Джеймс Патерсън
Розите са червени (75)

75.

Бетси Кавалиър дойде при мен след края на срещата.

— Не ти се подмазвам, но съм съгласна с теб — каза тя. — Мисля, че той си играе с нас. Може би точно той е натопил Мичъл Бранд.

— Възможно е. Колкото странно и шантаво да изглежда. Той има огромно самочувствие, обича да се съревновава и това е най-доброто, което сме открили засега. Единствената сламка, за която да се заловим.

— Стига толкова работа за днес. Ела да пийнем по нещо долу, Алекс. Искам да поговоря с теб. Обещавам да не е за Мислителя.

Примигнах.

— Бетси, трябва да се прибера вкъщи тази вечер. Дъщеря ми се прибра от болницата едва вчера — обясних й. — Съжалявам. Не мога да повярвам, че ти отказвам за втори път. Не те избягвам.

Тя се усмихна мило:

— Разбирам. Няма значение. Просто нещо ми подсказва, че имаш нужда да поговориш с някого. Върви си вкъщи. Аз имам достатъчно работа. И още нещо. Един екип заминаваме за Хартфорд утре. Ще интервюираме служители и бивши служители на „Метро Хартфорд“. Мисля, че трябва да се включиш в групата. Важно е, Алекс. Тръгваме от „Болинг“ към осем.

— Ще бъда там. Някак ще успеем да пипнем Мислителя. Ако той е натопил Мичъл Бранд, това е била първата му грешка. Тя означава, че поема излишни рискове.

Прибрах се у дома и хапнах разкошната вечеря с Нана и децата, най-вкусната във Вашингтон онази вечер. Нана беше сготвила пуйка, което прави веднъж на два-три месеца. Тя казва, че бялото месо на пуйката, когато е приготвено както трябва, е твърде вкусно, за да се яде само два пъти годишно — на Коледа и на Деня на благодарността.

— Видя ли това, Алекс? — попита ме и ми подаде една статия, която беше изрязала от „Вашингтон Поуст“. Беше изследване на Съвета за правата на децата и представляваше класация на най-добрите и най-лошите места за отглеждане на деца в Америка. Вашингтон бе последен, най-лошото място за деца в цялата страна.

— Видях я — казах й. Не се сдържах да я закача: — Сега разбираш защо работя до късно толкова често. Опитвам се да помогна да се разчисти тази бъркотия в столицата ни.

Нана ме погледна право в очите.

— Не си убедителен, момко.

Иронията на съдбата бе, че това бе вечерта, в която обикновено провеждахме седмичните си тренировки по бокс. Джени настоя да слезем с Деймън в мазето и да й позволим да гледа. Синът ми вече бе приготвил репликата си:

— Искаш да видиш дали и аз няма да отпътувам за болницата ли?

Джени не му остана длъжна:

— Тъпо! Освен това доктор Петито каза, че боксирането и твоят измислен ъперкът нямат нищо общо с моя тумор. Не се заблуждавай, Деймън, ти не си Мохамед Али.

Така че слязохме в мазето и се концентрирахме върху движенията на краката — основните положения. Дори показах на децата как Али бе засенчил Сони Листън в първите два боя в Маями и Люистън, Мейн, и после бе направил същото с Флойд Патерсън, след като Патерсън го бе предизвиквал месеци наред преди мача.

— Това тренировка по бокс ли е или урок по история? — попита Деймън недоволно.

— Две за цената на едно! — извика Джени радостно. — Това е супер! Бокс и история. На мен ми харесва. — Беше се върнала с целия си блясък.

След като децата си легнаха, се обадих на Кристин, но отново попаднах на телефонния й секретар. Тя не вдигаше. Чувствах се, сякаш имах забит между ребрата нож. Знаех, че трябва да продължа напред, но все се надявах, че ще убедя Кристин да промени решението си. Ала това не можеше да стане, след като тя не искаше да говори с мен. Дори не ми позволяваше да виждам малкия Алекс. Той ужасно ми липсваше.

В крайна сметка отново седнах на пианото. Внимателно избърсах клавишите и посвирих Бах и Моцарт, за да успокоя душата си. Не се получи.