Джеймс Патерсън
Розите са червени (97)

97.

— Тръгваме! — каза Джон Сампсън и плесна с ръце. — Лоши момчета, лоши момчета, къде сте се скрили?

В шест часа във вторник сутринта двамата със Сампсън слязохме от моето порше на служебния паркинг на болницата за ветерани „Хейзълууд“ във Вашингтон. Голямата, просторна болница се намираше на юг от Военномедицинския център „Уолтър Рийд“ и малко по на север от Дома на войниците и авиаторите.

Домът на Мислителя? — чудех се. — Възможно ли е? Според Брайън Макдугъл — да, а за него толкова много зависи от това дали ще се окаже прав.

Джон и аз бяхме облечени в спортни ризи, широки бежови панталони и маратонки. Щяхме да работим ден-два в болницата. Засега от ФБР не бяха успели да идентифицират Мислителя сред пациентите или персонала.

Районът на „Хейзълууд“ бе ограден от висока каменна стена, обрасла с бръшлян. Пейзажът бе суров: няколко широколистни и вечнозелени храсти и дървета, изкуствени насипи, които напомняха военни укрепления.

— Това е главната сграда на болницата — обясних и посочих бледожълто здание на шест етажа. Наоколо имаше още пет-шест по-малки и подобни на бункери сгради.

— Идвал съм тук — каза Сампсън. Присви очи. — Познавах няколко човека, които бяха във Виетнам, а после се озоваха тук. Не се скъсваха да хвалят това място. Такива заведения ми напомнят за разни документални филми. Сещаш ли се за оня, където един пациент отказваше да яде? И му пъхнаха храната с маркуч през носа?

Погледнах го и поклатих глава:

— Явно „Хейзълууд“ никак не ти допада.

— Не харесвам системата за оказване на здравни грижи за ветераните. Не ми допада какво става с хората, които биват ранени във военни операции в чужбина. Но тези, които работят тук, общо взето са добри. Сигурно вече не използват маркучи през носа.

— Може да се наложи ние да използваме — казах му. — Ако намерим нашия човек.

— Като открием Мислителя, готин, определено ще му пъхнем едно маркуче в носа.