Джеймс Патерсън
Розите са червени (83)

83.

Върнах се във Вашингтон с последния полет същата вечер. Когато пристигнах у дома, бе няколко минути след единайсет. Прозорците на кухнята светеха ярко. Горе бе тъмно. Децата вероятно спяха.

— Прибрах се — съобщих, като отворих скърцащата кухненска врата. „Трябва да я смажа“, напомних си мислено. Пак изоставах с домашните ремонти.

— Хвана ли всички лоши? — попита Нана от обичайното си място до масата. Пред нея лежеше книга, озаглавена Цветът на водата.

— Движим се в правилната посока. Лошият най-после направи няколко грешки. Пое твърде много рискове. Сега съм по-обнадежден, отколкото преди. Книгата хубава ли е? — Исках да сменя темата. Бях си у дома.

Нана се нацупи, после ми се усмихна накриво.

— Обнадеждена съм. Авторът определено може да опише една буря. Обаче не сменяй темата. Седни да поговорим, Алекс.

— Не може ли да стоя прав, докато говорим? А може ли да си намеря и нещо за вечеря?

Нана се намръщи и поклати глава невярващо:

— Не ви ли храниха в самолета?

— Вечерята в самолета беше захаросани фъстъци и малка чашка кока-кола. Не съм хапвал друго целия ден. Това пиле и курабийките стават ли за ядене?

Нана наклони глава настрана. Намръщи ми се.

— Не, пилето е развалено. Прибрах го развалено. Как мислиш, Алекс? Разбира се, че става за ядене. Това е домашен кулинарен шедьовър.

Спрях да надзъртам в хладилника и я изгледах.

— Извинявай. Караме ли се днес?

— Изобщо. Щеше да разбереш, ако се карахме. Аз специално съм много добре. Ти си този, който се преуморява от работа. Но това, изглежда, ти допада. Още преследваш дракони и си представяш как ги съсичаш с меча си.

Извадих пилето от хладилника. Бях ужасно гладен. Бих могъл да го изям и студено.

— Може би този идиотски случай скоро ще приключи.

— После ще има друг и след него пак друг. Днес прочетох една хубава поговорка: Винаги има място за развитие — докато умреш. Какво ще кажеш?

Кимнах и въздъхнах:

— И ти ли си уморена да живееш с детектив, който преследва убийци? Не мога да те виня.

Нана сбърчи лице.

— Не, никак не съм уморена. Дори ми харесва. Но разбирам защо някой може да е на друго мнение.

— Аз също, особено в дни като днешния. Не ми харесва това, което се случи между Кристин и мен. Направо ме съсипва. Чувствам се съкрушен. Сърцето ме боли. Но разбирам от какво се страхува тя. Аз също се плаша.

Нана бавно кимна:

— Даже и да не е Кристин, ти имаш нужда от някого. Джени и Деймън — също. Защо не си изясниш приоритетите?

— Прекарвам много време с децата. Но ще се постарая — казах, докато прехвърлях пилето и гарнитурата в един тиган.

— Как би могъл, Алекс? Ти постоянно разследваш убийства. Това явно е на първо място за теб напоследък.

От думите й ме заболя. Такава ли бе истината?

— Напоследък станаха твърде много жестоки убийства. Все ще си намеря някоя. Сигурно има жена, която ще реши, че си струвам неприятностите.

Нана се засмя:

— Може би някоя серийна убийца. Тях определено ги привличаш.

Към един най-после се отправих към спалнята. Бях на най-горното стъпало, когато телефонът иззвъня.

— По дяволите! — изпсувах и се втурнах в стаята си. Вдигнах, преди звънът да е събудил цялата къща. — Да?

— Извинявай — прошепна един глас. — Извинявай, Алекс.

Беше Бетси.

Всъщност се зарадвах да я чуя.

— Няма нищо. Какво става? — попитах.

— Алекс, направихме пробив. Добри новини. Току-що се случи нещо. Едно петнайсетгодишно момиче от Бруклин предяви претенции за наградата, обявена от застрахователната компания! Явно в Ню Йорк са я възприели много на сериозно. Момичето казва, че баща й е един от мъжете, участвали в случая с „Метро Хартфорд“. Тя познава и другите замесени. Алекс, те са детективи от нюйоркската полиция. Мислителя е ченге.