Джеймс Патерсън
Розите са червени (96)

96.

Веднага изпратиха агенти на ФБР в болницата „Хейзълууд“. Картоните на всички настоящи пациенти, както и на персонала, бяха иззети за проверка. Администрацията на болницата блокираше достъпа до самите пациенти, но това нямаше да трае дълго.

Прекарах остатъка от този много дълъг ден в четене на копия от досиета на служители и клиенти на „Метро Хартфорд“ и сравнявайки ги с медицинските картони от болницата „Хейзълууд“. Слава богу, че имаше компютри! Дори и Мислителя да беше в болницата, никой не знаеше как точно изглежда той. Неговата половина от трийсетте милиона долара още липсваше. Но сега бяхме по-близо от всякога до него. Бяхме възстановили почти всичките пари от петимата детективи. Само няколкостотин долара липсваха. Всички детективи се опитваха да си играят на „хайде да сключим сделка“.

Онази вечер към девет и половина двамата с Бетси вечеряхме в ресторант в Ню Йорк, който се казваше „Еко“. Бетси беше с жълта туника, златни обици и гривни. Стояха й добре в контраст с тъмната коса и тена, който още имаше. Мисля, че и тя знаеше, че изглежда добре. Много, много женствена.

— Това нещо като среща ли е? — попита ме, когато седнахме на масата в уютния, но шумен ресторант в Манхатън.

Усмихнах се.

— Бих казал, че можем да го броим за среща, особено ако не говорим за работа твърде много.

— Имаш думата ми. Дори и Мислителя да влезе и да седне на масата ни.

— Съжалявам за Джим Уолш — казах й. Не бяхме имали възможност да поговорим.

— Знам, Алекс. Аз също съжалявам. Той наистина беше добър човек.

— Изненада ли се? Че се е самоубил?

Тя постави ръката си върху моята.

— Да — напълно. Но да не говорим за това тази вечер. Става ли?

За първи път се разкри и ми разказа малко за себе си. Беше учила в гимназията „Джон Каръл“ във Вашингтон и бе възпитана като католичка. Каза, че семейството й било „строго, строго и още по-строго; много дисциплина“. Майка й била домакиня и починала, когато Бетси била шестнайсет годишна. Баща й бил сержант от армията, после станал пожарникар.

— Имах гадже от „Джон Каръл“ — казах й. — Много хубава униформа имаше.

— Скоро ли е било това? — попита ме тя. Кафявите й очи проблеснаха. Беше забавна. Сподели, че дължи чувството си за хумор на стария си квартал във Вашингтон и на атмосферата в къщата на родителите си. — Ако беше момче в нашия квартал, трябваше или да си забавен, или да ядеш много бой. Баща ми искал момче, а съм се родила аз. Той беше строг човек, но забавен, все се шегуваше. Умря от сърдечен удар, докато беше на работа. Мисля, че затова тренирам всеки ден като откачена.

Разказах й, че моите родители са починали, преди да навърша десет години, и че съм отгледан от баба си.

— Аз също тренирам много.

— Ти си учил в Джорджтаун, после в „Джон Хопкинс“, нали? — запита тя.

Направих измъчена физиономия, но всъщност се смеех.

— Подготвила си се за срещата. Да, имам докторат по психология от „Хопкинс“. Квалификацията ми е твърде висока за работата, която върша.

Тя се засмя:

— И аз съм учила в Джорджтаун. Но доста след теб.

— Четири години. Само четири кратки години, агент Кавалиър. И си била в отбора по бадминтон.

Тя се нацупи:

— Оооо! Още някой се е подготвял за срещата.

Засмях се:

— Не, не. Всъщност веднъж те гледах как играеш.

— И си ме спомняш? — попита удивено.

— Помня те. Сякаш се носеше във въздуха, когато бягаше. Не се сетих в първия момент, като те срещнах сега, но после си спомних.

Бетси попита за обучението ми по психология в „Джон Хопкинс“, сетне за трите години частна практика.

— Значи повече ти харесва да си детектив и да разследваш убийства?

— Да. Допада ми разнообразието и напрежението.

Тя призна, че и за нея е така.

Поговорихме за хората, които са били важни в живота ни. Разказах й за Мария — жена ми, която беше убита. Показах й снимките на Деймън и Джени, които носех в портфейла си.

Забелязах, че тонът й е станал по-мек.

— Не съм се омъжвала. Две от сестрите ми са омъжени, имат деца. Обичам племенниците си. Те ми викат леля Ченге.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

Тя кимна:

— Стреляй направо. Ще го понеса.

— Някога била ли си близо до това да се задомиш? — попитах я. — Лельо Ченге?

— Това личен въпрос ли е или професионален, докторе? — Вече бях усетил, че е невероятно резервирана в някои отношения. Чувството й за хумор навярно беше най-добрата й защита.

— Това е приятелски въпрос — отвърнах.

— Знам. Усещам го, Алекс. Имала съм няколко добри приятели в миналото — мъже, преди това момчета. Винаги, когато нещата започваха да стават твърде сериозни, се измъквах. Ох! Май се изпуснах.

— Просто каза истината — усмихнах се. — Толкова бавно се разкриваш.

Тя се наведе към мен. Целуна челото ми, после нежно ме докосна по устните. Целувките бяха сладки и напълно неустоими.

— Харесва ми да съм с теб — каза тя. — Обичам да си говорим дълго. Ще тръгваме ли?

Върнахме се в хотела заедно. Изпратих я до стаята й. Целунах я пред вратата и това ми хареса още повече от първия път в Хартфорд. Напредвай бавно и спокойно и ще спечелиш състезанието.

— Ти още не си готов — промълви тя спокойно.

— Права си… не съм готов.

— Но ти остава много малко. — Усмихна се, после влезе в стаята си и затвори вратата. — Не знаеш какво изпускаш — извика отвътре.

Усмихвах се през целия път до моята стая. Мисля, че знаех какво изпускам.