Джеймс Патерсън
Розите са червени (86)

86.

Повярвах й и още бях потресен от смразяващото признание на Вероника Макдугъл за баща й, който бе полицай. Интересен въпрос бе дали групата от Бруклин бе замислила и предишните банкови обири. Дали бяха убили хладнокръвно няколко човека, преди да се заемат с отвличането? Някой от детективите ли беше Мислителя?

Имах предостатъчно време да мисля през безкрайния ден, в който трябваше да се говори с ФБР, кмета и полицейския комисар на Ню Йорк. Междувременно петимата детективи от Бруклин бяха поставени под наблюдение, но още не бяхме получили разрешение да ги арестуваме. Беше потискащо, влудяващо, сякаш бяхме вързани да прекараме деня в задръстване на магистралата за Лонг Айланд или на някоя от нюйоркските артерии. Проверяваше се дали детективите са били на работа в дните на предишните обири. Дискретно се разпитваха други детективи и дори някои информатори. Парите, намерени в къщата на майката на Брайън Макдугъл, бяха прибрани и те определено бяха част от платения откуп.

В шест часа вечерта още нищо не бе решено. Никой от нас не вярваше, че може да се бавим толкова. Бетси се появи за малко и съобщи, че засега няма напредък. Към седем отидох и се настаних в един хотел за нощта.

Ядосвах се все повече и повече. Взех си горещ душ, после прелистих туристическия справочник, за да избера някой хубав ресторант, където да вечерям. Към девет в крайна сметка си поръчах румсървис. Мислех за Кристин и момченцето си. Не ми се излизаше. Може би ако Бетси беше свободна, щях да изляза с нея, но тя бе ангажирана, бореше се с тромавата полицейска машина.

Излегнах се и опитах да почета „Молитви за дъжд“ от Денис Леън. Беше от поредицата книги, които бях прочел с удоволствие напоследък: „Жената на пилота“, „Хари Потър и философският камък“, книгата на Леън.

Не можех да се съсредоточа. Исках да заловя петимата нюйоркски детективи. Исках да си бъда у дома с децата и малкият Алекс да бъде част от семейството ни. Това бе единственото нещо, което ми вдъхваше сили напоследък.

Накрая се замислих за Бетси Кавалиър. Опитвах да избягвам тези мисли, но сега си спомних нашата „среща“ в Хартфорд. Тя ми харесваше — това бе положението. Исках да я видя пак и се надявах, че и тя го желае.

Телефонът в стаята ми иззвъня към единайсет. Беше Бетси. Звучеше уморено и отчаяно и определено не бе в настроение.

— Тъкмо приключвам тук. Надявам се. Колкото и да не ти се иска, планирано е да ги арестуваме утре. Направо няма да повярваш какви глупости ставаха днес. Куп приказки за гражданските права на детективите. Плюс ефекта върху морала в полицейското управление. Как да се извърши арестът „според правилата“. Никой не желае да признае, че тези петимата са много лоши актьори. Че вероятно са убийци. И да им закове жалките задници.

— Те са петима лоши актьори. Закови им жалките задници! — казах й.

Чух я да се засмива и си представих усмивката й.

— Точно това ще направим, Алекс. Рано сутринта. Ще ги пипнем. Може би ще хванем и Мислителя. Трябва да остана тук още поне час. Ще се видим утре сутринта. Рано.