Джеймс Патерсън
Розите са червени (81)

81.

Мислителя се чувстваше толкова невероятно уверен и развълнуван, че не можеше да го понесе. Онази вечер той бе там, в Хартфорд. Вече не се страхуваше от никого. Никой не го плашеше. Нито ФБР. Нито някой друг, зает с разследването.

Как да надмине себе си? Как да се преоткрие? Това бе единствената му грижа. Как да става все по-добър.

Имаше план за тази вечер — различен план. Маневрата беше толкова хитра, толкова перверзна. Никога не бе чувал за нещо подобно. Беше толкова очарователно и оригинално „творение“.

Най-елементарната част бе да влезе с взлом в малкия озеленен апартамент в покрайнините на Хартфорд. Изряза парче стъкло от вратата на лоджията, пресегна се към дръжката и готово — вече бе вътре.

Заслуша се в диханието на къщата за един прекрасен миг. Единственият звук, който се чуваше, беше вятърът, шумолящ в дърветата край неподвижната черна вода на малкото езеро.

Малко се страхуваше да е вътре в къщата, но страхът бе естествен и опияняващ. Страхът превръщаше този момент във велик за него. Той нахлузи маската на президента Клинтън — същата, която бе използвал при първия банков обир.

Бавно се придвижи до голямата спалня в задната част на апартамента. Ставаше все по-хубаво. Почти усещаше, че мястото му е тук. Притежанието е девет десети от закона. Нали така беше старото правило?

Моментът на истината!

Тихо, съвсем тихо отвори вратата на спалнята. Стаята миришеше на сандалово дърво и жасмин. Спря за момент на прага, докато очите му свикнат със сумрака. Присви очи и огледа помещението, изучи го, овладя положението. Видя я!

Сега! Давай! Не губи и секунда.

Движеше се много бързо. Сякаш прелетя през стаята и стигна до голямото легло. Стовари се върху спящата фигура с цялата си тежест.

Чу се ох, после изплашен вик. Той бързо залепи с изолирбанд устата й, после прикова с белезници тънките й китки към рамката на леглото.

Щрак-щрак. Толкова бързо, толкова умело.

Пленницата му опита да изпищи, пробва да се извие и завърти, да се освободи. Беше с жълто копринено боди. Докосването до него го възбуди, така че той го свали от тялото й. Погали коприната, допря я до лицето си. После я прокара през зъбите си.

— Няма да стане. Не можеш да се измъкнеш. Престани да се опитваш! Дразнещо е. Моля те, опитай да се отпуснеш! Няма да те нараня — каза той. — За мен е важно да не те нараня.

Даде й няколко секунди да осъзнае казаното от него. Да разбере.

Наведе се, докато лицето му се озова на сантиметри от нейното.

— Ще ти обясня защо съм тук и какво смятам да направя. Ще бъда много ясен и точен. Вярвам, че няма да разкажеш на никого за това, но ако го сториш, ще се върна толкова лесно, колкото дойдох тази вечер. Ще премина през всяка алармена система, която си купиш, и тогава ще те изтезавам. Ще те убия, но първо ще извърша много по-ужасни неща.

Жертвата кимна. Най-после — разбираше. Изтезание е вълшебна дума. Може би трябва да я използват по-често в училищата.

— От известно време те наблюдавам и изучавам. Смятам, че си идеална за мен. Сигурен съм, а обикновено не греша за подобни неща. Прав съм в деветдесет и девет процента от случаите.

Заложницата пак се отнесе. Видя го в очите й. Лампите светят, но вкъщи няма никой.

— Ето идеята, замисъла. Ще се опитам тази вечер да ти направя бебе. Да, чу ме правилно. Искам да забременееш — обясни Мислителя. — Изучил съм овулационния ти цикъл, контрацептивната ти програма. Не питай как, направил съм го. Довери ми се. Говоря съвсем сериозно. Ако не заченеш, ще се върна отново, Джъстин. Ако направиш аборт, ще те изтезавам ужасно, после ще те убия. Но не се тревожи, това дете ще бъде много специално — каза Мислителя. — Това дете ще бъде шедьовър. Люби се с мен, Джъстин.