Джеймс Патерсън
Розите са червени (90)

90.

ФБР, Полицейското управление на Ню Йорк и Министерството на правосъдието проведоха поредица срещи на високо ниво, за да установят какъв е най-добрият отговор на предложението на Брайън Макдугъл. Бях почти сигурен, че нищо няма да се реши поне до понеделник.

В четири и половина взех влака за Вашингтон. Бетси Кавалиър и Майкъл Дауд останаха в Ню Йорк — просто за всеки случай.

Аз самият имах важна работа. Вечерта ходихме с децата и Нана да гледаме Междузвездни войни: Епизод I — Невидимата заплаха. Прекарахме си добре, макар че се бяхме надявали Самюъл Джаксън да има по-важна роля във филма. Забелязвах лека промяна в отношенията между Джени и Деймън. След болестта й Деймън бе много по-търпелив с нея. Джени също се държеше по-добре с брат си и не се заяждаше с него толкова често. Бяха пораснали през изминалите няколко седмици. Предполагах, че сега се превръщат в приятели и че това приятелство ще продължи до края на живота им.

Рано в събота реших да проведа задушевен разговор с децата. Вече се бях посъветвал с Нана какво да им споделя. Реакцията на самата Нана беше съвсем типична: ужасно съжаляваше за станалото между Кристин и мен. А за малкия Алекс каза, че няма търпение той да дойде в дома ни.

— Обожавам бебетата, Алекс. Това ще ме подмлади с десет години. — Почти й повярвах.

— Не е нещо хубаво — заяви Деймън, докато ме гледаше през масата на закуска. — Нали?

Усмихнах му се.

— Ами има една добра и една лоша новина. Откъде да започна? — попитах малко неуверено.

— От началото — предложи Джени.

Началото? Къде точно бе началото?

Най-после заговорих по същество:

— Двамата с Кристин бяхме много близки дълго време. Мисля, че и вие го знаете. Все още сме, но напоследък нещата се промениха. След края на учебната година тя ще напусне Вашингтон. Не знам къде точно ще отиде да живее. Ала ние няма да я виждаме често.

Джени се умърлуши, а Деймън сподели:

— Тя е различна в училище, татко. Всички го казват. Лесно се ядосва. Постоянно изглежда тъжна.

Болеше ме да го чуя. Чувствах, че вината отчасти е моя.

— Тя преживя нещо много лошо и страшно — казах аз. — Трудно е дори да си представим как се е чувствала. Още се опитва да се възстанови. Може да й отнеме известно време.

Най-после се обади и Джени. Гласът й бе изненадващо тих. Очите й бяха загрижени и разтревожени.

— Ами нашето момченце? — попита тя.

— Малкият Алекс ще дойде да живее при нас. Това е добрата новина, която ви обещах.

— Урааа! Урааа! — извика Джени и изтанцува един от импровизираните си танци. — Обичам малкия Алекс! Радвам се, че той ще дойде при нас.

— Чудесно! — одобрително каза Деймън и лицето му засия.

Аз също се радвах и за момент се запитах как може да съм толкова щастлив и толкова тъжен едновременно. Синът ми идваше да живее с нас, но Кристин си бе отишла. Вече бе официално; бях казал на Нана и на децата. Не бях се чувствал толкова празен и самотен от дълго време.