Джеймс Патерсън
Розите са червени (89)

89.

Следващите два дни бяха изтощителни и ужасно потискащи. Петимата детективи бяха задържани в ареста на площад „Фоули“. Беше сигурно място, където понякога пазеха информатори от мафията и съгрешили полицаи заради собствената им сигурност.

Разпитах всекиго от детективите, като започнах с най-младия — Винсънт О’Мали, и завърших с Брайън Макдугъл, който се оказа лидерът на групата. Един след друг полицаите отричаха участие в отвличането на хората от „Метро Хартфорд“.

Часове след първия разпит на Брайън Макдугъл той пожела да ме види отново.

Когато окованият детектив влезе в стаята за разпити, почувствах, че нещо се е променило. Видях го на лицето му.

Макдугъл бе видимо разстроен, когато проговори:

— Различно е от това, което си представях. В затвора. Да седя от отсрещната страна на масата за разпити. Това е по-скоро дефанзивна игра. Опитваш да върнеш топката от другата страна на мрежата.

— Искаш ли нещо? — попитах го. — Нещо газирано?

— Цигара.

Помолих да донесат цигари. Някой подхвърли пакет „Марлборо“ и веднага излезе. Макдугъл си запали и издиша бавно, сякаш пушенето бе най-голямото удоволствие, което животът можеше да му предложи. Може би в момента му се струваше така.

Наблюдавах как погледът му ту се фокусира, ту се отнася някъде далече. Той очевидно беше умен, предвидлив. Мислителя? Чаках търпеливо да чуя какво иска от мен. Той искаше нещо.

— Виждал съм много детективи да го правят — каза, като издиша облак дим. — Знаеш как да изслушваш. Не правиш грешки.

Последва кратко мълчание. И двамата имахме цялото време на света.

— Какво искаш от нас? — попитах най-сетне.

— Правилен въпрос, детектив Крос. И до това ще стигна скоро. Знаеш ли, аз бях честен полицай в началото. Човек трябва много да внимава, когато загуби първите си идеали.

— Ще се постарая да го запомня — казах и се усмихнах леко, без да изглежда иронично.

— Какво поддържа духа ти? — запита Макдугъл. Явно се интересуваше от отговора ми. Може би му изглеждах смешен. По-вероятно си играеше с мен. Но засега щях да го изтърпя.

Погледнах в очите му и видях пустота, може би дори угризения.

— Не искам да разочаровам семейството си, нито самия себе си. Така съм устроен. Сигурно нямам богато въображение.

Димът се процеждаше през пръстите му.

— Попита ме какво искам. Правилен въпрос. Винаги действам според интереса си, винаги. — Въздъхна шумно. — Добре, сега ще ти кажа какво искам.

Знаех, че трябва да слушам, не да говоря.

— Първо, никой не пострада при отвличането. Не сме наранили никого, докато изпълнявахме плана си.

— Ами семейство Бучиери? Джеймс Бартлет? Госпожица Колинс? — попитах аз.

Макдугъл поклати глава:

— Аз не съм участвал в тези обири. Знаеш, че е така. Аз знам, че ти знаеш.

Беше прав; поне предполагах, че те не са замесени в първите обири. Стилът им беше различен. Освен това дневниците за дежурствата на полицаите показваха, че са били на работа в няколко от дните, в които бяха извършени обирите.

— Добре. И какво следва оттук нататък? Наясно си, че искаме да пипнем човека, който е организирал всичко това. То ни интересува най-вече.

— Знам. Ето предложението ми. Ще бъде трудно да го преглътнат, но не подлежи на преговори. Искам най-добрата сделка, която съм виждал като полицай. Това означава програма за защита на свидетелите в някой кънтри клуб като „Грийнхевън“. И освобождаване максимум след десет години. Бил съм свидетел на сключването на такава сделка с обвинен в убийство. Наясно съм какво може да се направи и какво не.

Не казах нищо, но не се и налагаше. Макдугъл знаеше, че аз не мога да сключа сделката.

— А какво предлагаш в замяна? Какво ще получим от теб?

Той се втренчи право в очите ми. Погледът му ме прониза.

— В замяна — ще ви го осигуря. Ще ви кажа как да откриете човека, който планира всички тези удари. Нарича се Мислителя. Знам къде се намира.