уверен, че всичко е наред. Той не е в течение. Франк Уизнър няма идеи. Рузвелт пък решава да убеди света, че Мосадък е режисирал неуспешния преврат. На него му трябва шахът, за да пробута историята, но той е избягал от страната. Американският посланик в Ирак Бартън Бери разбира няколко часа по-късно, че шахът е в Багдад и моли за помощ. Рузвелт изпраща на Бери плана на една реч и Бери съветва шаха да излезе с изявление, в което да каже, че е избягал пред заплахата на левичарския бунт. Той постъпва според инструкциите. След това казва на пилота си да състави план за полет до световната столица на кралете в изгнание — Рим.

В нощта на 16 август един от хората на Рузвелт предава 50 000 долара на иранските агенти на резидентурата и им нарежда да съберат тълпа, която да се държи като комунистически мародери. На следващата сутрин стотици платени агитатори заливат улиците на Техеран, грабейки, палейки и унищожавайки държавни символи. Към тях се присъединяват истински комунисти, но според доклада на резидентурата скоро разбират, че „всъщност се разиграва подривна операция“, и „опитват да убедят демонстрантите да си вървят по домовете“. След втора безсънна нощ Рузвелт посреща посланик Лой Хендерсън, който долита от Бейрут на 17 август. По пътя към срещата им на летището служители на американското посолство минават покрай съборена бронзова статуя на бащата на шаха, от която са останали да стърчат само ботушите.

Хендерсън, Рузвелт и генерал Макклуър провеждат четиричасов военен съвет в комплекса на посолството. Резултатът е нов план за създаване на анархия. Благодарение на Макклуър ирански офицери са изпратени до отдалечени гарнизони, за да привлекат още военни към преврата. На иранските агенти на ЦРУ е заповядано да наемат още улични тълпи. Религиозни емисари са изпратени, за да убедят върховния шиитски аятолах на Иран да обяви свещена война.

Но в Центъра Уизнър се отчайва. Той прочита оценката на най-добрите анализатори на ЦРУ за деня: „Провалът на военния преврат в Техеран и бягството на шаха от Багдад подчертават продължаващия контрол на премиер-министъра Мосадък върху ситуацията и са знак за бъдещи по-драстични мерки от негова страна за елиминиране на всяка опозиция.“^[11] По-късно през нощта на 17 август Уизнър изпраща в Техеран съобщение, че при липсата на настоятелни препоръки в обратния смисъл от страна на Рузвелт и Хендерсън превратът срещу Мосадък трябва да се прекрати. Няколко часа по-късно, някъде след 2:00 ч. през нощта, той звъни панически на Джон Уолър, който завежда иранското бюро в централата на ЦРУ.

Шахът отлетял в Рим и отседнал в хотел Екселсиор. И тогава „се случи ужасно, ужасно съвпадение — казва Уизнър. — Можеш ли да предположиш какво е?“

Уолър не може да си представи.

Уизнър: „Помисли си за най-лошото нещо, за което можеш да се сетиш.“ Уолър отговаря: „Блъснало го е такси и е умрял.“

„Не, не, не, не — отговаря Уизнър — Джон, може би не знаеш, че Дълес бе решил да удължи почивката си с пътуване до Рим. Е, можеш ли да си представиш какво се случи?“

Уолър връща топката: „Дълес го е блъснал с колата си и го е убил?“

Уизнър не е в добро настроение. „И двамата се появили на бюрото на рецепцията в Екселсиор в един и същи момент — са неговите думи — и Дълес трябвало да каже: «След Вас, Ваше величество».“^[12]

„Страстна прегръдка“

В ранните зори на 19 август платените от Управлението тълпи се събират в Техеран, готови за бунт. Автобуси и камиони, натъпкани с хора от южните племена, на чиито вождове е платено от ЦРУ, пристигат в столицата. Заместникът на Хендерсън, Уилям Раунтрий, описва случилото се по-нататък като „почти спонтанна революция“.^[13]

„Започна с представление от някакъв клуб за физическа подготовка или за гимнастика — вдигане на щанги, на вериги и подобни неща“ — спомня си той. Хората са тежкоатлети и циркаджийски борци, наети от ЦРУ за деня. „Започнаха да крещят възгласи срещу Мосадък и за шаха и тръгнаха по улиците. Много други се присъединиха към тях и скоро имаше значителна демонстрация в подкрепа на шаха и срещу Мосадък. Викове «Да живее шахът!» се понесоха из града и тълпата потегли към сградата, където се намираше кабинетът на Мосадък“ — където залавят високопоставени членове на правителството, подпалват четири вестникарски редакции и разграбват политическия щаб на една от подкрепящите премиера партии. Двама от мъжете в тълпата са религиозни водачи. Единият е аятолах Ахмад Кашани.^[14] До него е петдесет и една годишният му поклонник, аятолах Рухола Мусави Хомейни, бъдещият лидер на Иран.

Рузвелт нарежда на иранските си агенти да ударят телеграфа, Министерството на пропагандата и управленията на полицията и армията. Следобедът след сблъсък, при който са убити поне трима души, агентите на ЦРУ са вече в ефир от Радио Техеран. Рузвелт отива в скривалището на Захеди в квартирата, поддържана от Роки Стоун, и му съобщава да се подготви да се провъзгласи за премиер-министър. Захеди е толкова ужасен, че Стоун трябва да го закопчава в униформата му. Същия ден поне сто души загиват на улиците на Техеран.

Най-малко двеста са убити след нареждането на ЦРУ имперската гвардия да атакува здраво защитения дом на Мосадък. Министър-председателят избягва, но се предава на другия ден. Следващите три години прекарва в затвора, а още едно десетилетие под домашен арест, преди да умре. Рузвелт връчва на Захеди 1 милион долара в брой и новият премиер се захваща да смачка всяка опозиция и да прибере в тъмница хиляди политически затворници.

„ЦРУ се прояви забележително добре в създаването на ситуация, в която, при съответните обстоятелства и атмосфера, може да се извърши промяна — спомня си посланик Раунтрий, по късно помощник държавен секретар за Близкия изток. — Разбира се, работата не стана, както я бяха очаквали или поне както се бяха надявали, но все пак стана.“

В часа на славата си Ким Рузвелт отлита до Лондон. На 26 август в два часа следобед той е приет на „Даунинг Стрийт“ 10 от премиер-министъра. Уинстън Чърчил е „в слаба форма“, докладва Рузвелт, речта му е завалена, зрението му е замъглено, паметта му е несигурна. „Съкращението ЦРУ не му говореше нищо, но имаше мъглявата представа, че Рузвелт трябва да е някак свързан със стария му приятел Бидъл Смит.“^[15]

Рузвелт е приветстван като герой в Белия дом. Вярата в магията на тайните акции се засилва. „Романтичните приказки за «преврата» в Иран се разпространяваха из Вашингтон като горски пожар — спомня си Рей Клайн, един от звездните анализатори на Управлението.^[16] — Алън Дълес се къпеше в славата на подвига.“ Но не всички в Центъра виждат падането на Мосадък като триумф. „Проблемът с този привидно блестящ успех е преувеличеното впечатление за силата на ЦРУ, което той създаде — пише Клайн. — Той не доказа, че ЦРУ може да сваля от власт правителства и да поставя владетели; това беше уникален случай на предоставяне на нужния обем периферна подкрепа по правилния начин в точния момент.“ С наемането на верността на войници и улични тълпи ЦРУ е създало степен на насилие, достатъчно за постановката на преврат. Парите минават от ръце в ръце и вторият чифт ръце сменя режима.

Шахът се завръща на престола и фалшифицира следващите парламентарни избори, използвайки уличните банди на Управлението като ударни групи. Той налага военно положение за три години и затяга контрола си над страната. Призовава Управлението и американската военна мисия в Иран да му помогнат да обезопаси властта си със създаването на нова разузнавателна служба, която става известна като САВАК. ЦРУ желае САВАК да са неговите очи и уши срещу Съветите. Шахът иска тайна полиция, която да пази властта му. САВАК, обучена и екипирана от ЦРУ, ще налага управлението му за повече от двайсет години.

Шахът се превръща в основата на американската външна политика в ислямския свят. В продължение на години от името на Съединените щати ще му говори шефът на резидентурата, а не американският посланик. ЦРУ се вплита в политическата култура на Иран, вкопчено в „страстна прегръдка с шаха“ — твърди Андрю Килгор, политически служител на Държавния департамент при американския посланик от 1972 до 1976 г. Ричард Хелмс.

Превратът „бе разглеждан като най-големия триумф на ЦРУ — казва Килгор. — Беше разтръбен като голяма американска национална победа. Ние бяхме променили цялостното развитие на една страна.“^[17] Цяло поколение иранци израства със знанието, че ЦРУ е поставило шаха. След време хаосът, създаден от Управлението из улиците на Техеран, ще се завърне, за да преследва Съединените щати.

Илюзията, че ЦРУ може да сваля от власт народи с прост трик, е съблазняваща. Тя отвежда Управлението към битка в Централна Америка, която ще продължи през следващите четирийсет години.