Джеймс Патерсън
Розите са червени (73)

73.

Върнах се вкъщи много късно. Толкова ми се беше струпало на главата: твърде много работа, Кристин, арестът на Мичъл Бранд същата нощ.

Трябваше да се отпусна, така че посвирих Гершуин и Коул Портър на пианото, докато очите ми започнаха да се затварят. Тогава се качих в стаята си. Заспах веднага щом положих глава на възглавницата.

Спах до сутринта. Накрая, към седем и половина, слязох при Нана и Деймън, които закусваха. Това беше важен ден за семейство Крос. Даже нямаше да ходя на работа. Очакваше ме нещо по-приятно.

Излязохме от къщи към осем и половина. Отивахме в болницата. Днес щяха да изпишат Джени.

Тя ни чакаше. Когато пристигнахме в стаята й, беше приготвила багажа си и бе облечена с дънки и тениска с надпис „Грижа за земята“. Нана й бе донесла дрехите предния ден, но, разбира се, Джени беше поръчала точно кои й трябват.

— Да вървим, да вървим! Нямам търпение да се прибера у дома — изкикоти се тя и забъбри безспирно веднага щом ни видя. — Ето го куфара ми, ще побързаме ли? — Подаде малкия си розов куфар на Деймън, който направи физиономия, но все пак го взе от ръката й.

— И колко време ще трае това специално отношение? — попита той.

— До края на живота ти — подреди го тя. — Може и по-дълго.

Изведнъж сянка на страх пробяга през лицето й.

— Нали мога да се прибера вкъщи?

Кимнах и се усмихнах:

— Разбира се. Но не можеш да си тръгнеш от стаята пеш. Такива са правилата на болницата, сестричке.

Джени ме изгледа съкрушено.

— Не и на количка. Тържественото ми заминаване.

Вдигнах я на ръце.

— Да, на количка. Но сега си така издокарана. Изглеждаш красива за отпътуването си, принцесо.

Спряхме при стаята на сестрите и Джени се сбогува с тях и ги прегърна поред. Най-после си тръгнахме от болницата.

Джени вече беше добре. Изследванията на отстранения тумор бяха показали, че е доброкачествен. Дъщеря ми бе здрава, а аз чувствах невероятно облекчение. Ако някога бях забравял колко много я обичам, а се съмнявам това да е ставало, вече никога нямаше да се случи. Джени, Деймън и малкият Алекс бяха моите съкровища.

Отне ни по-малко от десет минути да стигнем до вкъщи и в колата Джени се държеше като неспокойно кутре. Подаваше глава през спуснатия прозорец и гледаше с широко отворени очи, душеше градския въздух и обявяваше, че всичко е страхотно и великолепно.

Когато стигнахме до вкъщи, паркирах колата и Джени слезе бавно, почти благоговейно. Огледа старата ни къща, сякаш беше катедралата „Нотр Дам“ в Париж. Завъртя се на триста и шейсет градуса, огледа улицата и съседните къщи и кимна доволно.

— Няма по-хубаво място от дома — прошепна тя накрая. — Точно като във „Вълшебникът от Оз“. — Обърна се към мен: — Даже си свалил хвърчилото с Батман и Робин от дървото. Слава богу!

Засмях се и усетих блаженството, което се разля по тялото ми. Знаех какво е това. Вече не се страхувах, че може да загубя Джени.

— Всъщност Нана се покатери да го свали — казах аз.

— Я стига! — засмя се Нана и размаха длан срещу мен.

Последвахме Джени вкъщи и тя веднага взе на ръце котката Роузи. Притисна я към себе си, а Роузи я близна по лицето. После Джени бавно затанцува с котката — точно като на вечерта на кръщенето на Алекс.

И запя тихо:

— Розите са червени, теменужките са сини, а аз съм тъй щастлива у дома, обичам ви всички.

Беше толкова хубаво и успокояващо да я гледам. Да, Джени Крос, няма по-хубаво място от дома. Може би затова работя толкова много, за да го защитя.

Но пък май пак разсъждавам прекалено, както винаги, такъв съм си аз.