Джеймс Патерсън
Розите са червени (68)

68.

Направих знак на Кайл и Бетси, че ще се заема с часовоя. Стигнах до него безшумно. Рязко го ударих с дръжката на пистолета си. Чу се изхрущяване и той се строполи на земята. Не издаде никакъв звук. Беше прекалено лесно. Какво, по дяволите, ставаше?

Бетси притича приведена до мен. Прошепна:

— Що за часовой беше това? Досега винаги са били крайно предпазливи.

Петима-шестима агенти се появиха от гората зад нас. Бетси им направи знак да спрат. Къщата продължаваше да тъне в мрак и не се долавяше никакво движение. Сцената бе странна и някак нереална.

После Кайл ни махна да тръгваме, за да атакуваме къщата. Тихо побягнахме напред. Не видяхме други постове. Това някакъв капан ли беше? Изчакваха ни да нахлуем вътре ли? Ами госпожа Морис? Дали и тя не бе част от клопката?

Стигнах до къщата с първата група агенти и бях обзет от ужасяващо предчувствие. Вдигнах тока си и ритнах предната врата. Не повярвах на очите си. Едва се удържах да не извикам.

Заложниците бяха в дневната на къщата. Гледаха ме, видимо изплашени, но никой не беше ранен. Бързо ги преброих: шестнайсет жени, две деца и шофьора. Всички живи. Никой не бе наказан, че бяхме нарушили правилата.

— Похитителите? — попитах тихо. — Има ли някой от тях тук?

Една тъмнокоса жена пристъпи напред и ми отговори:

— Оставиха пазачи около къщата. Има един до бряста отпред.

— Вече не. Но не видяхме други — обясни Бетси на групата. — Всички останете тук, докато огледаме района.

Агентите от ФБР влязоха и се разпръснаха, за да претършуват къщата. Някои от похитените заплакаха, осъзнали, че няма да умрат и че най-после са спасени.

— Казаха, че ще ни убият, ако опитаме да излезем от къщата преди утре сутринта. Разправиха ни за семействата Бучиери и Каселман — изхлипа една тъмнокоса жена. Тя се казваше Мери Джордан и явно бе водач на групата.

Претърсихме къщата внимателно — вътре нямаше никой друг. Нямаше очевидни следи, но криминолозите щяха да дойдат скоро. Туристическият автобус вече бе открит под един навес в бившата военна база.

След около половин час госпожа Морис нахлу през вратата. Двама агенти напразно се опитваха да я спрат. Видът на местната жителка бе почти комичен на фона на стреса от последните няколко часа.

— Защо сте ударили стария Бъд О’Мара? Той е добър човек, работи на паркинга. Бъд каза, че му платили да стои тук и да чака. Сто долара за удар по главата. Той е безобиден човек, нашият Бъд.

Нещо странно и опияняващо се случи, когато най-после пристигнаха колите на полицията. Заложниците започнаха да ръкопляскат и да ги приветстват. Бяхме дошли за тях, не бяхме позволили да умрат.

Но аз знаех, че не е така. Поради някаква причина Мислителя не бе пожелал те да умрат.