Джеймс Патерсън
Розите са червени (66)

66.

Бетси вече говореше по друга линия с Кайл Крейг. Правеха план как да стигнем бързо до Тиндън, Вирджиния. Госпожа Морис продължи да бърбори в ухото ми. Постепенно се сещаше и за други подробности. Каза, че видяла автобусът да завива по тесен път недалеч от мястото, където живеела.

— По този път има само три ферми и аз ги знам всичките. Две от тях граничат с изоставена военна база, която беше построена през осемдесетте. Трябва лично да проверя тази странна работа — заяви тя.

Веднага я прекъснах:

— Не, не! Вие не ходете там, госпожо Морис. Изобщо не мърдайте от мястото си. Тръгваме към вас.

— Аз познавам областта. Мога да ви помогна — възрази тя.

— Веднага потегляме. Моля ви, чакайте там!

Един от хеликоптерите на ФБР, който претърсваше областта, бе извикан при гарата. Точно когато той пристигна, се появи и Кайл. Никога не се бях радвал повече да го видя.

Бетси му обясни какво се надява да направи във Вирджиния:

— Ще се придвижим с хеликоптера възможно най-близо, но така, че да не ни забележат. На седем-осем километра от Тиндън. Не искам да намесваме прекалено голям наземен отряд. Десетина обучени хора, може и по-малко.

Кайл се съгласи с плана, защото беше добър, и ние потеглихме с хеликоптера на ФБР Крейг знаеше кои агенти от Куонтико са подходящи за тази задача и нареди те да бъдат изпратени в Тиндън.

Веднага щом се качихме в хеликоптера, обсъдихме всичко, което бяхме научили от предишните обири. Започнахме да получаваме информация за района, където госпожа Морис беше видяла автобуса. Военната база, която тя бе споменала, беше за ядрени оръжия от 80-те години.

— Междуконтинентални балистични ракети са били съхранявани под земята в няколко ядрени бази извън Вашингтон — обясни Кайл. — Ако туристическият автобус е там, бетонният бункер го предпазва от топлинните скенери на хеликоптерите.

Нашият хеликоптер започна да се снишава към незастроен терен зад местното училище. Погледнах часовника си. Беше малко след шест часа. Дали деветнайсетте заложници бяха още живи? Каква садистична игра играеше Мислителя?

Яркозелени игрища се простираха зад двуетажното тухлено училище. Целият район бе пуст, с изключение на двата седана и черния микробус, които ни чакаха. Бяхме на седем-осем километра от пътя, където госпожа Морис беше видяла автобуса на „Вашингтон на колела“.

Изабел Морис седеше в първия седан. Изглеждаше почти осемдесет годишна, набита жена с неестествено бодра усмивка и с изкуствени зъби. Нечия симпатична баба.

— В коя ферма да отидем първо? — попитах я. — Къде може да се скрие някой?

Синкавосивите очи на жената се присвиха, докато размисляше.

— Фермата на Доналд Браун — каза тя накрая. — В нея никой не живее напоследък. Браун умря миналата пролет, бедният човечец. Там лесно може да се скрие човек.